Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (10)

Девета глава

С всеки изминал ден в „Бакъркьой“ се чувствах все по-откъснат от действителността. Лудостта, която ме заобикаляше, изглежда, беше заразителна. Стените ме потискаха. Постоянното бърборене и крясъците на болните ме измъчваха. Трябваше ла се махна от тринайсето отделение. И то колкото се може по-скоро.

Срещу подкуп от петдесет лири Полис баба се съгласи да изпрати телеграма от мое име в американското консулство до Уилард Джонсън. Опитах се да я напиша така, че да звучи отчаяно. Той трябваше да дойде и да убеди лекаря, че могат да ми имат доверие. Тогава щяха да ме преместят в неохраняваното отделение, на една крачка от свободата. Джонсън не се обаждаше.

Минаха няколко дни. Ибрахим все така навестяваше леглото ми. Разправяше ми, че не знам какво правят с мен. Защото калпавите машини не знаят, че са такива.

Започна да ми се струва, че Ибрахим е прав. Уилард Джонсън продължаваше кой знае защо да мълчи. Лекарите вече не се занимаваха с мен. Взех да проучвам западната стена. Сега ли да опитам, или да изчакам? Ако ми дадат „свидетелство за лудост“, ще мога и по-късно да се опитам да я прескоча. Всъщност вероятно точно така ще се наложи да се измъкна. Ако наистина ме сметнеха за луд, тогава нямаше да ме пуснат по друг начин. Изглеждаше странно, но аз като че ли се опитвах да докарам нещата до положението, което предсказваше Ибрахим.

Една сутрин, когато се събудих рано от мюсюлманските молитви, се измъкнах от леглото и отидох на колелото да мисля. На минаване през третата стая видях лудите да се молят, ръководени от стария белобрад ходжа, който отдавна бе станал духовният баща на тринайсето отделение. Някои от молещите се имаха специални килимчета за тази цел. Други разполагаха само с парче чаршаф или одеяло. Двама парализирани луди в края с мъка изпълняваха ритуала с навеж-дането и клякането. Често преплитаха крака и падаха на пода.

Като слязох долу, заварих колелото празно. Обикалящите през нощта си бяха отишли, а тези за през деня още спяха.

Дрипави фигури лежаха пръснати из ъглите на стаята. Гушеха се на групички в тъмнината под платформата. Колелото беше пусто. Изглеждаше странно. Никога досега не го бях виждал спряно. Винаги се движеше и все в една и съща посока. Но защо, запитах се аз? Защо всичко трябва да е винаги едно и също? Какво ще стане, ако тръгна в обратната посока? Обратно на часовниковата стрелка? Когато другите се събудят, дали ще ме последват? Реших да опитам.

Така тази сутрин първата спица на колелото взе да се върти едва-едва в неправилна посока. Обикалях сам около грамадната каменна главина на колелото с равномерно хипнотизиращо темпо. Бавното кръгово движение в мрака действаше много успокояващо. Сигурно щях да вървя така доста дълго, но дойдоха двама турци и започнаха да обикалят в обичайната посока. Направиха ми знак да се обърна. Поклатих глава. Приканих ги да тръгнат в моята посока.

— Гяур! — изсумтяха те и продължиха да се тътрят обратно на часовниковата стрелка.

Вървях от вътрешната им страна. Всеки път, когато се разминавахме, те се опитваха да ми препречат пътя. Но аз бях решил да не отстъпвам и да ги накарам да минават покрай мен. Кой знае защо, това ми се стори важно. Превърна се в спорен въпрос. Трябваше да се боря с лудостта около себе си.

От тъмнината се приближи Ахмед. Дръпна ме настрана. Събуждаха се и други турци и се присъединяваха към колелото.

— Добрият турчин винаги се движи надясно — обясни Ахмед. — Лявото е за комунистите. Дясното е добро. Трябва да вървиш надясно. Иначе ще си имаш неприятности.

