Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Au Bonheur des Dames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Емил Зола. Дамско щастие

Френска, първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1991

Коректор: Диана Караянчева

Технически редактор: Диана Караянчева

Художник: Емануела Цонева

 

Дадена за набор м. септември 1990.

Подписана за печат м. декември 1990.

Формат 84X108/32

Печ. коли 28,50 Изд. коли 24,15.

ДФ „Бряг-принт“ — Варна

 

При оформлението на корицата е използван фрагмент от картината на Едуар Мане „Закуска на тревата“, 1863

История

  1. — Добавяне

I

Дьониз идеше пеша от гара Сен Лазар, където шербургският влак я бе докарал с двамата й братя. Малкия Пепе водеше за ръка, а Жан вървеше след нея, и тримата съсипани от пътуването след нощта, прекарана на твърдата скамейка в третокласния вагон. В огромния Париж те се чувствуваха плахи, изгубени; гледаха, прехласнати къщите и на всеки кръстопът питаха за улица Мишодиер, където живееше чичо им Бодю. Но когато най-после се озоваха на площад Гайон, момичето в почуда се спря.

— О — промълви то, — погледни само, Жан!

И замряха, притиснати един към друг; и тримата бяха в черно: доносваха стари дрехи — траура по баща им. Дьониз бе невзрачна девойка, твърде суха за своите двадесет години; в едната ръка носеше неголям вързоп, а с другата държеше за ръчичка малкия си петгодишен брат; зад нея стоеше, отпуснал ръце, по-големият брат — шестнадесетгодишен красив и удивително жизнен младеж.

— Да — подхвана тя след кратко мълчание, — ето, това е магазин!

Витрините на този магазин за модни стоки на ъгъла на улиците Мишодиер и Ньов Сент Огюстен искряха с ярки тонове в мекия и блед октомврийски ден. Камбаната на Сен-Рош удари осем часа; Париж току-що се пробуждаше и по тротоарите се срещаха само забързани за канторите си чиновници и домакини, излезли за покупки. Пред входа на магазина двама продавачи, кацнали на върха на двойна стълба, провесваха вълнени платове, а във витрината откъм улица Ньов Сент Огюстен друг продавач, застанал на колене с гръб към улицата, старателно драпираше парче синя коприна. Купувачи все още нямаше, а и служителите едва почваха да пристигат, но магазинът вече жулеше вътре като разтревожен кошер.

— Дявол го взел! — забеляза Жан. — Та това тук е къде по-добро от Валон. Твоят не беше такъв красив.

Дьониз вдигна рамене. Две години бе служила у Корнай, най-известния търговец на модни стоки в града, но този ненадейно изпречил се на пътя им магазин, тази огромна за нея търговска къща я преизпълни с необяснимо вълнение и сякаш я прикова към себе си; потресена, удивена, тя забрави всичко на света. На отсечения ъгъл, излизащ на площад Гайон, високата стъклена врата в рамка с богата орнаментика и обилна позлата, стигаше чак до мецанина. Две алегорични фигури — наведени назад смеещи се жени с разголена гръд — държаха надписа „Дамско щастие“. Оттук в непрекъсната редица следваха витрините: едни по улица Мишодиер, други — по Ньов Сент Огюстен, където заемаха освен ъгловата сграда, още четири други — две вляво и две вдясно, неотдавна купени и приспособени за търговия. Тези бягащи в далечината витрини се струваха на Дьониз безкрайни; през огледалните им стъкла, а така също и от прозорците на мецанина се виждаше целият вътрешен живот на магазина.

Ето, там горе, госпожица в копринена рокля остреше молив, а недалеч от нея други две разгъваха кадифени палта.

— „Дамско щастие“ — прочете Жан с леката насмешка на красив юноша, имал вече закачка с жени. — Да, приятно! Навярно точно това привлича хората!

Но Дьониз бе изцяло погълната в съзерцание на стоките, разположени пред централния вход. Тук, под открито небе, на самия тротоар, бяха струпани като примамка, купчини евтини стоки за всички вкусове, оказиони, които минувачите купуваха мимоходом. От мецанина се спускаха, развявайки се като знамена, вълнени платове и сукна, тъкани от мерино, шевиоти и габардини, на чийто тъмно сив, яркосин или маслинено зелен фон рязко се открояваха белите етикети. Отстрани, обкръжавайки входа, висяха кожени яки, тесни кожени ивици за гарнитура на рокли — пепелносиви гръбчета на катерици, белоснежен пух на лебедови гърди, заешки кожи, изкуствен хермелин и изкуствена бялка. Долу, в сандъци, върху маси, сред купища оказиони се извисяваха планини от трикотажни изделия, жилетки, цяла изложба от зимни принадлежности, пъстри, везани, на червени точки. Дьониз съгледа английски тартан по четиридесет и пет сантима метъра, кожички от американски визон по един франк парчето, ръкавици без пръсти за пет су. Това бе гигантски панаир, магазинът сякаш се пръскаше от стоки и изхвърляше излишъците си на улицата.

Чичо Бодю бе забравен. Дори Пепе, стискащ ръката на сестра си, пулеше очи. Приближаваща се кола принуди и тримата да напуснат центъра на площада и те машинално тръгнаха по улица Ньов Сент Огюстен, като се спираха пред всяка витрина. Отначало ги смая сложната уредба на тези витрини: горе бяха разположени, по диагонал чадъри във вид на покрив на селска колиба; долу по металически пръти висяха копринени чорапи, сякаш покривайки закръглени прасци; чорапи от всякакви цветове: черни с ажур, червени с бродерия, с телесен цвят, осеяни с букетчета рози, и сатенираната им тъкан изглеждаше нежна като кожа на блондинка. Накрая, на рафтове, покрити с плат, лежаха симетрично разположени ръкавици с удължени като у византийска девственица пръсти и с длан, белязана от оная леко тромава наистина девича грация на още неносени женски накити. Но особено ги очарова последната витрина. Коприната, атлазът и кадифето бяха представени тук в цялото разнообразие на преливаща, трептяща гама с най-тънки оттенъци; на върха — кадифе с наситен, сгъстен черен цвят и друго — с млечна белота; по-долу — атлази, розови, сини, на широки ивици, постепенно преминаващи в бледи, безкрайно нежни тонове; още по-долу, сякаш оживели под опитните пръсти на продавачите, коприните преливаха във всички цветове на дъгата — отрезки, усукани във вид на кокарда и надиплени в красиви плисета като върху надигаща се гръд. И всеки мотив, всяка цветиста фраза на витрината бе отделена от другата като с приглушен акомпанимент чрез лека вълниста лента от кремав фулар. А от двете страни на витрината се извисяваха в огромни колони двата вида коприна — „Парижко щастие“ и „Златиста кожа“, чиято собственост търговската къща си бе обезпечила и на които предстоеше да извършат прелом в търговията на модни стоки.

— О, какъв фай и само по пет франка и шестдесет! — прошепна Дьониз, възхитена от коприната „Парижко щастие“.

Но тук тръпки на досада обхванаха Жан. Той спря един минувач.

— Кажете, моля, къде е улица Мишодиер?

