Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Clan of the Cave Bear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Кланът на пещерната мечка

Преводач: Георги Даскалов

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Балканпрес“ — София

Редактор: Рада Попова

Художник: Петър Станимиров

ISBN: 954-526-012-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3187

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

9

Духът на Лекия Сух Сняг взел за другарка Духът на Зърнестия сняг и не след дълго тя родила Ледената планина, далеч на север. Духът на Слънцето мразел искрящото дете, което с порастването си се разпростирало надлъж и нашир и пречело на топлите му лъчи да достигат до земята и на тревата да расте. Слънцето решило да погуби Ледената планина, но Духът на буреносните облаци, побратим на Зърнестия сняг, разбрал, че Слънцето иска да погуби рожбата й. През лятото, когато Слънцето е най-силно, Духът на буреносните облаци се сражавал с него, за да спаси живота на Ледената планина.

Айла бе приседнала с Уба в скута си и гледаше как Дорв разказва познатата й вече легенда. Въпреки че знаеше приказката наизуст, бе очарована. Тя й беше любима, никога не й омръзваше. Но не можещото да си намери място пеленаче на годинка и половина в ръцете й много повече се интересуваше от дългите, руси коси на Айла и сграбчи с пухкавите си ръчички пълни шепи коса. Айла откопчи косите си от стиснатите юмручета на Уба, без да сваля очи от стареца, седнал край огъня, който в една вълнуваща пантомима преразказваше приказката пред жадните погледи на Клана.

— От време на време Слънцето надделявало и сразявало твърдия, студен лед, като го превръщало във вода и изцеждало последните капки живот от Ледената планина. Но нерядко надделявал Буреносният облак, като затулял лицето на Слънцето и пречел на топлината му да стопи напълно Ледената планина. И въпреки че тя гладувала и се смалявала през лятото, зиме майка му укрепвала от храната, донесена от другаря й и кърмата възвръщала силите на сина й. Всяко лято Слънцето се стремяло да унищожи Ледената планина, но Буреносният облак пречел на Слънцето да стопи това, с което майката нахранила детето си предишната зима. В началото на всяка нова зима Ледената планина винаги била малко по-голяма от предишната зима — рожбата пораствала, разпростирала се по-надалеч, от година на година завземала все повече земя.

— И колкото повече пораствал, пред него върлували големи студове. Виели ветрища, бушували снежни вихрушки и Ледената планина се разраствала и пълзяла все по-близо до мястото, където живеели Хората. Кланът треперел от студ и се присламчвал близо до огъня, а снегът падал отгоре им.

Вятърът свистеше в оголените клони на дърветата отвън и допринасяше за звуковия фон на приказката, като по гърба на Айла пропълзяха съчувствени тръпки на вълнение.

— Кланът не знаел какво да прави. „Защо духовете на тотемите ни вече не ни закрилят? Какво сме направили, че да ги разгневим?“ Мог-ърът решил да отиде сам да намери духовете и да ги пита. Мнозина загубили търпение да чакат завръщането на мог-ъра, особено по-младите.

— Но Дърк бил най-нетърпеливият от всички. „Мог-ърът няма да се върне“, рекъл си той. „Тотемите ни не обичат студа и са си отишли. И ние трябва да напуснем.“

— „Не можем да напуснем дома си“, рекъл вождът. „От край време Кланът живее тук. Това е домът на предците ни. Домът на духовете на тотемите ни. Те не са си отишли. Те не са доволни от нас, но ще бъдат много по-нещастни без дом, далеч от познатото им жилище. Не можем да си тръгнем и да ги вземем с нас. И къде бихме могли да отидем?“

— „Тотемите ни вече са си отишли“, възразявал Дърк. „Ако си намерим по-хубав дом, може и да се върнат. Може да тръгнем на юг, като следим пътя на птиците, които бягат от студа през есента, а може и на изток към страната на Слънцето. Може да отидем там, където Ледената планина се движи бавно, а ние можем да тичаме като вятър. Никога не ще успее да ни хване. Ако останем тук, ще замръзнем.“

— „Не. Трябва да чакаме мог-ъра. Той ще се върне и ще ни каже какво да правим“ — заповядал вождът. Но Дърк не искал да послуша разумния му съвет. Той умолявал и убеждавал Хората и неколцина се поддали. Решили да напуснат заедно с Дърк.

— „Останете“, молели ги останалите. — „Останете докато се върне мог-ърът.“

— Дърк не искал дори да ги чуе. „Мог-ърът няма да намери духовете. Никога няма да се върне. Тръгваме веднага. Елате с нас да си намерим нов дом, докато Ледената планина няма власт.“

— „Не“, отвърнали те. „Ние ще почакаме.“

— Майките и другарите им скърбели за напусналите ги младежи и девойки, сигурни, че са обречени на гибел. Чакали мог-ъра да се върне, но минали много дни и мог-ъра все го нямало и те започнали да се съмняват. Почнали да се питат дали не е трябвало да тръгнат с Дърк.

— И тогава един ден Кланът забелязал да се приближава някакво непознато животно, звяр, който не се страхувал от огъня. Хората се уплашили и в почуда го гледали. Никога преди не били виждали такова животно. Но когато наближило, видели, че изобщо не е животно, ами мог-ъра! Бил се загърнал с кожата на пещерна мечка. Най-сетне се върнал. Разказал им какво бил научил от Урсуз, Духа на Великата Пещерна Мечка.

— Урсуз научил Хората да живеят в пещери, да носят кожи на животни, да ловуват и берат през лятото и да събират храна за зимата. Хората от Клана завинаги запомнили какво ги е научил Урсуз и колкото и да се стараела Ледената Планина, не можела да прогони хората от дома им. Независимо колко мраз и сняг пращала Ледената планина пред себе си, хората не помръдвали, твърдо стояли на пътя й.

— Най-накрая Ледената Планина се предала. Намръщила се и не искала повече да се бори със Слънцето. Буреносният Облак се разгневил, задето Ледената Планина не искала да се сражава и се отказал повече да й помага. Ледената Планина напуснала земята и се върнала у дома си на север, а заедно с нея си отишъл и големият студ. Слънцето ликувало от победата си и я преследвало чак до северния й дом. Нямало къде да се скрие от голямата жега и била сразена. И много, много години нямало зима, а само дълги летни дни.

— Но Зърнестият Сняг скърбял за загубеното си дете и от скръб прималял. Лекият Сняг искал да му роди друг син и помолил Буреносния Облак за помощ. Буреносният облак съжалил побратима си и му помогнал да й занесе храна, за да укрепне. Отново затулил лицето на Слънцето, докато Лекият Сух Сняг се навъртал наблизо и пръскал духа си, за да го погълне Зърнестият Сняг. Пак родила друга Ледена планина, но Хората не били забравили на какво ги научил Урсуз. Ледената Планина никога не успяла да прогони Клана от дома му.

