Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (9)

Осма глава

Свободата ме зовеше през страничните пролуки на червената камионетка, която караше затворниците към „Бакъркьой“. В падащия здрач виждах, че на света все още има такива прекрасни неща като жени, дървета и открити хоризонти. Но камионетката хлътна в някаква дупка и главата ми се удари в твърдото дърво. Спомних си, че жените, дърветата и откритите хоризонти са за щастливците, които вероятно ги приемат за нещо съвсем естествено. В същото време аз се друсах в затворническа камионетка, окован за някакъв мършав луд младеж. От ъгълчето на устата му постоянно се точеха лиги.

Но поне бях в движение. През всичките шест месеца, докато гниех в „Сагамалджълар“, не бях направил нищо. Единствената стъпка, която бях предприел, бе, че скрих пилата на Йохан. Тя все още се намираше в подвързията на дневника ми, заключен в килията заедно с малкото ми останали вещи. Сега, ако имах късмет, никога нямаше да ми потрябва. Съдът ме бе изпратил в „Бакъркьой“ за наблюдение за седемнайсет дни. Смятах, че ще имам достатъчно време да уредя нещо.

Пътуването в претъпканата камионетка, която подскачаше и скърцаше, създаваше у мен впечатление, че се придвижвам напред. Бях сигурен, че никога няма да се върна в „Сагамал-джълар“. Щях да си взема „свидетелство за лудост“ и да остана в „Бакъркьой“, докато организирам бягството си. Това можеше да бъде големият ми шанс.

Вече почти се беше стъмнило, когато камионетката спря до стената на лудницата. В двора се виждаше голямо дърво с огромни увиснали клони, които се поклащаха под зимния вятър. Като нищо можех да се покатеря по него и да скоча от другата страна.

Влязохме в една приемна и няколко санитари с мръсни бели престилки поеха групата ни. Най-старият изглеждаше около шейсетгодишен, но бе най-едър и все още много силен. На врата му висеше сребърна свирка. Другите му викаха полис баба^[1]. Явно изпитваха уважение към него.

— Лира? Лира? — попитаха санитарите.

Престорих се, че не забелязвам. Това беше началото на психарския ми номер. Възнамерявах да се правя на мрачен и затворен в себе си.

— Лира? — попита още веднъж един санитар и завря огромния си гърбав нос право в лицето ми.

Вдигнах рамене и бавно извадих от джоба си столирова банкнота. Той посочи часовника ми. Опита да ми обясни с жестове, че вътре ще го откраднат. Взе и него и го сложи в един плик с името ми.

Полис баба наблюдаваше внимателно. Ето един смахнат турист със столирова банкнота и хубав часовник. Сигурно там, откъдето идва, има още пари. Той се приближи до мен и ми направи знак да го последвам. Двамата с олигавения луд влязохме първи в „Бакъркьой“.

Градината бе по-дива, отколкото си я бях представял по описанието на Макс. Пътеките се виеха нагоре-надолу по вълнообразни хълмчета. Пълно беше с групички дървета и избуяли храсти, където лесно можеше да се скриеш. Само да стигнех до парка, сигурен бях, че ще успея да се измъкна от главния комплекс. Помъчих се да запомня пътя до тринайсето отделение. Но ранната февруарска вечер бе обгърнала всичко. Въздухът бе свеж, студен и ободряващ. За първи път от шест месеца виждах вечерта.

Пред нас се изпречи огромна, страшна на вид, сива каменна стена, висока около пет метра. Тръгнахме към голяма дъгообразна желязна порта, висока почти колкото стената. Здравата й метална повърхност бе осеяна с огромни месингови болтове. В портата бяха изсечени две по-малки врати също от желязо. Един от санитарите извади от джоба си голям старовремски ключ. Завъртя го в ключалката. Вратичката се отвори на ръждясалите си панти.

Полис баба ми свали белезниците и лекичко ме бутна вътре. Намерих се в огромен двор с утъпкана пръст. В центъра му, потънало в тъмнина, се издигаше дълго, масивно, правоъгълно, сиво здание. Тринайсето отделение, отделението за психичноболните престъпници. Това бе новият ми дом.

Тръгнахме към зданието. Друг ключ в друга брава. Желязната врата се отвори и санитарите ни натъпкаха в някаква стаичка. Накараха ни да се съблечем по долни дрехи. После ни раздадоха по една тънка избеляла лятна пижама с къси крачоли, която изглеждаше направо абсурдна в зимната вечер. Взеха ни обувките и чорапите и ни дадоха по чифт стари налъми. Всички подове и стени в зданието бяха от камък. Гладък студен камък. Вътре като че не беше по-топло, отколкото навън.

Полис баба ме преведе през едно помещение, което бе по-мръсно от всичко видяно в затвора. Стените някога са били варосвани, но сега изглеждаха тъмносиви, дори черни в ъглите. Стените и таваните се съединяваха в дъги, а не под прав ъгъл. Зданието приличаше на средновековна тъмница. Потреперах от студения влажен въздух.

