Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (4)

Трета глава

— Пуши. Пуши — каза турчинът.

Погледнах със страх към вратата. Мъжете, насядали около одеялото, се засмяха. За миг зяпнах цигарата объркан. Сутринта ме бяха арестували заради хашиш. Заради него ме бяха хвърлили в тъмница, където първото нещо, на което се натъкнах, беше пак хашиш. Нищо не разбирах.

Но той димеше в ръката ми и моментът сякаш не беше подходящ да огорчавам домакина си. Насърчаван от другите, всмукнах от цигарата и сподавих пристъпа на кашлица. Бях свикнал да пуша лула с малки парченца хашиш, но турците смесваха наркотика с долнопробния си тютюн и го увиваха в голямо парче амбалажна хартия. Приличаше на хаванска пура. Дръпнах предпазливо няколко пъти. После подадох цигарата на мъжа до мене.

Докато ядяха, те разговаряха високо и оживено и буйно жестикулираха. Изглежда, пет пари не даваха къде се намират. Един от мъжете изрева някаква заповед на дрипавия затворник, който се беше спотаил наблизо. Той моментално наля чаша вода от пластмасовата кана. Имаше вид на пъргав слуга, винаги готов да угоди на господаря си.

Седях и се мъчех да проумея всичко това. Кои бяха тези хора, които пируваха и пушеха хашиш в полицейския арест? Чудех се как им се разминава безнаказано и защо другите затворници ги уважават.

От тъмнината наоколо ме изпиваха остри, жадни погледи. Но другите затворници сякаш се бояха да приближат, докато се радвах на гостоприемството на моите домакини.

Добре облеченият турчин ме посочи и се ухили. Вдигна два пръста.

— Две кила — рече на приятелите си. После показа гърдите си и протегна ръце, като разтвори и затвори пръсти шест пъти. Той имаше шейсет кила. Всичките му приятели избухнаха в смях.

Ядоха, пушиха, бъбриха и се смяха цели часове. Съвсем не ми беше до веселие, но нямах намерение да напусна сигурността на този кръг. Смехът им бе заразителен. Без да искам, и аз се присъединих към тях. Димът пареше на очите ми, но поне притъпяваше зловонието, което се носеше от другия край на помещението.

Свършихме с яденето. Мъжете се надигнаха, като се оригваха и пърдяха, сякаш това бе върхът на добрия вкус. Домакинът изсумтя. Слугата бързо почисти отпадъците от одеалото. Моментално се завърза бой за пилешките кокали и портокаловите кори, но никой от елитната група не обърна внимание. Те просто се преместиха в един ъгъл, където към каменната стена бе прикрепена изгнила дървена платформа, подпряна на дебели дървени колони. Къса стълба водеше до нещо като чардак. На него спяха дрипави мъже, сгушени един до друг, за да се топлят. Моите приятели се качиха там и небрежно блъснаха спящите долу на твърдия камък.

— Аллах! — изпищяха те, когато тупнаха на пода. Но щом видяха кой ги е изпъдил, покорно се отдръпнаха.

Слугата донесе одеялото и го постла върху дъските. Едрият турчин седна на него. Другите от групата измъкнаха отнякъде вестници и ги разгънаха наоколо. Направиха ми знак да приема едно почетно местенце върху вестниците. Едрият турчин изсумтя и ми махна да отида при него на одеялото.

Усмихнах се мило, поклатих глава и посочих едно ъгълче на ръба на тяхната територия. Не исках да спя с тези силни хора, а просто да бъда близо до тях.

Седнах на тесния дървен чардак, опрял гръб о студената каменна стена. Приятелите ми се протегнаха, прозинаха, посумтяха и бързо заспаха. Доволното им хъркане показваше, че са свикнали с всичко това.

