Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (24)

Двайсет и трета глава

28 септември 1975 г.

 

Татко,

Не знам дали това няма да е последното ми писмо до теб. Всеки ден чакам да настъпи подходящо време, за да осъществя плана си, по който съм решил да действам. Ще се опитам да ти обясня оо-добре. Както си говорехме преди, не е безполезно да движим едновременно толкова влакове, колкото можем. От две години на средния коловоз с неопределена скорост пътува нашият влак с прехвърляне. Обстоятелствата непрекъснато го карат да дерайлира. Искам да кажа, че от две години все пуфти. И може би, може би някой хубав ден най-сетне ще стигне до дома.

Но ето че сега е дошъл онзи влак, който наблюдавам на най-външния коловоз, който няма да върви дълго, защото студената зима ще го накара да спре. А след пет години време пролетта ми се струва твърде далече. Знам, че ще ти е трудно да оцениш и сигурно няма да се съгласиш с моята логика, че три сигурни не са за предпочитане пред евентуални тринайсет. Не мисли, че не съм взел предвид каква мъка ще изпитат близките ми при едно дерайлиране. Съзнавам го. Но просто трябва да тръгна… да предприема нещо, за да се кача на този влак. Моля те, не се измъчвай и не ми пиши умолителни писма. И ти като мен чакаш на гарата.

Целувки на вас с мама и на всички останали,

Били

Вечерта след работа изтичах до спалното помещение, за да се приготвя, докато другите се хранят. Сложих си тъмни дрехи — дънките и гуменките, които бях боядисал с мастило още когато с Харви Бел щяхме да бягаме през прозореца. Извадих от скривалището скъпоценната си карта на Турция, вече разпарцаливена от много разглеждане, и я увих в непромокаема хартия, после я пъхнах в кожената торбичка при тефтерчето с адресите. Преброих жалкия си паричен запас, като проклинах Джоуи; той бе прибрал повечето. Сега разполагах само с около четирийсет долара в турски лири. Мушнах парите в портмонето и го прибрах в торбичката. Вързах я здраво на кръста си и облякох тъмносиньо поло.

Приближих се до прозореца и на два пъти проверих дали не идва някой. После отидох до леглото и измъкнах изпод дюшека нож. Умирах от страх да не ме хванат с него; притежаването на оръжие бе изключително сериозно престъпление. Бях откраднал ножа от консервената фабрика. Беше къс и остър, за белене на плодове, дървената му дръжка бе сцепена и едва се държеше на халтавите винтчета. Бях го скрил под един камък в овощната градина и предния ден го преместих под леглото си. През цялата нощ, дори докато спях, усещах забранения нож под дюшека. Увих го в хартия вместо калъф и го мушнах в джоба на дънките. Накрая нахлупих шапката талисман.

Не можех просто да седя на кея и да чакам появата на някоя гемия. Планът ми беше следният: на едно хълмче над пристанището се намираше мястото за консервиране на доматено пюре. Събираха го в пет огромни циментови варела. Бях работил до тях и знаех, че единият в края е празен. Можех да се крия вътре всяка вечер, при подходящо време, и да наблюдавам пристанището, без да ме вижда патрулът. Рано или късно в Мраморно море щеше да се разрази нова буря и гемиите щяха да се появят.

Изчаках, докато се здрачи. После тръгнах по една от пътеките. Беше съвсем нормално. Просто още един затворник е излязъл да се поразходи и да се наслаждава на природата. Пътят ми ме отведе до варелите за доматено пюре. Огледах се. Надникнах в празния варел. После скочих вътре.

Беше хладно и тъмно. Свих се на дъното. Небето над мен бавно почерняваше. На моменти поглеждах към пристанището, не очаквах много да видя лодки в това хубаво време, но все пак се надявах.

Чух стъпки, отмерената крачка на патрула. Застинах. Ако погледнеше вътре, какво можех да му кажа? Сетих се за ножа. Молех се да не спре. Той отмина.

Чаках тихо до девет и четирийсет и пет. Нямаше да е тази вечер. Изскочих от варела и побягнах към помещенията преди определения час. До сутринта никой не ни проверяваше, но не исках да рискувам.

Гледах и чаках така цяла седмица. След ленивите дни на циганското лято настъпваха спокойни, тихи вечери.

