Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (16)

Петнайсета глава

21 януари 1973 г. Мили родители,

От доста време все чакаме, нали? Мога да чакам, но това май взе да става твърде мъчително изпитание за горката ми нервна система.

Преди няколко седмици тук пристигна още един американец. Три години лежал в затвора в Измир. Затворът бил изключителен. Базата била нова за разлика от тука, но иначе имало много общи неща. Там туристите били рядкост и с тях се отнасяли особено добре. Разполагали със самостоятелни стаи. Всеки ден можели да си купуват храна отвън и да я внасят в затвора. На американците редовно давали по три(!!!) яденета плюс прясно и кисело мляко. В момента били четирима. Всеки получавал за закуска пушена сланина с пържени яйца, колкото му душа иска овесена каша, картофи, пържоли (!!!) и т.н. Имало и библиотека, която неработещите затворници можели да посещават. Истинска радост в сравнение с тукашната казармена система.

Та… наех си адвокат, който да уреди това прехвърляне в Измир. Има само един проблем. За да ме преместят през останалите месеци, първо трябва да получа потвърждението от Анкара. Видял съм как работи този адвокат — повярвайте ми, разбира си от занаята. Според него моето дело се бавело поради трудностите, които среща сегашното правителство след идването си на власт. Но той обеща не само да го придвижи, но и най-важното да го одобрят сравнително лесно и бързо. Иска да му платя шест хиляди турски лири. Но няма да получи нито лира, докато не си свърши работата и аз не отида в Измир. И тъй като единственият начин да ме преместят е да одобрят четиригодишната ми присъда, смятам, че това споразумение напълно заслужава доверие.

Сигурно се чудите защо го правя. Лесно мога да ви отговоря — мисля, че другите ни адвокати абсолютно нищо не вършат. Те дори не отговориха на трите ми писма (едно до Йешил на английски и две до Беяз на турски). Смятам, че е крайно важно да имаме някого в Анкара, който да движи нещата. Остават ми по-малко от шест месеца. Ако дотогава делото ми не се разгледа в Анкара, ще си остана тук. Няма да ме пуснат, докато не се вземе решение. Сигурно ви е трудно да повярвате, че е възможно. Грешите — това е Турция, виждал съм го и преди. Затова наех тоя човек. Искам да знам кога ще имам поне известно спокойствие и свобода, за да мога да се подготвя за излизане.

Гледам на тази стъпка като на компромис между глупостта да действаш прекалено активно и не по-малката глупост да седиш и да чакаш капризите на съдбата.

Стотачката пристигна. Благодаря ви. Сърдечни поздрави на всички.

Били

Новият ми адвокат не беше друг, а самият Сагмир, който свърши такава хубава работа за Жан Клод. Знаех, че след като той се заеме с моя случай, в Анкара много бързо ще потвърдят втората ми присъда. Тасдикът ми, потвърдената присъда, скоро щеше да пристигне. Почти усещах вкуса на хубавата храна в Измир.

Спокойствието през последните шест месеца също щеше да е много приятно, макар че Арне щеше да ми липсва. Учех го на йога. Бяхме си създали сутрешен режим.

Аз се събудих пръв и си обух гащетата. Отидох бос до леглото на Арне и сложих ръка на рамото му. Той се събуди веднага и се усмихна. Взехме одеялата си и слязохме тихо долу в празната стая. Застанах до прозореца и задишах дълбоко чистия утринен въздух. Арне се усмихна.

Стоеше мълчаливо, леко отпуснат. Дланите му бяха стиснати под брадата. Бавно се изправи на пръсти и протегна ръце над главата си. Това бе изходната стойка, при която тялото поздравява деня. Аз също се изправих и бавно се повдигнах на пръсти. Прострях ръце нагоре и встрани, достатъчно високо, за да стигна слънцето. Изпълнихме цял комплекс от пози.

След около час Арне свърши. Седна в позата лотос, за да ме изчака. Приключих и се настаних срещу него. Дишахме бавно. Телата ни се бяха отпуснали. Не мислехме за нищо. Бяхме се съсредоточили в себе си. Погледнахме се в очите. На лицето му се появи усмивка. На моето също.

„Затвор, манастир, метох, клетка…“ — каза веднъж Арне.

Знаех какво има предвид. Всяко едно от тези неща може да бъде затвор. Въпрос на виждане. Всичко зависи от гледната точка.

Понякога рано сутрин просто седяхме. Друг път се любехме… После Зиат ставаше и затопуркваше по стълбите. Вълшебното време от деня бе свършило, манастирът отново се превръщаше в затвор.