Аз обаче съвсем не бях. Главата ми се въртеше, донякъде от хашиша, но като че ли по-скоро от действителността. За първи път през деня оставах насаме с мислите си, а те не бяха никак приятни. Тексасецът спомена двайсет години. Не! Дори двайсет дни ще ме накарат да полудея.

— Хей! Хей, Джо — пошепна някой. Погледнах и видях млад зализан турчин с двуредно сако, по-голямо с няколко номера от неговата мярка. — Ела, ела тук — каза той многозначително. — Ела де, ела.

Извърнах глава. Той продължи да шепне, но аз не му обръщах внимание. Нито той, нито другите турци смееха да се приближат. Дори когато спяха, моите покровители имаха силно влияние.

Пикочният ми мехур щеше да се пръсне. Миризмата в другия край на помещението — доста далеч, ми подсказваше къде е клозетът. Само стисках зъби. Ще издържа до сутринта.

Цялото тяло ме болеше от студената влага и от коравото дърво. Имах нужда да поспя. Но главата така ме цепеше, че не можех.

Толкова беше трудно да повярвам. Дали ще мога да издържа? Нямах избор. Сам се забърках в тази каша и сега ще трябва да се оправям някак си. Но дали ще мога? Ще имам ли достатъчно сили да преживея турския затвор? Гъста, задушаваща тъмнина ме обгърна от всички страни. Идеше ми да извикам. Господи, трябва да се измъкна оттук!

Накрая заспах. Късно през нощта ме сепна докосване на пръсти по бедрото. Някаква дребна тъмна фигура побягна. Скочи от пейката на пода сред викове и охкания, тъй като се препъваше в спящите. Един от приятелите ми се събуди. — Не олду?^[1] — попита сънено той.

Насилих се да се усмихна и вдигнах рамене. Той веднага заспа. Но на мен вече не ми се спеше. Някъде далече в мрака зави куче.

Обливах се в пот, въпреки че беше студено. Един комар кацна леко на врата ми. Не се помръднах. Бяха толкова много, че нямаше смисъл да ги бия. Затворих очи. Времето минаваше. Мислите ми се пренесоха към една сутрин много отдавна.

Седях в кухнята у дома. През прозорците струеше жълта светлина и белите дантелени пердета искряха. Майка ми си тананикаше тихичко, докато приготвяше закуската, и щастието й изпълваше цялата стая. Лицето й бе толкова младо. Очите й блестяха, когато се обърна да ме погледне.

— Били, просто не знам какво да те правя. Вече си изпил цялата чаша мляко. Нищо чудно, че косата ти е толкова руса. Май ще трябва да ти взема крава, за да имаш постоянно мляко.

— Ще може ли да я държим в задния двор, мамо?

— Разбира се. А ти и Боби ще я яздите. — Ура, чудесно! Хайде да я вземем още днес. Тя се засмя и ме притисна до престилката си.

— Може би все пак първо трябва да поговорим с баща ти. — Тцъ. Хайде да я купим и да го изненадаме. — Тць — изимитира ме тя. — Нека да закусим и върви да играеш. Баща ги няма нужда от подобни изненади.

— Добре — съгласих се аз и хукнах навън да търся приятелите си Лилиан и Патрик. — Но ще поговорим за това после. Като се върна вкъщи… Като се върна вкъщи… Като се върна вкъщи…

Комарът престана да ме хапе. Махна се от врата ми. Отново бях буден. Отворих очи и забих поглед в стената.

Досега всичко се бе нареждало лесно за мен. Мама и татко ми бяха осигурили удобно съществуване. Къщата ни в Норт Бабилън, щата Ню Йорк, беше скромна, но топла. Още от самото начало пътят в живота ми изглеждаше предначертан.

Щях да уча в добрите католически училища, да получавам добри бележки, да следвам в добър колеж, да се оженя за добро момиче, да си намеря добра работа и да живея добре.

Добре. Не се и съмнявах.

В училище сестрите хвалеха старанието ми, макар че почти не се стараех. В спорта винаги бях състезател в училищните отбори, и то без никога да се напрягам.