На едно легло седяха санитари и играеха карти с две тестета. Покровителят ми ме преведе покрай тях през отворен свод във втора стая. Веднага ме поразиха шумът и усещането за непрекъснато хаотично движение.

В близкия ъгъл, точно до стената, където санитарите играеха карти в първата стая, Полис баба ми показа едно легло. То бе заето от някакъв дебелак с тлъсто лице и мръсна пижама. Той хъркаше доволно въпреки ужасния шум, който цареше в стаята. Полис баба ми даде знак, че мога да заема леглото. Аз просто стоях и се опитвах да придам неопределен израз на смаяното си лице. Леглото беше на изгодно място, близо до закрилата на санитарите. Исках го. Но нима можех да рискувам и да се покажа достатъчно нормален, за да предложа на стария санитар подкуп?

— Не бу? — попита един развлечен мъж до лакътя ми. Дръпна ме за ръкава на пижамата.

— Не бу? — измърмори друг луд зад гърба ми. Хвана русата ми коса.

Полис баба изръмжа и ги прогони. Усмихна ми се. Отново посочи, че мога да се настаня на леглото. Тогава като че за първи път видя, че е заето. Но това не представляваше никакъв проблем. Просто протегна огромните си ръчища и търкулна спящия на пода.

— Аллах! — извика дебелият луд уплашено. Полис баба изръмжа. Мъжът офейка.

Погледнах леглото. Цялото беше в жълти петна от урина. Сигурно между гънките на скъсаните чаршафи гъмжеше от въшки.

— Пис (мръсно) — измърморих аз. Не бях толкова луд, че да спя в тази гнусотия.

— А? — попита Полис баба в недоумение. После се сети. Сивкавото му лице се разтегна в златозъба усмивка. Изрева нещо. Услужлив старец в оръфана пижама хукна и след миг се върна с тънко, скъсано парче сив плат; предположих, че е чист чаршаф. Смъкна стария мръсен чаршаф от леглото и го смени с новия, който не изглеждаше по-чист.

Полис баба показа двайсет лири. Изсумтях, което той явно взе за съгласие. Можеше да си ги вземе от моята столирова банкнота по-късно. После се обърна и обсипа с порой ругатни неколцината болни, които стояха наблизо. Думата „турист“ се долавяше съвсем ясно. Изглежда, им казваше, че това легло е мое и не трябва да ме безпокоят.

Седнах на леглото и се облегнах на сигурно място в ъгъла до стената. Огледах новия си дом.

— Сигар? — попита ме някакъв гол мъж. Протегна ръка към мен. — Сигар? Сигар?

Нищо не отговорих.

Беше млад и слаб и имаше болнав вид. Ребрата му се брояха. Лявата му ръка плътно прикриваше слабините, докато дясната стоеше протегната към мен. Върховете на пръстите му бяха изгризани до кръв.

Питаше ме монотонно, без да спре:

— Сигар? Сигар? Сигар?…

Наобиколиха ме и други и също взеха да викат:

— Сигар? Сигар?

Минаха няколко минути. Когато видяха, че не реагирам, някои си отидоха. Но голият продължаваше да стои.

— Сигар? — рече тихо той. Поклатих глава. Нищо не отговори. Продължи да стои пред леглото ми, треперейки от студ, и да ме зяпа с невиждащ поглед.

Като избягвах очите му, огледах стаята. Приличаше на чудновато цирково представление — с тази разлика, че и аз участвах в него, а не бях сред публиката. В „Сагамалджълар“ винаги беше много шумно, но тук бе по-лошо. Носеха се най-различни еднообразни провлечени напеви и монотонно мънкане. На фона на това постоянно бръмчене се водеха разгорещени разговори, съпроводени от крясъци. От време на време въздухът се раздираше от някой и друг пронизителен писък. Едни се караха на висок глас за чаршафи, одеяла, легла и цигари. Други просто седяха на леглата и си мърмореха нещо… клатеха се, пищяха, смееха се, плачеха. Из стаяха безцелно се разхождаха мръсни вонящи мъже, или чисто голи, или увити в скъсани почернели чаршафи. В това сякаш се забелязваше известно постоянство. Стори ми се, че следват някакъв странен, ненормален ритъм. Трети обикаляха стаята като зверове в клетка. Движеха се безпрепятствено между претъпканите разхвърляни легла и дебнеха да открият нещо. Други пък се влачеха с ококорени, невиждащи очи, потънали в мълчание.