Оказа се, че е първата вдясно, и младите хора се върнаха назад, заобикаляйки магазина. Когато излязоха на улицата, Дьониз бе зашеметена от витрина с готови дамски дрехи. У Корнай във Валон бе продавала дамска конфекция. Но никога не беше виждала нещо подобно и сега от удивление стоеше като прикована на тротоара. В дъното на витрината голям ешарп, от скъпа брюкселска дантела висеше надолу подобно на олтарна завеса, разпростряла червеникавобелите си криле; по-нататък на гирлянди се спускаха волани от алансонска дантела; широкият поток от малински, валансиенски, венециански дантели и брюкселски апликации напомняше падащ сняг. Вдясно и вляво на мрачни колони се редяха, парчета сукно, откроявайки още по-ярко задния план на светилището. В този именно параклис, издигнат в чест на женската красота, бяха изложени готовите дрехи; центъра заемаше изключителен експонат — кадифено манто с гарнитура от сребърна лисица; от едната страна копринен жакет, подплатен със сива катеричка, от другата — сукнено палто с обшивки от петльови пера; и накрая бални пелерини от бял кашмир, подплатени с бяло и гарнирани с лебедов пух или с копринен шнур. Имаше дрехи за всички вкусове, като се започне от пелерини за двадесет и девет франка и завършите с кадифеното манто с цена хиляда и осемстотин. Пищната гръд на манекените опъваше материята, широките бедра подчертаваха изящната талия, а отсъствуващата глава се заменяше от големите етикети, прикрепени с топлийки към червения молетон на шията. Огледалата от двете страни на витрината бяха разположени така, че манекените да се отразяват, и умножават в тях до безкрай, като населяваха улицата с тези красиви продажни жени, носещи цени с големи цифри на мястото на главите.

— Забележително! — прошепна Жан, не намерил други думи, за да изрази възторга си.

И разтворил в почуда уста, сам застана неподвижно пред витрината. Целият този женски разкош така му се нравеше, че той дори порозовя от удоволствие. Надарен бе с мека девича красота, красота, която сякаш бе откраднал от сестра си, млечнобяла кожа, червеникави къдрави коси и очи и устни, влажни от нежност. Редом с него, потънала в своя унес, Дьониз, изглеждаше още по-дребна — това впечатление се усилваше от умореното, продълговато лице, твърде голямата уста и безцветните коси. Пепе, също възбял, както често се наблюдава у деца на неговата възраст, все по-силно се притискаше към сестра си, сякаш бе почувствувал тревожна потребност от ласки, смутен и очарован от красивите дами във витрините. Тази тъжна девойка, с прелестното дете и възхитителния юноша, и тримата светлокоси и облечени бедно в траур, бяха тъй особени и тъй мили, че минувачите с усмивка се заглеждаха в тях.

Дебел, побелял мъж с широко жълтеникаво лице, застанал на прага на една от лавките по другата страна на улицата, вече от известно време ги наблюдаваше. Очите му се бяха налели с кръв, устните конвулсивно потръпваха, разгневен от витрините на магазина „Дамско щастие“, а появата на девойката и братята й само усили раздразнението му. Какво търсеха тези негодници тук, защо зяпаха така шарлатанските примамки?

— А чичо? — сепна се Дьониз като събудена от сън.

— Но ние сме на улица Мишодиер — каза Жан. — Той трябва да живее някъде наблизо.

Вдигнаха глави, огледаха се. И точно пред себе си, над дебелия мъж, видяха зелена табелка с избелял жълт надпис: „Стария Елбьоф, платове и трико, Бодю, приемник на Ошкорн“. Къщата, отдавна баданосана с червеникава боя и сгушена между две големи сгради в стил Луи XIV, имаше на фасадата си само три прозореца — квадратни, без капаци, и украсени с желязна рамка с две кръстосани летви. Очите на Дьониз бяха още пълни с блясъка на витрините на „Дамско щастие“, и нищетата на лавката в приземния етаж я порази; прихлупеният таван сякаш я смазваше, притисната от прекалено ниския мецанин, с тесни прозорци във вид на полумесец, като в затвор. Дървените рамки в същото бутилково зелено като фирмената табелка, придобили с времето оттенък на охра и асфалт, обкръжаваха две дълбоки, черни, прашни витрини, където смътно се виждаха струпани един върху друг тонове плат. Отворената врата изглежда водеше във влажния сумрак на избата.

— Ето тук — додаде Жан.

— Тогава да влезем — реши Дьониз. — Хайде да вървим. Ела, Пепе.

Но и тримата се колебаеха, усетили боязън. Наистина, когато баща им умря, отнесен от същата треска, от която месец по-рано бе починала майка им, чичо Бодю, потресен от двойната загуба, писа на племенницата си, че у него винаги ще се намери място за нея, ако един ден реши да опита щастието си в Париж; но оттогава бе изминала вече почти година и девойката сега се разкайваше, загдето така необмислено напусна Валон, без да предупреди чичо си. Та той съвсем не ги познаваше и не бе стъпвал във Валон от времето, когато, още юноша, напусна града и постъпи като млад продавач при търговеца на платове Ошкорн, за чиято дъщеря впоследствие се бе оженил.

— Господин Бодю? — запита Дьониз, решила най-после да се обърне към дебелия мъж, който все още ги гледаше, учудвайки се на поведението им.

— Същият — отвърна той.

Тогава Дьониз, пламнала до уши, възкликна:

— Ах, чудесно!… Аз съм Дьониз, ето и Жан, а това е Пепе… Както виждате, чичо, най-после дойдохме.

Бодю се смая. Неговите големи зачервени очи замигаха неспокойно, а мудният му говор стана още по-затруднен. Очевидно бе твърде далеч от мисълта за това семейство, стоварило се като гръм от ясно небе на главата му.

— Как? Как? Вие тук? — повтаряше той непрекъснато. — Но нали бяхте във Валон?… Защо не сте във Валон?

Трябваше да му се обясни всичко. С кроткия си, леко треперещ глас Дьониз разказа как след смъртта на баща им, изял и последния грош в бояджийницата си, бе станала майка за двете деца. Онова, което припечелвала у Корнай, не стигало дори за прехраната им. Наистина Жан работел при дърводелец — майстор на скъпи мебели, но още нищо не получавал. Междувременно проявявал, слабост към старинни предмети и обичал да дяла от дърво фигурки, а веднъж намерил парче слонова кост и за свое удоволствие изрязал от нея глава, която случайно видял някакъв минувач; този именно господин го убедил да напуснат Валон и намерил в Париж място за Жан при добър майстор на изделия от слонова кост.

— Разбирате ли, чичо, Жан още утре ще постъпи при новия си господар. Пари за това не се изискват; Жан получава храна и жилище… Що се отнася до Пепе и мен, мисля, че все някак ще преживяваме… По-зле отколкото във Валон няма да ни бъде.

Но тя не пророни дума за любовните похождения на Жан, за писмото му до момичето от благородно семейство, за целувките, разменени през оградата, накратко за скандала, който я принуди да напусне родния град; обзета от майчински тревоги, сега тя съпровождаше брат си в Париж, за да бди над това голямо, тъй хубаво и тъй жизнерадостно дете, вече привличащо вниманието на жените.

Чичо Бодю не можеше да се опомни и отново я обсипа с въпроси. Но слушайки я как говори за братята си, той се обърна към нея на „ти“.

— Баща ти, значи, така и не ви остави нищо? А аз все си мислех, че у него се намира някоя и друга пара. Ах, колко пъти го съветвах в писмата си да не взема тази бояджийница! Имаше добро сърце, но разум нито за грош!… И ти остана с две деца на ръце, ти трябваше да храниш тия синковци!

Жлъчно-жълтеникавото му лице се бе избистрило, очите вече не бяха налети с кръв, както в минутата, когато гледаше „Дамско щастие“. И внезапно забеляза, че им препречва входа.

— Хайде — каза той, — влизайте, щом вече сте дошли… Влезте, няма защо да зяпате тия глупости.