После отидох да следвам. Татко искаше да се запиша в Маркет, йезуитския университет в Милуоки. И този път не възразих, нали той поемаше разноските. За първи път през 1964 година като първокурсник заживях далеч от къщи. Изведнъж попаднах сред хора, които хранеха съмнения и задаваха въпроси. Аз също започнах да си задавам въпроси. Трябваше ли животът ми да протече по начертания път? В него има много повече възможности от онова, което моите близки считат за нормално.

Карането на сърф например. След първата година от следването реших да си позволя дълга ваканция, за да подредя обърканите си мисли. Заминах на стоп в Мексико, на Тихоокеанското крайбрежие, където се хващах да работя каквото ми падне, за да преживявам. Прекарах безброй лениви часове в каране на сърф край брега. Останах там целия първи семестър от втори курс. Майка и татко много се разстроиха. За първи път открито се опълчвах срещу желанията им.

Но войната в Югоизточна Азия обърка плановете ми. Бях принуден да се върна в университета, защото в противен случай щяха да ме вземат войник. Когато се прибрах в Милуоки, приятелите ми ме посветиха в нещо ново. То бе изместило пиенето на бира като студентско развлечение. Изпуших първата си цигара с марихуана. После с хашиш.

Годините, които се заредиха след това, бяха още по-обезпокоителни. Продължих да следвам, за да не отида войник. Но ученето не ми бе по сърце. Оценките ми, които доскоро бяха добри, станаха средни. Много пъти, когато трябваше да съм в час, аз се шляех из Милуоки. Известно време сериозно се опитвах да пиша разкази. Стената на стаята ми скоро се покри с получените откази от различни списания. Накрая просто престанах.

У дома нашите недоумяваха защо оценките ми непрекъснато се понижават. Те, изглежда, не ме разбираха, когато им обяснявах, че след като не знам какво ще правя с това образование, как мога изобщо да се старая? Мама и татко бяха израснали във време, когато висшето образование е било привилегия. Но през шейсетте години на мен то ми се струваше банално. Отчуждихме се още повече един от друг.

Насърчен от приятели, взех участие в няколко протестни похода против войната. Но никога не се замислях защо се организират. Просто ми допадаше празничната им атмосфера. Животът ми до този момент беше един голям празник.

Още стоях с отворени очи, когато първата слаба светлина на утринното слънце проникна през високите зарешетени прозорчета на черната стена. Жълтите лъчи бавно се процеждаха през плътния задимен въздух. Загледах се в слънчевата светлина. Радвах се, че нощта е свършила. Но се боях от онова, което можеше да ми донесе денят.

Мъжът до мене се протегна и прозина, като проточи една дълга въздишка с „Аааааллах“ накрая. После се оригна, пръдна и се почеса по слабините. Изкашля се и изхрачи на пода застоялата си слюнка. Запали турска цигара и изсипа цял порой ругатни вместо поздрав към утрото. Навсякъде из стаята се повтори същият ритуал. Шумът се превърна в рев, когато стотината мъже в ареста започнаха да се храчат в хор. Мъжът до мене се смъкна от пейката. После се потътри към най-отдалечения край на помещението. Там се виждаха няколко дупки на пода. Съседът ми се спря пред една от тях, свали панталоните си и клекна. Няколко затворници се събраха пред него и го зяпнаха. Той пет пари не даваше.

Изръмжа нещо, подтикнат от естествената си нужда. Не улучи дупката.

— Туристът Вилюм. Вилюм. Вилюм Хай-йес.

Хукнах към вратата. Един полицай ме отведе горе в тиха стаичка, в която нямаше нищо друго освен ниска маса и два стола. Чаках няколко секунди сам. Влезе слаб, спретнат турчин в костюм.

— Казвам се Ердоан — представи се той на безупречен английски и раздруса ръката ми. — Наричай ме Ерду. Работя за американското консулство.