През няколко легла от мен седеше блед стар турчин с дълги щръкнали мустаци, каквито носят шведските портиери. Приличаше на мистър Свенсон, портиера от комикса за Арчи. На лявата му буза точно под окото имаше голяма кръгла буца, която изглеждаше твърда като орех. Беше припрян, нервен дребосък. Надзърташе в кръгло джобно огледалце и разглеждаше противната си буца от всеки възможен ъгъл, като не преставаше да я търка с трите пръста на лявата ръка. Насреща ми някакъв седеше на леглото и мърмореше: „Амъна койдум.“ Бях чувал този израз и преди в „Сагамалджълар“. (Буквално означава: „Да ти го напъхам в …“, но в затвора турците го употребяваха, както американците казват: „Тъй, тъй.“) „Амъна койдум“, говореше на леглото си. „Амъна койдум“, мънкаше на краката си. „Амъна койдум“, разправяше на тавана. „Амъна койдум“, повтаряше на побелелия старец до него, пенсиониран съдия, който беше полудял и сега през цялото време старателно преписваше правни документи и ги събираше на куп в една папка. Срещу тяхното легло друг пък шепнеше някакво заклинание на броеницата си от маслинени костилки. Никой не обръщаше внимание на другите.

Докато наблюдавах всичко това, голият продължаваше да ме гледа свирепо. От време на време измърморваше „Сигар?“ под носа си.

За да избягам от досадния му поглед, слязох от леглото и реших да обиколя тринайсето отделение. Исках да знам какъв е редът. Да видя къде е санитарят с ключа. Да открия има ли врати и прозорци, които може да са скрити от погледа.

Шмугнах се в първата стая. Веднаха разбрах, че атмосферата е коренно различна. Макар и мръсно според американските представи, тук бе като хотел „Хилтън“ в сравнение с моята стая. Четирийсет-петдесет легла бяха наредени в три редици. Повечето имаха чисти чаршафи върху дюшеците. Липсваха голи. Мъже в чисти избелели пижами седяха по леглата и явно бяха с ума си.

Изведнъж се спрях стъписан. Там беше Мехмед Челик, когото бях видял в съда. И Али Аслан, когото ми бяха показали в затвора. И двамата бяха капидии, турски гангстери. Те бяха зли и ужасно коварни, но не и луди. Седяха по леглата в собствените си пижами, не в болничните, и играеха карти с няколко санитари. Какво правеха в „Бакъркьой“? Със сигурност не бяха дошли да бягат. Не можеха да си го позволят. Какво тогава търсеха тези капидии в „Бакъркьой“? Като размишлявах над тази загадка, аз се върнах в стаята си. Тя беше пълна противоположност — по леглата крещяха и скачаха мръсни голи хора. Пред леглото ми още стоеше същият гол луд, затова реших да не се спирам и да разгледам по-нататък. Тръгнах бавно между леглата, като се взирах в различните лица по пътя си. Повечето избягваха погледа ми. Някои му отвръщаха с горящи очи. Неколцина се протегнаха да ме докоснат. Усмихнах се и продължих. В дъното имаше друг сводест вход, който водеше в трета стая. Влязох в нея.

Като че бях вдигнал камък и бях открил под него стотици бели личинки, които пълзяха наоколо. Вонята ме накара да се закова на място. Стаята бе претъпкана с легла и хора. Леглата бяха долепени на групи по три-четири и може би деветдесет мъже спяха на тях. Изглежда, се водеше непрекъсната война като в джунгла. Един луд изхвърли друг от леглото и той се върна с крясъци да си го иска обратно.

Навсякъде плачеха, ругаеха и се биеха. Тежките амонячни изпарения, ужасната воня на човешки изпражнения бяха непоносими. При входа най-силно смърдеше на нещо, което можеше да бъде само клозет.

Той бе една от основните цели на търсенето ми. Не толкова за да го използвам веднага, а защото в него можеше да има прозорец далеч от погледите на санитарите. Приближих се и надникнах вътре, но не видях нищо. Така ужасно смърдеше, че трябваше веднага да се дръпна. Реших, че няма да е много късно да го огледам на другия ден.

До клозета имаше маса, на която ухилен турчин в избеляла пижама пазеше няколко кашона цигари.

— Сигар? — попита той. — „Биринджи“? — И посочи цената: една лира и седемдесет и пет куруша — около дванайсет цента пакета „Биринджи“. Отдалечих се и се обърнах към стената. Изчаках, докато се уверя, че никой не ме наблюдава. Внимателно измъкнах от бельото си петлирова банкнота. После се върнах при продавача на цигари. Сега поне щях да мога да прогоня голия, който се въртеше около леглото ми.

С настъпването на вечерта в стаята дойде санитар, препасал огромна престилка с няколко джоба, натъпкани с червени, сини, зелени и бели хапчета.

— Хап, хап (хапче, хапче) — викаше той.

Вдигнах рамене. Не обичах приспивателните. Но всички останали ги гълтаха като бонбони. Санитарят ги раздаваше с шепи.

Когато хапчетата подействаха на повечето болни, шумът чувствително намаля до постоянно бръмчене, прекъсвано само от време на време от някой и друг писък. Санитарите подновиха играта си на карти. Тринайсето отделение се успокои за през нощта.

