Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (11)

Десета глава

Събудих се изпълнен с очакване. Това бе седемнайсетият ден от идването ми в „Бакъркьой“. Разпореждането на съда изтичаше днес. Лекарите трябваше да направят заключение. Знаех, че ще ме върнат в „Сагамалджълар“. Бях нормален. Очевидно мястото ми не беше в „Бакъркьой“.

Дойдоха войници да ме вземат. Натовариха ме отзад в една камионетка и ме откараха в затвора. Беше странно, но с нетърпение очаквах да се върна в стария кауш. Ако ще ме затварят, предпочитах да бъда с приятелите си.

Щом пазачът ме бутна в кауша, посрещна ме изсвирването на Харпо Маркс.

— Попай!

— Хей, Уили — извика той. — Как е откачалнята? Имаше ли мацета там? Какво стана? Само не ми казвай, че не си луд.

Засмях се.

Попай понижи глас.

— Нямаше ли възможност да избягаш?

— Ами, мисля, че можеше да стане. Но какво щях да правя тогава?

— Какво искаш да кажеш?

— Къде щях да ида? Бях по пижама.

— Уили! — Арне дотича и ме потупа по рамото. Тикна ми в ръцете чаша чай. Опитах го.

— Ааа! Слаб е. Арне сви рамене.

— Ами Зиат — рече той. — Какво да се прави? — Йорданският пласьор на наркотици още държеше монопола над чаената концесия.

— Хайде — каза Попай и ме дръпна за ръката. — На волейбол. Можем да спечелим по сто лири от двамата новички датчани, с които съм се уговорил.

— Почакай малко. Първо искам да поздравя всички. Къде е Чарлс?

— Горе — отвърна Арне. — Събира си багажа. — Багажа ли?

— Местят го. На един остров.

Качих се. Чарлс се беше навел над леглото и подреждаше купчина книги.

— Здрасти, Чарлс. Той вдигна глава.

— Здравей, Уили. Значи се върна. Как беше?

— Шьойле бьойле. Какви са тия работи за острова? Чарлс взе някаква карта.

— Имрали — отвърна той и посочи една точица в Мраморно море. — Още преди месеци подадох молба. Консулът дойде със съответния формуляр. Каза ми, че мога да поискам да ме преместят. Турците разрешават, когато присъдата ти е одобрена от Върховния съд в Анкара. Но дълго време нищо не ми отговориха. Реших, че са се отказали. После изведнъж се съгласиха. Тръгвам тия дни.

— Защо искаш да отидеш там?

— Да работя. Консервират зеленчуци и плодове. Ще се попека на слънце.

— Има ли други американци? Чарлс сви рамене.

— Не знам. Мисля, че няма други чужденци, но ми е все едно. Имам нужда от раздвижване. Трябва да се махна от тоя бардак.

— Е, дано да ти хареса. Чарлс се ухили.

— Спомнете си за мен следващата Коледа. Ако си правите пити с мармалад, не забравяйте, че аз съм го консервирал.

Следващата Коледа. Сто на сто няма да прекарам друга Коледа тук. Доброто ми настроение се изпари. Още бях в затвора, а грандиозният ми план се бе провалил.

Насочих се към миризмата на гастро. С Макс анализирахме прекарването ми в „Бакъркьой“. Той смяташе, че съм допуснал грешка в начина, по който съм разговарял с лекарите. Като съм отвръщал на въпросите им, съм доказал, че съм нормален, или поне прекалено нормален за „Бакъркьой“, прекалено с всичкия си, за да ми дадат „свидетелство за лудост“.

— Трябваше да прескоча стената — казах аз.

— Коя стена?

— Западната. Имаше големи дупки в мазилката. Лесно можех да се покатеря.

— Западната… — измърмори Макс. — Добре че не си го направил.

— Защо?

— Ами защото зад тази стена е дванайсето отделение. За наркоманите. Аз прекарах там известно време. Щеше да скочиш право в дванайсето отделение. От лудите престъпници да се натресеш при наркоманите.

Отговорникът Емин отключи килията. После ми донесе писмо, пристигнало в мое отсъствие. Сгря ме отвътре, като го видях. Две-три минути съзерцавах плика, преди да го отворя. Седнах кротко на леглото и го прочетох няколко пъти. „Писмата ти ми помогнаха да преживея доста тежък период — пишеше Лилиан. — Разтрогването на един брак, дори когато е несполучлив, те изпълва с ужасно чувство за провал. Ти ми помогна да осъзная цената си. Запали отново в мен жаждата за приключения.“ Лилиан бе напуснала работата си в Хар-вард и се беше присъединила към група алпинисти, които заминаваха на експедиция в Британска Колумбия. Браво на нея. Поне един от нас можеше да се радва на света. Може би писмата й щяха да ме спасят от този ад.

