Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (25)

Двайсет и четвърта глава

Объркан, вцепенен, уморен и замаян излязох на улицата. Йохан в Афганистан? Защо? И защо точно сега, когато имах най-много нужда от него?

Около половин час обикалях из улиците, докато се сетя, че трябва да се крия. Отбих се в една аптека и си купих тубичка евтина черна боя за коса. Бях в квартала на проститутките. От другата страна на улицата забелязах запуснат хотел. Влязох вътре.

— Трябва ми стая — казах на турски на пъпчивия администратор.

Той ме огледа от главата до петите.

— Къде ти е багажът?

— Откраднаха ми го.

— А паспорта?

— Заедно с багажа. Очите му се присвиха.

— Знаеш турски?

— Да. Бях известно време в затвора. Тамам^[1]?

— Тамам. Петдесет лири за стаята.

Понечих да възразя. И десет лири бяха много за тая бърлога. Но платих.

Администраторът се ухили и ми даде ключа.

Стаята се намираше горе. Няколко етажа по паянтови стълби. Гъмжеше от хлебарки. Извадих тубичката с боя от джоба си. Беше някаква лепкава паста. В упътването пишеше да се смеси с четири бели таблетки, които миришеха на амоняк, после да се мазне малко от вътрешната страна на китката. Трябваше да изчакам двайсет и четири часа да видя дали не съм алергичен. Но аз нямах време за това.

С малко памук втрих сместа в косата и мустаците си. Ръцете ми трепереха от слабост. Неволно цапах и лицето си. Отстъпих назад и се погледнах в огледалото. Косата ми изглеждаше странно, но приемливо за Истанбул. Мустаците обаче на нищо не приличаха. Трябваше да се простя с тях.

Измъкнах се неспокойно от хотела и отново излязох на претъпканата улица. Намерих магазина и си купих самобръсначка и ножче.

Мустаците паднаха на топка. Сега лицето ми бе съвсем голо. Кожата на горната устна бе очертана с черно, на мястото на мустаците. Изглеждах по-зле отвсякога.

Строполих се на леглото изтощен. Сънят ме обори, но не за дълго. Всяка стъпка по стълбите, всеки съмнителен шум от улицата ме стряскаха. Погледнах през задното прозорче. Паянтови стълби водеха до тясна уличка. Опасно, но възможно. Легнах си отново. След доста време пак заспах. Утрин. Внимателно разгледах картата. Помъчих се да изровя от паметта си безбройните разговори в затвора за бягство. Главният път на запад от Истанбул водеше до Одрин. Безсмислено. Това бе основният граничен пункт. Прекалено силно охраняван. Нямах паспорт. Със сигурност митничарите вече имаха описанието ми.

На юг от Одрин се намираше Узункьопрю. Една възможност. Макс непрекъснато ми разправяше за там. На места било пусто и първобитно. Река Марица течала от българските планини и бележела границата между Гърция и Турция. Охранявали я, но не така както край Одрин.

Другата възможност бе влакът между Одрин и Узункьопрю. Този, който пресичал реката и минавал през част от Гърция. Но по всяка вероятност парите нямаше да ми стигнат за билет. Пък и гарата изглеждаше твърде рисковано място. А и откъде ще знам къде да скоча?

Реших да взема автобус до Узункьопрю. Оттам щях да намеря начин да прекося границата.

Хотелът ми се намираше на стръмен хълм точно над пристанището. През моста Галата от другата страна на Златния рог имаше трамвайна спирка. Смятах, че оттам ще мога да се добера до автогарата в покрайнините на Истанбул. Беше ясна светла утрин, към седем часа. Улиците бяха учудващо многолюдни за този час. Купих си вестник и се смесих с тълпата, която бързаше по моста. Дрехите ми бяха изпомачкани, очите — кръвясали. Косата — черна. Кожата над устната ми, където се бях опитал да изтрия боята, бе зачервена и възпалена. Знаех, че воня на пот и водорасли. Сигурно за първи път от пет години наистина приличах на турчин. Надявах се действително да е така.

Намерих трамвая. Патрулираха полицаи със спокойна походка. Ако търсеха мене, ще гледат за блондин с мустаци. Знаех го, но ме полазиха тръпки, като си помислих колко лесно могат да ме хванат. Казах си, че трябва да бъда много внимателен. Седнах в трамвая и вдигнах вестника пред лицето си. Прегледах всички страници в очакване да намеря нещо написано за мен. Слава богу, нямаше нищо. Само това ми липсваше, цялата страна да знае, че е избягал опасен затворник.