И като хвърли още веднъж злобен поглед към отсрещната витрина, стори път на децата, влезе пръв в лавката и извика жена си и дъщеря си.

— Елизабет, Жьонвиев, елате, дошли са ви гости!

Сумракът, царящ в дюкяна, смути Дьониз и децата. Ослепени от ярката дневна светлина, заляла улицата, те мигаха с очи като пред прага на някакво леговище и опипваха пода с крак, опасявайки се инстинктивно от коварно стъпало. Този смътен страх още повече ги сближаваше, те още по-силно се притискаха един към друг; малкият, както винаги, се държеше за полата на девойката, големият вървеше след нея — така влязоха, усмихнати и притеснени. Черните силуети в траурни дрехи се открояваха ясно на фона на светлото утро, а полегатите лъчи на слънцето позлатяваха русокосите им главици.

— Влезте, влезте — повтаряше Бодю.

И с две думи обясни на госпожа Бодю и на дъщеря си случая.

Госпожа Бодю, дребна женица, изтощена от малокръвие, бе цялата някак безцветна: безцветни коси, безцветни очи, безцветни устни. Тези белези на израждане още по-рязко се изявяваха у дъщеря й, хилава и бледа като растение, израснало на сянка. Само великолепните черни коси, гъсти й тежки, сякаш по чудо поникнали у това жалко същество, придаваха на облика й някаква тъжна прелест.

— Влезте — казаха на свой ред двете жени. — Добре дошли!

И поканиха Дьониз да седне зад тезгяха. Пепе тутакси се настани върху коленете на сестра си, а Жан застана до нея, облягайки се на стената. Поуспокоени се огледаха наоколо; очите им малко по малко привикнаха към царуващия тук сумрак. И едва сега видяха целия магазин с неговия нисък опушен таван, с дъбовите му щандове, излъскани от употреба, и вековните шкафове, заключени с тежки железни брави. Тъмни купчини стока се издигаха до самите тавански греди. Миризмата на плат и бои, тръпчива миризма на химикали, се усилваше благодарение на влажния под. В дъното на помещението двама продавачи и една продавачка навиваха топове бяло трико.

— Може би малкият господинчо с удоволствие би хапнал нещо? — запита госпожа Бодю, като се усмихна на Пепе.

— Не, благодаря — отвърна Дьониз. — Вече изпихме по чаша мляко в кафенето при гарата.

Забелязала, че Жьонвиев хвърля поглед на лекия вързоп, положен на пода, Дьониз добави:

— Сандъчето оставих на гардероб.

Тя се стесняваше, разбираше, че не се идва в чуждия дом така ненадейно, като спуснати от небето. Още във вагона, преди влакът да напусне Валон се беше разкаяла дълбоко; и ето защо, пристигайки в столицата, предаде багажа на гардероб и накара децата да закусят.

— А сега — рече внезапно Бодю, — да си поговорим откровено… Писах ти, вярно е, но преди година, а работите при мен от това време, бедно мое дете, тръгнаха от зле по-зле.

После спря, задавен от вълнение, което се стараеше да не издава. Госпожа Бодю и Жьонвиев сведоха очи в безропотно покорство.

— О — продължи той, — тази криза ще мине, в това не се и съмнявам… Но се наложи да съкратя персонала; сега разполагам само с трима продавачи и съвсем не е време да наемам четвърти. С една дума, дете мое, не мога да те взема при себе си, както ти предлагах.

Дьониз слушаше потресена, бледа като платно. Бодю прибави решително:

— От това не би излязло нищо добро ни за теб, ни за нас.

— Добре, чичо — с мъка произнесе най-после Дьониз. — Ще се опитам все някак да се оправя.

Съпрузите Бодю не бяха лоши хора, но смятаха, че не им върви в живота. В онова време, когато търговията процъфтяваше, те отгледаха петима сина; трима от тях бяха умрели на двадесетгодишна възраст, четвъртият тръгна по лош път, а петият неотдавна отпътува за Мексико като капитан на кораб. Остана им само Жьонвиев. Семейството изискваше големи разходи, а Бодю се бе разорил с покупката на голяма, изоставена къща в Рамбуйе, родния край на неговия тъст. И в душата на този стар безукоризнено честен търговец все по-неудържимо кипеше озлоблението.

— Трябваше да ме предупредиш — продължи той вече леко раздразнен от собствената си студенина. — Можеше да ми пишеш, и аз щях да ти отговоря да си останеш там… Когато научих за смъртта на баща ви, казах ти, дявол го взел, само онова, което обикновено се казва в такива случаи. А ти идваш без предупреждение… Това е крайно притеснително.

Той повиши глас, почувствувал нужда да излее гнева си. Навели очи, госпожа Бодю и дъщеря й продължаваха да мълчат с покорството на хора, които никога не си позволяват да се намесват. Жан побледня, Дьониз притисна към гърдите си изплашения Пепе. Две едри сълзи се търколиха по страните й.

— Добре, чичо — повтори тя тихо. — Ще си отидем.

Бодю изведнъж се овладя. Настъпи тягостно мълчание. Сетне той сърдито подхвана:

— Но аз не ви гоня… Щом веднъж сте дошли, пренощувайте горе, пък после ще видим.

Тогава госпожа Бодю и Жьонвиев от един поглед разбраха, че могат да се заемат с настаняването на гостите. Скоро всичко бе уредено. За Жан нямаше защо да се грижат. Що се отнасяше до Пепе, то той щял да се чувствува чудесно у госпожа Гра, възрастна дама, която заемала просторен приземен етаж в една от сградите на улица Орти и за четиридесет франка месечно приемала на пълен пансион малки деца. Дьониз каза, че за първия месец има с какво да заплати. Оставаше още да се настани тя самата. Някъде наблизо все щели да намерят местенце и за нея.

— А нали Венсар търсеше продавачка — забеляза Жьонвиев.

— Да! Наистина! — възкликна Бодю. — След закуска ще отидем при него. Желязото се кове докато е горещо.

Ни един купувач не бе попречил на това семейно обяснение. Магазинът както обикновено оставаше мрачен и пуст. В дъното му продавачите, шушукайки, продължаваха своята работа. Но ето че се появиха три дами и Дьониз за минутка остана сама. Тя целуна Пепе и сърцето й се сви при мисълта за близката раздяла. Детето, гальовно като котенце, криеше главица и не произнасяше думичка. Когато госпожа Бодю и Жьонвиев се върнаха, и двете обърнаха внимание на това колко е послушен, а Дьониз започна да ги уверява, че момчето никога не вдига шум: по цели дни мълчало и само се галело. До закуската трите жени разговаряха за децата, за домакинството, за живота в Париж и в провинцията, разменяйки кратки и нищо неозначаващи фрази, като роднини, които още недостатъчно се познават и затова се стесняват един от друг. Жан бе излязъл на прага: интересуваше го животът на улицата и с усмивка се вглеждаше в минаващите край него хубави девойки.

В десет часа се появи прислужницата. Обикновено масата се слагаше най-напред за Бодю, Жьонвиев и главния продавач. После, в единадесет часа, за госпожа Бодю, втория продавач и продавачката.

— На закуска! — рече високо търговецът, обръщайки се към племенницата си.

И тъй като всички вече бяха насядали в тясната трапезария зад магазина, повика закъсняващия главен продавач:

— Коломбан!

Младият човек се извини: искал да приключи с подреждането на трикото. Беше двадесет и пет годишен момък, пълен, тромав и хитър на вид. Имаше сериозно лице с големи, меки устни и лукави очи.

— Дявол го взел, за всичко има време — отвърна Бодю и като се разположи удобно, разпредели с благоразумие и сръчността на патрон парче студено телешко, размервайки на око тъничките резени с точност едва ли не до грам.