Най-голямата изненада при връщането ми беше Вебер, новият немец, който обичаше да се хвали дори повече от Попай. Вебер ходеше важно из кауша, като че беше негова собственост. Носеше пълна чанта с инструменти — отвертки, клещи и разни други дреболии. Не можех да повярвам. Попай ми каза, че Вебер някак е успял да се уреди за помощник на турските електротехници и водопроводчици. Никой не знаеше как го е постигнал. Обикновено турците не обичаха да дават работа на чужденците. Така че сега всеки ден Вебер го пускаха да излиза от кауша.

— Директорът, той прави мен шеф. На всички работи в затвора. Я, я — заяви Вебер на Попай. — Аз работи добре. Я, я. Оправям, поправям.

— Ще ми се да го цапна право в мутрата тоя, дето вика я, я — измърмори Попай.

Вебер се отдалечи. Определено беше противен. Но все пак не мислех, че е толкова глупав, отколкото се прави. Беше си наумил нещо.

Няколко дни преди Чарлс да замине за Имрали, приятелката му Мари Ан дойде от Америка да го види. В затвора щеше да я доведе Уилард Джонсън от американското консулство. Чарлс ме помоли да отида в стаята за свиждане и да занимавам с приказки Уилард, докато те с Мари Ан седят в другия край на дългата маса.

Тя беше много красива жена. Имаше прозрачна бяла кожа и дълга кестенява коса. Погледът ми постоянно се стрелкаше към нея, докато задавах въпроси на Уилард.

— Какво става? — казах ядосано. — Защо не се обадихте на психиатъра? Защо не ми помогнахте? Цял живот ли искате да гния в тоя затвор?

Уилард беше малко смутен. Приличаше ми на възпитаник на най-престижните училища в източните щати, добронамерен, но явно се чувстваше неловко в затвора в компанията на осъдени. С елегантния си костюм и вратовръзка на райета щеше да е по на място в някой мъжки клуб в Ню Йорк или на борсата. Пълното му лице бе почервеняло.

— Чакай малко, Били. Не е толкова лесно.

— Не искате ли да ми помогнете? Хич ли не ви е грижа за мене?

— Не е толкова просто. Били — отвърна твърдо Уилард. — Лекарят пожела да дам гаранция, че няма да се опиташ да избягаш. Отделението, където искаха да те вземат, не се охранява.

— И какво от това?

— Е, как можехме да им дадем гаранция? Откъде да знаем, че няма да направиш опит да избягаш?

— Нямаше да го направя.

Уилард ме изгледа многозначително. Реших да сменя темата.

— Необходими са ми някои работи от лавката. Един кашон цигари с филтър.

— Пушиш ли сега?

— Да. И без това гълтам дим. Наоколо всички пушат. Така че е все тая.

— Добре. Кашон цигари.

— И малко шоколад.

— Окей. Това ли е всичко?

Забелязах, че Мари Ан е пъхнала ръката си под масата. Като че беше в скута на Чарлс. Ръката й се движеше бавно нагоре-надолу.

— Ъъ… и още нещо — заекнах аз. — Трябва ми… ъъ… и една четка за зъби.

— Четка за зъби?

— Да… и… един сапун.

— Сапун. Добре. — Уилард внезапно се обърна. — Чарлс, имаш ли нужда да ти взема нещо от лавката?

Чарлс подскочи.

— Не — отвърна той рязко.

— Какво става с делото? — попитах аз. — Минаха повече от шест месена. Още не знам каква е присъдата ми.

— Ами, съдът получи медицинското заключение от „Бакъркьой“. Новото дело е насрочено за 31 май.

— Тогава ли ще ме осъдят?

— Така мисля.

Ръката на Мари Ан се движеше по-бързо.

— Колко смятате, че ще ми дадат? — попитах Уилард.

— Според мен няма да е много. Може би трийсет месеца. Или пет години.

Чарлс беше затворил очи.

— На мен ми се струва доста — казах аз.

— Да, сигурно е така от твоя глелна точка. Но присъдата не е никак тежка за контрабанда на хашиш. — Консулът се обърна и погледна над масата. — Ти как мислиш, Чарлс?