— А какво станало с Дърк и тези, които тръгнали с него? Едни разправят, че ги изяли вълци и лъвове, а други, че се удавили в голямата вода. Някои пък, разправят, че, когато достигнали земята на Слънцето, то се разгневило, задето Дарк и хората му искали да му вземат земята. Пратило огнена топка от небето да ги погълне. Те изчезнали и повече никой не ги видял.

— Нали разбра, Ворн — Айла забеляза Ага да казва на сина си, както винаги правеше като се разказваше легендата за Дърк. — Винаги трябва да слушаш майка си, Друуг, Брун и Мог-ъра. Винаги трябва да слушаш и никога да не напускаш Клана, инак и ти може да изчезнеш.

— Креб, мислиш ли, че Дърк и хората му са намерили нов дом? — обърна се Айла към седналия до нея мъж. — Той изчезнал, но никой не го е видял да умира, нали? Може да е оцелял, нали?

— Никой не го е видял да изчезва, Айла, но ловът е трудно нещо, когато са само двама-трима мъже. Може би през лятото биха могли да убият достатъчно дребни животни, но едрите животни, с които би трябвало да се запасят, за да изкарат зимата, се убиват по-трудно и е по-опасно. А те е трябвало да преживеят доста зими, преди да достигнат до земята на Слънцето. Тотемите имат нужда от дом. Навярно те напускат хората, които бродят бездомни. Ти нали не искаш твоят тотем да те напусне, а?

Айла несъзнателно посегна към амулета си.

— Но моят тотем не ме напусна, въпреки че бях самичка и си нямах дом.

— Това е, защото те е изпитвал. Той ти намери дом, нали? Пещерният лъв е могъщ тотем, Айла. Избрал е теб, може да реши да те закриля винаги, понеже те е избрал, но всички тотеми са по-щастливи, когато имат дом. Ако го слушаш, той ще ти помага. Ще ти казва кое е най-доброто.

— И аз как ще разбера, а Креб? — попита Айла. — Никога не съм виждала Духа на Пещерния Лъв. Ти как разбираш, когато някой тотем ти казва нещо?

— Не можеш да видиш духа на тотема си, защото е част от тебе, вътре в теб е. И все пак ще ти каже. Само че трябва да се научиш да разбираш. Ако трябва да вземеш решение, той ще ти помогне. Ще ти даде знак ако изборът ти е правилен.

— Какъв е този знак?

— Трудно е да се каже. Обикновено е нещо особено или необичайно. Може да се прояви в камък, който никога преди не си виждала или корен с особена форма. Трябва да се научиш да разбираш със сърцето и ума си, а не с очите и ушите и тогава ще си сигурна. Само ти можеш да разбереш тотема си, никой не може да ти каже как. Но когато му дойде времето и откриеш знак, оставен от тотема ти, пъхни го в амулета си. Той ще ти донесе щастие.

— Ти имаш ли знаци от тотема си в амулета си, Креб? — запита със знаци момичето, като не откъсваше очи от издутата кожена торбичка, увиснала около врата на магьосника. Остави постоянно щъкащото бебе да се изправи и да отиде при Иза.

— Да — кимна той. — Един от тях е зъб на пещерна мечка, който открих, когато ме избраха за послушник. Не бе в челюстите й, ами лежеше върху камъните пред мен. Дори не го видях, когато седнах. Зъбът е идеален, не е разяден, нито износен. Това бе знак от Урсуз, че съм взел правилно решение.

— И моят ли тотем ще ми дава знаци?

— Това не може никой да ти каже. Вероятно когато трябва да вземеш важно решение. Ще разбереш, когато му дойде времето, докато носиш амулета си, тотемът ти може да те открие. Внимавай да не загубиш амулета си, Айла. Той ти бе даден, когато бе разкрит тотема ти. В него има частица от духа ти, която той познава. Без нея духът на тотема ти не може да намери обратния път, когато странства. Ще се загуби и ще потърси дома си в света на духовете. Ако загубиш амулета си и не го намериш бързо, ще умреш.

Айла потрепери, докосна кесийката, увиснала на яка кожена връв около шията й и се запита кога ли щеше тотемът й да й даде знак.

— Мислиш ли, че тотемът на Дърк му е дал знак, когато е решил да тръгне да намери страната на Слънцето?

— Никой не знае, Айла. За това не се говори в легендата.

— Според мен Дърк е бил смел, щом се е опитал да намери нов дом.

— Може и да е бил смелчак, но е постъпил глупаво — отвърна Креб. — Напуснал Клана си и дома на прародителите си и поел огромен риск. И за какво? За да намери нещо по-различно. Не искал да остане. Някои младежи си мислят, че Дърк е бил смелчак, но когато остареят и помъдреят, разбират, че не е така.

— Мисля, че ми харесва, защото е бил различен — каза Айла. — Това е любимата ми легенда. — Айла видя, че жените наставаха да приготвят храна за вечерта и скокна да ги последва. Креб поклати глава след момичето. Всеки път, когато си помислеше, че Айла вече започва да приема и да разбира обичаите на Клана, тя казваше или правеше нещо, което го озадачаваше. Не че правеше нещо непозволено или нещо лошо, а просто непривично за Клана. Предполагаше се, че легендата показва заблудата на хората, които се опитват да променят старите обичаи, но Айла се възхищаваше от безразсъдството на младежите в тази приказка, които искаха нещо ново. „Дали някога ще превъзмогне непривичните си за Клана хрумвания?“, питаше се той. „И въпреки това бързо схваща“, не можеше да не признае Креб.

Докато станат на седем-осем години, момичетата от Клана трябваше до тънкости да са усвоили уменията на възрастните жени. Доста съзряваха по това време и не след дълго се задомяваха. През близо двете години откакто я намериха — сама, почти умряла от глад, неспособна да си намери храна — тя бе научила не само как да си намира храна, но и как да я приготвя и съхранява. Бе усвоила и сума ти още важни умения и макар и да не можеше да се сравнява по вещина с по-възрастните, по опитни жени, поне бе сръчна колкото и някои от девойките.

