Есхил
Седемте срещу Тива (5)

Първи стазим

ХОР

 

Първа строфа

 

Добре, но знай, от страх не спи сърцето ми

Че грижата, другарка

на моята душа, разпалва ужас

пред обкръжилата ни сган.

Тъй тръпне гълъб, обладан

от страх за своето гнездо,

пред ядовитата змия,

пред страховитата съседка.

        Ето, едните връхлитат

        с войнство безчетно, несметно

        кулите! Що ли ме чака?

        Другите вече запращат

        връз обсадените люде

        каменни късове! Вие,

        о богове, чеда на Зевс, народа ни,

роден от Кадъм, избавете!

 

Първа антистрофа

 

Какви места по-хубави ще найдете,

ако на враговете

дадете тази плодородна почва

с диркейската вода — та тя

сред туй, що дават Посейдон,

земедържителят могъщ,

и дъщерите на Тетѝс^[1],

е най-прекрасният напитък!

        Вий, богове на града ни,

        дайте на тия, които

        чакат отвън, малодушност

        мъжегубителна, ужас,

        който захвърля щита си,

        дайте на нашите люде

        слава, бъдете на този край бранители!

Зовем ви с горестни молитви!

 

Втора строфа

 

        Жалко е нашият толкова древен град

да бъде запратен в Аид^[2] като плячка на копия,

превърнат в прашно пепелище,

позорно разорен по божа воля

        от ахейските войници,

а овдовелите жени — уви,

и млади, та и стари —

като коне, в разкъсани одежди,

за къдрите да бъдат влачени.

Опразва се сред писъци градът,

погиват с вик нестроен млади пленници.

Предчувствувам ужасно зло!

 

Втора антистрофа

 

        Скръб е на чисти момичета нежният цвят

да бъде откъснат, преди да е казал законът им,

и в път омразен да ги водят.

Не е ли тъй? Че мъртвите, о, зная,

        имат по-честита участ.

Превземе ли се град, безчет, уви,

са неговите скърби.

Един пленява, друг избива, трети

без жал опожарява. Цялото

поселище застила скверен дим.

Издишва ярост Арес, людегубникът,

погазил всеки срам и свян.

 

Трета строфа

 

        Целият град ехти, мрежа разстила смъртта,

        мрежа от кули; боец, от боеца

        прободен, пада възнак.

        Екват кървави писъци

        на младенци, поразени

        върху кърмящи гърди.

        Вред е грабежът, братът на гонитбата.

        Хищний с хищника се сблъсква,

        празний празния зове

        за другар. Та ни един

        не иска ни по-малко, ни пък равно.

        А другото умът ще си представи.

 

Трета антистрофа

 

        Много и всякакъв плод, паднал на земната твърд,

        буди печал, скърби окото

на грижната стопанка.

        Ах, а земните дарове,

        пръснати, жалко се валят

        в мръсни поройни води!

        Млади робини, сред печал небивала,

        клетнишко легло споделят

        със щастливия войник,

        с победителя суров.

Те хранят вяра, че от зло безмерно

ще ги спаси нощта на гибелта им.