Чарлс отвори очи и премигна.

— А? А, да. В Имрали наистина е много хубаво. Да. Ще бъде чудно.

Консулът изглеждаше объркан. Мари Ан се усмихна срамежливо и отново постави рьката си на масата.

След тъмнината на „Бакъркьой“ затворническият живот ми се струваше доста по различен. Равновесието ми беше нарушено. Заниманията с йога и медитация ме разтоварваха, но усетих, че много по-бързо реагирам на напрежението в кауша. Чарлс ми подари турско-английския си речник. Трудно разговарях с охраната и реших да науча езика. Но не винаги можех да се сьередоточавам добре. Започнах да пуша много повече, и цигари, и хашиш. Ставах все по-зависим от тези свои навици, които ми помагаха да се владея. Повечето хашиш в кауша се доставяше от Зиат. Но цените му бяха безбожни. Открих, че Макс може да осигурява по-евтин и по-добър хашиш.

Вечерта след заминаването на Чарлс за Имрали с Попай седяхме в килията на Макс и се чувствахме малко самотни. Макс се беше стопил вече от гастрото, а и без това бе винаги готов да попуши хашиш. Отиде с несигурна крачка до клозетната дупка.

Бръкна отдолу и се върна с половин пакетче. Отчупи няколко парченца и ги нави на руло. Кимна едва-едва на себе си. Слушах непрекъснато дърдоренето на Попай за евентуална революция в Турция. Помислих си, че ако на власт дойде ново правителство, може би ще обяви амнистия.

Изведнъж чух, че вратата на кауша се отвори. В подножието на стълбите спряха отмерени стъпки.

— Ексшет! — извика някакьв глас. На турски това означава „скелет“, прякора, който турците бяха лепнали на Макс.

Макс не искаше пазачите да се качват в стаята му. Бързо излезе в коридора и се потътри надолу. С Попай пуснахме хашиша си в клозетната дупка и се прибрахме тихо в килиите си. Изведнъж чух Макс да крещи. Изтичах по коридора и се спрях до стълбите, откъдето съзрях как двама пазачи извиват ръцете на Макс на гърба. Ариф бръкна в джоба на дрехата му и извади хашиша. Пазачите повлякоха Макс към сутерена. После видях как Ариф прошепна нещо на Зиат, който стоеше ухилен до вратата.

Макс се върна след няколко дни. Леко накуцваше. Китките му бяха бинговани. Очилата му ги нямаше. Когато разговаряше, присвиваше мъчително очи. Разправи, че го завели долу, били го няколко минути и хукнали да доведат Хамид. Докато ги нямало, Макс счупил очилата си и с едно стъкълце си срязал вените. Пазачите се принудили да го отведат в затворническата лечебница вместо да го бият още.

— Заради Зиат беше — казах му аз.

— Знам, знам. Да го вземат мътните дано! Все пак научих нещо много важно от цялата работа.

— Какво?

Макс се наведе по-близо до мен и понижи глас.

— В тая лечебница има всякакви опиати.

Арне разглеждаше внимателно хороскопите си. Беше проучил всички от кауша. Никак не се изненада, че съм овен. Това беше най-разпространената зодия в затвора. Хората от тази зодия са склонни към необмислени и прибързани постъпки. Да, наистина бях точно такъв.

Всяка сутрин, когато купувах от разредения чай на Зиат, самодоволната му усмивка ми напомняше как натопи Макс. Взех да се чудя защо Зиат още обслужва чайната. Всеки месец затворниците трябваше да се сменят на тази работа. Някои от нас не се нуждаеха от нея, защото петдесет долара от къщи бяха достатъчни, за да покрият нуждите ни за няколко месеца. Но имаше и други, които не бяха във връзка с близките си. Те се нуждаеха от тези пари. Един ден, когато бях в особено гадно настроение, взех, че написах писмо до директора на затвора. Оплаках се, че Зиат е приятел на Емин и му дава подкупи, за да работи в чайната всеки месец. Затова никой друг не може да се вреди. Най-напрсд занесох петицията на Вебер, тъй като, изглежда, знаеше добре и турски, и английски. Трябваше да се преведе. Вебер отказа да се намесва. Беше се уредил надзирател на строителните работи в затвора и не искаше да рискува.

Макс направи каквото можа, за да преведе писмото на турски. Обиколих всички да видя дали и други няма да го подпишат.

Зиат, разбира се, веднага научи за него. Стоях в коридора и говорех с Арне за петицията, когато Зиат дотърча при мен.