Можеше да дере и обработва кожи, да изработва наметала, ямурлуци и кесии, които намираха най-различно приложение. Можеше да изрязва ремъци с еднаква ширина от една-едничка кожа в дълга спирала. Усуканите й от дългата козина на животни, от сухожилия или влакнести кори и корени въжета бяха яки и тежки или тънки и фини в зависимост от целта. Кошниците й, рогозките и мрежите, изплетени от яки треви, корени и кори на дървета бяха неповторими. Умееше да си направи груба малка брадвичка от кремъчен отломък или да издяла остро парче за нож или стъргало при това тъй майсторски, че дори на Друуг му правеше впечатление. Можеше да дълбае паници от парчета дънери и да ги изглажда, докато светнат. Умееше да пали огън, като въртеше подострена пръчка между дланите си върху друго парче дърво докато не се получеше тлеещ жив въглен, от който се палеше сухата прахан. По-лесно бе, ако двама души се редуваха в еднообразното, трудно задължение непрекъснато да въртят пръчката и постоянно да я натискат. Но най-изненадващо бе, че усвояваше целебното поприще на Иза при това, както изглеждаше, с вроден талант. „Иза бе права“, мислеше си Креб, „научава всичко дори без спомените.“

Айла режеше сладки картофи на парчета, за да ги пусне в кожения мех, който вреше на огъня. След като изревеше гнилите части, от картофите не оставаше много. В дъното на пещерата, където се съхраняваха, бе студено и сухо, но толкова късно зиме зеленчуците почваха да омекват и да гният. Още преди няколко дни бе закопняла за идещия сезон, когато забеляза цъцрещо поточе в скованата от лед река, един от първите признаци, че скоро ледът ще се пропука. Нямаше търпение да дойде пролетта с първата си зеленина, новите пъпки и мъзга, която напираше и струеше от резките в кората. Събираха я и я варяха в големи кожени мехове, докато не се превърнеше в гъст, лепкав сироп или кристализираше в захар, която съхраняваха в съдове от брезова кора. И брезата сълзеше със сладка мъзга, но не толкова сладка като клена.

Не само тя бе неспокойна и отегчена от дългата зима, а и от вътрешността на пещерата. По-рано през деня вятърът бе духал от юг в продължение на няколко часа и бе довял по-топъл въздух откъм морето. Водата от топящия се сняг се стичаше по дългите шушулки, увиснали от горната част на триъгълния вход на пещерата. Когато температурата паднеше, те отново замръзваха, удължавайки и удебелявайки блестящите, островърхи копия, които, когато вятърът сменеше посоката и задухаше отново с леден дъх от изток, нарастваха през цялата зима. Но топлият полъх накара всички да си мислят за края на зимата.

Жените си приказваха и работеха, като бързо движеха ръцете си в светкавични разговорни жестове, докато приготвяха храната. Към края на зимата, когато хранителните запаси намаляваха, те съчетаваха продуктите си и готвеха колективно, въпреки че все още се хранеха отделно, освен при особени случаи. Винаги имаше повече празненства през зимата — те им помагаха да нарушат монотонността на уединението — макар че с наближаването на края на сезона, пиршествата им често бяха белязани от оскъдица. И все пак разполагаха с достатъчно храна. Прясното месо от дребния дивеч или от някой застаряващ елен, което ловците успяваха да домъкнат между снежните бури, бе добре дошло, макар и не от решаващо значение. Все още имаха приличен запас сушена храна под ръка. Жените още не се бяха отървали от навика си разказват приказки и тъкмо в момента Ага разказваше една женска приказка:

— … но детето било уродливо. Майка му го изнесла както й наредил вождът, но не й давало сърцето да го остави да погине. Покатерила се с него високо в едно дърво и го привързала за клоните на самия връх, където дори котките не можели да го достигнат. Плачело, когато го оставила, а вечер било толкова огладняло, че виело като вълк. Никой не можел да спи. Ревяло денем и нощем и вождът се гневял на майката, но докато ридаело и виело, майка му знаела, че е живо.

— В деня на наричане майката се покатерила отново на дървото в ранни зори. Синът й не само бил жив, ами уродливостта му била изчезнала! Вече бил нормално и здраво дете. Вождът не искал сина й в Клана, но след като бебето било още живо, трябвало да се нарече и да се приеме. Самото момче станало вожд, когато пораснало и винаги било признателно на майка си, че го е оставила на място, където нищо не можело да го достигне. Дори след като се задомил, след всеки лов той й носел част от улова. Никога не й посягал, никога не я хокал, а винаги се отнасял към нея с уважение и почит — свърши Аба.

— Кое бебе ще преживее първите си дни, без да го храниш? — запита Ога, поглеждайки към Брак, собствената й лакома рожба, който току-що бе заспал. — А и как синът й ще стане вожд, щом като майка му не е другарка на вожда или пък на мъж, който един ден ще стане вожд? — Ога се гордееше с току-що роденото си синче, а пък Брод бе още по-надут, че другарката му е родила син, тъй скоро след като се задомиха. Дори стоическото достойнство на Брун се стопяваше в негово присъствие, погледът му се разнежваше, когато вдигнеше в ръце новороденото, осигуряващо продължението на рода на вожда.

— Кой щеше да стане вожд, ако не бе родила Брак, Ога? — попита я Овра. — Ами какво ще стане, ако не родиш син, а само щерки? Може пък майката да е била другарка на заместника на вожда и нещо да се е случило с вожда? — Тя завиждаше малко на по-младата от нея жена. Овра още нямаше дете, въпреки че бе станала жена и бе задомена за Гуув още преди Ога и Брод да се задомят. — Е, добре, как може бебе, родено уродливо, изведнъж да стане нормално и здраво? — продължаваше Ога.

— Подозирам, че приказката е съчинена от жена, която е родила уродлив син и много иска да стане нормален — обади се Иза.

— Но това е прастара легенда. Поколения наред се е разказвала. Може пък толкова отдавна да са ставали неща, които вече не са възможни. Как може да сме сигурни? — каза Аба в защита на приказката си.

— Преди много години някои неща може и да са били по-различни, Аба, но според мен Ога е права. Роденото уродливо дете не може изведнъж да стане нормално, а и без кърмене е малко вероятно да доживее до деня за наричане. Но това е стара приказка. Кой знае, може и да има някаква истина в нея — призна Иза.

Когато храната бе готова, Иза я занесе до домашното огнище на Креб, докато Айла вдигаше едрото пеленаче и я последва. Иза бе отслабнала, не беше силна както едно време и Айла носеше Уба повечето време. Между двете съществуваше особена привързаност. Уба следваше момичето навсякъде и изглежда Айла нито за миг не се умори от малкото дете.

След като се нахраниха, Уба отиде при майка си да я накърми, но скоро взе да се ядосва. Иза се закашля и от това бебето съвсем се нервира. Накрая Иза отблъсна придирчивото, хленчещо бебе към Айла.

— Вземи детето. Виж дали Ога или Аба ще я накърмят — раздразнено зажестикулира Иза, като избухваше в раздираща я кашлица.

— Добре ли си, Иза? — със знаци попита Айла с разтревожен вид.