И аз се обърнах надясно. Донякъде беше по-добре, всички се носехме заедно по пътя си за никъде. Изглежда, добре си подхождах с мълчаливите луди. Движехме се в кръг с успокоителен ритъм. Опитвахме се да задържим устрема на времето. Сигурно и след години същите тези луди щяха да вървят около същото това колело в същата посока, с единствената разлика, че аз нямаше да съм с тях. Положително. Дали? За миг през съзнанието ми премина видение: рус идиот, увит в парче дрипа и с плаща на лудостта, се върти безконечно в колелото. Изведнъж тьмницата ми се стори много зловеща. Бързо се качих горе.

По-късно сутринта Ибрахим отново ме притисна до стената.

В цяла Турция той беше най-големият специалист по въпроса за добрите и скапаните машини. Уверяваше ме, че аз почти сигурно съм калпава машина. Никога нямало да напусна „Бакъркьой“. Видът му наистина взе да ме тревожи. В очите му имаше странна светлина, която ме притесняваше много повече, отколкото бях готов да призная. Все по-трудно ми беше да не обръщам внимание на бръщолевенията му.

Тази нощ лежах и се взирах през цепнатината в дървения капак на прозореца. Над тринайсето отделение изгря бледо пълнолуние. Писъците се усилиха. Кротките луди взеха да буйстват. А състоянието на буйните се влоши още повече. Въздухът се наелектризира. Усещах как през мен минава ток. Якуб, онзи, който бе убил сестра си, се втурна в стаята. Същия ден следобед бяхме изпушили заедно една цигара. Пижамата му беше спретната и чиста. А сега бе гол, беснееше и неистово крещеше. По лицето му имаше пресни драскотини, от които течеше кръв. Дотичаха санитари и го повалиха на земята. Стегнаха ръцете му с каиш, дебел кожен колан, който се препасваше здраво около кръста. Той държеше ръцете му отпред в кожени белезници. Гол, с изключение на колана, и като псуваше високо пазачите, Якуб бе свален в мазето.

Изчаках няколко минути. Когато пазачите се върнаха, слязох долу.

Чувах виковете му от някаква стая отзад до карцера. Но като минах покрай колелото и отидох там, видях, че не е затворен в него. Вместо това беше вързан за краката и ръцете на едно легло до стената. Няколко болни го бяха наобиколили. Един клечеше на леглото и дърпаше Якуб за члена, теглеше го, като че е гумен. Друг го опипваше отдолу и се мъчеше да бръкне с пръсти в ануса му. Трети, гол и също с каиш, се беше надвесил над него, бръщолевеше нещо и го лигавеше по лицето. Това като че най-много вбесяваше Якуб. Той се хвърли напред да ухапе натрапника по лицето. Псуваше и се мъчеше напразно да се освободи от въжето и колана. Санитарите се бяха погрижили да не се качи горе тази нощ.

Втурнах се вътре. Нахвърлих се върху мъчителите му и ги прогоних. Те се пръснаха. Но щяха да се върнат веднага, щом се махна. Опитах се да поговоря с Якуб, да му кажа, че ще го развържа. Но той не ме позна. А и аз не можах да го позная. Не приличаше на човека, с когото бях прекарал последните няколко дни, не беше същият, с когото бяхме разговаряли и се бяхме хранили заедно.

Тялото му се изви и обтегна въжетата. Изрева срещу мен. Изопна врат, от устата му пръскаха слюнки. Зъбите му хапеха във въздуха.

Не го развързах. Какво можех да направя? Оставих го на съдбата му.

През цялата вечер се разнасяха буйни крясъци, химн към пълнолунието. Санитарите раздадоха допълнителни дози от лекарствата за през нощта. Над тринайсето отделение се възцари тревожна тишина. Легнах и взех да си спомням разни легенди за върколаци в планините.

Събудих се посред нощ от сърдитите крясъци, носещи се от мястото, където санитарите играеха карти. Един гол луд, вързан с колан, политна в нашата стая. Блъсна се в леглото ми. После стана и се втурна отново към санитарите, като крещеше с все сила.

— Осман — извика един от тях.

Огромният побойник дотича като вярно пале. Сграбчи голия и го запрати в третата стая. Като не можеше да смекчи падането си с ръце, той се тресна с все сила в някакви легла и се строполи на пода. Осман постоя известно време, после се обърна и се върна в първата стая.