Слава богу! Най-после пристигна помощ.

— Много съжалявам за тебе, Уилям. Ще се опитам да ти помогна с каквото мога.

— Какво ще стане с мен?

Ерду прелисти нервно някакви книжа.

— Засега не знаем. Ще ти трябва адвокат. В Турция това е много сериозно престъпление.

Той извади списък с турски имена. Бяха на адвокати, подредени по азбучен ред, със съответните препоръки до всяко едно.

— Кого да избера? — попитах аз. Ерду сви рамене.

— Нямам право да ти препоръчвам никого. Сам си избери.

— Знаят ли английски?

— Да. Някои от тях.

Погледнах списъка и мернах името Йешил. Беше завършил Мериландския университет и бе преподавал в Мичиганския.

— Ще взема Йешил. Познавате ли го?

Ерду кимна.

— Ще се свържа с него. Той ще те потърси след няколко дни. Днес следобед ще те отведат в затвора „Сагамалджълар“. Намира се в другия край на града. Йешил ще дойде там.

Консулът също ще прескочи да те види след някой и друг ден. Тогава последва въпросът, от който се боях:

— Искаш ли да се обадим на родителите ти?

— Не. Първо бих предпочел да им напиша писмо. Ерду ми даде писалка и хартия. После ме остави сам.

8 октомври 1970 година Мамо и татко,

Ще ви бъде трудно да прочетете това писмо. И на мен ми е трудно да го напиша. Боли ме отвътре, защото знам каква мъка ще ви причини.

Загазил съм. И то може би много. В момента съм добре. Седя и пиша заключен в една стаичка в истанбулски затвор. Сигурно се чудите как съм попаднал на това ужасно място? Сега няма да ви обяснявам. Само ще ви кажа, че вчера ме арестуваха на летището, защото се опитах да се кача на самолета с малко хашиш. Току-що говорих с един служител от американското консулство. Ще ме свържат с адвокат. Има шанс да ме пуснат, но може и да ме осъдят на няколко години. Наистина нямам представа как ще свърши всичко. Възможно е и да остана тук известно време.

Ех, да можеше да не ви пиша и разправям всичко това. Представям си колко ще ви заболи и разтревожи и как ще се разочаровате. Знам, че ме обичате, но съм сигурен, че не се гордеете с мен.

Мислех, че наистина знам какво правя с живота си. Сега не съм чак толкова уверен. Надявах се, че ще мога някак си бързо да се измъкна и вие никога да не научите. Но се оказа невъзможно.

Така че сега съм в затвора в Турция, чак на другия крайна света. През много светове. И какво мога да ви кажа? Ако ви призная, че съжалявам, дали това ще промени нещо. Ще намали ли болката ви, срама, който сигурно изпитвате? Чувствам се като пълен глупак, задето ПОЗВОЛИХ животът да ми се изплъзне по този начин. Плаче ми се, щом си помисля каква мъка ви причинява. Простете ми.

Ще ви пиша скоро.

С обич, Били

Рано следобед дойдоха войници и извикаха петнайсетина от нас. Наредиха ни по двама и ни оковаха за китките. Поведоха ни навън към отворената задна врата на червена камионетка. Качихме се и седнахме на дъсчените пейки. Откараха ни в другия край на града и ни стовариха пред задния вход на голямо каменно здание. Слязохме и се намерихме в дълга и ниска правоъгълна стая. И тук като в ареста беше мръсно. Опушените варосани стени имаха бледозелен оттенък в светлината на единствената гола крушка. Когато ни свалиха веригите, останалите затворници се наредиха в редица. Аз се измъкнах най-отзад.