— Просто съм стара жена, прекалено стара да имам толкова малко бебе. Млякото ми пресъхва, това е всичко. Уба е гладна. Миналият път я накърми Ага, но мисля, че вече е накърмила Она и може да не й е останало чак толкова мляко. Ога разправя, че има повече мляко, отколкото й трябва, тази вечер занеси бебето при нея — Иза забеляза Креб да я поглежда строго и се обърна на другата страна, докато Айла понесе бебето при Ога.

Тя много внимаваше по пътя, докато вървеше, свела глава, както го изискваше приличието, като наближи домашното огнище на Брод. Знаеше, че най-малката простъпка ще й навлече гнева на младежа. Сигурна бе, че той само си търси повод да я нахока или да я цапардоса и внимаваше да не направи нещо, та той да й нареди да отнесе Уба. Ога се радваше да кърми дъщерята на Иза, но пред Брод не можеше и дума да става за разговор. Когато Уба се нахрани до насита, Айла я отнесе обратно, после приседна, като я люлееше напред-назад, тананикайки тихичко под носа си, което изглежда винаги действаше успокоително на бебето, докато то не заспа. Айла отдавна бе забравила езика, на който говореше при пристигането си, но когато държеше бебето все напяваше на него.

— Аз съм просто една стара и раздразнителна жена, Айла — каза Иза, когато момичето сложи Уба да спи. — Още като родих, бях твърде стара, млякото ми вече пресъхва, а Уба има още нужда от кърма. Дори не е навършила годината на прохождане, но нищо не може да се направи. Утре ще ти покажа как се приготвя специална храна за бебета. Не ми се иска да давам Уба на друга жена, ако не се наложи.

— Да дадем Уба на друга жена! Как можеш да даваш Уба на някого си, тя си е наша!

— Айла, и аз не искам да я давам, но тя трябва да се храни добре, а аз не мога да я кърмя. Не можем все да я разнасяме от жена на жена да я кърми, след като нямам достатъчно мляко. Бебето на Ога е още малко и затова тя има толкова мляко. Но когато Брак порасне, ще има нужда от всичкото й мляко. Също като Ага, няма да й остава излишно мляко, след като и без това има за кърмене друго бебе — обясни й Иза.

— Де да можех аз да я кърмя!

— Айла, може и на ръст да приличаш, ама още не си станала жена. А и по нищо не личи, че скоро ще станеш, само жените могат да бъдат майки и само те имат мляко. Ще почнем да даваме на Уба нормална храна да видим как ще я понесе, но исках да знаеш какво може да очакваме. Храната за бебета трябва да се приготви по специален начин. Всичко трябва да й е мекичко, млечните й зъби не ги бива много за дъвчене. Зърната трябва да се стриват много фино, преди да се сготвят, сушеното месо трябва да се натроши на прах и да се сготви с мъничко вода на каша, на прясното месо трябва да му се отстранят жилавите нишки, зеленчуците трябва да се пасират. Останаха ли желъди?

— Бяха цяла купчина последния път, но мишките и катериците ги крадат и доста са изгнили — отвърна Айла.

— Намерѝ колкото можеш. Ще ги накиснем да не са толкова горчиви и ще ги стрием, за да ги прибавим към месото. И сладките картофи са подходящи за нея. Сещаш ли се къде са онези мидени черупки? Те са точно за устенцата й, ще трябва да се научи да яде от тях. Радвам се, че зимата е вече към своя край, пролетта предлага по-голямо разнообразие — на всички нас — Иза забеляза разтревожената съсредоточеност, изписала се на сериозното й момичешко лице. Неведнъж, особено през изминалата зима, тя се благодареше на готовността на Айла да й помогне. Питаше се дали Айла не й бе дадена през бременността й, за да бъде втора майка на рожбата, която дойде тъй късно в живота й. Не само възрастта изцеждаше последните сили на Иза. Макар че избягваше да споменава за куцащото си здраве и никога не казваше дума за болката в гърдите, нито за кръвта, която понякога след особено мъчителен пристъп на кашлица плюеше, Креб бе наясно, че тя бе далеч по-болна, отколкото го показваше. „И той остарява“, мислеше си Иза. „Тази зима се оказа тежка и за него, прекалено дълго се заседя в малката си пещера, отоплявайки се само с една факла.“

Рунтавата глава на стария маг бе посребряла. Артритът му, съчетан със сакатия му крак, превръщаше ходенето в мъчително изпитание. Зъбите му, износени от дългогодишната употреба да хваща неща, вместо с липсващата му ръка, го наболяваха. Но Креб отдавна бе свикнал да живее със страданието и болката. Както винаги умът му бе пъргав и схватлив и той не можеше да не се безпокои за Иза. Гледаше как жената и момичето обсъждат как да приготвят бебешка храна, като не пропусна да забележи как силното й тяло се бе смалило. Лицето й бе изпито и очите й бяха хлътнали дълбоко в очните кухини и всичко това подчертаваше надвисналите отгоре хребети на веждите. Ръцете й бяха тънки, косата й посивяваше, но най-много го тревожеше упоритата й кашлица. „Ще се радвам, когато свърши тази зима“, мислеше си той. „Тя има нужда от малко топлина и слънце.“

Най-сетне зимата разхлаби ледената си хватка върху земята и затоплящите се пролетни дни донесоха поройни дъждове. Ледени блокове от по-високите планински местности се поклащаха из придошлата река, дълго след като снегът и ледът по склона на пещерата се бе стопил. Стичащата се вода от топящите се ледени висулки превърна подгизналата почва пред входа на пещерата в жвакащо, хлъзгаво тресавище от лепкава кал. Само плочите, с които бе покрит входа, запазиха пещерата що-годе суха, когато подпочвените води се просмукаха навътре.

Но жвакащият мочур не можеше да задържи Клана в пещерата. След дългото си зимно заточение те се юрнаха да приветстват първите топли слънчеви лъчи и по-мекия морски ветрец. Преди още снегът окончателно да се е стопил, те джапаха на бос крак из студената кал и газеха с подгизнали ботуши, които дори извънредният пласт натрита мас не можеше да запази сухи. На Иза й се отвори повече работа да лекува настинки през затоплящите се пролетни дни, отколкото през мразовитата зима.

С напредването на сезона и след като слънцето подсуши влагата, ритъмът на живота на Клана се учести. Бавната, спокойна зима, прекарана в приказки, клюки, изработване на сечива и оръжия, както и други домашни дейности за убиване на времето, отстъпи на деловата, оживена пролетна суетня. Жените излязоха на бране за първите зелени филизи и пъпки, а мъжете се упражняваха и се подготвяха за първия голям лов през новия сезон.

Уба растеше на новата си диета и сучеше само по навик заради топлината и уюта. Иза кашляше по-малко, но въпреки това бе отпаднала и силиците й не стигаха дори да ходи много далеч в полето, а пък Креб поднови тромавите си разходки край реката с Айла. На нея пролетта й харесваше най-много от всички сезони.