В четвъртък на 2 октомври се събудих от шума на вятъра и дъжда, които блъскаха по прозореца на помещението. Погледнах сивото небе навън и сърцето ми заби лудо. Знаех, че денят е настъпил. Бурята се развихри още по-силно вечерта. Работих с настървение до обяд, после изтичах до пристанището. Пет-шест рибарски гемии вече бяха пуснали котва. И прииждаха още! Дано само бурята продължи и след като се стъмни.

Следобед работих, без да се насилвам особено, за да си пестя силите за вечерта, с надеждата, че цяла нощ ще трябва да греба. В пет и половина надзирателите ни освободиха от работа. Дъждът бе спрял, но небето бе мрачно и прихлупено, а вятърът духаше силно. Хукнах към пристанището. Морето бе бурно и развълнувано. Навсякъде бяха пръснати гемии. Върнах се в помещението, за да се приготвя.

Когато мракът обгърна остров Имрали, аз се вмъкнах във варела за домати. Един прожектор както обикновено обхождаше местността. Но вече познавах движението му. Щом минеше, отгоре по стената на варела се появяваха причудливи сенки. Гемиите светваха в тъмното пристанище.

Исках да изчакам настъпването на часа за прибиране. Тогава можех да бъда сигурен, че наоколо не се мотаят други затворници. Затова се свих и взех да кроя планове. Ще плувам до най-отдалечената гемия и ще отвържа лодката й. После ще греба към азиатския бряг.

Времето течеше бавно. Усетих, че трябва да се облекча. Изпълзях в другия край на варела и се изпиках. Урината се смеси с дъждовната вода, потече по дъното на варела и се събра в ъгълчето, където се криех. Ако се преместех, можех да бъда забелязан по-лесно от някой патрул. Затова се налагаше да клеча в локвата. Миризмата вече почти не ми правеше впечатление.

Времето като че ли пълзеше. Имах чувството, че чакам от няколко дни. Часовникът ми показваше едва осем часа. Опитах да се отпусна. Взех да си мечтая какво ше правя, когато се измъкна. Размислих се за Лилиан. За мама и татко. Представих си как вървя по улицата в някой град. В който и да е град. Като свободен човек. Бях толкова близо. Трябваше да успея.

Някакъв шум! Стъпки. Затаих дъх. По пътеката към варелите се приближаваше патрул. Спря до скривалището ми. Избухна яркооранжево пламъче, потрепна на вятъра и изгасна. Патрулът се изкашля. После продължи нататък.

Отново заваля. Намокрих се до кости. Вятърът бе леден. Сгуших се на дъното на варела и зачаках.

Най-после часовникът ми показа десет и трийсет. Надигнах глава над ръба на варела и се ослушах. Бурята изпълваше нощта със звуци. Поех няколко пъти дълбоко въздух и преметнах единия си крак отвън. Какво беше това?

Мигновено се свлякох долу. Долепих се до стената. В далечината излая куче. Помислих си за наблюдателната кула и картечниците й.

Чаках още десетина минути, като се ослушвах. Отново подадох глава над ръба на варела и погледнах през поройния дъжд. После вдигнах единия си крак. Пак ми се счу шум и се смъкнах обратно. Потръпнах от страх.

Реших, че ми се е сторило. Ръцете ми трепереха. Почудих се дали наистина имам достатъчно смелост, за да осъществя всичко.

За трети път събрах кураж. Поех си няколко пъти дълбоко дъх. „Няма нищо — казах си. — Няма нищо. Хайде тръгвай.“

Брегът до пристанището бе осеян с натрошени камъни и изгнили домати. Беше кално и пълно с локви. Целият потънах в мръсотия, докато пълзях предпазливо надолу по корем. Бях на открито, изложен на прожектора. Всеки път, когато минаваше над мен, се заравях в калта. Не мърдах. И се молех.

Бавно се придвижих надолу до брега. Сега оставаше най-трудното. Първите пет метра от водата се намираха точно под наблюдателната кула. Вътре се виждаше един войник, който насочваше прожектора. Друг крачеше тихо с картечницата. Бях благодарен на шума от вятъра и вълните. Въпреки това трябваше да внимавам.