Английските и турските официални представители най-сетне стигнаха до споразумение по въпроса за младия Тимоти Дейви. Щяха да го преместят в детски затвор с минимална охрана в покрайнините на Анкара.

— Сигурно живот ще си живея — каза той, докато си събираше багажа. — Не повече от два-три месеца, струва ми се. Мама ще ме измъкне.

— Успех, Тими. Дръж се и кротувай. Ще чакам отново да прочета нещо за теб във вестниците.

— Благодаря, Уили. И на теб всичко хубаво. — Той ми махна с ръка.

На 8 април 1973 година откъснах голям лист от един скицник, който консулът ми бе донесъл. Внимателно написах в обратен ред цифрите от едно до сто. С взетите на заем от Арне цветни моливи нарисувах ярка дъга, която започваше от последния ден. Залепих листа на видно място отстрани на шкафчето си и седнах да му се полюбувам. Отсега нататък всеки ден щях да зачерквам по една цифра. На 17 юли щях да бъда свободен.

Почти бях забравил за въжето, скрито под шкафчето. Плановете на затвора и пилата, пъхнати в дневника ми, вече изглеждаха ненужни. Но все пак ги пазех. Преди да си тръгна, може да ги дам на Попай или Джоуи, или пък на Макс. На някого могат да свършат добра работа.

Лилиан ми написа мило писмо от Аляска, където приключваше работата си с кучешките впрягове. Споменаваше за плановете си да замине за Швейцария и да си намери работа в Алпите, където ще може непрекъснато да се катери и да кара ски. Пишеше, че през лятото може да се срещнем. Да прекараме известно време в Мароко. Да лежим заедно на плажа и да се печем. Чудесно. Да бъдем в едно легло нощем. Разкошно.

Животът се превърна в мечта. Виждах как ставам сутрин, прекарвам деня по обичайния начин и си лягам вечер. Скоро щях да се събудя след три дълги години. И да бъда свободен. Светът ще ме чака, нов и интересен. Можех да изтърпя още няколко месеца.

Невероятно. Смайващи новини. Арне се връщаше вкъщи! Пазачите неочаквано дойдоха и му казаха да си събере багажа.

— Арне, какво става? — попитах слисан аз.

— Успели са, Уили! — отвърна той. — Ще ме преместят в шведски затвор. Шведският посланик се занимава с този въпрос повече от година. Не мога да повярвам.

— Защо не си ми казал досега?

Той ме погледна и престана да се усмихва.

— Не бях сигурен. Не исках да говоря за това, да не би нищо да не излезе. Нали ме разбираш?

— Да, разбирам. Но всичко е толкова неочаквано. Ще ми… ще ми липсваш, Арне.

Той отново се усмихна.

— Знам, Уили. И ти на мене. Но ще се оправиш. Не ти остава много.

— Да. Слушай, колко смяташ, че ще те държат там. Арне се засмя и ми прошепна:

— Затворите в Швеция са такива, че на хората не им се излиза. Но сигурно не повече от няколко месеца, колкото да не е без хич. После ще ме пуснат.

Не взе много багаж. Раздаде почти всичко. На мен ми подари китарата си.

— Дано си се понаучил да свириш, когато отново се срещнем — каза Арне.

Засмях се.

Той прибра багажа си и обиколи кауша, да се ръкува с всички. Чаках до вратата в коридора. Очите му бяха насълзени, когато се прегърнахме.

— Горе главата, Уили.

— Ще се старая, Арне.

После ми махна с ръка и си отиде.

— Тими е избягал! — каза ми Неждет една сутрин. — Чух го по радиото.

— Чудесно! Как го е направил?

— Не знам със сигурност. По радиото съобшиха, че просто е излязъл от детския затвор снощи след сайъм. Оттогава никой не е чувал нищо за него.

— Просто великолепно! Знаех си, че ще се измъкне. Сечеше му пипето на това момче.

Но не излезе толкова умно. Вечерта в новините съобщиха за сензационното бягство и залавянето на Тимоти Дейви. Изглежда, майка му и някакъв приятел организирали бягството. Срещнали се с Тими, след като се измъкнал от слабо охранявания затвор. Сложили му дългокоса перука и го облекли в женски дрехи. Имали фалшив паспорт за него. Опитали се да го прекарат през контролно-пропусквателен пункт на турско-иранската граница. Обаче паспортът, който намерили, бил в списъка на търсените. Майката на Тими и приятелят й минали първи. Но Тими го хванали.

Турците го изпратили в друг детски затвор в Измир. Този път добре охраняван.

Малко по-късно чухме, че четири от момичетата, затворени миналия декември в Антакия, са пуснати под гаранция. Блазе им. Но тримата, които карали фургоните: Робърт Хъбард, Кати Зенц и Джо Ан Макданиъл, още се намираха в тамошния затвор. Хъбард твърдял, че двете момичета са невинни. Но в съда не му повярвали.

