Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (7)

Шеста глава

Краката ми оздравяваха бавно. Всеки ден куцуках из двора, колкото можех повече. Беше дълъг трийсет и две стьпки и широк четиринайсет. Колко хубаво би било да вървиш по права линия и да не трябва да спираш пред грозната сива стена. Сега разбрах защо затворените в клетка животни се разхождат напред-назад.

Емин, довереникът на надзирателите, скоро откри огромния железен ключ за моята килия. Всяка вечер в девет ме затваряха в миниатюрното помещение, където ходенето ми се ограничаваше до пет стъпки напред и пет назад. Спях на пресекулки в студената килия. Събуждах се призори, няколко часа преди помощникът на Емин, Уолтър, да дойде да отключи килиите. Лежах свит под одеялото. Връщането от приятните сънища в действителността винаги ме шокираше. Известно време оставах със затворени очи, за да не виждам решетките пред себе си.

Едва дишах в тази малка клетка.

Една сутрин през отворчето на желязната врата в коридора за мен пристигна съобщение за свиждане. Сигурно бе консулът или Йешил. Беше приятно да вървиш по дългия прав коридор, без да се налага да се обръщаш след трийсет и втора-та стъпка. Надзирателите на отделните постове се държаха дружелюбно. Опитваха се да ме заприказват. Аз се усмихвах, кимах с глава и измърморвах „Америка“ и „Ню Йорк“ в отговор на въпросите им.

Надзирателят ме въведе в стаята за свиждане, където ме чакаше консулът. До него стоеше белокос и синеок нюйоркски ирландец. Приковах очи върху лицето му. Тръгнахме един към друг. Ръцете ни се сплетоха. Лявата му ръка сграбчи моята, като че никога нямаше да я пусне. Впихме погледи в навлажнениге си очи. Изглеждаше толкова уморен. По цялото му лице бе изписана болка. Никога до този момент не съм знаел колко много обичам родния си баща.

— Татко… съжалявам… аз…

— Не се тревожи — прекъсна ме той с треперещ глас. Насили се да се усмихне. — И после мога да те набия. Сега ще трябва първо да се постараем да те измъкнем оттук. Добре ли си?

— Да, при дадените обстоятелства.

— Окей. Тогава слушай да ти кажа как стоят нещата при нас.

Седнахме край масата с консула и татко взе да разправя.

— Свързах се с Министерството на външните работи. Там ми дадоха имената на двама турски адвокати. Били най-добрите за случая. Ще се видя с тях днес следобед.

— Аз вече говорих с един. Казва се Йешил.

— Ще го махнем. Искам да имаш най-кадърните. Много е важно.

— Внимавай, татко. Чух доста лоши работи за турските адвокати.

— Окей. Точно затова съм сигурен в тези двамата. Препоръчаха ги нашите хора.

Кратко мълчание.

— Изглежда, ще струва скъпо.

— Не се тревожи за това сега. Можеш да ми върнеш парите после, когато всичко свърши. В момента те нямат значение.

И двамата се прокашляхме и се помъчихме да сдържим сълзите си.

— Е… как си? — попитах аз. — Къде си отседнал?

— В „Хилтън“.

— Как е мама?

— Разтревожена е, естествено. И тя искаше да дойде да те види, но прецени, че няма да издържи.

— Да. — Погледнах през прозорците към зелените поля. — Кажи й да не се тревожи. Аз съм добре. Предай й, че ще си бъда вкъщи за Коледа.

— …Да.

Поговорихме още малко, някъде около час. Татко обеща да дойде пак на другия ден, след като се срещне с адвокатите. Попита ме от какво имам нужда, какво да ми донесе. Чувствах се ужасно неудобно да го моля да ми купува разни неща. Той бе горд човек. Знаех какво означава за него да бъде тук. Колко го болеше да види сина си затворник, задържан при опит за контрабанда на хашиш. Но татко бе пренебрегнал всичко това. Аз имах нужда от него. И той бе дошъл.

Усетих, че ме изпълва ново чувство на уважение към неговия организиран начин на живот. Татко знаеше как да овладее дадена ситуация. Как да се оправи. Точно такъв човек ми трябваше сега.

Преди да си тръгне, съставихме списък: пижама, четка за зъби, бележници, шоколад. Каза, че ще внесе сто долара на мое име в затворническата банка, за да мога да си купувам допълнително храна от амбулантната количка, когато идва, за мен и приятелите ми.