След като Иза и без това не можеше да се отдалечава от пещерата през повечето време, Айла свикна да се скита по хълмовете и да търси растения за попълване на аптечката на Иза. Иза се тревожеше, че излиза сама, но останалите жени бяха заети в брането на храна, а целебните билета невинаги се намираха на едно и също място с хранителните растения. Понякога Иза ходеше с Айла повечето, за да й покаже нови билки и да открие вече познатите в по-ранен стадий на развитие, за да знае къде да ги търси по-късно. Но въпреки че Айла носеше Уба, неколкократните излети на Иза бяха изнурителни за нея. С неохота тя позволяваше на момичето все повече и повече да излиза само.

Айла откри, че й харесва да се скита сама из местността. Чувстваше се като волна птичка далеч от бдителните погледи на Клана. Често ходеше и с жените на бране, но когато й се отдадеше случай, набързо изпълняваше възложените й задачи, за да й остане време да се скита сама из гората. Не носеше само познати билки, а и такива, които никога не бе виждала, за да научи нещо от Иза за тях.

Брун не възразяваше открито, той много добре разбираше, че е необходим някой да събира билки, за да може Иза да приготвя целебните си вълшебства. И нему не бе убягнала болестта на Иза. Но го безпокоеше готовността на Айла да се скита сама. Жените от Клана не обичаха да остават сами. Винаги, когато Иза отиваше да търси по-особените си съставки, правеше го с известни резерви и малко страх и винаги се връщаше колкото се може по-бързо, ако тръгнеше сама. Айла никога не клинчеше от задълженията си, винаги се държеше както трябва. Брун не можеше да я обвини за това, което вършеше. По-скоро бе едно чувство, едно усещане, че манталитетът й, подходът й, мислите й бяха не неправилни, ами различни и точно за това Брун бе нащрек. Когато и да излезеше момичето, винаги се връщаше с препълнени гънки на дрехата и кошница и докато излетите й бяха необходими, Брун не можеше да има нищо против.

Понякога Айла носеше не само билки. Начинът й на мислене, който така бе учудил Клана, се бе превърнал в навик. Макар и да бяха вече свикнали, все още Кланът бе донякъде изненадан, като я виждаше да се връща с ранено или болно животно, което щеше да гледа докато оздравее. Зайчето, което бе намерила малко след раждането на Уба, бе само първото от дългата поредица. Умееше да се оправя с животните, те изглежда усещаха, че иска да им помогне. А след като веднъж прецедентът бе налице, Брун не бе склонен да промени нещата. Зад чертата останаха месоядните животни, които бяха съперници на ловците. Неведнъж животното, което бяха проследили, а може би и ранили и най-сетне бе в непосредствена близост, им бе отмъквано под носа от по-бързи хищници. Брун не можеше да позволи на момичето да помага на животно, което един ден щеше да отмъкне убитото от Клана животно.

Веднъж, когато Айла бе коленичила да изкопае някакъв корен, от шубрака изскочи заек с леко криво задно краче и задуши край краката й. Тя замръзна на мястото си, после без резки движения бавно протегна ръка да погали зайчето. „Ти да не си зайчето ми Уба?“, помисли си тя. „Пораснал си и си станал по-едър, здрав, мъжки заек. Научи ли се да бъдеш по-предпазлив, след като миналия път ти се размина на косъм? Нали знаеш, че трябва да се пазиш и от хората? Иначе може да свършиш на някой огън“, продължи тя наум, докато галеше меката козина на заека. Нещо подплаши животното и то скокна, втурвайки се през глава в една посока, а после се завъртя кръгом, готово да се впусне в посоката, откъдето бе дошло. Станал си много бърз. Не ми е ясно как ли някой ще може да те хване. Как така успя да се завъртиш обратно? — заръкомаха тя след бързо отдалечаващия се заек и се засмя. Изведнъж разбра, че от сума ти време за пръв път се смее на глас. Рядко се смееше вече в присъствието на Клана, смехът й винаги привличаше неодобрителни погледи. Този ден тя откри доста смешни неща.

 

 

— Айла, тази кора от череша е стара. Просто не става за нищо вече — зажестикулира Иза рано една заран. — Като излизаш днес, донеси ми малко прясна. Има една туфа черешови дръвчета недалеч от онази просека на запад, отвъд потока. Нали знаеш къде имам предвид? Обели вътрешната кора, тя е най-добра за това време.

— Да, мамо. Знам ги — отвърна тя.

Навън бе красиво пролетно утро. Цъфналите в бяло и мораво последни минзухари се гушеха край високите, грациозни стебла на първите яркожълти нарциси. Оскъдната покривка от нова зелена тревица — крехките й стръкчета току бяха покарали във влажната почва — оцветяваше в зелено с бели акварелни краски тучната кафява земя по просеки и могилки. 3елените петънца на първите филизи, събудили се за нов живот, бяха изпъстрили голите клони на храсти и дървета, а белотата на фалшивата козина на котенцата по клоните на върбите бе изпреварила цъфтежа на останалите. Меките слънчеви лъчи насърчаваха началото на новия живот.

Веднъж озовала се извън полезрението на Клана, грижливо обуздаваният й вървеж и престореното й скромно изражение се изпариха и тя се затича леко и свободно. Спусна се по полегатия склон и тичешком се изкатери от другата страна, като несъзнателно се усмихваше на свободата да се движи естествено. С явна лекота оглеждаше растителността по пътя си и по нищо не си личеше, че умът й трескаво работи, класифицира и съхранява за бъдеща справка покаралите растения.

„И новото мечо грозде е покарало“, помисли си тя, докато минаваше покрай блатистата долчинка, където предишната есен бе брала моравите му плодове. „Като се връщам, ще изкопая няколко корена. Иза казва, че корените помагат и за ревматизма на Креб. Надявам се свежата черешова кора да излекува кашлицата на Иза. Вече е по-добре според мен, но така е измършавяла. Уба става все по-голяма и по-тежка и Иза изобщо не бива да я вдига. Може следващия път да взема и Уба с мен, ако ми позволят. Толкова се радвам, че не се наложи да я даваме на Ога. А вече наистина е почнала да говори. Истинско удоволствие ще бъде като порасне още малко и тръгнем заедно из гората. Само какви са мъхести върбите. Като са толкова мънички „котенцата“ имаш чувството, че наистина имат козина, а ще се разлистят в зеленина. Днес небето е толкова синьо. Вятърът довява мирис на море. Питам се кога ли ще тръгнем за риба. Сигурно скоро водата ще е достатъчно топла за плуване. Чудно защо никой друг не обича да плува? Морската вода е солена на вкус, не като в реката, но се чувствам лека като перце в нея. Не мога да се стърпя да тръгнем отново за риба. Мисля, че най-много от всичко обичам морска риба, а и яйца обичам. Там, горе на скалата и вятърът е по-друг. Я виж, катеричка! Как само се покатери по дървото! Иска ми се и аз да мога да се покатеря на дървото.“

До късно утро Айла кръстосваше гористите хълмове.