Другите затворници стояха с леко наведени глави. Ръцете им висяха отпуснати до тялото. Плещестият сержант, който командваше войниците, изрева някакъв въпрос на първия затворник в редицата. Човекът отговори смирено, но сержантът го удари с опакото на ръката през устата. Друг въпрос. Отговорът отново бе покорен. Последва още по-жесток удар. От устата на човека рукна кръв. Той се разхленчи. Сержантът го обсипа с ругатни и се зае със следващия затворник.

Заваляха нови въпроси. И нови удари. Вторият затворник се опита да вдигне ръка, за да се предпази, но това още повече вбеси сержанта. И той взе да удря по-силно.

Караше наред, като крещеше на всеки затворник, а после го биеше. Имах чувството, че колкото по напредва, все по се ожесточава. А аз бях най-накрая. Мъчех се отчаяно да усвоя смирената стойка на турците.

Сержантът бе стигнал почти до средата на редицата, когато един от затворниците, изглежда, отговори доста арогантно. Удариха го по лицето и го блъснаха в стената. Той се хвана за окървавения нос. Сержантът закрещя на гърчещия се човек. Заби юмрук в корема му. Затворникът се преви надве и се свлече на пода. Тогава сержантът го сграбчи за косата и го помъкна към средата на стаята.

Нещастникът опита да се измъкне, но другите войници също се намесиха. Развика се и взе да моли за милост, докато войниците методично го налагаха по ребрата, бъбреците и краката с черни гумени палки. Той подскачаше по пода и отчаяно се мъчете да се предпази с ръце. Един войник ожесточено го мушкаше в слабините при всяка възможност. Мъжът виеше от болка и страх.

Останалите стояхме мълчаливо в редицата и чакахме. Цялото ми тяло се обля в студена пот. Какво ще стане, когато стигнат до края на редицата и намерят там един глупав турист?

Най сетне войниците завлякоха окървавения човек в един ъгъл, където той се свлече със скимтене. После се спуснаха покрай редицата и взеха да удрят и блъскат другите затворници. Малката стая ехтеше от псувни и писъци. Скоро щеше да дойде и моят ред.

Към мен се приближи огромен войник с пожълтяло лице. Наведе се и надникна в чантата на рамото ми.

— Не бу? — измърмори той, щом извади две жълти топки. — Не бу? Не бу?

Посегнах към топките. Бавно, като гледах да не го уплаша, бръкнах в чантата за третата топка.

— Не бу? Не бу? — попита войникът.

Престанете да треперите, ръце! Започнах да жонглирам.

— Не бу? Не бу? — каза друг войник и бързо се приближи да види. Спрях.

— Яп! Яп!^[2] — Направи ми знак да продължа.

Отново започнах да жонглирам, въртейки цветните топки пред себе си.

Скоро около мен се събраха и други войници, очаровани, както винаги става с хората, от движението и сръчността. Сержантът се спусна към мен и се разкрещя. Изпуснах едната топка. Той се пресегна и я хвана след първото тупване. Бутна я към мен.

— Яп!

Продължих да жонглирам. Нима можех да постъпя другояче? Докато ме гледаха, войниците не биеха никого. И най-вече мен. Затова взех да правя онова, с което толкова често забавлявах приятелите си в Ню Йорк и Милуоки. Простичко подмятане на три топки. Две в едната ръка и една в другата. Бърз междинен пас. Хвърляш една, хващаш две, хвърляш две, хващаш една. Леко превъртане във въздуха.

В един момент спрях.

— Яп! Яп! — развикаха се от всички страни.

И аз продължих.

Жонглирах поне петнайсетина минути. Ръцете ми отмаляха. Отново изпуснах една топка. Сержантът я грабна, но вместо да ми я върне, протегна ръка за другите две.

Дадох му ги. Той подхвърли една във въздуха, после и другите две. И трите паднаха сред тълпата. Сержантът изрева някаква заповед и моментално ги получи обратно. Подържа ги за миг. После срамежливо ми направи знак да му покажа. Отидохме в един ъгъл, където се опитах да го науча. Чувството му за координация беше добро, но по никакъв начин не можех да му обясня, че трябва много да се упражнява. Той все не можеше да го направи както трябва. Започна да се изнервя. Аз също. Не ми се щеше да се върне към онова, за което го биваше.