Влязох в студената вода. Над мен прожекторът обхождаше пристанището. Оттласнах се от брега, а сърцето ми биеше до пръсване при мисълта, че бягството, за което толкова дълго бях мечтал, е започнало и няма връщане назад. Бях се хванал вече.

Плувах бавно, защото се страхувах да не плискам. Тежките дрехи ме дърпаха надолу. Една вълна ме блъсна в лицето и напълни гърлото ми със солена вода. Потиснах кашлицата си. Напрегнато очаквах куршумите да се впият в гърба ми.

Плувах бруст, така че само главата ми да цепи водата.

Когато усетих, че не мога да продължа повече без почивка, спрях и погледнах назад. Светлините на пристанището се мержелееха зад гърба ми. Пред себе си виждах люшкащи се фенери, всеки означаваше рибарска лодка. Смятах да плувам до най-отдалечената.

Борех се с бурята. На няколко пъти спирах, задържайки се на повърхността, за да се ориентирам, като гълтах жадно въздух. После пак продължавах към последната гемия.

Ето я, отзаде й бе вързана малка лодка. Дали щеше да издържи в морето? Трябваше.

С мъка се качих през борда. Напрегнах всички сили, които ми бяха останали. Свлякох се изтощен на мокрите дъски. Няколко минути лежах, треперейки от студ, и се мъчех да си поема дъх. После бавно повдигнах глава, докато успях да надникна над ръба на лодката. Разгледах брега, очаквах да видя, че към мен се е насочило патрулно корабче. Но по следите ми нямаше никакви светлини.

Предната й част бе покрита около един метър, където можех да се мушна. Останалата бе съвсем открита. Потърсих греблата в тъмното. Намерих ги. Бяха дебели и тежки.

Бам! Точно над главата ми с трясък се отвори прозорче. Замръзнах на мястото си. Над мен някакъв турски рибар изхрачи нечистотиите от гърлото си и се изплю над главата ми във водата.

Сърцето ми беше замряло.

Прозорчето изскърца на пантите си и шумно се затвори.

Бавно се промуших под покривалото в предната част на лодката. Попаднах в локва студена вода и потреперах. Свих се колкото можах, но краката ми пак останаха да стърчат навън.

Исках да се махна, преди рибарят отново да отвори прозорчето си.

Погледнах нагоре към вътрешната страна на покривалото. Над главата си смътно виждах огромен възел — края на въжето, което прикрепяше лодката към гемията. Възелът бе дебел и стегнат — невъзможно беше да се развърже. Бръкнах в дънките за ножа. Бяха мокри и залепнали за краката ми. Най-после го напипах. Въжето бе мокро и здраво. Ножът режеше мъчително бавно. Кълцах го, докато ме заболяха мускулите, а ръцете и гърбът ми се ожулиха от търкането в шпангоута на лодката. Ужасно ми се кашляше и от усилието да се сдържа гърдите ми се разкъсваха. Дробовете ми се напълниха със студена влага.

Прокарвах вкочанените си пръсти напред-назад, напред-назад. От въжето оставаха само няколко нишки. Спрях. Пак се огледах. Ослушах се. Затаих дъх и прерязах последните нишки.

Възелът падна. Прерязаният край на въжето потрепера и се изхлузи, отпърво малко, през дупката на покривалото. Сетне изстърга и изчезна. Лодката бе свободна!

Вълните ме понесоха. Изпълзях до центъра на лодката възможно по-тихо и седнах на пейката. Огледах се. Носех се към брега на острова! Грабнах веслата и тогава открих, че липсват халки или поне аз не ги виждах. Вече нямаше светлина. Ръката ми напипа свитка въже в средата на едното гребло. Имаше формата на цифрата осем. Сетих се, че примката на въжето би трябвало да се закача някъде. Опипах перилото. А, да. Отстрани на лодката имаше куки. Свитките въже се закачваха на куките.

Разбързах се, защото бях изплашен до смърт, лодката не се движеше просто към брега, а към кила на друга гемия. Нагласих веслата. Дръпнах ги. Едното не успя да загребе, лодката се наклони и аз се разклатих в тъмнината. Втората гемия се изпречваше все по-близо. Наместих се в средата на седалката и нагласих греблата, докато се уверя, че широките им части са под правилен ъгъл. Тогава загребах, сетне още веднъж. Течението намаля, после спря. Лодката тръгна в обратна посока.

