Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (13)

13

Дойде зимата и заедно с нея дейностите, които те споделяха с останалите живи същества, оредяха, следвайки кръговрата на сезоните. Животът не бе спрял, но пулсът му туптеше по-бавно. За пръв път Айла посрещаше сезона на студовете с надежда. Трескавите и оживени топли сезони оставяха на Иза малко време да продължи с обучението й. С първите снегове знахарката поднови уроците си. Маниерът на живот на Клана се повтаряше с дребни, незначителни промени, а зимата отново наближи края си.

Пролетта закъсня и бе влажна. Като резултат от топящите се по високите върхове снегове, в съчетание с обилните дъждове, реката бе придошла и представляваше бушуваща стихия, разляла се извън коритото и отнасяща цели дървета и храсти в стремителния си бяг към морето. Надолу по течението струпалите се на едно място дънери отклоняваха пътя й и тя бе заляла част от пътечката, утъпкана от Клана. Последва кратко затопляне, тъкмо колкото бе необходимо да разцъфнат неуверените цветове на плодните дръвчета, но после го обърна на късни, пролетни градушки, които счукаха крехките цветове и надеждите за чаканата реколта станаха на пух и прах. После пък, сякаш природата се смили и искаше да компенсира неудържаното си обещание за плодове, ранният летен урожай от зеленчуци, корени, тикви и бобови растения бе изключително щедър.

Кланът пропусна обичайното си пролетно посещение на морския бряг за сьомга и всички бяха доволни, когато Брун оповести, че ще отидат да ловят есетра и треска. Макар че често членове на Клана изминаваха петнадесет километровото разстояние до вътрешното море да събират мекотели и яйца от многообразието от птици, които гнездяха по скалите, уловът на огромните риби бе една от малкото дейности на Клана, която бе съвместно усилие както на мъжете, така и на жените.

Друуг си имаше собствени причини да иска да отиде. Обилните пролетни порои бяха изкарали на повърхността нови отломки кремък от варовиковите находища по по-високите места и те се търкаляха по пътя на разлива. По-рано той бе огледал морския бряг и бе видял няколко наносни находища. Риболовното пътешествие предоставяше прекрасна възможност да попълнят запасите си от сечива с нови от висококачествен кремък. По-лесно бе да се издяла камъкът при местонахождението му, отколкото да мъкнат тежките скали обратно в пещерата. Друуг отдавна не бе правил сечива за Клана. Когато крехкият камък на любимите им сечива се счупеше, трябваше да се задоволяват с по-грубичките инструменти собствено производство. Всеки можеше да прави годни за употреба сечива, но изделията на малцина можеха да се сравняват с тези на Друуг.

Весело празнично настроение съпътстваше приготовленията. Не се случваше често целият Клан да напусне едновременно пещерата и необикновеното преживяване, свързано с бивакуването на морския бряг, бе вълнуващо, особено за децата. Брун бе предвидил един-двама мъже всекидневно да се връщат до пещерата, за да се уверят, че в тяхно отсъствие всичко е на мястото си. Дори Креб гледаше с надежда на промяната на обстановката. Рядко се отдалечаваше твърде много от пещерата.

Жените се заеха с мрежата, поправяйки отънелите нишки и изплитайки цял нов участък с въжета от влакнеста лоза, жилави кори, яки треви и дълги животински косми, за да я удължат. Макар и сухожилията да бяха здрав и як материал, не ги използваха. Както и кожата от водата, те се втвърдяваха и ставаха корави, а и не поглъщаха омекотяващата мас много добре.

Огромната есетра, често с дължина, надхвърляща четири метра и с тегло повече от тон, се преселваше от морето, където прекарваше по-голямата част на годината, в сладководните реки и потоци да хвърля хайвера си рано през лятото. Месестите мустачки под беззъбата й уста придаваха на древната, прилична на акула риба страховит външен вид, но храната й се състоеше от безгръбначни и дребни рибки, събирани по дъното. По-дребната треска обикновено не надхвърляше дванадесет килограма, но имаше и екземпляри от по сто килограма и повече, всяко лято мигрираше в по-плитките води. Макар и да бе дънна риба, понякога изплуваше на повърхността и влизаше в сладководните притоци по време на миграцията и на търсенето на храна.