Легнах си, треперейки под тънкия чаршаф от студения вятър, който духаше през счупения прозорец до краката ми. Мъчех се да освободя съзнанието си от невероятните неща, които бях видял през първите часове в „Бакъркьой“. Ужасните събития през деня непрекъснато ме отвличаха от истинската цел на идването ми. Спомних си, че бях дошъл да получа „свидетелство за лудост“. После да скроя грандиозно бягство. Но кой санитар държеше ключа? И как можех да прескоча огромната стена в двора? И къде щях да ида с тази тънка памучна пижама? Реших: „Утре, утре ще се заема със сериозно планиране.“ Сигурно след два-три часа съм заспал. Посред нощ усетих, че някой стои съвсем близо до мен. Обърнах се на другата страна и видях мургаво лице. Беше някакъв младеж на двайсетина години — висок и много слаб, който се хилеше безумно. Стоеше наметнат само с почернял окъсан стар чаршаф. Беше го увил около главата си и го стискаше под брадата като селянка, която държи забрадката си. Знам, че човешките очи не могат да бъдат жълти, но неговите бяха точно такива.

Ухили се, като забеляза изненадата и страха по лицето ми. Леко отвори уста. Облиза сухите си напукани устни. Очите му играеха и оглеждаха тялото ми. Намеренията му бяха съвсем очевидни. Обърнах му гръб и се завих презглава. Но той продължи да стои.

— Сигар? — чух го да казва тихо. Не отговорих.

— Сигар?

Щях да го оставя да стои, докато се умори, но присъствието му ме притесняваше. Отвих главата си и го погледнах в лицето. Той отново се ухили. Протегна ръка.

— Сигар? — рече с тих спокоен глас. — Сигар? — Мълчание.

— S’il vous plait^[2].

Неочакваният френски така ме изненада, че измъкнах пакета „Биринджи“ изпод възглавницата си и му дадох една.

Поиска огьнче. Запалих цигарата му. После още веднъж облиза устни. Накрая си отиде и се изгуби в мрака.

Събудих се рано от монотонните мюсюлмански молитви, които се носеха от третата стая. Изглежда, никой от първите две стаи не беше склонен да се присъедини към тях, явно религията бе предназначена за най-лудите. Лежах в леглото и треперех. Опитах се да избистря главата си. Още в „Сагамалджълар“ се боях, че ще откача от напрежението. Тогава какво ли ще ми се случи сред лудите в „Бакъркьой“? Ако останех тук твърде дълго, дали уязвимият ми вече мозък нямаше да започне да възприема безумието, което ме заобикаля?

Санитарите дойдоха към седем и ни подгониха с къси дървени тояги. Всички с изключение на капидиите и неколцината хроници, които не бяха в състояние да станат от леглата. Събраха ни като добичета пред трапезарията. После ни накараха да чакаме, докато мушкаха под леглата и из ъглите, за да подкарат изостаналите. Започнаха да ни броят и един по един да ни бутат в малката трапезария. Помещението, което беше само около осем на осем, бързо се препълни. Може би не по-малко от сто и двайсет души бяха направо натъпкани като сардели. Открих, че е почти невъзможно да мръднеш. Беше неприятно дори да се диша. Вонята на немити тела и усти с лош дъх бе отвратителна. Усетих нечия ръка да ме опипва отзад. После се пресегна да хване тестисите ми. Извърнах се рязко и видях похотливо ухилен турчин. Внезапно вдигнах коляното си и го ударих между краката. Сред вой от турски псувни си пробих път с лакти и потърсих убежище до стената. Санитарите брояха едва-едва, като се връщаха в стаите, за да включат в сметката капидиите и хрониците. Повече от половин час стояхме наблъскани в смрадливата задимена стаичка.

Накрая бройката им излезе и те ни пуснаха. Някой ми пъхна в ръцете една паница и я напълни с рядка каша. На дъното плуваха десетина зърна леща. Лакомо изядох хладката смес. Бях пропуснал вечерята предишния ден.

Тогава неизбежно ми се приходи по нужда. Отлагах посещението до клозета, докато почувствах, че не мога да издържам повече. Поех си дълбоко дъх и влязох в тъмното помещение. Почти целия под бе покрит с купчини лайна и локви урина. Като стъпвах внимателно с налъмите си, се насочих към една от четирите дупки на пода и клекнах по турски маниер.

Моментално се приближи някакъв мършав турчин и клекна пред мен. Започна да онанира, докато гледаше члена ми.

— Яяяя! — изкрещях му. Той избяга. Но щом клекнах, пак се върна. Не ми оставаше друго, освен да не му обръщам внимание. Исках да се махна колкото може по-скоро от невероятната воня. После се дотътри друг бос турчин с празен поглед, който стъпи право в едно мокро лайно. Огледа се, като че ли за първи път осъзна къде се намира. По лицето му се изписа разбиране. След това върху крачола на пижамата му изби тъмно петно и в краката му се образува локва. Щом свърши, той се обърна и се повлече навън, оставяйки следи от стъпките си.

В този момент изпитах нужда от въздух. За щастие точно тогава санитарите решиха да отворят вратата и да ни пуснат на двора.

Зимният въздух ме пронизваше през тънката пижама. Но свежият му аромат бе страшно приятен. Поемах го на големи глътки, докато проучвах охраната навън.