— Никой няма да подпише — беснееше той. — Напразно си губиш времето.

Преди да се усетя, сграбчих Зиат и го изхвърлих на двора.

— Хич не ми пука какво ще стане, но с тебе ще си уредим сметките — изкрещях аз. — Ще те ритам из целия двор.

Зиат остана спокоен.

— Добре — рече. — Тъй да бъде. Ще се разберем по мъжки. Още сега. Но ще ти кажа, че каквото и да се случи, когато свършим, ще доведа пазачите и ще ти счупят кокалите.

— Какво! Нали само двамата ще си уреждаме сметките, не пазачите. Какви ги дрънкаш?

— Ще видиш. После ще те оправя.

Ходилата ми наредиха веднага да спра и да премисля. Зиат имате връзки. Ариф! Сопата. Зиат рече спокойно:

— Виж какво, ако ти не ме закачаш, и аз няма да те закачам. Става ли?

— Но ти ме тормозиш. Непрекъснато. Правиш гаден чай. И заради теб Макс загази. Той ми е приятел.

— Ще те оставя на мира — обеща Зиат. — И приятелите ти също. Ще ти правя специален чай. Трябва да живеем като братя. Щом сме заедно тук.

Изпитвах желание да го цапардосам по лицето. Да му платя за Макс. Но размислих. Ако се сбиехме, щях да си имам повече неприятности. Взех единственото разумно решение.

Отпуснах юмруци.

— Окей — съгласих се. — Не ми се пречкай на пътя и аз няма да ти се пречкам.

Една сутрин вратата долу се отвори. Из кауша настъпи тишина. Бързо се разнесе, че при нас е пристигнал някакъв турски мафиоз.

Казваше се Мехмед Мирза. Движеше огромното си тяло наперено и нагло като Хамид. Беше едва двайсетинагодишен, но вече му се носеше славата. Баща му и чичо му бяха гангстери от голям мащаб. Мехмед вече бе застрелял и бе убил сам няколко души. Ако беше обикновен турчин, сигурно щяха да го обесят за престъпленията му. Като капидия вероятно щеше да полежи най-много от дванайсет до осемнайсет месеца. Първите дни всички учтиво му правеха път, когато се приближаваше. Зиат умираше от страх да не би някога да е натопил негов приятел. Мехмед просто ходеше по коридорите и по двора като гладна стръвница.

Един ден двамата с Попай бяхме на горния етаж и се мъчехме да разтълкуваме какво пише вестник „Хюриет“ за анархистките бунтове, когато чухме адски писък на двора. Втурнахме се към прозореца да погледнем. Видяхме как Мехмед се бие разярено с двама чужденци. Бяха Петер и Ибо. Не ги познавах много добре, но знаех, че двамата са добри приятели.

Мехмед може и да е бил страшен убиец, когато е имал оръжие, но сега беше гола вода с бавните си юмруци. Ибо го удари отстрани в корема. Когато Мехмед погледна надолу, Петер го прасна право в окото.

— Ааааа! — изрева Мехмед. Опита се да хване и двамата и да ги стисне като мечка. Но Петер и Ибо се отскубнаха. Хукнаха към килиите си и се криха под леглата, докато Мехмед се успокои.

По-късно с Попай седяхме в кухнята, когато Мехмед дойде да си купи чаша чай. Големият гангстер носеше тъмни очила, за да скрие огромната синина над лявото си око.

Вечерта надникнах в килията на Макс. Беше се свил на леглото и четеше книга. Почти го бях подминал, когато забелязах, че държи книгата наопаки. Дори за него това бе доста необичайно.

— Макс, какво правиш? Сигурно добре си се надрусал.

Макс вдигна глава. Видя, че съм аз, и сложи пръст на устните си.

— Шшшт. Уили. Ела тук.

Книгата беше „Отвъд доброто и злото“ на Ницше. Макс разглеждаше внимателно празната вътрешна страница на задната корица.

— Днес получих това по пощата — прошепна той. Отиде до шкафчето си. Коленичи и с все сила го натисна. Нищо не стана. — По дяволите! — измърмори Макс. — Уили, ела ми помогни. Повдигни малко шкафчето.

Облегнах се върху шкафчето с цялото си тяло и го килнах назад. Макс затършува отдолу. Измъкна счупено ножче за бръснене. Седнахме заедно на леглото, като скрихме книгата между нас. Макс внимателно разряза задната корица точно по краищата. После отлепи дебелата хартия, за да се покаже картонът на корицата. В него имаше пробити дупки. В тях внимателно бяха пъхнати пакетчета, увити в алуминиево фолио. Макс ги нареди на леглото си и ги отвори. Погледна писмото към тях.