Предложи на всички от телешкото и дори наряза хляба. Дьониз бе настанила Пепе до себе си, за да следи да не се изцапа. Но тъмната трапезария я потискаше; тя се оглеждаше наоколо със свито сърце; у дома си, в провинцията, бе привикнала към големи, просторни и светли стаи. Единственият прозорец на трапезарията тук гледаше към малък вътрешен двор, свързан с улицата чрез тъмния входник на къщата; този двор, влажен и зловонен, напомняше дъно на кладенец, огряван от мътна светлина. В зимните дни тук трябваше да гори газ от сутрин до вечер. Докато здрачът позволяваше да не запалят лампите, бе още по-тъжно. На Дьониз бяха нужни няколко дълги секунди, за да могат очите й да различат късчетата месо в блюдото.

— Ето юнак, надарен с добър апетит! — забеляза Бодю, като видя, че Жан бе изгълтал телешкото. — Ако работи така, както яде, ще стане човек… — А ти, дъще, защо не ядеш?… И кажи ми — сега може да си поговорим, — защо не си се омъжила там у вас, във Валон?

Дьониз остави чашата, която бе поднесла към устните си.

— О, чичо, как да се омъжа!… Ами децата?

Тя дори се разсмя, толкова нелепа й се стори тази мисъл. Пък и кой ще я вземе без зестра, такава суха, мършава и отгоре на всичко грозна? Не, не, тя никога няма да се омъжи, стигали й двете деца.

— Грешиш — повтори чичото, — на жената й е трудно без мъж. Ако беше си намерила някое добро момче, ти и братята ти нямаше да се скитате сега по парижките улици като цигани.

Той замълча и отново се залови да разпределя скъпернически, ала справедливо картофите със сланина, поднесени от прислужницата. После посочи с лъжицата си Жьонвиев и Коломбан, и добави:

— Ето, тези двама ще се венчаят на пролет, ако зимният сезон се окаже добър.

Такъв бил патриархалният обичай на фирмата. Основателят й, Аристид Фине, дал някога дъщеря си Дезире на своя пръв продавач Ошкорн; сам Бодю, дошъл на улица Мишодиер със седем франка в джоба, се бе оженил за дъщерята на стареца Ошкорн, Елизабет, и възнамеряваше на свой ред да предаде на Коломбан своята дъщеря и цялото предприятие, когато работите отново тръгнат добре. Този брак бе решен още преди три години и се отлагаше само поради строгостта и упорството на безукорно честния търговец; сам бе получил предприятието в цветущо състояние и не искаше то да премине в ръцете на зетя с намалена клиентела и съмнителни баланси.

Бодю продължи да говори; представи Коломбан: бил родом от Рамбуйе, както и бащата на госпожа Бодю; дори между тях съществувало далечно родство. Отличен работник: вече десет години не скръствал ръце в магазина, затова и заслужил напълно повишението си! Впрочем, той не бил случаен човек; баща му, веселякът Коломбан, ветеринар, известен в целия департамент Сен-е-Уаз, бил артист в работата си, но и такъв чревоугодник, че изял всичко до шушка.

— Бащата пие и скита по жени, затова пък синът, тук, слава богу, съумя да научи цената на парите — каза в заключение търговецът.

Докато той говореше; Дьониз изпитателно поглеждаше Коломбан и Жьонвиев. Те седяха на масата един до друг, равнодушни, без да се изчервяват. От първия ден на службата си младият човек разчиташе на този брак. Безропотно бе преминал през различните степени на своята кариера — от ученик до заплатен продавач, а накрая бе посветен във всички радости и скърби на семейството; беше спокоен, живееше като по часовник и гледаше на брака с Жьонвиев като на превъзходна и честна сделка. Увереността, че ще притежава Жьонвиев, му пречеше да я желае. Девойката също бе свикнала да мисли за него и го обичаше със свойствената си сериозност и сдържаност, но същевременно и с дълбока страст, която сама не подозираше, така безметежно и размерено протичаше животът й:

— Когато хората се харесват един друг и имат възможност… — сметна за нужно с усмивка да каже Дьониз в желанието си да бъде любезна.

— Да, винаги завършва така — добави Коломбан; той дъвчеше залъците си бавно и до този момент не беше произнесъл нито дума.

Жьонвиев го погледна втренчено, а после на свой ред каза:

— Трябва само да се разбират, останалото върви от само себе си.

Любовта им бе възникнала тук, в приземния етаж на вехтата парижка сграда, като цвете, разцъфнало в мазе. В продължение на десет години Жьонвиев познаваше само Коломбан, прекарваше дните рамо до рамо с него, сред същите купчини платове, в полумрака на лавката; сутрин и вечер се срещаха в тясната трапезария, хладна като кладенец. Дори и в горския гъсталак, под сенките на дърветата, не биха съумели по-добре да се укрият, по-добре да се потулят. Само съмнението или ревнив страх да не загуби любимия можеха да разкрият на Жьонвиев, че завинаги се бе отдала на Коломбан, макар и от безразличие и скука, завладели я в този съучастнически мрак.

Но в погледа, хвърлен от Жьонвиев на Коломбан, Дьониз долови сянка от безпокойство. И любезно додаде:

— Когато хората се обичат, винаги се разбират.

Между това Бодю авторитетно наглеждаше масата. Разпредели нарязаното на порции сирене и поиска, в чест на роднините, втори десерт — бурканче с конфитюр от френско грозде; такава щедрост видимо удиви Коломбан. Пепе, който дотогава бе много послушен, при появата на конфитюра стана непоносим. Увлечен от разговора за брака, Жан втренчено разглеждаше братовчедката си Жьонвиев; намираше я твърде вяла, твърде бледа и в себе си я сравняваше с бял черноух заек с червени очи.

— Достатъчно сме бъбрили, нека отстъпим място на останалите! — заключи търговецът, като направи знак да станат от масата. — Друг път може да си позволим нещо повече, но всичко е хубаво, когато е с мярка.

Сега около масата на свой ред насядаха госпожа Бодю, вторият продавач и продавачката. Дьониз отново остана сама; беше седнала до вратата и чакаше чичо й да се освободи, за да я отведе при Венсар. Пепе играеше в нозете й. Жан и този път зае наблюдателния си пост на прага. И почти цял час девойката следеше онова, което ставаше наоколо. Изрядко влизаха клиенти; появи се някаква дама, след нея други две. Лавката запазваше миризмата си на старо, полумрака, в който цялата предишна търговия, безхитростна и добродушна, сякаш оплакваше участта си. Но от другата страна на улицата „Дамско щастие“, чиито витрини се виждаха през отворената врата, будеше в душата на Дьониз неясен възторг. Небето бе облачно, въздухът след топлия дъжд бе станат по-мек, въпреки хладния сезон; и в този бледен, сякаш наситен със слънчев прах ден, големият магазин гъмжеше от хора — търговията вървеше с пълен ход.