Стената бе два пъти по-висока от мен. Беше направена от камък и мазилка като старата сграда. На няколко места хоросанът бе паднал и между камъните зееха огромни дупки. Внимателно разгледах стената, като търсех някое място, където дупките да са наредени така, че да мога да се покатеря. Най-отгоре стената завършваше със стара бодлива тел. Ръждясала, изпочупена на парчета, тя се беше оплела с про-виснали ластари гъст бръшлян.

Тръгнах бавно да се разхождам покрай стената. Внимателно разглеждах пукнатините в мазилката. Много от огромните каменни късове в долната част бяха гладки. Колко ли луди се бяха търкали в тях? На гърба на отделението имаше стълби, които водеха към сутерена. Вратата беше заключена отвън. До стълбите се издигаше ниска стена, стигаща до гърдите. Чудех се дали ще мога да скоча от нея върху по-високата стена. Като се стараех да не бия на очи, се качих на ниската стена и преброих стъпалата. Ако се засилех, сигурно щях да мога да се покатеря на по-високата. Ако имах късо въже с камък или дърво в края, можеше да скоча, да метна нагоре въжето с тежестта и да го закача в бодливата тел. После телта трябваше да издържи тялото ми, докато се катеря. Планът ми не беше кой знае какво, но все пак откриваше една възможност.

После свих зад третия ъгъл и видях, че шансът ми е по западната стена. На няколко места бяха паднали достатъчно парчета мазилка и ми се струваше, че лесно ще мога ла се изкатеря по тази част. Нямах представа какво има от другата страна. Но не беше тринайсето отделение.

На двора до мен се приближи някакъв младеж на име Якуб и ми предложи цигара. Говореше доста сносно английски. Поприказвахме си малко. Разправи ми, че е дошъл тук, защото съдът го изпратил за изследване. Убил сестра си, тъй като била проститутка. Нали го разбирам, попита ме той. Да, естествено, отвърнах му бавно и опитах да се измъкна. Но той ми се стори доста нормален и добре запознат с тринайсето отделение. Обясни ми, че капидиите често използвали „Бакъркьой“ за почивка. Понякога им се случвало да имат проблеми в съда, които се решавали за една-две години. През това време успявали с подкупи да влязат в болницата. В нея имали по-малко неприятности. Със славата и парите си живеели в „Бакъркьой“ направо като царе. Лежали в първата стая. Не пускали мръсните луди до себе си.

— Колкото си по-луд, толкова по-далече те слагат да спиш от капидиите — каза Якуб.

От стената се чу пляскане на криле. Един огромен паун кацна на обвитата с бръшлян бодлива тел. Той крякаше и чистеше с клюн дългите пера на разперената си опашка, после отлетя. Това бе най-красивото нещо у него — свободата му. Бях притаил дъх възхитен.

Якуб само махна презрително с ръка.

— Има ги из целия парк.

Разходката навън ни освежи, но скоро започнахме неудържимо да треперим. Прибрахме се вътре. До клозета бе поставена масичка, на която продаваха разни неща. Якуб обясни, че някои болни ходят на работа оттатък стената. Купували храна и я препродавали с печалба. Днес бяха донесли портокали, лук, хляб и кисело мляко. И както винаги много цигари.

Купих си портокал и кисело мляко за обяд, като зарязах воднистата картофена супа, която предлагаше болницата. Разделих се с Якуб и се върнах на леглото си. Обелих портокала и хвърлих корите на пода. За тях скочиха трима. Сбиха се кой да ги вземе. После се отдалечиха и ме загледаха жадно, докато ядях киселото мляко. Оставих малко на дъното на кофичката. Предложих го на един, който клечеше до краката ми. Втурна се към мен, но после се поколеба. Протегнах кофичката. Той я грабна и избяга, за да я оближе в някой ъгъл.

В най-отдалечената част на зданието, между продавачите и клозетите, забелязах стълба. Когато я посочих, Якуб каза: „Пис“ и отмина. Реших да видя какво има там.

Извитите стълби бяха тъмни, влажни и хлъзгави като покрита с мъх ската. Докато слизах бавно надолу, постепено ме обгръщаше тъмнина. Намерих се в мрачна средновековна тъмница, ниска, потискаща стая, която сякаш бе натъпкана със загубени души. Две мънички голи крушки осветяваха съвсем слабо само едната страна на помещението. В другия край мъждукаше тумбеста печка; тя очертаваше със странна оранжева светлина неясните силуети на хора с изпити лица. Погледът ми попадна на безброй огнени очи, които се взираха невиждащо.

Ниският таван просто ме смазваше. Още в първия миг ми се прииска да избягам. Но потиснах страха си и се насочих към единия край на стаята. Опрях гръб на стената. Когато очите ми свикнаха с мъждивата светлина, видях множество мъже да обикалят бавно и мълчаливо в кръг в посока, обратна на часовниковата стрелка, около една колона в средата на помещението. Други се бяха сгушили до тумбестата печка. Трети пък стояха наблъскани върху ниска дървена платформа във формата на буквата „L“, която се простираше по продължение на две от стените.