— Това трябва да е хашишът. Това марихуаната. Това амфетамините^[1]. Това морфинът!… Това ЛСД-то — каза той. — Искаш ли малко?

— Не. — ЛСД-то е съвсем различен наркотик. Знаех, че марихуаната и хашишът са сравнително безопасни. Но ЛСД-то може да направи доста поразии.

Макс събра малко в парченце фолио и ми го натика в ръката.

— Пази го. Не се знае кога може да ти потрябва. Прибрах се в килията си. Мушнах парченцето фолио в подвързията на дневника си до пилата. След това отидох да играя покер при Попай.

В американското консулство бе поставена бомба. По улиците застрелваха войници. Анархистите обявиха открита война на турското правителство. Военните взеха властта. Из цялата страна въведоха строг полицейски час. Разправяха, че улиците са пълни с въоръжени патрули.

Всички се радвахме на промяната в правителството, защото можеше да доведе до амнистия. Но тя докара единствено нови затворници анархисти. Всеки ден ги стоварваха на цели тумби. Управата на затвора искаше да държи водачите разделени. Но в затвора имаше само един кауш с отделни килии и той бе запазен за чужденците.

На сутринта чухме врява долу. Пазачите ни казаха да побързаме да си съберем багажа. Местеха ни в друг кауш. За сетен път се убедих, че рядко оценявам нещо, докато не го загубя. Свърши се със спокойствието, което предлагаше самостоятелната ми килия. Сега ни натъпкаха в казармено помещение, с четирийсет и осем войнишки легла на втория етаж и, кой знае защо, нищо на първия. Втурнах се към едно легло в ъгъла, където можех да се подпирам на стената. Взех си горно легло, за да мога да се уединя по-добре. Попай хвърли нещата си на кревата под мен, като не спираше да ругае новия кауш. Някои веднага скриха леглата си, като провесиха отгоре чаршафи.

Преди тук бяха живели турци и беше мръсно. Подът бе потънал в смет. Навсякъде се търкаляха парчета от вестници, мръсни дрипи и фасове. Измазаните в жълто стени бяха изгубили цвета си. Някои прозорци зееха счупени, а другите не бяха мити от месеци. По пода се валяха памучни фъндъци от мръсните дюшеци. Вонята беше ужасна. А в дъното на помещението смърдящият клозет бе малко по-добър от този в „Бакъркьой“.

Дворът ни беше общ с един кауш с турски затворници и когато ги видяхме за първи път, страшно се изненадахме. Неколцина играеха волейбол. Но бяха облечени в костюми и вратовръзки и така подскачаха под горещото слънце.

— Капидии — измърмори Макс.

Мехмед изглеждаше много разстроен. Сетих се, че се притеснява от другите капидии, задето му е насинено окото.

— Ей, малкият! — подхилваше се Попай. — Страшният, непобедим бияч. Големият капидия. Голямото насинено око. — Той подсвирна и затанцува. Мехмед го напсува.

В затвора всеки си бе създал свой режим. Когато някой или нещо го нарушеше, избухваха свади. Сега режимът на всички беше объркан. Въздухът сякаш бе наелектризиран.

На другата сутрин се опитах да възстановя режима си. Станах рано и се занимавах с йога в новото празно помещение на долния етаж. В другия край Зиат правеше чай. Отидох на двора да съзерцавам формата на слънчевите петна и сенките по непознатите стени.

Внезапно дочух викове от кухнята и рязко обърнах глава. Носеха се крясъци, висок говор и ругатни. Тичаха хора. Изведнъж шумът стихна и настана гробна тишина. Бавно и предпазливо се прибрах вътре.

Двама мъже мъкнеха Попай към вратата на кауша, а отвън един пазач викаше за носилка. Тениската на Попай бе изцапана с огромни яркочервени петна, от които на пода се образуваха локвички. Беше в съзнание, но като че изглеждаше уплашен. Наблюдавах как го изнесоха от кауша. После тръгнах към кухнята. По масите седяха затворници и мълчаха. Някои още дояждаха хляба си. Една от масите беше празна. Цялата бе в кръв.

— Какво стана? — попитах аз.

— Мехмед — отвърна кратко някой. — Приближи се към Попай в гръб и го намушка.

— Къде е Мехмед?

— Излезе на двора.