Чак тогава, внезапно осъзнала кое време е, се отправи целенасочено към просеката да обели черешовата кора, която Иза искаше. Когато наближи й се дочу оживление, а от време на време се извисяваше и нечий глас и зърна мъжете на поляната. Понечи да си тръгне, но се сети за черешовата кора и за миг се спря нерешително. „На мъжете едва ли ще им хареса, ако ме видят тъдява“, мислеше си тя „Брун може да се разгневи и да ми забрани вече да излизам сама, но Иза има нужда от черешовата кора. Може пък да не останат дълго. И без това ми е чудно какво ли правят.“ Тихичко тя пропълзя по-наблизо и се скри зад едно голямо дърво, като надничаше през плетеницата на оголения шубрак.

Мъжете се упражняваха с оръжията си в подготовка за лова. Сети се, че ги бе видяла да си правят нови копия. Отсичаха тънки, жилави, прави млади дръвчета, окастряха ги от клоните и подостряха единия край, като го овъгляваха в огъня и остъргваха изгорялото с яка кремъчна стъргалка, за да се получи острие. Огънят също така заякчаваше острието да не може да се цепи и изтънява. Сви се боязливо, като се сети какъв смут бе предизвикала като докосна едно от дървените копия.

Бяха й казали, че жените не пипат оръжията, дори и сечивата, използвани за тяхната направа, макар че Айла не виждаше каква разлика може да има между нож, с който се режеше кожа за прашка и този, с който се правеше наметка. Току-що направеното копие, осквернено от нейния допир, бе изгорено и това доста ядоса ловеца, който го бе направил, а и Креб, и Иза й дръпнаха по едно дълго конско с ръкомахания, като се опитваха да втълпят отвращение от постъпката й. Жените бяха втрещени, че изобщо подобна мисъл й е минала през ума, а свирепият вид на Брун недвусмислено говореше за мнението му. Но най-омразно от всичко бе злобното задоволство, изписало се на лицето на Брод, докато обвиненията се сипеха отгоре й. Не ще и дума, че злорадстваше.

Момичето се вторачи боязливо иззад прикритието на гъсталака в мъжете, упражняващи се на полето. Освен копията, те носеха и останалото си оръжие. Като оставим настрана възникналия на далечния край спор между Дорв, Грод и Круг за относителното предимство на копието срещу сопата, повечето мъже се упражняваха с прашки и ласа. С тях бе и Ворн. Брун бе решил, че е време момчето да получи елементарни познания за прашката и Зуг тъкмо ги обясняваше на младока.

От време на време взимаха и Ворн на учебната поляна, след като вече бе петгодишен, но през по-голямата част от времето той се упражняваше с миниатюрното си копийце, като пронизваше с него меката земя или някой гнил дънер, за да придобие усета да борави с оръжие. Вземеха ли го със себе си, той винаги се радваше, но за пръв път щяха да се опитат да научат младока на трудното умение да борави с прашка. В земята бе забит колец и недалеч от него бяха струпани на купчина гладки, кръгли камъчета, насъбрани от поточетата на идване.

Зуг тъкмо показваше на Ворн как да държи двата края на кожената ивица и как да поставя камъчето в леката издутина по средата на една доста опърпана прашка. Беше толкова стара, че Зуг смяташе да я хвърли, когато Брун му нареди да започне с обучението на момчето. Старецът сметна, че ако я скъси според по-дребничкия ръст на Ворн, прашката още ще е годна за употреба.

Айла не откъсваше очи и урокът неусетно я завладя. Попиваше обясненията на Зуг и демонстрациите му със същото внимание като младока. При първия си опит, Ворн оплете прашката и камъчето падна. Бе му трудно да привикне да върти оръжието над главата си, за да нарасне центробежната сила, необходима да заметне камъчето. Все му падаше камъчето, преди да набере достатъчно скорост да го задържи в чашката на кожената ивица.

Брод седеше отстрани и наблюдаваше. Ворн му бе протеже и Брод се радваше на преклонението на Ворн. Именно Брод му бе измайсторил малкото копийце, с което момчето не се разделяше, дори като си лягаше и пак младият ловец му показа как да държи копието, като обсъждаше с него като с равен равновесието и как да нанася удар. Но сега Ворн даряваше с възторженото си внимание по-стария ловец и Брод се почувства изместен. Бе искал той да е този, който ще научи момчето на всичко и се ядоса, когато Брун каза на Зуг да го запознае как да борави с прашка. След още няколко неуспешни опита на Вор, Брод прекъсна урока.

— Чакай, дай да ти покажа как се прави, Ворн — направи му знак Брод, като отмести стареца настрани. Зуг отстъпи и хвърли унищожителен поглед на нахалния младеж. Всички прекъснаха заниманията си и се вторачиха, а Брун гледаше вбесен. Не му се нравеше пренебрежителното отношение на Брод към най-точния стрелец на Клана. Той бе наредил на Зуг да обучава момчето, а не на Брод. „Едно е да се интересуваш от младока, но това е вече прекалено“, помисли си Брун. „Ворн трябва да се учи от най-добрия, а Брод много добре знае, че не е голям майстор на прашката. Трябва да се научи, че добрият вожд знае как да използва уменията на всеки човек. Зуг е най-изкусният и ще има време да научи момчето, когато останалите сме на лов. Брод е станал прекалено надменен, твърде горд. Как да му дам по-високо положение, щом не проявява здрав разум? Трябва да разбере, че не бива толкова да важничи само защото ще стане вожд.“

Брод взе прашката от младока и вдигна едно камъче. Мушна го в джоба на прашката и го заметна към колеца.

То падна преди целта. Това бе най-често срещаният проблем на мъжете от Клана с прашката. Трябваше да се научат как да компенсират ограничаващите ги стави на ръката, които им пречеха да опишат пълна дъга. Брод се ядоса, че не улучи и се почувства малко глуповато. Взе още един камък и набързо го заметна, като искаше да покаже, че умее да го прави. Съзнаваше, че всички го гледала. Прашката бе по-къса, отколкото бе свикнал и камъкът отиде далеч наляво и пак не стигна до колеца.

— Ти какво, опитваш се да учиш Ворн или самият имаш нужда от няколко урока, а, Брод? — заръкомаха подигравателно Зуг. — Можех да преместя колеца по-близо, и: Брод едва удържа гнева си — не му харесваше, че бе станал за присмех на Зуг и се ядосваше, че все не уцелва, след като сам бе повдигнал този въпрос. Хвърли още един камък, този път превали в стремежа си да компенсира и го запокити далеч отвъд колеца.