Дьониз имаше усещането, че наблюдава машина, разтърсвана под високо налягане от недрата до самите витрини. Пред нея бяха вече не ония студени изложби, които бе видяла сутринта; сега те изглеждаха стоплени и сякаш тръпнещи от вътрешно вълнение. Хора ги разглеждаха, жени се спираха, тълпяха се пред прозорците, оскотели от желания. И тъканите оживяваха под действието на страстите, кипящи на улицата: дантелите леко се олюляваха, тайнствено скривайки зад нископадащите си гънки недрата на магазина; дори дебелите четириъгълни парчета сукно лъхаха съблазън; палтата на оживяващите манекени придобиваха все по-закръглени форми, а разкошното кадифено манто, гъвкаво и топло, се издуваше, сякаш обгърнало вълнуваща се гръд, тръпнещи бедра. От магазина лъхаше жар като от фабрика и тази жар идеше най-вече от търговията, от блъсканицата край щандовете, която се чувствуваше дори зад стените на зданието. В помещението се разнасяше нестихващ тътен като от задвижена машина, непрестанно обработваща клиентите, омагьосвани със стоки, а после прехвърляни към касите. И всичко това с механическа точност, със силата и логиката на зъбчат механизъм, повличащ тълпи от жени.

От самото утро Дьониз бе подложена на изкушението. Този неимоверно голям за нея магазин, където виждаше да влизат за един час повече хора, отколкото за шест месеца у Корнай, я замайваше и привличаше. И към желанието й да проникне в него се примесваше смътен страх, който още повече усилваше съблазънта. В същото време чичовият й магазин предизвикваше в нея някакво неприятно чувство. Това бе необяснима антипатия, инстинктивно отвращение към тази ледена дупка на старата търговия. Всички впечатления на Дьониз — плахото й пристигане, хладката среща с роднините, тъжната закуска в затворническия сумрак, продължителното чакане сред сънливата тишина на стария, агонизиращ дюкян, всичко това намираше израз в глух протест, в порив за живот и светлина. И въпреки доброто й сърце, очите на девойката постоянно се обръщаха към „Дамско щастие“, сякаш продавачката в нея изпитваше нужда да се стопли от блясъка на тази тържествуваща търговия.

— Ето къде се тълпи народът! — неволно се изтръгна от устата й.

Но поглеждайки семейство Бодю, тя се разкая за думите си. Госпожа Бодю, привършила закуската си, беше излязла от трапезарията и сега стоеше права, силно побледняла и устремила безцветните си очи към чудовището. Макар и покорила се на съдбата, тя изпадаше в нямо отчаяние, при зрелището на огромния магазин от другата страна на улицата, и сълзи премрежваха погледа й. Жьонвиев следеше Коломбан с растящо безпокойство, а той без да подозира, че го наблюдават, замираше в екстаз; погледът му бе отправен към продавачките от конфекцията, чийто щанд се виждаше през прозореца на мецанина. Бодю се ограничи с жлъчната забележка:

— Не всичко, което блести, е злато! Търпение!

Очевидно семейството се мъчеше да сподави пристъпа на накипялата злоба. Самолюбието не им позволяваше да разкрият чувствата си пред тези току-що пристигнали деца. Накрая търговецът направи усилие над себе си и се обърна, за да не гледа ненавистния магазин.

— Хайде — рече той, — да отидем у Венсар. — Местата се разграбват, а утре току-виж се и свършили.

Но преди да излезе, нареди на втория продавач да отиде на гарата за сандъчето на Дьониз. А госпожа Бодю, на която девойката бе поверила Пепе, реши да се възползува от свободната минута и да отведе малкия на улица Орти, при госпожа Гра, за да поговори с нея. Жан обеща на сестра си да не излиза от магазина.

— На две крачки е оттук — обясни Бодю, докато се спускаше с племенницата си по улица Гайон. — Венсар търгува само с коприна и работите му засега вървят нелошо. Разбира се, и на него му е трудно, както и на всички, но той е хитър и дяволски свидлив, та някак свързва двата края… Впрочем струва ми се, че се готви да се оттегли от търговията — страда от ревматизъм.

Магазинът на Венсар се намираше на улица Ньов-де Пти Шан, близо до пасажа Шоазел. Бе чист и светъл, напълно модерно обзаведен, ала тесен и беден откъм стока. Бодю и Дьониз завариха Венсар в делови разговори с двама мъже.

— Не се притеснявайте — каза Бодю. — Ние не бързаме, ще почакаме.

И като се върна от деликатност до вратата, наведе се към ухото на племенницата си и пошепна:

— Слабият е помощник-завеждащ на копринения отдел в „Щастието“, а дебелият — лионски фабрикант.

Дьониз разбра, че Венсар се старае да пробута своя магазин на Робино, продавач в „Дамско щастие“. Преструвайки се на искрен и откровен, той го уверяваше в честната си дума с лекотата на човек, готов да се закълне във всичко. Според думите му, неговото предприятие било златна мина; и въпреки крещящата си от здраве външност, неочаквано започваше да охка и да се оплаква, позовавайки се на проклетата болест, която го принуждавала да се откаже от такова богатство. Но Робино, нервен и измъчен, нетърпеливо го прекъсваше: знаеше за кризата, която преживяваха магазините за модни стоки, и припомни случая с някаква търговска къща, вече погубена от съседството си с „Дамско щастие“. Обезпокоен, Венсар повиши глас:

— Дявол да го вземе! Но фалитът на този глупак бе неизбежен… Жена му прахоса всичко… После, тук сме на повече от петстотин метра, а Вабр е врата до врата с него.

Сега в разговора се намеси Гожан, фабрикантът на коприна. Гласовете отново се снишиха. Той обвиняваше големите магазини в това, че разорявали френската промишленост, три-четири такива магазини диктували цените и властвували несмутимо на пазара; и даваше да се разбере, че единственият начин за борба с тях се свеждал до поддръжка на дребната, търговии и особено на специализираните фирми, на които принадлежало бъдещето. Ето защо предлагаше на Робино твърде щедри кредити.

— Вижте как „Дамско щастие“ постъпи спрямо вас — продължаваше той. — Там не се държи сметка за оказани услуги, там само експлоатират човека. Нали отдавна ви бе обещано мястото на завеждащ, а Бутмон, който дойде отвън и нямаше пред вас никакви преимущества, го получи веднага.

Раната, нанесена на Робино от тази несправедливост, още кървеше. Но той се колебаеше да вземе магазина; казваше, че парите принадлежали не нему; жена му била получила в наследство шестдесет хиляди франка и сега много се боял за тях; предпочитал по-скоро да си отреже ръцете, и двете, отколкото да вложи тия пари в съмнителни предприятия.

— Не, засега нищо не мога да реша — каза той в заключение. — Дайте ми време да помисля; а после отново ще поговорим.

— Както обичате — отвърна Венсар, скривайки под престорено равнодушие разочарованието си. — Не е в мой интерес да продавам магазина. Ако не бях болен…

И като отиде към средата на помещението, запита:

— С какво мога да ви услужа, господин Бодю?

Търговецът на платове, следил с едно ухо разговора, представи Дьониз, разказа онова, от нейния живот, което сметна за нужно, и прибави, че е работила две години в провинцията.

— А вие, както подочух, търсите добра продавачка?…

Венсар изрази дълбоко съжаление.

— Ах, колко ми е неприятно. Действително, цяла седмица търсих продавачка, и само преди час наех вече една.

Настъпи мълчание. Дьониз изглеждащо отчаяна. Тогава Робино, отправил състрадателен поглед към нея и вероятно трогнат от жалкия й вид, си позволи да се намеси:

— Зная, че у нас се нуждаят от продавачки в конфекцията.

Бодю не можа да сподави вика, изтръгнал се направо от сърцето му.

— У вас! О, не! Само това липсваше!

Но се спря смутен. Дьониз бе пламнала от червенина: тя никога не би се осмелила да влезе в този огромен магазин; и в същото време мисълта да бъде продавачка там я изпълваше с гордост.

— А защо? — с учудване запита Робино. — Напротив, за госпожицата това би било голям шанс. Съветвам я още утре сутринта да отиде при завеждащата отдела, госпожа Орели. Най-лошото, което може да й се случи, е да не бъде приета.