Дните минаваха бавно и еднообразно. Тасдикът ми още не беше пристигнал. Когато бях потиснат, това ме тревожеше. Но Сагмир действаше по въпроса и аз знаех, че си го бива. Нямаше да има проблеми. 17 юли бе Денят на независимостта.

С приближаването на лятото въздухът взе да става приятен и чист. Бях готов за свободата. Мислех ясно. Почти от осем месеца не пушех хашиш.

На 24 май станах рано както обикновено и се заех с първата си задача за деня. С дебел червен флумастер зачеркнах цифрата 54 на календара си. После слязох долу за упражненията в йога и медитация. Кратка разходка из двора, закуска, сетне малка изненада. Съобщение за свиждане. Който и да беше дошъл, чакаше в адвокатската стая, а не в кабинките.

Кой ли е? Йешил? Тасдикът ми? Дали е пристигнал най-после? Днес ли ще разбера най-сетне, че на 17-и ще получа свободата си?

Влязох в стаята за свиждане и видях Уилард Джонсън. Лицето му не беше розово както обикновено, а мрачно и посърнало. Какво ли е станало?

— Седни за малко — промълви той. — Имам лоша новина за теб.

Дали не се е случило нещо вкъщи? Умрял ли е някой? Уилард преглътна с мъка. Явно не искаше да каже това, което имаше да казва.

— Известиха ни, че Анкара е отхвърлила присъдата на истанбулския съд. Взели са решение да се явиш пред нов съд в Истанбул. Той ще трябва да се съгласи с молбата на Анкара… по-точно с искането й.

— Какво е то? Бавен, колеблив глас.

— Искат… искат… доживотна присъда…

— Дайте ми една цигара.

Предложи ми една от своите „Камъл“. Дръпнах силно и едва не се задавих.

— Адвокатите ще дойдат тази седмица — каза Уилард.

— Кога е делото?

— В началото на юли. Но тогава нищо няма да стане.

— Защо?

— Ние го отлагаме. Тоест адвокатите. Няма да се явят. Ще бъде друг съдия. Той не е запознат със случая. Ще се принуди да отложи процеса до септември. А тогава ще се върне титулярът. Вече сме говорили с него. Той ще направи единственото, което му позволява законът. Ще намали присъдата на трийсет години.

Трийсет години.

Уилард замълча. Нямаше какво да си кажем. Продължихме да пушим.

— Искаш ли нещо от бюфета?

— Не.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Мълчание.

— Съобщихме на близките ти.

— Да. Благодаря. Можем ли да обжалваме?

— Да. Адвокатите ще го направят. Но е все едно. В съда има трийсет и пет съдии. Двайсет и осем от тях са гласували за доживотна присъда.

Върнах се в кауша вцепенен, замаян, като в транс. Седнах на леглото. Дойде Попай.

— Кой ти беше на свиждане? — попита той.

— Уилард Джонсън.

— Какво искаше?

— Имаше да ми съобщи една новина.

— Добре ли си? Какво е станало?

— Спомняш ли си за тасдика, който все не идваше? Днес се е получило известие от Анкара, че не одобряват четирите години. Сега ще трябва да се явя отново в съда. Сто процента ще ме осъдят доживот.

— Какво? Занасяш ли се? Не може да ти дадат доживотна.

— Джонсън вече е говорил със съдията. Ще я намали на трийсет години. Това е всичко, което може да направи.

— Боже господи!

— Дай ми малко цигари.

— Разбира се. Мълчание.

— Уили, какво мога да ти кажа? Гечмиш олсун, братко. Дано да минат бързо.

— Да. Благодаря ти.

Попай ме остави сам. Песимизмът му наистина се оправда. Трийсет години!

Легнах и се помъчих да преглътна мъчително твърдата буца, заседнала в гърлото ми. Изведнъж погледът ми попадна върху календара със стоте дни до свободата. Скъсах го от шкафчето и го хвърлих на пода.

Почувствах нужда от въздух. Целия ден се разхождах като луд надолу нагоре из двора, палех цигара от цигара и не разговарях с никого. Всички отдалече ми правеха път.

Мислих си за Лилиан. За мама и татко, за Роб и Пег. Мислих за пропиления си живот и как ще гния в тази смрадлива дупка, докато земята се върти без мен. Видях сбирщината, с която трябваше да живея, и въздействието, което оказваше върху мен.

Тогава се сетих за пилата, плановете на затвора, въжето в шкафчето. Сега вече реших. По-добре да умра, отколкото да остана в този затвор.