Гребеше се трудно. Разлюляното море непрекъснато ме клатеше под различен ъгъл. Веслата често не успяваха да загребат. Трябваше бързо да се намествам, за да не изхвръкна от мократа пейка. Запънах краката си в дъното и постепенно след няколко минути се получи известен ритъм.

Сега трябваше да внимавам и да държа курс покрай вътрешната страна на оформения като подкова остров. Там, където се разбиваха вълните, имаше огромни скали. А по на юг открих, че са хвърлили котва още безброй гемии. Налагаше се да лъкатуша с лодката между тия две опасности. Дъждът плющеше като завеси, образувани от поривите на вятъра. Силата му ме плашеше. Но той ме прикриваше.

Мускулите ми бяха заякнали от йогата и от вдигането на чувалите с фасул. Дърпах и натисках греблата. Постепенно краят на острова отмина.

Наблюдавах светлините в пристанището. Бяха се отдалечили и станаха като малък рояк ярки точици в тъмната нощ. Знаех, че трябва да се движа по линията, образувана от светлините и края на острова. Ако изгубех от поглед светлините, щях да се отдалеча прекалено встрани. Напрегнах сили срещу вятъра, за да не се отклонявам.

Течението бе много по-силно в открито море. То отнасяше лодката на запад. Вълните я блъскаха отстрани, а вятърът хвърляше солени пръски в очите ми. Бързо се изтощих. Когато спрях да греба и проверих местоположението си, светлините на острова се бяха превърнали само в една точка. Някъде зад мен отвъд бурята се намираше турският континент. Трийсет километра на юг.

Гребах до припадък. После отново проверих къде се намирам. Наистина ли виждах светлини по посока на сушата? Пак погледнах, но нямаше нищо. Продължих да греба, огъвайки гръб. Отново се взрях — светлини! Три бледи светлини. Но бяха някак встрани. Отнасяше ме встрани от курса.

Обзе ме пристъп на самосъжаление. Отпуснах греблата. Едното попадна в течението. Измъкна се от куката и едва не го изпуснах. Изтеглих го в лодката. Хвърлих и двете весла на дъното. Микроскопичният плавателен съд се понесе по вълните.

Нищо няма да излезе! Може би ще трябва цели дни да греба, за да стигна до брега. Ако не се удавя по-напред. Дишах със силни хрипове. Хванах се за седалката и няколко секунди не мърдах. Лодката се повдигна от гигантска вълна. За миг увисна във въздуха, после се катурна от другата й страна. Под мен се люшна още една голяма вълна. Лодката пак се издигна, после внезапно се спусна надолу. Бях ужасен.

Но страхът ми бе особен. Можех да умра тук в открито море, но поне щях да умра свободен. Самата дума като че ми даде нов прилив на сили. Свободен! Аз бях свободен! Светлините на Имрали се бяха изгубили зад мен. За първи път от пет дълги години бях извън пределите на затвора. Сърцето ми подскочи. Бях свободен! Сега трябваше само да остана жив. Да докарам докрай пътуването с лодката и да стъпя на твърда земя.

Грабнах веслата и отново се хванах на работа. Натисках ги ядно, завъртайки лодката отново в курса. Сетне загребах, за да възстановя ритъма си. Докато се борех, си пеех на глас:

Ако ме хванат…

Ще ме бият…

Ще ме застрелят…

Ако успея…

Аз съм свободен…

Свободен…

Свободен…

Пет години бях чакал това пътуване. Няма да се откажа точно сега. В никакъв случай!

Течението продължаваше да ме отнася на запад, гребях два пъти по-силно с дясната ръка, като се мъчех да държа курс към трите бледи светлини.

Пеех си. Виках. Псувах се на турски и на английски.

Минаха часове в тъмна влажна агония. Дясната ръка ме болеше там, където преди време Хамид я бе ударил със сопата. После се схвана. Кожата и на двете ръце се беше протрила и солената вода ме щипеше по спуканите мазоли.