Татко стана и се сбогува.

Стиснахме си ръцете.

Преглътнах и се помъчих да се усмихна.

— Изпий една бира заради мен в „Хилтън“ — добавих аз.

— Може и две — отвърна той. — До утре. Уили.

— Да, татко. Благодаря. — Заболя ме, като си тръгнах, а той остана да стои в слънчевата светлина.

На другия ден татко отново дойде. Носеше новини от адвокатите. Беше наел д-р Беяз и д-р Сия, двама от най-прочутите истанбулски адвокати криминалисти. Те смятаха, че ще успеят да ме измъкнат с двайсетмесечна присъда, а може би дори да уредят гаранция.

— Ако ме пуснат под гаранция, ще избягам от страната — обясних на татко. — Чух, че е лесно да се мине гръцката граница.

Той бе научил повече подробности от консулството. Турците били разтревожени от зачестилите в последно време отвличания на самолети от терористи. И решили да започнат изненадващи претърсвания на летището. Аз бях от първите им успехи. Служех за показ.

Татко ми донесе пакет с храна и бонбони, листове за писма, четка за зъби и тъмнозелена пижама на дебели черни райета.

— Прилича на униформа от „Синг-Синг“^[1] — забелязах аз.

Той се усмихна и кимна.

— Мислех, че ще ти хареса.

Посещаваше ме всеки ден почти цяла седмица. Разказвахме си разни спомени. Исках да чуя новини от вкъщи. Сега Ню Йорк ми се струваше толкова далече.

— Мама ходи ли оше да играе бинго? Татко се засмя.

— Разбира се. Нали я знаеш. Нищо не може да я спре да ходи на бинго. — Той стана сериозен. — В момента това е добре за нея. Разтоварва я.

— Съседите знаят ли, татко?

— Не. Мисля, че не. Говорим за случилото се само вкъщи. На много хора казах само, че си в болница в Европа.

Смених темата.

— Как ти харесва екзотичният Истанбул?

— Ами — отвърна — интересен град, но — той сниши гласа си — … да ти кажа право, мисля, че храната е отвратителна. Боже господи, какви боклуци продават по разните ресторантчета. Първия ден отидох да вечерям в едно. Още не смея да се отдалечавам много от тоалетната.

— Тоалетната ли? Нима искаш да кажеш, че имат и тоалетни? Тук са направили само по една дупка в пода.

— Да. Знам го от собствен опит. Нямате и вестници, нали?

— Не.

— Но аз съм отседнал в „Хилтън“. И сега се храня там. Засмях се.

— Аха. А ние наричаме това място сагамалджъларския „Хилтън“.

Говорихме доста за хашиша. Отначало на татко му беше неудобно да обсъжда тази тема. Изглеждаше искрено изненадан, когато му обясних, че хашишът се получава от марихуана.

— Мисля, че не одобрявам особено и марихуаната — рече той, — но повечето хора смятат, че е опасна Щом си решил да правиш това, защо не взе поне марихуана?

— Хашишът е по-концентриран — обясних аз. — По-лесно се укрива.

— А! — Татко замълча. — Било е глупаво. Били. Глупаво.

— Знам.

— Слушай. Не прави повече глупости. Стой мирно и ме остави да уредя нещата с адвокатите. Ще те измъкнем. Окей?

— Окей.

Обсъдихме всички възможни законни пътища. Споделих с него съвета на Йохан да ида в лудницата „Бакъркьой“, откъдето мога лесно да избягам. Идеята за бягство тревожеше татко. Но адвокатите му бяха казали, че ще е от полза да получим официално „свидетелство за лудост“ от „Бакъркьой“. С такова свидетелство в досието ми не можеха да ме осъдят за никакво престъпление. Не се чувствах по-луд (или по-нормален) от всеки среден човек, но имах едно нещо в моя подкрепа. В американската армия ме бяха определили като психически негоден за военна служба. Това беше солидна препоръка. Татко държеше да има на разположение колкото се може повече вратички. Съгласи се да изпрати военното ми досие на Беяз и Сия.

Твърде скоро стана време татко да се връщи вкъщи. Обеща да дойде отново след два-три месеца или когато се наложи да помогне с нещо. Заръча ми да запазя спокойствие. Щях да се явя в съда след три седмици. Ще видим какво ще стане тогава. Насили се да се усмихне и ми каза довиждане.