— Какво? И вие нищо ли не направихте?

— Какво можехме да направим? Притъмня ми пред очите от яд.

— Какво ви става бе, момчета? — изкрещях. — Нима ще оставите турците всички ни да убият, да ни накълцат на парчета, а? Защо не се хвърлихте срещу него, или не го ударихте с нещо? Как можете да си седите и да ядете?

Арне се опита да ме успокои. Но аз го отблъснах. Изтичах на двора. В „Бакъркьой“ може да бях луд, но сега направо бях бесен. Мехмед се разхождаше нагоре-надолу из двора с ръце в джобовете. Наблизо стояха някои от неговите приятели капидиите.

— Дели! — изкрещях му аз през двора. — Луд! Педераст такъв! — Търсех най-обидните думи, които знаех. Не можех да си простя, че не се бях научил да ругая на турски както трябва.

Но Мехмед и бездруго ме зяпна. Трудно беше да наречеш някой турчин смахнат педераст и да ти се размине. Но когато турчинът е капидия, и то с невероятно високо мнение за себе си, и когато приятелите му гледат, простъпката е много сериозна. Емин се спусна да ме успокоява. Но аз го блъснах. Той падна на цимента. Мехмед спря да се разхожда. Обърна се към мен.

— Уили — чух гласа на Арне зад гърба си. — Ножът още е у него.

О, боже! Няма да помогна на Попай, ако и мене ме намушкат. Трябваше ми сопа или нещо друго. Каквото и да е.

Мехмед направи крачка към мен. Ножът проблесна в ръката му. Изведнъж някакви ръчища ме сграбчиха отзад, повлякоха ме и ме блъснаха в стената. Останах без въздух. Смътно видях мечешкото лице на Хамид. Огромната му месеста ръка замахна към мен.

Бам! Удари ме с все сила. Треснах се здраво в стената. Бам! Цапна ме с опакото на ръката. Главата ми се завъртя от болка, а пред очите ми изскочиха искри. После се развика на Емин и на другите пазачи и се разпореди нещо. Натикаха всички чужденци обратно в кауша и ни заключиха. Следобед щяха да ни преместят в нов кауш от същия казармен тип, от другата страна на детския. Пак щяхме да делим двора с децата.

Директорът Мамур издаде строга заповед. Да не се мешат повече турци с чужденци в кауша. Това беше награда. Емин трябваше да си иде. Мамур определи един сириец на име Неждет за нов мемизир, отговорник на кауша. Той знаеше добре много езици и бе високообразован. Излежаваше присъдата си от дванайсет години и половина за шпионаж в турската армия. Беше единственият затворник в кауша на чужденците, който нямаше какво да крие. Не се интересуваше нито от наркотици, нито от секс. Дори не играеше карти.

Главата ме цепеше от ударите на Хамид. Събрах си нещата. Направо ми се плачеше за Попай. Но Макс скоро довтаса с новина.

— Неждет е научил нещо от лечебницата — обяви той. — Казали, че Попай ще се оправи. Нямало да умре. Сигурни са.

Седнах на леглото успокоен. Макс се наведе и разгледа подпухналото ми лице, където ме беше ударил Хамид.

— Тоя Хамид е животно. Но днес ти направи услуга — промърмори Макс.

— За какво говориш?

— Той ти спаси живота, момче. Не разбираш ли? Затворих очи и си спомних ножа в ръката на Мехмед.

Съдът. Поредно заседание, пълна неразбория от турски думи, които се разменяха навсякъде наоколо. Съдбата ми се решаваше пред мене. Бях безсилен да говоря. Йешил ми направи знак да стана. Чух съдията тържествено да произнася думата дьорт, четири.

— Четири години и два месеца — каза ми Йешил. — За притежаване на хашиш. Това е добре. Прокурорът искаше да те подведат за контрабанда.

Петдесет месеца. Щяха да намалят една трета за добро поведение. Значи щях да лежа трийсет и три месеца и една седмица. Щях да бъда свободен на 17 юли 1973 година. След повече от две години.

Бях ужасен. Догади ми се, когато войниците ми сложиха белезниците. През целия път обратно по истанбулските улици до „Сагамалджълар“ гледах с изцъклени очи и мълчах.

Ариф ме претърси грубо. Друг надзирател ме сграбчи за ръката и ме поведе по коридора към кауша на чужденците. Тракна ключ. Вратата се отвори. Надзирателят ме бутна вътре.

Тежката желязна врата хлопна зад гърба ми.