— Ако ме изчакаш да привърша урока с момчето, с удоволствие ще ти дам и на теб урок — зажестикулира Зуг като в позата му си личеше горчив сарказъм. — Май ще имаш нужда от такъв — Гордият старец се почувства отмъстен.

— Как ще се научи Ворн с толкова стара и скапана прашка? — избухна Брод в своя защита и захвърли кожената лента с погнуса. Никой не може да хвърли камък с това старо, износено чудо, Ворн. Аз ще ти направя нова прашка. На какво очакват да се научиш с тази старческа, овехтяла прашка? Та него дори не го бива за лов.

Това вече ядоса Зуг. Оттеглянето от редовете на действащите ловци винаги жегваше мъжката гордост, а пък Зуг не бе пожалил сили да усъвършенства умението си с трудното оръжие, за да запази поне част от достойнството си. Преди Зуг бе заемал поста на заместник-вожд като сина на другарката си и гордостта му бе особено чувствителна.

— По-добре е да си старец, отколкото момченце, което се мисли за мъж — опря му се Зуг, посягайки за прашката в краката на Брод.

Чак такава клевета за мъжеството си Брод не можеше да понесе и това преля чашата. Не можеше повече да се сдържа и блъсна стареца. Зуг загуби равновесие, ударът го изненада и той се строполи тежко на земята. Седна, където бе паднал, с протегнати пред себе си крака и вдигна разширени от учудване очи. Най-малко бе очаквал това.

Ловците от Клана никога не посягала един на друг, това наказание бе запазено за жените, които не разбираха от по-тънки упреци. Бликащата енергия на младоците се изразходваше в схватките по борба под надзора на възрастни или в състезания по бягане и мятане на копие, в надпревара с ласото и прашката, които в същото време повишаваха ловното им майсторство. Умението в лова и самообладанието бяха мерки за мъжество в Клана, който разчиташе на взаимопомощта за оцеляването си. Брод бе също толкова изненадан колкото Зуг от необмислената си постъпка и щом като разбра какво бе сторил, лицето му почервеня от неудобство.

— Брод! — отрони се от устата на вожда в сдържан рев. Брод вдигна очи и се сви. Никога не бе виждал Брун толкова ядосан. Вождът се приближи, като пристъпваше бавно и тежко, овладял и свел до минимум движенията си. — Тази детинска сръдня е непростима! Ако не беше и без това най-нископоставеният ловец, щях да те поставя на мястото ти. Първо на първо кой ти каза да се месиш в урока на момчето? Да не би аз да ти наредих, или пък Зуг, да упражняваш Ворн? Гняв проблесна в очите на вожда. — И това се нарича ловец? Та ти дори не можеш да се наречеш мъж! Даже Ворн показва по-голямо самообладание. Една жена дори има повече самодисциплина. Ти си бъдещият вожд, така ли ще водиш хората? Как ще напътстваш Клана, след като дори себе си не можеш да овладееш? Не бъди толкова сигурен в бъдещето си, Брод. Зуг е прав. Ти си дете, което се мисли за мъж.

Брод потъна в земята от срам. Никога не бяха го излагали тъй безмилостно, и то пред ловците и Ворн. Искаше му се да хукне и да се скрие, никога нямаше да го преглътне. Предпочиташе да се бе изправил срещу налитащ пещерен лъв, отколкото пред гнева на Брун — същият Брун, който рядко показваше гнева си, просто рядко му се налагаше. Един проницателен поглед от страна на вожда, който властваше със стоическо достойнство, умело ръководство и нетрепващо самообладание, бе достатъчен да накара всеки от членовете на Клана, мъж или жена, да скокне покорно. Брод смирено сведе глава.

Брун погледна към слънцето, после даде знак за тръгване. Останалите ловци, които се чувстваха неловко, че бяха присъствали на унищожителния укор на Брун, изпитаха облекчение, че си тръгват. Последваха в редица по един вожда, който с бърз ход се отправи към пещерата. На опашката бе Брод с все още яркочервено лице.

Айла се сниши, без да шавне, прикована за мястото си, почти не смееше да диша. Беше се вкаменила от ужас, да не би да я видят. Знаеше, че неволно бе станала свидетелка на сцена, която никоя жена не би трябвало да вижда. Никога не биха порицали Брод така пред очите на жена. Независимо от предизвикателството, мъжете държаха на мъжката си солидарност пред жените. Но тази случка отвори очите на момичето за една страна на мъжете, за която изобщо нямаше представа, че съществува. Те не бяха всесилните, своеволни същества, които властваха безнаказано, както си бе мислила. И на тях им се налагаше да изпълняват заповеди, и те можеха да бъдат укорявани. Само Брун изглежда бе онази всесилна личност, която властваше над всички. Тя не разбираше, че Брун действа, принуждаван от далеч по-задължаващи неща като традициите и обичаите на Клана, неразгадаемите, непредсказуеми духове, които направляваха природните стихии и собственото си чувство за отговорност.

Айла остана скрита, дълго след като мъжете си тръгнаха от учебното поле от страх, да не би да се върнат. Още се боеше, когато най-сетне дръзна да се покаже иззад дървото. Макар и да не разбираше напълно последствията от скорошното надникване в природата на мъжете от Клана, едно нещо поне бе й ясно. Бе видяла Брод смирен като жена и това й бе приятно. Бе намразила нахалния младеж, който безпощадно се заяждаше с нея, хокаше я за най-малката простъпка, независимо дали тя разбираше, че е сбъркала или не и нерядко по нея си личаха синините от избухливия му нрав.

Айла прекоси ливадата, като си мислеше за случката. Когато наближи колеца, зърна прашката да се търкаля на земята, там, където Брод я бе запокитил в яда си. Никому не бе хрумнало да я прибере, преди да си тръгнат. Тя се взираше в нея и се боеше да я докосне. Та това бе оръжие и от страх от Брун се разтрепери само при мисълта, че може да стори нещо, което да й навлече гнева му, както се бе случило с Брод. През ума й премина цялата поредица от случки, на които току-що бе станала свидетелка и поглеждайки към застиналата прашка се подсети за указанията на Зуг към Ворн и затрудненията на Ворн. Наистина ли е толкова трудно? Ако Зуг ми покаже, може ли да се справя?

Ужаси я безразсъдната смелост на самата й мисъл и се огледа да се увери, че е сама, като се боеше да не би някой да я наблюдава и да отгатне мислите й. Дори на Брод не се удаде, спомни си тя. Сети се как Брод се бе опитал да уцели колеца и презрителните жестове на Зуг при неуспеха му и мимолетна усмивка озари лицето й.