През следващите няколко седмици Беяз и Сия дойдоха три-четири пъти да подготвят делото. Беяз беше топчест и дребен, под метър и петдесет на ръст, с бяла оредяла коса от двете страни на оплешивяващата глава. Имаше дебели космати вежди. Сия бе висок и приличаше на круша. Той оставяше предимно Беяз да говори. И двамата не знаеха добре английски, затова трябваше преводач. С тази работа с готовност се зае ухиленият Йешил, който не се съгласи баща ми да го махне от делото. Йешил бе взел 250 долара от мене и се навърташе наоколо с надеждата, че могат да паднат още. Но ние и без това имахме нужда от преводач.

Адвокатите искаха да подчертавам, че съм взел хашиша за себе си. В действителност бях възнамерявал да продам доста голяма част от него, но Беяз и Сия настояваха да излъжа. Съдията сигурно щеше да прозре истината. Но трябваше да запазим съдебния протокол чист. Това щеше да има голямо значение, когато Върховният съд в столицата Анкара преразгледа делото.

Вечерта преди делото седях в килията на Чарлс. С него и Арне обсъждахме показанията ми.

— Най напред гледай всичко да бъде просто — поучаваше ме Чарлс. — Каквото и да кажеш, ще се превежда на турски. Затова всяка дума трябва да бъде ясна. Системата тук е странна. Смятат те за виновен, докато не се докаже обратното.

— Занасяш се.

По дяволите, не! Може би не е така на книга, но на практика е точно така. Тия хора ще те приберат дори за автопроизшествие.

— Не може да бъде. Хайде де. Чак пък за автопроизшествие?

— Един българин го бяха опандизили точно за това. Изкара тук шест месеца.

— Какво беше автопроизшествието? Имаше ли убити?

— Да. Шофьорът на другата кола.

— Ето на. Произшествието е било сериозно. Може би си го е заслужавал.

Чарлс изглеждаше отегчен.

— Да. Сигурно. Само дето обядвал в „Пудинг Шоп“, когато един пиян турчин се блъснал в паркираната му кола.

— Какво? Дори не е бил в колата си?

Той отново кимна.

— И са го осъдили на шест месеца?

Той отново кимна.

— Ъъ… ами тогава… може би трябва да поупражнявам още показанията си.

Чарлс кимна за трети път.

— Простичко — напомни ми той. — Гледай да бъде простичко за тия простаци. Кратки изречения. Сбито съдържание. Ако вземеш да го усукваш, край.

— Трябва да направя добро впечатление казах аз. — Просто трябва.

— Точно тъй — съгласи се Чарлс.

— Може би ще ме пуснат под гаранция. Арне вдигна глава от книгата си.

— Може би — съгласи се тихо той. Попай надникна в килията.

— Престани да мислиш за гаранция. Ами се надявай да се отървеш поне с четири-пет години.

— Голям оптимист си, няма що — ядосах се аз. Той ме изгледа свирепо, после се засмя.

— Уилям, Уилям. Ти просто не знаеш. И явно не ме харесваш. Няма значение. Но мога да ти кажа, че догодина по това време ще бъдем приятели. Заради теб се надявам, че няма да си тук, но мисля, че има още много боб да ядеш, преди отново ча вкусиш хамбургер.

Настана неловко мълчание. Най-накрая се обади Арне.

— Няма смисъл днес да се тревожим за това, което може да се случи утре.

Погледнах Арне. Седеше толкова тихо, скръстил дългите си тънки ръце в скута. Не разбирах спокойното му примирение със съдбата. Той отново се обади.

— Но тази вечер трябва да се подготвиш за делото. Попай се сети.

— Точно тъй. Затова дойдох да те видя. Имаш ли хубав панталон?

Вдигнах рамене.

— Обуй този утре. — Подаде ми тъмнозелен памучен панталон. Трябваше доста да го подгъна, но все пак щеше да е по-подходящ от моите дънки.

— Благодаря. Попай подсвирна.

— Тоя панталон ми носи късмет. Бях с него на делото.

— Но нали са ти дали петнайсет години?

— Само петнайсет.

— На това късмет ли му викаш?

— И още как! — засмя се Попай. — Късмет, късмет, късмет. И той изтича по коридора.