Спрях да греба. Внимателно изтеглих веслата в лодката. Пръстите на дясната ми ръка не можеха да се движат. Трябваше да ги отлепя от греблото с лявата. Извадих мократа си носна кърпа и я вързах около пулсиращата ръка. Стегнах здраво възела със зъби.

После отново се залових за работа. Загребах. Гребях с непоколебима решимост. Единственото, което имаше значение, бе да продължавам да греба, да се движа, да поддържам ритъма. Тялото ми престана да се обажда. Вече не усещах болка. Движението ме опияняваше. Бях свободен.

Светлините се приближаваха. Да, наистина! Можех да успея! Дори морето започна да ми помага. Бурята като че утихваше. Първите светлосини проблясъци обагриха небето на изток. Още един час.

Бам! Веслото удари в нещо. Сетне дъното на лодката застърга по пясък. Една малка вълна повдигна лодката и я придвижи още няколко метра напред, после тя отново заседна. Прехвърлих се през борда и се намерих в трийсетина сантиметра дълбочина. Изтичах на брега и се свлякох на колене.

Но все още бях в Турция.

Следващата ми цел бе град Бурса. Знаех от картата, че се намира някъде по крайбрежието на североизток. Имаше около 250 000 жители. Можех да изчезна там. А от Бурса щях да намеря превоз до Истанбул. После Йохан. Той щеше да ме скрие за две-три седмици, докато прекратят издирването.

Издирването! Изгряващото слънце пред мен ми напомни, че рибарите скоро ще се размърдат. Когато един от тях отвори прозорчето си, за да се изхрачи както обикновено сутрин, ще открие липсата на лодката. Затворническата охрана незабавно ще направи проверка. Трябваше да действам бързо.

Часовникът ми още работеше. Беше пет часът сутринта. Станах и поех дълбоко соления въздух с дробовете си. После тръгнах с енергична крачка по посока към слънцето. Топлата оранжева светлина ми даваше нови сили. Пред мен се простираше пустият северен бряг на Мала Азия. Това бе най-хубавата утрин в живота ми.

Побягнах. Сигурно съм бил уморен. И гладен. Но краката ми тичаха, без да спират. С всяка стъпка се отдалечавах все повече от затвора. С колко ли време разполагах? Кога ли щяха да открият лодката?

Продължих да бягам. Брегът бе все така див и пуст. Слънцето изсуши дрехите ми. Лицето и ръцете ми бяха спечени от сол. Устата ми пареше.

По едно време стигнах до група оголени скали, които препречваха брега, издадени навътре в морето. Нагазих във водата до кръста и ги заобиколих. Когато излязох от другата страна, забелязах някакво модерно село в насрещните хълмове — странни купчинки от сгради в тоя пущинак. Видях три кули. Това ли бяха трите светещи точки, които съм съзирал през нощта?

О, не! Военен лагер!

Шмугнах се обратно зад скалите. Върнах се на брега и тръгнах навътре из сушата, за да се скрия в гората. Направих широк кръг и заобиколих военната база.

Вървях още час. Знаех, че трябва много да внимавам. Сигурно вече бяха вдигнали тревога. Защо не си бях обръснал русите мустаци, преди да тръгна? Трябваше да взема боя за обувки или нещо подобно, за да си намажа косата.

Стигнах до разорани ниви. В далечината видях няколко селяни, които работеха. Зад завоя селце.

Внимавай. Не разваляй всичко.

Тръгнах по черен път, който влезе в градчето и се превърна в калдъръмена улица. Някакъв старец с гъста побеляла брада стоеше облегнат на една стена. Пушеше лула.

— Трябва да ида в Бурса — казах аз.

Старецът ме изгледа. Турист, явно. Мръсен, мокър, кален, с превързана дясна ръка. Небрежно нахлупена шапка.

— Откъде знаеш турски? — попита. Отвърнах колебливо.

— Двайсет месеца бях в затвора в Истанбул. Хашиш.

Той се ухили.

— А какво правиш тук?

— Бях на плажа с приятели. Имахме джип. Вчера пийнах повечко ракия и се загубих. Сега трябва да стигна до Бурса.

С края на лулата си посочи нагоре по тесния път към стар автобус, марка „Фолксваген“.

— Бурса — рече старецът.

На покрива бяха струпани на камара торби от зебло, пълни с лук, маслини и други продукти. Вътре бе претъпкано със селяни. Намерих един, който приличаше на шофьор.