На автогарата бе пълно с народ.

Какво ли ставаше? Хората се тълпяха на огромния прашен паркинг и се бутаха да се качат в шумните автобуси. А беше още толкова рано!

Купих си ябълка от уличен продавач и седнах под едно дърво срещу автогарата. Трябваше да разбера какво става. Отново погледнах във вестника. Тогава се сетих. Днес бе първият ден от Сладкия байрам, четиридневен празник след едномесечните мюсюлмански пости. Това бе най-големият празник през годината. Хората си ходеха на гости. Все едно да пътуваш навръх Коледа.

Пробих си път през навалицата и отидох на гарата. Намерих се в края на дълга опашка за билети. Когато най-сетне стигнах до гишето, продавачът каза, че автобусът за Узункьопрю бил пълен.

— Ще платя отгоре — рекох аз. — Само ме качи.

Изгледа ме остро.

— Пълно е! — озъби се той.

Внимавай. Не привличай вниманието.

— Добре. Един билет за Одрин, моля.

Платих. Той сложи печат на билета и посочи с ръка. Автобусът щеше да тръгва. Качих се и намерих място до дебела селянка, която вонеше на чесън.

Какво щях да правя сега? Не можех да рискувам да мина границата при Одрин. Щом автобусът потегли, погледнах картата. Одрин се намираше на шейсетина километра северно от Узункьопрю. Местността изглеждаше пресечена. Може би щях да успея да прекося границата някъде по средата. Забелязах железопътната линия, там, където минаваше от Турция в Гърция. Теренът бе сложен. Безбройните войни между двете страни непрекъснато бяха измествали границата ту насам, ту натам. Малката карта бе неясна. На повечето места изглеждаше, че река Марица е границата, но на други Турция като че се простираше доста навътре от нея.

Макар че октомврийската утрин бе студена, в автобуса скоро стана задушно и горещо. Той подскачаше по селските пътища като трополящ дилижанс. Опитах да се отпусна. Нямаше смисъл. Нервите ми бяха прекалено опънати. Всеки път, щом автобусът намалеше скоростта, ме обземаше страх, че ни спират войници. Трябваше да почакам да стигна Гърция, за да си почина. Затворих очи и си помечтах за гореща вана. Толкова хубаво ще бъде да смъкна петгодишната кир в една вана, пълна с чиста, вдигаща пара вода.

Събудих се внезапно. Нещо не беше наред. Автобусът бе спрял рязко. Наклоних се да видя. О, боже! На пътя стоеше полицай с протегната ръка и заповядваше на шофьора да спре. Бързо се огледах. Имаше само една врата. Бях хванат като в капан. Мисли! Мисли!

Вратата се отвори рязко и полицаят скочи вътре. Хвърли бърз поглед на пътниците. Четях си вестника и гледах внимателно с крайчеца на окото. Едрото му тяло запречваше цялата врата. Нямаше никакъв изход, освен през него.

Полицаят поиска документите на шофьора. Провери ги старателно. Изгледа още веднъж пътниците и си отиде.

Въздъхнах тихо. Предположих, че сигурно са търсили мен. Но не бяха съобщили в пресата. Може би полицията не искаше да се излага.

На хоризонта се зададоха огромни дъждовни облаци. Зарадвах им се. Не знаех какво ще стане на границата, но смятах, че ако завали, ще имам добро прикритие. Веднъж това ми бе помогнало.

Автобусът пристигна в Одрин по обяд. Градът представляваше голямо село, претъпкано и мръсно. Реших да почакам до следобеда, за да тръгна на юг. Щях да атакувам границата през нощта. Междувременно щях да се потопя сред празничната блъсканица.

Обикалях из улиците, пълни с шумни, припрени хора. Пих чай и си купих плодове от покрития пазар. При други обстоятелства щеше да ми е забавно. Макс ми беше разправял много за Одрин. Някога се е казвал Адрианополис. Когато е бил гръцко владение. Как ми се искаше още да е тяхно. От някои места в града се виждаха далечни хълмове, които сигурно бяха в Гърция. Съзирах свободата. Просто трябваше да стигна дотам.