— Не му обръщай внимание — каза Арне. — Той е малко перко. Винаги очаква най-лошото. Но иначе е добро момче. Просто не иска да се разочароваш утре.

Другите ми помогнаха да допълня облеклото си. Чарлс ми даде на заем и вратовръзка. Арне — сако. Йохан се отби с чифт лъскави черни обувки. Получи се международен костюм.

На следващата сутрин дойдоха войници и натовариха три камионетки със затворници, за да ги откарат в съда. Свалиха ни в същата стая, където бях жонглирал. Въздухът бе пропит с миризмата на евтин тютюн. Отидох в тоалетната. Вратата изскърца на ръждясалите си панти, когато я отворих. Подът беше мокър и хлъзгав. В ъгъла върху камъка бе постлано старо одеяло. Няколко добре облечени турци бяха наклякали на него в кръг. Хвърляха зарове. Сред възбудени и сърдити викове върху одеялото свободно се разменяха пари. В стаята вонеше от клозетите. Носеше се и миризма на хашиш.

— Джо! — извика някой.

Познах усмихнатия турчин, който ми помогна в полицейския участък вечерта след арестуването ми. Отново ми предложи хашиш. Отказах възможно най-учтиво. Исках главата ми да е бистра в съда. Той сви рамене, надигна една бутилка ракия и продължи да играе.

Влиянието на този човек ме поразяваше. Не можех да проумея как си позволява всички тия неща.

Отвън в чакалнята извикаха моето име. Двама войници ми сложиха белезници и ме поведоха през лабиринт от подземни коридори, а после нагоре по няколко реда тъмни тесни стълби. Когато се изкачихме, свалиха белезниците ми и ме оставиха сам в някаква стаичка, не по-голяма от шкаф. Нямаше прозорци. Беше гола, с изключение на една отоплителна тръба. По стените се мъдреха надписи, повече отколкото във влакчетата на нюйоркското метро. Намерих празно местенце, извадих химикалка и написах: „Уилям Хейс, Ню Йорк, 11. X. 70 г.“

После ме извикаха в съда и ме настаниха на подсъдимата скамейка. Очите ми моментално се спряха върху едно хубаво момиче от публиката. Доста отдавна не бях виждал жена. В скута й имаше жълт служебен бележник. Заплеснах се в краката й.

Беяз и Сия седяха на една маса пред мен. Йешил им говореше нещо. После погледнах към мястото, където Чарлс ми беше казал, че ще бъде прокурорът. Притеснявах се от него. Не исках някой турски Ф. Лий Бейли^[2] да ме разкъса с кръстосан разпит. Той срещна погледа ми и се намръщи зад тъмнозелените си очила.

Влезе главният съдия. Тържествено зае мястото си между останалите двама съдии зад високото бюро в центъра на подиума. Дългата му черна роба имаше яркочервена яка. Под късата побеляла коса лицето му беше отпуснато, но добродушно.

На малка маса до подиума седеше млад човек пред допо-топна пишеща машина. В продължение на двайсетина минути разни хора ставаха, говореха нещо на турски и после отново се отпускаха на местата си. Машинката тракаше след думите им. И Беяз, и Сия говориха кратко. Американският консул също каза нещо. Тримата съдии се съвещаваха. Най-накрая Йешил ми направи знак да се изправя.

— Съдията иска да чуе историята ти — рече той.

— Студент съм в университета „Маркет“ — започнах аз. — Йешил превеждаше. — Намира се в Милуоки, град в Съединените американски щати. Следвам английска филология. На път съм да се дипломирам. Трябва само да завърша дипломната си работа. Искам да стана писател. Пуша хашиш от няколко години. Смятам, че стимулира ума ми и подпомага творческите ми способности. Когато пуша, пиша по-добре. Пътувах из Европа на екскурзия. Исках да си донеса малко хашиш, защото в Щатите той е много скъп, а нямам толкова пари. Щеше ми се и да се запася, докато завърша дипломната си работа. Бях чул, че в Истанбул е много евтин, затова дойдох тук. Исках да си купя съвсем малко — може би не повече от половин кило. Попаднах на някакви турски младежи с дълги коси. Казах им, че ми трябва малко. Заведоха ме в една стая и ми показаха огромни количества хашиш. Никога не бях виждал толкова много. Обещаха ми, че ще ми дадат две кила за 200 долара. В сравнение с Щатите това е страшно евтино. Помислих си, добре, ще взема две кила и ще ми стигнат за дълго.