Повечето бяха голи, а по слабите им колене, лакти и задни части се забелязваха открити рани. Други стискаха парчета от почернели чаршафи. Бяха по-тихи от онези горе. Осъзнах, че съм стигнал до най-долното стъпало в йерархията на лудите в „Баккъркьой“. Това бе дъното на кафеза. Тези хора не ставаха дори за третата стая горе. Те наистина бяха прокълнатите. Чу се писък, когато един гол се опита да се присламчи до тумбестата печка и го бутнаха до горещото желязо. Той изрьмжа и размаха юмруци. Няколко души го блъснаха сърдито. Той се опита да им отвърне, но накрая се дръпна с хлипане.

Колоната беше най-важното нещо в целия сутерен. Зловеща и тантуреста, тя крепеше надвисналия таван. Тихото, непрестанно движение на хората около нея почти ме хипнотизира. Помислих си, че е колело. Но спиците му—хората — бяха пречупени. Гледах като омагьосан как колелото със счупените спици се върти по пътя си за никъде. Постепенно усетих, че нещо ме тегли към него. Изоставих безопасното си място до стената и се присъединих към процесията. Вмъкнах се съвсем лесно в кръга на обикалящите. Носехме се като течението на мудна, безумна река. Очите ми гледаха в пода. Наблюдавах как краката ни следват някакъв вцепеняващ, но успокоителен ритъм. Погледнах хората около себе си. Приличаха на стари товарни коне, които продължават да тъпчат по същия път дълго след като юздите им са махнати. Много лесно можеше да станеш част от този кръг на лудостта.

Обикалях почти цял час. Но не исках да отсъствам от леглото си твърде дълго. Лекарите можеха да ме потърсят. Върнах се горе и преговорих параноичното бръщолевене, с което щях да им изляза.

Денят едва се влачеше. Следобедът премина във вечер. Но лекарите все не идваха.

От една цепнатина в дървения капак на счупения ми прозорец гледах западната стена и дупките в мазилката й ме приканваха да се покатеря по нея. Видях как слънцето се скри зад стената, за да огрее другата половина на света, която толкова много ми липсваше.

Но тринайсето отделение бързо прекъсна мислите ми. Двама-трима мъже се промъкнаха до съседа ми — онзи, който седеше на леглото си и непрестанно се клатеше и мънкаше нещо на броеницата си. Изведнъж единият грабна броеницата му и я хвърли на друг.

— Аллах! — изохка старецът с отвращение. Стана от леглото и хукна подир броеницата си. — Йок, йок, йок — молеше той мъчителите си, докато се препъваше между леглата.

В играта се включиха и други, като си прехвърляха броеницата из стаята току под носа на притежателя й.

— Бърак! — изкрещя той и подутият му нос почервеня.

Горкият човек направо обезумя. Трябваше на всяка цена да си вземе броеницата. На лъскавото му плешиво теме изби пот. Движенията му станаха по бързи. Вбеси се. За него работата не беше шега. Изведнъж изрева и се хвърли към броеницата си, като разблъскваше леглата и хората по пътя си. Скачаше върху спящите и риташе всеки, който се опитваше да го спре.

Ревеше разярен и тичаше насам-натам. Броеницата летеше от ръка на ръка. В гонитбата някои взеха да се бият, да крещят и да удрят стоящите наблизо.

Най-накрая се появи един санитар, привлечен от врявата, и извика:

— Осман!

От първата стая, облечен в болнична пижама, дойде най-якият турчин, когото бях виждал. Приличаше на горила и в сбръчканите му очички проблясваше не повече разум. Закрачи тежко към притежателя на броеницата. Явно той бе виновникът за бъркотията. Сграбчи пищящия старец за раменете. Блъсна го силна в стената. Лудият моментално рухна. После Осман вдигна безжизненото тяло и го отнесе в първата стая. Санитарите се заеха да лекуват раните му.

— Осман, Осман — каза санитарят с одобрение.

Осман се ухили.

Сред непрекъснатите молби за цигари, несекващото мънкане на „Амъна койдум“ насреща ми и хаоса, който цареше наоколо, трудно можех да се съсредоточа. Трябваше да преценя положението си, да планирам действията си. Но къде можех да мисля в тази лудница?

Да, на колелото. Там можех да се разхождам спокойно и да подредя разбърканите си мисли. Слязох в мазето. Присъединих се към процесията, която неотстъпно крачеше към забрава обратно на часовниковата стрелка. Постоянно се сещах за западната стека, За огромните дупки в мазилката. Бях сигурен, че ще мога да се изкача. Катерех се като маймуна. Но дали щях да намеря дрехи? И паспорт? Най-важното, ако избягам оттук, дали ще имам достатъчно време да мина границата, преди да ме намерят? За да бъда свободен, трябваше да избягам от Турция, не само от болницата. Русата ми коса и късата пижама щяха да привлекат вниманието вън, в Истанбул. Реших да изчакам заключението на лекарите. Някаква ръка на рамото прекъсна мислите ми.