Търговецът на платове се постара да скрие възмущението си зад неясни фрази: познавал госпожа Орели или поне мъжа й, Лом, дебелия касиер, на когото омнибусът откъснал дясната ръка.

— Впрочем това е нейна работа, а не моя — рязко заключи Бодю, — свободна е да постъпи, както иска.

И излезе, след като се поклони на Гожан и Робино. Венсар го съпроводи до вратата и отново изрази съжаление. Дьониз нерешително се задържа в магазина, желаейки да получи от Робино по-подробни сведения, но не се осмели открито да го запита, сбогува се на свой ред и само каза:

— Благодаря, господине.

На улицата старецът не отправи нито дума към племенницата си. Вървеше бързо, като подгонен от мислите си, та девойката трябваше едва ли не да тича след него. Когато вече се готвеше да влезе у дома си, повика го с жест съседът му, търговец, застанал на прага на своя дюкян. Дьониз се спря, за да почака чичо си.

— Какво има, дядо Бура? — запита Бодю.

Бура бе висок старец с глава на пророк, дълговлас и брадат, с проницателни очи, гледащи изпод гъсти, рошави вежди. Търгуваше с бастуни и чадъри, поправяше вехти, а така също сам изрязваше дръжките им, с което си бе спечелил в квартала име на майстор, Дьониз хвърли поглед към витрината на магазина, където в прави линии бяха подредени чадъри и бастуни. А когато вдигна глава, къщата още повече я учуди. Бе някаква съборетина, притисната между „Дамско щастие“ и голямата сграда в стил Луи XIV, изникнала неизвестно как в този тесен процеп, където се спотайваха нейните два ниски етажа. Без подпорите отдясно в отляво, тя би рухнала цялата — и покривът с изкривените и изгорели керемиди, и фасадата с двата прозореца, покрити с пукнатини и ръждиви петна, и дървената полуизтрита табела.

— Знаете ли, оня писал на хазаина ми, че иска да купи къщата — каза Бура, устремил в търговеца пламналия си поглед.

Бодю побледня и сви рамене. Настъпи мълчание. Двамата мъже стояха един срещу друг вглъбени в мислите си.

— Трябва да сме готови за всичко — прошепна най-после Бодю.

Тогава Бура кипна, разтърси косата и вълнистата си брада, и извика:

— Нека купи къщата, ще я заплати четворно!… Но кълна се, че докато съм жив, няма да получи и камък от нея. Срокът на моя договор изтича след дванадесет години… Ще видим, ще видим!

Това бе декларация за война. Бура се обръщаше към „Дамско щастие“, макар ни Бодю, ни сам той да бяха назовали своя враг. Бодю мълчаливо поклати глава. После тръгна през улицата към дома, като влачеше омекналите си нозе и охкаше:

— Ах, боже мой!… Боже мой!

Дочула разговора им, Дьониз последва чичо си. Госпожа Бодю също се прибра с Пепе и побърза да съобщи, че госпожа Гра била готова да приеме детето по всяко време.

Но Жан бе изчезнал и това обезпокои сестра му. Когато най-после се завърна и, сияещ, с увлечение започна да говори за булевардите, тя го погледна тъй тъжно, че той се изчерви. Бяха донесли багажа им, щяха да нощуват горе, под самия покрив.

— А какво стана с Венсар? — запита госпожа Бодю.

Старият търговец разказа за безуспешния си опит; после добави, че посочили на племенницата им място, и като опъна с презрение ръка към „Дамско щастие“, избоботи:

— Там!

Цялото семейство се почувствува оскърбено. За вечеря първата смяна седна на масата в пет часа. Дьониз и двете деца заеха местата си до Бодю, Жьонвиев и Коломбан. Газова лампа осветяваше малката трапезария; в застоялия въздух силно миришеше на кухня. Вечерята премина в мълчание. Но по време на десерта госпожа Бодю, която не се свърташе на едно място, дойде от магазина и седна зад племенницата си. И тогава възпираният от сутринта поток бликна, всички дадоха воля на негодуванието си и вкупом започнаха да хулят чудовището.

— Това, разбира се, е твоя работа, свободна си да постъпиш, както желаеш — започна отново Бодю. — Ние не искаме да ти влияем… Но ако само знаеше що за магазин е „Дамско щастие“…

И накратко, с откъслечни фрази, разказа историята на този Октав Муре. Ето на какви им върви! Някакъв южняк, надарен с лъстивата наглост на авантюрист, пристига в Париж и още на другия ден се оплита в любовни приключения, експлоатира ту една, ту друга жена, дори бил уловен в прелюбодеяние; вдигнал се такъв скандал, че в квартала и до днес още говорели за него; и изведнъж неочакваната и необяснима победа над госпожа Едуен, в резултат на което станал господар на „Дамско щастие“.

— Бедната Каролин! — прекъсна мъжа си госпожа Бодю. — Беше моя далечна роднина. О, ако бе още жива, всичко щеше да тръгне иначе! Тя не би позволила да ни разоряват… И не друг, а той я уби. Да, на своите строежи! Една сутрин отишла да погледа строителните работи и паднала в някаква яма. Три дни по-късно умря. А никога не беше боледувала, цъфтеше от здраве и бе тъй хубава… Тази къща е построена върху нейната кръв!

С бледата си трепереща ръка госпожа Бодю посочи встрани големия магазин. Дьониз слушаше, както се слушат вълшебни приказки и по тялото й пробегна леха тръпка. Може би страхът, който от сутринта се примесваше в душата и със съблазънта на „Дамско щастие“, бе породен от кръвта на тази жена, кръв, която Дьониз сега сякаш виждаше в червената мазилка на сутерена.

— Човек би казал, че това му носи щастие — добави госпожа Бодю, без да назовава Муре.

Но старият търговец вдигна рамене: той презираше тези бабини приказки. И отново подхвана историята на Муре, обяснявайки работите като комерсант. Предприятието „Дамско щастие“ било основано в 1822 година от братята Дельоз. След смъртта на по-големия от тях неговата дъщеря, Каролин, се омъжила за синя на един фабрикант на платове, Шарл Едуен; по-късно, останала вдовица, тя встъпила е брак с Муре и му донесла като зестра половината от магазина. Три месеца след това чичо Дельоз, който нямал деца, също умрял; ето как, след като Каролин загинала при поставяне на основите, Муре останал единствен наследник, единствен притежател на „Щастието“. Да, ето на какви им върви!

— Той е фантазьор, опасен размирник; оставиш ли го на воля, ще срине целия квартал! — продължи Бодю. — Струва ми се, че и Каролин, която също бе малко смахната, се бе увлякла в налудничавите планове на този негодник… Както и да е, той я убеди да купи къщата вляво, после и къщата вдясно, а сам, след нейната смърт, закупи, още други две; така магазинът се разрастваше непрекъснато и сега заплашва да ни погълне всички!

Старецът се обръщаше към Дьониз, но говореше най-вече на себе си, подчинявайки се на някаква трескава потребност да предъвква историята, която не му даваше покой. От цялото семейство той бе най-жлъчен, най-рязък и непримирим. Госпожа Бодю седеше неподвижно и вече не го прекъсваше; свели очи, Жьонвиев и Коломбан разсеяно събираха и поставяха в уста трохите от трапезата. В тясната стаичка бе тъй горещо, тъй задушно, че Пепе заспа на масата, а и на Жан очите се затваряха.