Съдията помълча няколко секунди. Истории за хашиш се бяха разнасяли из съдебната зала десетилетия наред. Продължихме разговора чрез Йешил.

— За своя собствена употреба ли го носехте? — попита той.

— Да.

— И нищо ли нямаше да продадете?

— О, не — излъгах аз.

— Щяхте ли да дадете от него на приятелите си? Адвокатите ме бяха подготвили за този въпрос.

— Мисля, че хашишът е много силен и може да бъде опасен за някои хора. Смятам, че е добър за мен, защото стимулира творческите ми способности и ми помага да пиша. Но за други може би не е чак толкова добър. Така че не знам. Според мен всеки човек трябва да решава сам за себе си дали да пуши или не. Затова не искам да го давам на приятелите си. Може би за тях няма да е толкова добър.

— Две кила хашиш е твърде много, за да го изпушите сам. — Ама аз не исках две кила. Исках само половин кило. Но те ми предложиха всичкия и аз сглупих. Реших да го взема.

Така щях да си имам много, като се върна в Щатите.

— Но нямаше да го продавате?

— Не. Щях да го пуша сам.

— Много ли пушите?

— Да. Пуша от години.

Съдията млъкна за миг. Посъветва се нещо със съдиите от двете му страни. После се обърна към Беяз. Изведнъж зададе някакъв въпрос на Йешил и преводът ме изненада.

— Каква е темата на дипломната ви работа?

Никой не ме беше подготвил за този въпрос. В действителност не пишех никаква дипломна работа. Отговорът ми хрумна внезапно.

— Влиянието на наркотиците върху съвременната литература и музика в Америка — изтърсих аз.

Йешил ме зяпна слисан, после бавно преведе. В съдебната зала настъпи мигновена тишина. Главният съдия сдържа усмивката си, после едва-едва поклати глава към колегите си. Насрочи делото през декември.

Нищо не можех да направя, освен да чакам, а докато чаках, бавно се приспособявах към сивото скучно ежедневие на затвора. Чарлс, Попай, Арне и Йохан — всички бяха минали през същата процедура. Шокът от арестуването, глупавата надежда за бързо освобождаване, после потъването в затворническата действителност. Всеки по своему ми помагаше да се нагодя към живота в кауша.

Чарлс работеше упорито, почти с настървение. Спазваше стриктен режим. Затворен в килията си през нощта, се мъчеше над своите разкази и стихотворения. Опита се да ме убеди в необходимостта да имам свой режим в затвора, да си правя план за всеки ден. Така времето придобивало положителен смисъл, не само отрицателен.

— Тука можеш да се затриеш, без да разбереш какво е станало — предупреди ме Чарлс. — Може така да се отпуснеш, че да не знаеш къде си и кой си. А после няма да си в състояние да се върнеш към действителността по цели дни, седмици и дори месеци.

— Някои хора тук — добави тихо той — дотолкова се откъсват от всичко, че сетне никога не могат да се оправят.

Сетих се за Макс, но не описваше ли Чарлс и себе си също, без да го съзнавя?

— Понякога наистина пощурявам — каза Чарлс. Кимнах.

Попай бе вечният песимист. Непрекъснато ми повтаряше да очаквам продължителен престой в „Сагамалджълар“. Бях сигурен, че греши, но неговото отношение се уравновесяваше с моя оптимизъм. Той се мъчеше да прикрие черногледствто си зад привидно безгрижие. Смехът и подсвиркването му постоянно нарушаваха и малкото спокойствие, което имаше в кауша. Както беше предсказал, открих, че го харесвам. С несекващото му бърборене времето минаваше по-бързо.

Но като че най-важния урок от всички ми даде Арне. Беше необикновен затворник. Навсякъде гъмжеше от шпиони и доносници, готови да се възползват от най-малкото нещо, което чуят, за да получат някоя облага. Затова хората в затвора бяха подозрителни един към друг. Не се доверяваха лесно. Когато тялото е затворено, човек затваря и чувствата си. Арне разбираше необходимостта да прикрива чувствата си. Но не по-зле разбираше, че трябва и да ги проявява. По време на дългите разговори вечер в килията му той ме предупреждаваше да не сдържам чувствата си. Иначе рискувах да си създам истински проблеми в отношенията с хората. И в затвора, и извън него.