— Бурса?

— Шест лири.

Платих. После се свих на една от задните седалки до прозореца. Нахлупих шапката още по-ниско и се помъчих да скрия с ръка мустаците си.

Автобусът заподскача по планинските пътища, виещи се покрай калния бряг към Бурса. Възрастният шофьор взимаше завоите с голяма скорост. Отдавна не бях се возил в открито превозно средство и ми беше страшно. На острите завои центробежната сила ме накланяше над ръба на отвесните скали. Колко нелепо ще е да загина тук, помислих си. Сега. Когато наистина съм свободен. Но нищо не можех да направя. А шофьорът сигурно познаваше пътищата.

Спирахме по пазарите край шосето. Селяните слизаха да продават стоките си. Постепенно багажът олекна и шофьорът увеличи скоростта.

Най-сетне се показа Бурса. Това бе единственият по-голям град по крайбрежието. Улиците му бяха горещи, сухи и прашни, оградени с порутени дувари в стар турски стил, с по някое административно здание от западен тип, което също едва се крепеше. Погледнах часовника си. Девет и трийсет. Знаех, че вече са открили отсъствието ми. Не бях се явил на работа.

До тротоара бе спряло раздрънкано такси. Предпазливо се обърнах към шофьора му.

— Истанбул?

— Седемстотин лири.

— Четиристотин и петдесет. — Имах само толкова.

— Йок. Седемстотин.

Вдигнах рамене. Шофьорът посочи към автогарата.

— Двайсет и пет лири.

Да, но аз не исках да се доближавам до автогарата. Тъкмо там щяха да ме търсят. Сто на сто. Погледнах в края на улицата и видях двама полицаи. Питах се дали имат описанието ми и дали точно мен търсят.

Но нямах друг избор. Трябваше да се добера до Истанбул. До Йохан. Колкото по-дълго чаках, толкова по-голям ставаше рискът.

Тръгнах към автогарата. Когато влязох, единият полицай се прозина.

Купих си билет за Истанбул. Автобусът щеше да потегли след половин час. Седнах да почакам и изведнъж се почувствах смазан от умора. И от глад. Намерих бюфет, купих си шоколад и голям плик с гевреци.

Автобусът пристигна. Отново трябваше да мина покрай двамата полицаи. Те, изглежда, не ме забелязаха. Качих се и седнах до пътеката. Сърцето ми биеше лудо. Моля те, моля те, нека стигна до Истанбул!

Чаках автобуса да тръгне. Мислех, че това никога няма да стане. Но той най-после потегли. Напусна автогарата и пое по пътя, виещ се покрай източния край на Мраморно море за Юскюдар. Отново започнах да дишам.

Пътят бе осеян с дупки. Автобусът бръмчеше от турски говор. За гевреците ми се биеха мухи.

Стигнахме до Юскюдар. Отвъд Златния рог съзрях Истанбул, издигащ се стръмно от бреговете му, с върховете на минаретата, накацали по хълмовете. Там бе започнало всичко. Автобусът прекоси моста Йени Кьопрю и аз отново бях в Европа.

Наближаваше обяд. Бях като обезумял. Вече нямаше съмнение, че турската полиция е по следите ми. Можех само да се надявам, че ще се смеся с навалицата от други туристи.

Слязох от автобуса и забих поглед в земята. Врязах се в една група хора и с тях излязох на улицата. Едва като се поотдалечих, спрях да погледна назад. Пред входа на автогарата стояха двама полицаи. Нямаше признаци на тревога.

А сега към хотела на Йохан. Бях почти към края. Намерих такси и дадох името на хотела. Провирахме се из разни задни улички, докато пристигнахме пред вратата му. Явно беше, че не е „Хилтън“.

Замислих се за шапката си. Вярно е, че скриваше косата ми, но и самата шапка биеше на очи. Може би дори правеше повече впечатление от косата. Преди да вляза в хотела, махнах шапката и я свих под мишница.

Влязох във фоайето. На рецепцията седеше плешив турчин. Вдигна поглед.

— Йохан? — попитах аз. — Търся Йохан.

— Йохан? — Той изгледа дрехите ми. — Йохан замина вчера за Афганистан.