— Търпение! — додаде Бодю в порив на внезапен гняв. — Тези самохвалковци ще си счупят врата! Муре се натъква на големи трудности, зная го. Трябва да е вложил всички свои печалби в налудничавите си планове за разширения и реклами. Освен това, за да намери капитали, убедил и служителите си да вложат в предприятието своите спестявания. Сега е без грош и ако не стане чудо, ако не успее да утрои продажбата, както се надявал, ще видите как ще гръмне… О, аз не съм лош, но в този ден, честна дума, ще устроя пиршество с илюминации.

Бодю жадуваше за възмездие, сякаш разорението, на „Дамско щастие“ щеше да изкупи честта на опозорената търговия. Къде се е виждало магазин за модни стоки да продава всичко! Какво е това, панаир или…? А и продавачките били едни: сбирщина от пройдохи: шляят се насам-натам, сякаш се разхождат на гара; подхвърлят като пакети със стока клиентите, напускат шефа или пък той ги напъжда ей тъй, за нищо. Ни уважение, ни ред, ни познаване на работата. И Бодю неочаквано призова за свидетел Коломбан: виж, Коломбан, този възпитаник на добрата школа, знае как бавно ала сигурно се усвояват всички тънкости на занаята. Майсторлъкът е не в това да се продава много, а да се продава скъпо. Коломбан може да каже как се отнасят към него, как бе приет за член на семейството, как го обкръжават с грижи, когато се случи да заболее, как го перат и кърпят, как бащински го напътствуват, как най-после, го обичат!

— И още как — повтаряше Коломбан след всяко излияние на шефа.

— Ти си последният, момчето ми — заключи Бодю в умиление. — Такива като тебе вече не се срещат… Ти си единствената ми утеха. Защото ако подобна блъсканица днес наричат търговия, аз не разбирам нищо от нея и предпочитам да се оттегля.

Склонила глава, сякаш под тежестта на гъстите черни коси, които обкръжаваха бледното и чело, Жьонвиев наблюдаваше усмихващия се продавач; в погледа й имаше подозрение, желание да види дали Коломбан ще се изчерви от угризения, слушайки всички тези похвали. Но свикнал още от детинство с лицемерните похвати на старата търговия, този широкоплещест момък с хитра гънка в ъглите на устните, запазваше пълно спокойствие и престорено добродушие.

А Бодю се горещеше все повече и повече; сочейки купищата стоки в отсрещния магазин, той разобличаваше тези диваци, които в борбата за съществуване се изтребвали един друг и дори стигали до подкопаване на семейните устои. И привеждаше за пример своите селски съседи Ломови: майката, бащата и синът; и тримата служители в „Дамско щастие“. Никога не се свъртали у дома си, нямали семейно огнище, обядвали в къщи само в неделя и водели живот на постоянни посетители на гостилници! Разбира се, неговата трапезария не била голяма, дори въздухът и светлината не достигали в нея, но тъй или иначе тук бе преминал животът му, тук живее и сега, стоплян от ласкавото внимание ни близките си. Разприказвал се в този дух, Бодю обхождате с поглед стаичката и изтръпваше при скритата мисъл, че може да настане ден, когато варварите ще разорят предприятието му и ще го изселят от тази дупка, където му е тъй уютно с жената и дъщерята. Въпреки увереността, с която предричаше неминуемия банкрут на „Дамско щастие“, Бодю усещаше в глъбините на душата си смразяващия ужас: съзнаваше ясно, че тези ненавистни нему хора постепенно ще завоюват, ще погълнат целия квартал.

— Казвам това не за да ти внуша отвращение към тях — продължи той, като се стараеше да се успокои. — Ако бе в интерес да влезеш там, пръв бих ти казал: „Иди“.

— Така си и мисля, чичо — промълви смутено Дьониз, чието желание да постъпи в „Дамско щастие“ още повече се усили от думите на стареца, пропити с толкова много жлъч и лична заинтересованост.

Беше се облакътил на масата и я уморяваше с втренчения си поглед.

— Но кажи ми, моля те, ти поне разбираш от тая работа, кажи разумно ли е обикновен магазин за модни стоки да се заема с продажба на всевъзможни артикули? В миналото, когато търговията се вършеше честно, магазините за новости, продаваха единствено платове и нищо повече. Днес тези господа само мислят как да седнат на врата на съседите си и всичко да изгълтат. Ето от какво се оплаква целият квартал: дребните търговци търпят ужасни загуби. Този Муре разорява. Слушай: „Бедоре и сестра“, трикотажният магазин на улица Гайон, вече загуби половината от клиентелата си. Госпожа Татен, търговката на бельо в пасажа Шоазьол, трябваше да намали цените, за да устои на конкуренцията… И този бич, тази зараза стига чак до улица Ньов-де Пти Шан, където, както вече ми казаха, братята Ванпуй, търговци на кожени изделия, също не били в състояние, да удържат на натиска… Хм! Галантеристи продават кожуси, не е ли смешно, кажи? Още една измислица на Муре!

— А ръкавици? — намеси се госпожа Бодю. — Не е ли чудовищно? Осмели се да открие цял отдел за ръкавици!… Вчера, когато минавах по улица Ньов Сент Огюстен, Кинет стоеше на вратата си толкова тъжен, че нямах кураж да го запитам как върви работата му.

— А чадъри? — поде Бодю. — Това е вече върхът на безобразието. Бура е убеден, че Муре просто е решил да го опропасти; иначе как да се съчетаят чадъри с платове?… Но Бура е корав, няма да се остави да го съсипят. Тези дни хубаво ще се посмеем.

Бодю припомни имена и на други търговци, позова се на целия квартал. Понякога от него се изтръгваха признания: щом Венсар иска да ликвидира предприятието си, на всички други остава само да си стягат партенките, защото Венсар бил като плъховете, които първи напускат къщите, когато те се пропукат. И тук Бодю започваше да си противоречи, мечтаеше за обединение, за съюз на дребните търговци, за да устоят срещу колоса. Искаше му се да каже нещо и за себе си, но се колебаеше; ръцете му трепереха, устата конвулсивно потръпваше. Накрая не се стърпя:

— Засега аз няма от какво толкова да се оплаквам. Разбира се, проклетникът му ниеден и на мен причини загуби. Но все още държи само дамските платове; леки за рокли и по-плътни — за манта. За мъжките артикули продължават да идват при мен: кадифета на ловджийски костюми, за ливреи, да не говорим за фланели и молетони. Тук вече не му отстъпвам, при мен изборът е къде-къде по-богат… Но, той явно иска да ме дразни, не току-така разположи своя щанд за платове точно срещу моите прозорци. Видя неговите витрини, нали? Нарочно излага в тях най-хубавата си дамска конфекция и тонове платове, като панаирджийски фокусник, за да примамва жените… Честна дума, аз бих се червил от срам, ако прибягвах към подобни средства. „Стария Елбьоф“ е познат от близо сто години и не се нуждае от такива недостойни примамки на вратата си. Докато съм жив, магазинът ще си остане такъв, какъвто съм го получил, с четири мостри вдясно и вляво, и толкоз!

Вълнението постепенно обхвана цялото семейство. Жьонвиев си позволи да наруши възцарилото се мълчание.

— Нашата клиентела ни обича, татко. Не бива да губим надежда… Днес дойдоха госпожа Дефорж и госпожа Дьо Бов. Очаквам и госпожа Марти — тя се нуждае от трико.

— Вчера приех поръчка от госпожа Бурдьоле — додаде Коломбан. Наистина, каза между другото, че английският шевиот се продавал отсреща с десет су по-евтино и че не отстъпвал на нашия.