Йохан беше от тези, които изобщо не бяха успели да се приспособят към затворническия живот. Още от самото начало бе мислил само за бягство. Иначе бе импулсивна личност. Не му се отдаваше много да прави далечни планове. Сякаш все не успяваше да изпълни замисъла си за някой номер да избяга. Но сега му оставаше да лежи толкова малко, че бягството повече не го устройваше.

— Ти обаче трябва ла направиш нещо, Уили — подтикваше ме той. — Не вярвай на съда. Не вярвай на турските адвокати. Не вярвай дори на приятелите си. Разчитай само на себе си.

Като подбрах по нещичко от всички тези съвети, аз си създадох собствен режим. Утрините се превърнаха в ритуал. Научих се да ставам рано, в пет и трийсет. Почти две години се бях занимавал с йога. Лежах по корем с извит гръбнак и вдигнати крака. В тази поза прекарвах няколко минути. После се отпусках и дишах дълбоко. След това сядах на пода. Бавно повдигах единия си крак до главата. Постепенно се научих да слагам крака си зад врата. Дисциплината, която се изискваше за тези упражнения, раздвижи тялото ми. Тя събуди и ума ми. Щом отключеха килиите и вратата към двора, изтичвах навън в студения въздух. Обикновено успявах да видя изгрева над изкуствения хоризонт, образуван от високата каменна стена. Сядах до стената и размишлявах или рисувах. Разглеждах формата на сенките из двора. Наблюдавах гълъбите, които кръжаха над главата ми. При подходящ вятър долавях мириса на морето. Когато се вслушвах по-внимателно, имах чувството, че го чувам. След закуска пишех писма, играех шах или четях. Следобед се включвах във футболните или волейболни мачове на тесния претъпкан двор. Вечер бъбрех с приятели или просто седях и си мислех или мечтаех. През нощта, след като заключеха килиите ни, започвах да дялкам шахматни фигури от сапун, използвайки пилата си за нокти вместо нож.

Беше вечер. С Арне седяхме в килията на Чарлс на горния етаж в кауша. Арне дрънкаше на китарата. Чарлс удряше бонгосите. Всеки се беше унесъл в собствените си мисли. Светлините примигваха, после намаляха и накрая изгаснаха. Арне запали свещ и я сложи на паянтовата дървена масичка.

— Често се случва — обясни той. — Тюрк малъ.

— Какво значи това? — попитах аз.

— „Турско производство“. Това си е наша шега. Тук май нищо не работи както трябва. Токът в Турция не е много надежден. Следващия път, когато дойде амбулантната количка, трябва да си купиш малко свещи.

— Тук продават ли свещи?

— Да. С количката, която идва с продуктите. Мисля, че турците нарочно гасят осветлението, за да накарат хората да си купуват свещи.

— И за колко време го гасят? — полюбопитствувах аз. Може би тогава ще се отвори добра възможност за бягство.

Чарлс сигурно бе доловил подтекста на въпроса. Отговори ми, без да пропусне нито един такт на бонгосите.

— Недостатъчно дълго.

— За какво? — попитах невинно аз.

— За каквото и да било — отвърна той. — Понякога го гасят за двайсет минути, друг път за десет секунди. Никога не се знае. — Той изсвири един ритъм на бонгосите. — Пък и сме чували, че веднага щом изгасят осветлението, удвояват патрула около стената.

— Както и да е. Тъмнината е приятна за разнообразие.

— Тогава си трай и й се наслаждавай.

— Правилно.

Кой знае защо, тъмнината караше затворниците да намаляват транзисторите си. Арне подрънкваше на китарата съвсем тихо. В кауша настъпваха редки мигове на спокойствие. Седях втренчен в играта на сенките, трепкащи по стената от пламъка на свещта. Беше ми топло. Бях сит. Чувствах се приятно в мрака с приятелите си. Забравих за решетките, за съда и за огромната въпросителна, която висеше над главата ми. Стигаше ми този споделен миг тишина.

За съжаление прекалено скоро, след десетина минути, лампите светнаха. Заедно с тях в кауша отново се възцари обичайният шум. Гръмнаха радиоапарати. Загълчаха затворници. Децата се развикаха през двора. Опитахме да се наслаждаваме на настроението си още известно време. Но с изчезването на тъмнината изчезна и магията. Отново бяхме в затвора.