Навсякъде бе пълно с полицаи и войници. Можех само да се движа, без да се задържам много на едно място, с надеждата, че черната ми коса и късметът ще ме пазят.

Късно следобед бях готов. Внимателно обиколих пазара, търсейки някой шофьор на такси, който да вдъхва доверие. Намерих един младеж с дълга коса.

— Приятелите ми са на къмпинг — обясних аз. — На юг от града. Трябвате да се срещнем тук тази сутрин, но сигурно съм ги изпуснал в навалицата. Можеш ли да ме закараш дотам?

— Четирийсет лири — отговори той.

Парите бяха доста, но аз имах сто лири, пък и не беше време за пазарлъци.

— Добре.

Поехме вън от града по прашен черен път.

— Откъде си се научил да говориш турски? — попита ме шофьорът.

Значи маскировката ми не го беше заблудила.

— Прекарах двайсет месеца в затвора в Истанбул.

— За хашиш?

— Да.

— Искаш ли малко? Евтино го давам.

О, не! Точно там сбърках. Само хашиш ми липсваше.

Стигнахме до някакво селце на петнайсетина километра южно от Одрин. На моята карта то бе последното преди покрайнините на Узункьопрю. На юг от селцето, от двете страни на реката, се простираше обширна открита дива местност. Граничен район.

Шофьорът на таксито намали, когато видя някакви хора край пътя.

— Къде е къмпингът? — попита той. Те го изгледаха объркани.

— Къмпинг ли?

Вдигнаха рамене.

Приближихме се до малка кръчма. Шофьорът спря и извика на неколцината мъже, насядали на верандата.

— Някой да е виждал насам туристи с караван?

За мой ужас до колата се приближиха трима полицаи.

Яките им бяха разкопчани. В ръцете си държаха чаши с бира. Единият се надвеси през отворения прозорец точно до главата ми. Усетих бирения му дъх. Спрях да дишам.

— Не олду? — обърна се полицаят към шофьора на таксито.

— Да сте виждали някакви туристи с караван?

Полицаят измъкна главата си от прозореца и погледна по пътя. Сръбна от бирата и се втренчи в другата посока. Накрая поклати глава.

Смушках шофьора да вървим.

— Туристи — изкрещя той през прозореца. — Къмпинг. Фолксваген.

Полицаят сви рамене.

Пак сръгах шофьора, подканяйки го да тръгваме. Накрая полицаите се отегчиха и се върнаха на верандата. Отдъхнах си.

Подкарахме нататък.

В южния край на града дори черният път свърши.

— Не мога да продължа повече — заяви шофьорът.

— Мисля, че приятелите ми може да са малко по-нататък.

— Ще си съсипя колата.

— Още малко извън селото. Съвсем малко. Ще ти платя отгоре.

Той измърмори нещо под носа си, но включи колата на скорост. Поехме по стари коловози из ниски хълмчета. Скоро се озовахме насред някакво поле. Шофьорът спря.

— Не мога да продължа повече. Трябва да се връщаме.

— Чакай да видя.

Слязох от таксито и се покатерих на очукания капак. Погледнах на запад към залязващото слънце. Трябваше да се ориентирам. На хоризонта се виждаха вълнообразни хълмове и гори. Някъде там бе и реката.

Скочих.

— Слушай, ти се връщай. Аз ще намеря приятелите си.

— Не мога да те оставя тук. Какво те прихваща? Здрачава се. Никога няма да ги намериш.

— Не се тревожи. Ще ги намеря. Знам, че са тук.

— Ти да не си луд бе, човек? Ще се загубиш. Ще бъдеш сам и не е… — Той млъкна. Размахах сто лири под носа му.

Вдигна рамене. Грабна парите и обърна колата.

— Успех.

И си отиде.

Бързо прегазих една разорана нива и се скрих в парцел с изсъхнало жито. Зачаках настъпването на нощта.

На запад бях забелязал един хълм, по-голям от останалите. Това щеше да е първата ми цел. В полето, простиращо се далеч вдясно, се виждаха овце и няколко пастири, които се връщаха в селото. Звънците дрънчаха с тих, бавен ритъм. Звукът се чуваше надалече в ясния есенен здрач. Трябваше да бъда много внимателен.