Учтиво поисках с жест топките. Вдигнах ръка. Войниците подозрително ме наблюдаваха. Бавно взех един стол и го сложих под крушката. Няколко минути подържах трите топки близо до лампата. После слязох и направих знак на сержанта да угаси светлината. Очите му се присвиха. Но след това изкрещя нещо на войниците. Двама от тях се настаниха край вратата. Друг щракна електрическия ключ.

Жонглирах още малко. Жълтите топки се въртяха в тъмното в сложни неонови фигури и искряха с бледозелена и синя светлина. Няколко пъти отново се качвах на стола, за да заредя топките. Всички в стаята гледаха като омагьосани.

Накрая чух, че отвън спря камионетка. Сержантът изрева нова команда. Затворниците застанаха в редица, като помогнаха на някои да се изправят на крака. Прибрах топките. Бях окован с един побелял старец, който явно също се бе отървал от побоя. Може би заради възрастта си. Освен нас двамата всички останали бяха пребити и окървавени.

На път към затвора ме обзе някакво странно, почти весело настроение. Имах късмет. Дано само той не ми изневери.

Видът на огромните сиви стени на затвора ме върна към действителността. Камионетката влезе в някакъв подлез и спря. Наизлязоха войници, отключиха колата и ни отведоха в приемната. Всичко беше от цимент или стомана, варосано на ивици. Свалиха ни веригите. Войниците ни предадоха на надзиратели в смачкани сини униформи. От устата на всички стърчаха цигари. Свъсен дребничък надзирател се приближи до мен и ме попита нещо на турски. Вдигнах рамене. Очите му моментално се присвиха и той замахна с юмрук…

Изведнъж една врата се отвори с трясък и влязоха двама мъже. Униформите им бяха същите като на другите надзиратели, само че чисти и спретнати. Четирите нашивки на ръкавите им, изглежда, бяха признак на старшинство. Другите затворници бързо-бързо застанаха мирно.

По-едрият и по-младият от двамата надзиратели обходи затворническата редица. Движеше огромното си туловище с лекота, като стъпваше бавно и страшно наперено. Спря се пред един затворник, когото май познаваше. Едва-едва вдигна месестата си лапа пред тялото му, сякаш насочваше пистолет.

Бам! С опакото на ръката цапна затворника през лицето и го простря до стената. После безмълвно продължи нататък.

Вторият надзирател беше по-възрастен, с къса прошарена коса. Имаше продълговато, слабо, хищно лице и жестоки кафяви очи. Стоеше изпънат като струна. Приличаше на онзи тип турци, за които бях чел в учебниците по история, дето накарали гърците да се издавят в морето при Смирна.

Той спря пред мен. Изгледа студено косата ми. После се втренчи в очите ми.

Срещнах погледа му, но се сетих, че може би един затворник не трябва да реагира по този начин. Отместих очи встрани. После отново го погледнах. Пергаментовото му лице се сгърчи в тънка усмивка. Аз му се усмихнах в отговор.

— Гяур! — изрева турчинът и опръска със слюнка лицето ми. Усмивката ми мигновено се стопи.

Сведох очи към каменния под. Мъчех се да не дишам. Той изкрещя нещо на стария архивар и чух в отговор: „Вилюм Хай-йес“.

— Вилюм Хай-йес — повтори надзирателят с хищното лице. — Вилюм Хай-йес. — И продължи нататък по редицата.

Обръснаха ни главите. Направиха ни снимки и ни взеха отпечатъци от пръстите. После ме отделиха от другите и ме поведоха по дълъг и тесен циментен коридор към врата с железни решетки. Един надзирател я отключи, бутна ме вътре и я затръшна подире ми.

Това бе новият ми дом.