— Англичанин ли сте? — попита ме дрезгав глас.

Обърнах се и видях висок турчин с мъртвешки вид, прошарена брада и посивяла кожа като пергамент. Посребрената му коса бе силно сплъстена и подчертаваше формата на черепа му. Големи кичури от нея бяха паднали или оскубани.

— Англичанин ли сте? — повтори той с типичен английски акцент. Звучеше просто невероятно в пожълтялата му уста.

— Американец съм — отговорих.

— А, да, Америка. Казвам се Ахмед — усмихна се турчинът. — Учил съм в Лондон дълги, дълги години.

Повървя до мен двайсетина минути, като ми разправяше за пътуванията си до Лондон и Виена преди време. Учил икономика. Работил из цяла Европа. Разказах му за моето следване и как го бях зарязал, за да пътувам по света.

Погледна ме многозначително.

— Твърде далече сте отишли.

— Да, така изглежда — съгласих се тъжно. Тогава любопитството ми надделя.

— Откога сте тук? — попитах аз. — И защо? Лицето му не промени изражението си. Отвърна тихо:

— Мисля, че говорихме достатъчно за днес. А сега ви желая лека нощ.

После, докато гледах след него, Ахмед се загърна в дрипите си. Застана на четири крака и запълзя към мръсната тъмнина под дървената платформа във формата на буквата „L“.

На другата сутрин ме извикаха в кабинета при трима турски лекари. Всички знаеха доста добре английски.

— Добро утро. Как си, Уилям? — каза единият, който бе явно най-главният.

Нищо не отговорих.

— Защо си тук, Уилям? — попита гой.

Пак нищо не отговорих. Очите ми бяха сведени надолу. Стоях в средата на малката стая и се мъчех да се напрегна. При дадените обстоятелства това никак не беше трудно. Тялото ми започна да потръпва.

— Искаш ли да седнеш?

— Не — отстъпих в ъгъла.

— Какво ти е, Уилям? Защо си тук?

— Изпратиха ме.

— Кой те изпрати? Мълчание.

— Болен ли си? Лошо ли ти е? Имаш ли някакви проблеми? Можем ли да ти помогнем с нещо? — Въпросите бяха изречени спокойно, но категорично. Вторият лекар вписваше данните в един картон.

— Изпратиха ме от затвора. Не, от съда — изревах внезапно. — От затвора. Не знам. Не знам. Какво правят с мен?

— Имаш ли някакви проблеми?

— Имам такъв… — гласът ми заглъхна. После изведнъж се спуснах към лекаря, който пишеше в картона. — За какво, по дяволите, драска всичко това?! — изкрещях аз. — Да не мислите, че съм животно? Какво правите с мен? Не съм животно, че да ме затваряте в клетка!

— Успокой се, Уилям. Какво има? Ние сме тук, за да ти помогнем…

— Проблемът ми е, че… ме бутнаха в този затвор… мъча се да си водя бележки… някога бях умен… учех в университет… пишех… сега не мога да прочета и една книга… постоянно ме зяпат… не мога да напиша писмо на родителите си… забравям…

Изтичах в ъгъла и се обърнах с лице към стената, за да се скрия от тях.

Лекарите си казаха нещо на турски. Не разбирах какво говорят. Не знаех дали номерът ми е минал и доколко съм успял да ги убедя. Чудех се дали да не се нахвърля върху лекаря и да го ухапя по носа за по-убедително.

— Какво искаш да направим, Уилям? Искаш ли да останеш тук?

— Не искам да остана тук.

— Искаш ли да се върнеш в затвора?

— Не искам да се върна в затвора. Там искат да ме убият. Заключват ме в клетка като животно!

— Защо не седнеш на стола? — попита ме тихо лекарят.

— Не искам да сядам на проклетия ви стол! — изкрещях аз и го ритнах. Санитарят на вратата понечи да тръгне към мен. Лекарят вдигна ръка да го спре.

— Пет пари не давате. Все ви е едно дали ще живея, или ще умра. И вие сте като другите. Всички искате да ме затворите и да ме убиете. Не искам да стоя тук!

Хукнах през вратата, откопчих се от ръцете на санитаря и избягах във втората стая. Сгуших се на леглото си, просто не можех да повярвам какво съм направил.

След няколко минути при мен дойде единият от лекарите. Той бе мълчал по време на прегледа. Сега се опита да ме успокои.

— Върни се. Няма нищо. Върни се. Последвах го. Дръпна ме в друга стая.

Посочи ми един стол. Седна срещу мен. Постави и двете си ръце на голите ми колене и каза тихо:

— Мисля, че мога да ти помогна. Бих искал да се свържа с американския консул и да говоря с него. Не мога да ти помогна тук, в това отделение. Бих искал да те взема в моето. Но не мога да го сторя, без консулът да дойде и да гарантира за поведението ти.