Но след миг онзи се надигна от каменния под. Отново тръгна към санитарите. Лицето му бе подуто. От устата му течеше кръв. Спря се до леглото ми на крачка от първата стая. Вече не крещеше, а плачеше. Помъчи се да каже нещо на санитарите, но гласът му се пресече от кратки хлипания. Стори ми се, че моли да го изслушат. От близките легла се развикаха да млъкне. Той се обърна натам, като продължаваше да плаче, и се опита да им обясни нещо, което изглеждаше толкова важно, че бе готов и да яде бой заради него.

Осман се приближи. Хвана лудия отзад. Удари лицето му в стената до краката на леглото ми. Измъченият луд се изви и заби зъбите си в едрото рамо на Осман. Осман изрева. Сграбчи болния за косата и изви главата му назад. Човекът сигурно щеше да рухне, след като Осман го прасна с коляно между краката, но Осман го държеше за косата. Огромната му ръка се стовари няколко пъти в лицето на лудия. Осман удряше с опакото на ръката си, както обичаше да бие Хамид. Чаршафът до краката ми се опръска с кръв.

Накрая Осман грабна колана в една ръка, а косата на болния в другата. Повлече го по коридора и се спря пред витата стълба. Засили се и го хвърли към тъмницата. Тялото му изтрополи но камъка. Търколи се в мазето. Осман затръшна вратата с решетките. Отдолу не се чуваше нищо. Беше тихо.

Така ли става всичко? — питах се аз. Може би никога не пускаха хората оттук. Просто зарязваха калпавите машини, докато съвсем се повредят, и после ги хвърляха в мазето.

На другата сутрин всички се събудихме от пронизителен нечовешки писък. Замаяна от срещата си с пълнолунието, лудницата бавно се съвземаше. Болните се гледаха странно. Последва втори безумен писък.

Но идваше отвън.

Изтичах до един прозорец. Надойдоха и други. Върху стената до главния вход бе кацнал паун. Мяташе се в агония. Беше се оплел сред усуканата в бръшляна ръждясала бодлива тел. От красивите му пера капеше кръв. Гърчеше се и разкъсваше месото си на смъртоносните шипове. Колкото по се бореше, толкова по-безнадеждно се оплиташе. Неколцина взеха да викат, да пляскат с ръце и да се смеят истерично. Гледах мълчаливо, докато птицата крещеше и се мяташе в продължение на около половин час. Най-сетне умря.

Същата сутрин санитарите откриха, че един от старите хроници е свършил през нощта. Завиха го в мръсния му чаршаф и го изнесоха да прекара остатъка от вечността, потънал в собствените си изпражнения.

Отново се сетих за западната стена. Удобните опори за краката изглеждаха още по-примамливи. Но къде щях да отида? Какво щях да правя? Аз бях затворник не само в „Бакър-кьой“, но в цяла Турция. Трябваше ми паспорт. И приятели отвън, които знаят какво да предприемат.

Нямах нужда единствено от непрекъснатите подигравки на Ибрахим.

Всеки път, щом видех подсмихнатото му лице, таваните на „Бакъркьой“, които и без това бяха ниски, като че още повече се снишаваха. Бях заобиколен от толкова много луди, че се задушавах. Мръсотията, вонята, въшките, крясъците и бълнуванията, втренчените погледи на хората с болни мозъци, всичко това все повече ме потискаше. Ибрахим продължаваше да ми повтаря, че съм една от бракуваните машини на фабриката, и аз започвах да му вярвам. Силата на внушението, съчетана с ужасната действителност, която ме заобикаляше, ме тласкаше към ръба.

Веднъж, когато обикалях колелото рано сутринта, внезапно ми хрумна отговорът. Да, отговорът, с който щях да изляза срещу аргументите на Ибрахим.

Малко след закуска той отново ме потърси.

— Още ли не вярваш, че си калпава машина? Ще видиш. Ще разбереш. По-късно, ще видиш.

— Ибрахим — казах, — аз вече знам. Знам, че си калпава машина. Затова хората от фабриката те държат тук — сниших глас. — Знам, защото и аз съм от фабриката. Аз правя машините. Тук съм само за да те проверя…

Ибрахим присви очи. Бързо стана от леглото ми и си отиде.