Нападнаха ме комари. Биех ги, но бяха твърде много. Хапеха ме чак през дрехите. Накрая затворих очи и престанах да им обръщам внимание. Надявах се, че за турските комари това е последната възможност да смучат от кръвта ми. Помъчих се да мисля за Лилиан.

Падна мрак. По билото на големия хълм забелязах няколко фенерчета да се движат бавно напред-назад. Гранични патрули! Внимание!

Излязох от скривалището си. Земята бе камениста и ерозирана. Трудно се вървеше бързо. Напредвах с котешки стъпки и спирах на всяка крачка, за да се ослушвам.

След около половин час спрях. Придвижвах се прекалено бавно. Бях изминал… не знаех докъде съм стигнал… но едва ли бе далече. Помислих си, че ще съм по-безшумен, ако ходя бос. Седнах до дънера на едно чепато дърво и събух гуменките и чорапите си. Изкопах плитка дупка и ги зарових. Ако граничарите използваха кучета, не исках да оставям следи.

Заизкачвах се бавно по склона на големия хълм, като пълзях с едното рамо напред. Подобно на алпинист, внимателно опипвах почвата, преди да се отпусна с цялото си тяло. Макар и бавно, придвижването беше изтощително. Скоро плувнах в пот. Разтреперах се, когато захладня. На всеки две крачки спирах да се ослушвам.

Фенерчетата се виждаха вече по-близо на върха на хълма. Наблюдавах ги известно време, но не можах да открия никаква закономерност в движението им. Понякога граничарите ги изгасваха и вървяха на тъмно, после внезапно пак ги светваха. Чудех се дали нормално е така, или сега бяха особено бдителни.

Когато почти стигнах върха на хълма, попаднах на циментена канавка. Полека се спуснах в нея. Краката ми затънаха в гъстата кал. Беше успокояващо. Починах си, свит в калта. След няколко секунди въздухът се изпълни с радостно квакане. Жаби!

Изчаках три-четири минути в тъмнината, щастлив, че вече не съм на открития хълм. Бавно и тихо понечих да се измъкна от канавката.

Шум! Стъпки! Плъзнах се отново в калта. Свих се на кълбо. Притиснах глава към коленете. Помъчих се да скрия бялото си лице. Изпразних ума си от всякаква мисъл. Бях неодушевен предмет. Камък на земята.

Стъпките се приближиха. Гласове. Пееха ли? Двама граничари минаха бавно покрай канавката, като тихичко си пееха турска песен.

Гласовете им бяха хрипкави и провлачени. Бяха в настроението на Сладкия байрам. Продължиха нататък по хълма. Изчаках, докато жабите отново заквакаха.

Бързо се изтеглих навън. Приклекнах ниско и хукнах надолу по хълма. Нямаше време да стъпвам тихо. Нямаше време да спирам и да се ослушвам. Тичах около двеста метра и се хвърлих по корем. Ослушах се дали не ме преследват. Нищо не се чуваше. Нищо, освен ударите на сърцето ми, което биеше до пръсване.

Въздухът бе неподвижен. Тялото ми се отпусна, после отново се стегна. Други гласове? Отляво? Не можех да бъда сигурен.

Като притичвах до групички редки храсти и малки ерозирани оврази, бързо слязох по хълма. Босите ми крака бяха изранени, но това като че нямаше значение в момента. Тръгнах надясно, обратно на гласовете. Открих групичка дървета. Къде е тая река? Трябваше да е някъде наблизо.

Точно тогава през клоните на дърветата съзрях да проблясва в тъмнината светлина, отразена от желязо. Какво беше това? Полека разтворих клоните. О, боже! Откри се огромното дълго дуло на танк. Приличаше на гладно животно, което се е притаило и чака.

Забелязах и други танкове. Но всички бяха неподвижни и тихи — бяха празни. Бяха маскирани с мрежи, скрити в гората и насочени към Гърция. Хич не исках да стоя повече тук.

Щом имаше танкове, значи имаше и войници. Пак тръгнах с котешки стъпки през гората. Свих наляво, далече от танковете. Гората ставаше все по-гъста. Дори звездите не се виждаха. Някакъв клон ме ръгна в лицето. Протегнах ръка, за да се предпазвам.

Спуснах се по склона на хълма. Най-после гората се разреди. Земята стана влажна, после се разкаля. Спирах на всяка стъпка и се ослушвах зад гърба си. Гласове? Движение? Не можех да бъда сигурен. Но сега вече трябваше да успея. Беше толкова близо.