Няма ли направо да побеснее, ако на мен се удаде нещо, което той не може. Мисълта да превъзхожда Брод във всичко й се понрави. Като се огледа още веднъж, тя боязливо сведе очи към прашката, после се наведе и я вдигна. Погали жилавата кожа на овехтялото оръжие и внезапно се сети какво наказание щеше да се изсипе на главата й, ако някой я видеше с прашка в ръка. Аха да я пусне обратно, оглеждайки се бързешком през ливадата в посоката, в която си бяха тръгнали мъжете. Погледът й падна върху купчинката камъчета.

Чудно дали ще мога? О, Брун така ще се разядоса, че не знам какво ме чака. А и Креб пак ще каже, че съм била непослушна, само защото пипнах прашката. Какво пък толкова лошо има в това да пипнеш парче кожа? Само защото я използват да хвърлят камъни. Дали Брун ще ме бие? За Брод съм сигурна. Ще се радва само, че съм я докоснала, това ще бъде повод да ме напердаши. Няма ли да побеснее, само като разбере какво съм видяла? И без това ще са бесни, едва ли ще стане по-лошо, ако опитам. Лошото си е лошо, нали така? Питам се дали ще мога да уцеля с камъка колеца?

Момичето се разкъсваше между желанието да изпробва прашката и знанието, че това й е забранено. Беше нередно. Много добре знаеше, че е нередно. Но й се искаше да я изпробва. Едно прегрешение повече — едно по-малко, имаше ли някаква разлика? Освен това никой нямаше да разбере, наоколо нямаше никого, освен нея. Огледа се гузно още веднъж, после закрачи към камъчетата.

Айла взе едно камъче и се опита да си спомни указанията на Зуг. Внимателно съедини двата края и ги сграбчи здраво. Кожената прашка увисна неподвижно. Почувства се неловко, не бе сигурна как да постави камъка в износеното ухо. Няколко пъти камъка падаше, щом замахваше. Съсредоточи се, като се опитваше да си припомни нагледно демонстрациите на Зуг. Опита пак, почти успя, но прашката увисна и камъкът пак падна на земята.

На следващия път тя успя да набере известна сила и заметна камъчето на няколко крачки. Ликуваща тя посегна за още едно камъче. Следващите няколко опита не й донесоха успех, после един камък профуча и прехвърли целта, но бе близо до колеца. Почваше да му хваща цаката.

Когато купчинката камъни свърши, събра ги пак, а после още веднъж. На четвъртия път вече можеше да мята повечето от камъчетата, без да й падат много често. Айла погледна надолу и видя, че бяха останали само три камъка. Взе единия, постави го в прашката, завъртя я над глава и го запокити. Чу се „чук“, когато уцели колеца право в средата и отскочи, а тя подскочи във въздуха, развълнувана от успеха си.

„Успях! Уцелих колеца!“ Чиста случайност, просто късмет, но това не повлия на радостта й. Следващият камък прехвърли целта далеч зад колеца, а последният се отъркаля само на няколко метра пред него. Но вече успяла веднъж бе сигурна, че може да го стори пак.

Взе да събира камъните отново и тогава забеляза, че слънцето наближава хоризонта на западния небосвод. Изведнъж се сети, че трябва да обели черешова кора за Иза. „Как така стана толкова късно?“, питаше се тя. „Цял следобед ли съм прекарала тук? Иза ще се притесни, а и Креб.“ Бързешком напъха прашката в гънка на дрехата си и се втурна към черешовите дръвчета, изряза външната кора с кремъчния си нож и изстърга дълги, тънки ивици от вътрешната, камбайна кора. После се втурна към пещерата колкото й държаха краката и намали хода си чак при потока, за да приеме отново смирената стойка, благопристойна за една жена. И без това се страхуваше, че я чакат достатъчно разправии, задето я е нямало толкова дълго и не желаеше да предизвиква гнева на още някого.

— Айла! Къде се губиш? Чак ми призля от притеснение. Сигурна бях, че някое животно се е нахвърлило върху ти. Тъкмо щях да помоля Креб да накара Брун да те потърси — захока я Иза още като я видя.

— Оглеждах местността да видя какво е покарало и ходих до просеката — рече Айла с чувство за вина. — Не усетих кога е станало толкова късно — Това бе самата истина, но не и цялата истина. — Ето я черешовата ти кора. Мечото грозде е покарало, където никнеше миналата година. Нали ми каза, че корените му помагат и за ревматизма на Креб?

— Да, но корените се киснат и се слагат като лапа за облекчаване на болките. От плодовете се прави чай. Сокът от изстисканите плодове помага и при израстъци и бучки — заизрежда знахарката, механично отговаряйки на въпроса й, после млъкна. — Айла, опитваш се да ме разсееш с въпроси за церове. Много добре знаеш, че не бива да се бавиш толкова дълго и да ме караш да се притеснявам толкова много — каза й със знаци Иза. Ядът й, след като вече знаеше, че детето е живо и здраво, бе попреминал, но искаше да е сигурна, че Айла няма да закъснява толкова дълго. Иза се притесняваше при всяко нейно излизане.

— Няма повече да правя така, без да те предупредя, Иза. Просто не усетих как е минало толкова време.

Докато влизаха в пещерата, Уба, която цял ден бе търсила Айла, я сряза. Изтичка при момичето на дундестите си криви крачета и се препъна току пред нея. Но Айла грабна бебето, преди да е паднало и го завъртя във въздуха.

— Може ли да взема Уба с мен някой път, Иза? Няма да се бавим много. Бих могла да почна да й показвам някои неща.

— Още е много малка, за да разбере. Та тя още се учи да говори — рече Иза, но след като видя колко щастливи са двете заедно, додаде — Струва ми се, че може да я взимаш с теб за компания от време на време, ако не се отдалечавате много.

— Ах, чудесно! — каза Айла и прегърна Иза с бебето в ръце. Вдигна малкото момиченце във въздуха и се засмя на глас, а Уба не сваляше от нея блещукащите си очета, преливащи от преклонение. — Няма ли да е забавно, Уба? — каза тя, след като свали детето на земята. — Мама ще те пусне да дойдеш с мен.

„Какво го е прихванало това дете?“, мислеше си Иза. „Отдавна не съм я виждала толкова развълнувана. Днес наоколо трябва да витаят странни духове. Първо, мъжете се върнаха рано-рано и не седнаха да си приказват, както обикновено, ами всеки си отиде край домашното огнище и почти не обръщаха никакво внимание на жените. Мисля, че не видях никой от тях да хока някого. Дори Брод бе едва ли не мил с мен. А отгоре на всичко Айла цял ден се губи някъде и се връща пълна с енергия, готова да прегърне всеки. Не ми е ясно какво става.“