— И като си помисля само — пошепна госпожа Бодю унило, — че сме виждали тази търговска къща не по-голяма от носна кърпичка! Да, драга Дьониз, когато Дельозови основаха фирмата, тя имаше само една витрина на улица Ньов Сент Огюстен — същински шкаф, с място за два-три топа басма и хасе. Не можеше да се обърнеш в магазина, толкова беше тесен… А „Старият Елбьоф“ в това време съществуваше от шестдесет години и вече бе такъв, какъвто го виждаш сега… Ах, всичко се измени, и как се измени!

Тя клатеше глава, мудният й говор издаваше цялата трагедия на живота й. Беше се родила в „Старият Елбьоф“ и обичаше в него всичко, дори и влажните му камъни: живееше само за него и чрез него. Някога се гордееше с тази търговска къща, най-солидната в квартала, с най-голяма клиентела: сега страдаше непрекъснато, виждайки как малко по малко се разраства магазинът-съперник, който отначало, докато още не беше укрепнал, всички пренебрегваха, а после се изравни с процъфтяващите търговски къщи и накрая започна да ги заплашва. За нея това бе вечно отворена рана; тя умираше заради унижението на „Старият Елбьоф“ и подобно на него живееше само по инерция, съзнавайки, че агонията на магазина ще бъде нейната собствена агония и че ще умре в същия ден, когато го затворят.

Отново настъпи мълчание. Бодю барабанеше с пръсти по мушамата. Беше уморен и почти съжаляваше, че още веднъж се бе разприказвал. Но семейството продължаваше да си припомня унило своите несгоди. Децата — израснали, родителите се замогнали и ето че отведнъж се появила конкуренцията, а с нея и разорението. Освен това трябвало да се поддържа и къщата в Рамбуйе, този селски дом, където старият търговец вече от десетина години мечтаеше да се оттегли на спокойствие. Това бе, според думите на Бодю вехтория, стара постройка, нуждаеща се непрекъснато от ремонт и той се бе решил да я даде под наем; но наемът никога не стигаше за покриване на разходите. Ето къде отиваха последните печалби; такава бе единствената слабост на този до педантичност честен човек, придържащ се упорито към отживелите нрави.

— Хайде — рече той внезапно, — трябва да отстъпим масата и на другите… Безполезно е да приказваме повече!

Цялото семейство сякаш се пробуди от сън. Газовата лампа съскаше в застоялия и горещ въздух на малката стая. Всички станаха набързо, нарушавайки тягостната тишина. Само Пепе спеше тъй дълбоко, че трябваше да го проснат върху топовете молетон. Прозяващият се Жан отново застана на входната врата.

— И тъй, постъпи както намериш за добре — повтори Бодю на племенницата си. — Ние просто ти казваме как стоят нещата, това е всичко. Но в твоите работи не се бъркаме.

Старецът я гледаше втренчено, очаквайки решителния отговор. Ала вместо отвращение, всички тези истории предизвикаха у Дьониз още по-голям възторг от „Дамско щастие“. Девойката изглеждаше все тъй спокойна и ласкава, но дълбоко в душата й се таеше упоритата воля на нормандка. И в отговор само промълви:

— Ще видим, чичо.

Тук веднага добави, че би желала да си легне с децата по-рано, тъй като и тримата били много уморени.

Но удари само шест часа и тя реши да поостане още малко в магазина. Настъпи нощ. Дьониз зърна почернялата улица, мокра от ситния непрестанен дъжд, завалял на свечеряване. Това я учуди: само за секунди уличното платно се бе покрило с локви, и потоци мътна вода се стичаха надолу. Пешеходците газеха в гъстата лепкава кал по тротоарите, а в здрача, през проливния дъжд, се виждаха само смътните очертания на чадърите, които се блъскаха, разперени като големи тъмни криле. Зъзнеща от хлад, девойката отстъпи крачка назад, но когато хвърли поглед наоколо, сърцето й още повече се сви пред студената и грозна печал на слабо осветеното помещение. Влажен полъх и дъх на изоставени къщи се носеха откъм улицата; сякаш водата, изтичаща от чадърите, се процеждаше до самите щандове, а локвите и калта от паважа като че проникваха в приземния етаж на паянтовата сграда и покриваха с плесен и без друго побелелите от влага стени. Това бе същинската картина на стария прогизнал от мокрота Париж. И Дьониз трепереше като в треска, някак горчиво изненадана, че намира огромния град тъй ледено бездушен и непривлекателен.

А от другата страна на улицата в „Дамско щастие“ светеха бягащите в дълбочина редици на газените лампи. И Дьониз неволно пристъпи напред, увлечена отново и сякаш стоплена от това огнище на искряща светлина. Машината по инерция все още работеше и продължаваше да хрипти и боботи, изпускайки последни пари, но продавачите вече сгъваха платовете, а касиерите изчисляваха прихода. През запотените стъкла всичко това представляваше смътно блещукане на светлинки, неясна вътрешност на причудлива фабрика. Зад дъждовната завеса зрелището напомняше гигантска пещ, където на фона на пурпурните пламъци се мяркаха черните сенки на огнярите. Витрините тънеха в мрак, сега там можеше да се различи само снегът на дантелите, чиято белезникавост оживяваше под матовата светлина на газените лампи; а в дълбочината на този параклис могъществено се възправяха готовите дрехи и чудесното кадифено манто, гарнирано със сребърна лисица, изглеждаше като леко приведен силует на безглава жена, която под дъжда, в тайнствения сумрак на Париж, бързаше за празненство.

Омагьосана, Дьониз се приближи до самата врата, нехаейки за дъждовните пръски, които мокреха дрехата й. В този нощен час „Дамско щастие“, искрящ като разпалена пещ, окончателно я покори. В огромния Париж, тъмен и смълчан под дъжда, в този непознат за нея свят, магазинът грееше като фар, сякаш бе светлината и животът на града. Тя се замисли за бъдещето, за предстоящите усилия по отглеждането на децата и за още други неща — не знаеше точно какви — неща далечни, възторгът и страхът от които я караха да тръпне. Спомни си за оная мъртва жена, чиято кръв бе оросила основите на сградата. Стана й страшно, светлините й се сториха кървави, но белезникавостта на дантелите я успокои и надежда, и радостна увереност изпълниха сърцето й; а в това време дъждовният прах охлаждаше ръцете й и уталожваше трескавата възбуда от пътуването.

— Това е Бура — каза нечий глас зад гърба й.

Тя се наведе и видя Бура неподвижен на улицата, пред витрината, където сутринта бе забелязала цяло съоръжение от чадъри и бастуни. Високият старец се беше спотаил в сянката, за да съзерцава победоносната изложба на „Дамско щастие“; лицето му бе скръбно; той дори не усещаше дъжда, който барабанеше по голата му глава и на струйки се стичаше от белите му коси.

— Какъв глупак! — забеляза гласът. — Ще се простуди.

Тогава Дьониз се обърна и отново видя зад себе си семейство Бодю. Като Бура, когото смятаха за глупак, те неволно се връщаха пред зрелището, което разкъсваше сърцето им. Това бе някакъв бяс за самоизтезание. Силно побледняла, Жьонвиев се убеди, че Коломбан наблюдава сенките на продавачките, мяркащи се в прозорците на мецанина; и докато Бодю се стараеше да сподави в себе си отново кипналата злоба, очите на жена му мълчаливо се напълниха със сълзи.

— Значи, ще отидеш там утре? — запита накрая търговецът, измъчван от несигурност; впрочем той чувстваше, че племенницата му, както и всичка други, е покорена.

Тя помълча, после кротко каза:

— Да, чичо, стига само това да не ви огорчи много.