Тогава чух… нима беше възможно… Да! Тихо клокочене на вода. Право пред мене. Навлязох в блатиста местност. Изведнъж храстите се разделиха и пред мен се откриха водите на река. Бях сигурен, че е Марица. Седнах на брега да си почина малко, преди да я преплувам. Течението изглеждаше силно. Краката ме боляха. Пресегнах се и доколкото можах, извадих тръните в тъмното.

Нагазих в ледената вода. Тинестото дъно дърпаше краката ми. Водата течеше покрай мен така бързо, че без малко не ме събори. Студът ме сковаваше. Движех се едва-едва, като внимавах много да не плискам. От другата страна също можеше да има войници. Турски или гръцки. Нямаше значение от каква националност ще е куршумът.

Водата се въртеше около кръста ми, после изведнъж стана по-плитко. Бързо се добрах до брега по дъното. Бях от другата страна. В Гърция? Дали?

Високите дървета закриваха небето. Продължавах да вървя предпазливо и изминах още десетина метра между дърветата. Отново стигнах до вода. Какво беше това? На слабата светлина видях, че се простира на неколкостотин метра. Тогава разбрах, че просто съм прекосил малко островче. Още не бях в Гърция.

Свободата беше твърде близко, за да си почивам. Нагазих право във водата. Реката тук бе много по-дълбока, течението още по-силно. Заплувах в него със силен брус. То ме отнасяше надолу. Борех се неистово, пресичайки под ъгъл тъмната река.

Тялото ми забрави умората. Ръцете ми гребяха срещу течението. Краката ми ритаха яростно ледената вода. Вече нямаше време да се тревожа дали вдигам шум или не. Бе въпрос на оцеляване. По дяволите шляпането — ритах с всичка сила.

Блъсках ли, блъсках с ръце, после с крака, пробивайки си път през течението, без да знам дали изобщо се придвижвам. Чудех се дали не стоя на едно място, безнадеждно впримчен от реката. Изведнъж коляното ми се удари в камък — дъното. Изправих се и стъпих здраво, за да не ме повлече водата. Погледнах нагоре по течението. Островчето бе изчезнало. Реката ме бе отнесла далече на юг. Нямах представа къде е границата.

Прецапах до брега. Хвърлих се в лепкавата тиня. Умирах от студ и страх. Но все пак бях преминал тая пуста река.

Няколко минути лежах на брега. Не знам колко. Може би съм припаднал. Внезапно се сепнах и седнах, със съзнанието, че още не съм свободен. Може би бях в Гърция. А може би не. На границата бе напрегнато. Не исках да ме хване някой войник. Трябваше да продължа да вървя. На запад.

Появиха се още гори. Вече ходех като насън. От три дни бях в движение и само една нощ бях дремнал в истанбулския хотел. Бях гладен, уморен, премръзнал, мокър и объркан. Гората се сгъсти. В босите ми стъпала се набиваха клечки. Сетне гората се превърна в обрасло с растителност поле. Възпалената ми дясна ръка пулсираше. Сърцето ми започваше да бие лудо при стотици шумове — действителни или въображаеми, не знаех.

Въпреки това продължих да вървя на запад. Зад гърба ми небето на изток леко просветля. Излязох на някакъв черен път. Смътно видях къща, потънала в мрак на фона на тъмните дървета зад нея. Внезапно към мен с лай се спуснаха кучета. Забързах напред, докато кучетата престанаха да вървят подире ми.

Казах си, че трябва да се махна от пътя. Беше опасно. Но калта бе така мека и приятна за изтерзаните ми крака. Само малко. После ще се върна в полето.

Главата ме цепеше. Движех се само защото трябваше. Вече не биваше да спирам. Насилвах някак краката си да вървят по пътя. Мръсните дрехи бяха залепнали за тялото ми. Треперех и кашлях.

От двете страни на пътя пред мен се показаха редици тъмни дьрвета. Краката ми се насочиха към тях. Какво беше това в сянката? Приличаше на барака. Дали не халюцинирах вече от изтощение?

Приближих се към тунела от дървета.

Изведнъж пред пицето ми се стрелна щик и спря на милиметри от носа.

Някакъв пронизващ глас изрева: „Ей!“