Изведнъж в детския кауш настана суматоха. Наизлязохме в коридора. От прозорците на горния етаж погледнахме в долното помещение на детския кауш. Беше същият като нашия с изключение на това, че нямаше самостоятелни килии Състоеше се само от две дълги правоъгълни стаи, разположени една над друга като в казарма.

Видяхме, че децата тичат надолу по стълбите, подгонени от крясъците на няколко надзиратели. После се строиха. Като че никое не искаше да бъде най-отпред до вратата.

Тогава забелязах Мамур Невестулката, който гледаше свирепо сред ледена тишина. От двете му страни стояха Ариф Кокалотрошача и Хамид Мечката. Виковете и бъркотията от горния етаж секваха в подножието на стълбите. Всяко дете онемяваше при вида на Мамур.

Някакво съвсем малко хлапе се беше свило до Мамур и го държеше за ръка.

— Кое е това момченце до Мамур? — попитах аз.

— Синът му — отвърна Арне. — Често го мъкне в затвора. Момченцето беше само на четири-пет годинки. Изглеждаше уплашено от суматохата, която предизвикваше присъствието на баща му. Мамур не се помръдна, докато всички деца не бяха изкарани от скривалищата си горе и строени пред него. Децата бяха притихнали. Надзиратлите също млъкнаха. Мамур даде сина си на Хамид. Малката ръчица на момчето потъна в огромната лапа на Хамид. Мамур бавно се приближи към нестройната детска редица и застана отпред. Няколко секунди кръвнишки гледа наляво-надясно. После избълва една дума, която разцепи тишината.

— Пис! — изкрещя той. Това означава нещо гадно или неприятно.

Цялата редица деца потрепера.

Мамур размаха ръце във въздуха. Закрачи напред назад покрай тях, като крещеше в лицата им. Изглежда, разпитваше отделни деца, биеше им шамари, раздрусваше ги и им викаше. Едно разплакано дете посочи към някакви други. Мамур отдели около пет от тях. Измъкна ги за косите от редицата и ги хвърли на чакащите надзиратели. Изрева някаква заповед. Останалите деца се втурнаха в другия край на кауша.

Надзирателите хвърлиха жертвите на пода. Грабнаха дълга дървена пейка с железни крака. Децата пищяха и се боричкаха. Надзирателите ги пляскаха да не мърдат. После успяха да заклещят вдигнатите крака на децата с пейката. Децата бяха приковани на пода по гръб, превити надве, а с ходилата ритаха във въздуха. От двете страни на пейката седна по един надзирател.

Повечето от туристическия кауш се бяхме струпали по прозорците и гледахме. Новините се разпространяват бързо по затворническата мрежа. Зиат, затворникът, който обслужваше чайната, ни осведоми.

— Изнасилили са едно от новите момчета, докато лампите бяха изгасени.

Мамур съблече сакото си и го подаде на един надзирател, Свали копчетата на ръкавелите си и запретна ръкави, Разхлаби вратовръзката си. Децата на земята отново притихнаха с изключение на няколко, които още скимтяха. Мамур грабна една пръчка и я стовари върху чифт гърчещи се крака.

При този спомен и моите крака ме заболяха.

Той удряше пищящите, борещи се деца. Надзирателите на пейката се разкрачиха, за да пазят равновесие. По краищата се облегнаха и други. Децата се боричкаха и извиваха с писъци под гнева на Мамур. Налагаше ги по стъпалата, по задните части, по краката. От време на време поспираше, за да изреве нещо на другите деца, сгушени до стената в ъгъла на стаята.

Биеше наред с истинска ярост. Едно момче успя да се отскубне. Мамур моментално се нахвърли върху него. Момчето падна на пода и се сви. Мамур стовари с все сила пръчката върху обърнатите нагоре ръце на момчето. Не пожали и краката му.

Накрая Невестулката спря. Хвърли пръчката и кимна на надзирателите. Те вдигнаха пейката. Децата лежаха на пода и плачеха. Мамур постоя известно време да си поеме дъх. Изгледа свирепо децата. Обърна се, взе сакото си от надзирателя, преметна го през ръка и се приближи до сина си. Момчето, полускрито зад Хамид още надзърташе. Заместник-директорът на Сагамалджъларския затвор сграбчи сина си за ръката и безшумно излезе от кауша.