Продължих да гледам безизразно, макар че главата ми се въртеше. „Ако консулът гарантира за мен!“ Това означаваше, че неговото отделение сигурно не се охранява. Няма решетки и стени. Само лекари, които помагат на такива нещастни болни като мен. О, много добре си представях всичко! Ще постоя няколко дни, ще се разхождам из парка, ще разговарям с дружелюбния доктор, който още държеше ръцете си върху коленете ми. После ще духна като вятър. Няма да има вече „Бакъркьой“. Няма да има „Сагамалджълар“. Сбогом, Турция!

Лекарят ми разреши да се обадя по телефона. Позвъних на Уилард Джонсън, заместник-консула. Като се мъчех да скрия вълнението в гласа си, обясних какво е положението. Ако дойдеше тук и говореше с лекарите, те щяха да ми помогнат. Обеща ми, че скоро ще ги потърси.

Като се върнах на леглото си, почти усетих вкуса на свободата. Можех да мина и без дупките в западната стена. Трябваше само да поддържам убеждението у доктора, че много се нуждая от помощ, и скоро щяха да ме преместят на броени сантиметри от свободата.

Под влияние на показните уроци на четиристотин и петдесетте смахнати в тринайсето отделение взех да прибавям все повече и повече лудост към номера си. Исках да направя необходимото впечатление, в случай че лекарите ме наблюдават. Скоро започнах да се напикавам в леглото и да се изхождам на пода. Повечето от най-лудите болни винаги бяха чисто голи. Затова няколко сутрини подред скривах парите си в една дупка в дюшека, смъквах пижамата и изтичвах на двора. Като че точно това се очакваше от мен. Ако помогнеше номерът ми да мине, тогава всички неприятности от ходенето гол сред лудите нямаше да бъдат напразни. Но санитарите не ми обърнаха никакво внимание. Беше им все тая, че се е появил още един съблечен глупак. Само Полис баба като че се разтревожи. Пренебрегнах протестите му. Единствените, които проявиха интерес към голотата ми, го направиха по съвсем други причини. Затова се отказах.

С часове обикалях на колелото.

Минаваха ден след ден. Нищо не се случваше. Защо консулът не идваше? Може би бе идвал, но не го бяха пуснали да ме вили. Защо не получавах никакво известие? Защо още се намирах в тринайсето отделение? Мислите ми бавно се превърнаха от фантазии за бягство в мъчителни съмнения.

Подкупих един санитар, за да се обадя по телефона. Отново позвъних на Уилард Джонсън. Той пак ми обеща, че ще предаде на консула.

Един ден, както си седях на леглото, към мен се приближи нисък турчин със зловещ вид. Може би имаше трийсетина години. Беше слаб, без да е кльощав. Пижамата му изглеждаше спретната и доста чиста, сигурен признак, че бе по-нормален от повечето болни. Имаше трескави, блестящи, ужасни очи. Доближи се, впил поглед право в лицето ми. Каза на безупречен английски:

— Никога няма да излезеш оттук.

Изстинах. Кой беше този човек? Какво знаеше?

— Мислиш си, че ще постоиш малко и после ще те пуснат — продължи той. — Но не е вярно.

— Кой знае? — вдигнах рамене, като се опитах да си придам нехаен вид. Мускулите ми се стегнаха. — Откъде знаеш английски?

— Учил съм. Навън.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Докараха ме.

— Кой?

— Те.

— Аха, ами отдавна ли си тук?

— Да, от много отдавна. Много беше приказлив, няма що.

— Защо не си отидеш?

— Не мога. Те не ме пускат.

Не можех да кажа, че не са прави. Явно беше побъркан. От очите му ме побиваха тръпки. Бяха набраздени от изпъкнали червени жилки като малки сурови яйца. Дори само от разговора с него се чувствах неловко.

— И теб няма да те пуснат.

Не знаех откъде има тези сведения. Но самодоволното му уверено държане ме ядоса.

— Ти пък откъде знаеш? Ще ме пуснат.

— Не, никога няма да те пуснат. Ще ти обещаят, но ще останеш. Никога няма да си отидеш оттук.

Обърнах му гръб с надеждата, че ще се махне. Разговорът не ми харесваше. Човекът явно бе луд. Иначе нямаше да е тук. Защо тогава спорех с него?

Той седна без покана на леглото ми. Каза, че името му е Ибрахим. Изпроси цигара и продължи потискащия си брътвеж. Ужасно ми се искаше да го изгоня. Но това щеше да изглежда като признание, че не мога да го разубедя. Постоянно му набивах в главата, че той може да е тук завинаги, но аз скоро ще си ида.

Опита се да ми обясни положението.

— Всички идваме от една фабрика — рече той като баща, който поучава детето си. — Понякога фабриката произвежда калпави машини, които не работят както трябва. Докарват ги тук. Калпавите машини не знаят, че са калпави, но хората във фабриката знаят. Те ни докарват тук и ни оставят.

— Теб може да те държат тук, но аз ще си ида.

— Не. Никога няма да си идеш. Ти си една от дефектните машини.