През четиринадесетте дни на лятното размножаване на есетрата устията на реките гъмжаха от тази риба. Въпреки че рибите, които си избираха по-малките водни пътища, не достигаха размерна на великаните, разпенващи по-големите реки, есетрата, която щеше да се озове в мрежата на Клана, нямаше да им създаде проблеми да я изтеглят на брега. Първата огромна моруна тъкмо бе навлязла в потока, когато Брун издаде заповед за тръгване. Щяха да тръгнат на следната утрин.

Айла се събуди, обзета от вълнение. Бе скатала кожата си за спане във вързоп, храната и кухненските принадлежности се намираха в кошницата й за бране, а широката кожа, която щяха да използват за подслон, бе натоварена върху всичко това още преди закуска. И за никога не напускаше пещерата без целебната си торба и тъкмо я приготвяше, когато Айла изтича пред пещерата да види дали вече ще тръгват.

— Побързай, Иза — подкани я тя, втурвайки се вътре. — Още малко и тръгваме.

— Мирясвай, детенце. Морето няма да ни избяга — отвърна Иза, след като стегна здраво връвта на торбата си.

Айла нарами на гръб кошницата си за бране и вдигна Уба. Иза я последва, после погледна назад, като се опитваше да си спомни дали не е забравила нещо. Винаги, когато напускаше пещерата, имаше чувството, че забравя нещо. „Е, Айла може да се върне да го вземе, ако е толкова важно“, помисли си тя. Повечето хора от Клана бяха навън и малко след като Иза зае определеното си място, Брун даде сигнал да тръгват. Едва бяха тръгнали, когато Уба взе да се гърчи, за да слезе на земята.

— Уба не бебе! Иска ходи сама — зажестикулира тя с детинско достойнство. На три годинки и половина Уба бе започнала да подражава на възрастните и по-големичките деца и отказваше да я глезят като новородените бебетата. Растеше. Горе-долу след около четири години вероятно щеше да стане жена. Имаше да научава доста неща за тези четири кратки години и благодарение на вътрешно чувство за бързото й съзряване, започваше да се подготвя за допълнителните отговорности, които тъй скоро щеше да носи.

— Добре, Уба — направи знак Айла, докато я пускаше на земята. — Но се дръж близо зад мен.

Спуснаха се покрай потока от тяхната страна на планината, като си пробиваха път по новата пътека покрай променилото се корито, която вече бе утъпкана недалеч от струпването на дънери. Пътят бе лесен — макар че връщането щеше да е по-изнурително — и преди обяд достигнаха ивица на морския бряг. Построиха си временни навеси по-далечко от прииждащия прилив, като използваха за подпори храсталаци и изхвърлени от морето дървета. Накладоха огньове и отново провериха мрежата. Риболовът щеше да започне следващата утрин. След като изградиха бивака, Айла тръгна към морето.

— Ще вляза във водата, мамо — направи знак тя.

— Защо все искаш да влизаш във водата. Айла? Опасно е и все влизаш много навътре.

— Прекрасно е, Иза. Ще внимавам.

Все същото се повтаряше, когато Айла отиваше да плува, Иза се безпокоеше. Единствена Айла обичаше да плува, само тя можеше. Едрите, тежки кости на хората от Клана затрудняваха плуването. Те не се задържаха лесно на повърхността и изпитваха панически страх от дълбочината. Газеха във водата, като ловяха риби, но изобщо не си и помисляха да влязат по-дълбоко от кръста. Чувстваха се несигурни. Пристрастието на Айла към плуването се смяташе за една от чудатостите й, а тя не бе единствената.

Докато достигна деветата си година, Айла бе по-висока на ръст от всички жени и горе-долу колкото някои мъже, но все още не си личаха белезите на наближаващата женственост. Понякога Иза се чудеше дали някога ще спре да расте. Високият й ръст и закъснението в съзряването й водеха до слухове сред част от хората, че мощният й мъжки тотем няма да позволи изобщо да разцъфне. Питаха се дали няма да прекара останалата част от живота си като един вид безполова жена — нито мъж, нито напълно жена.

Креб докуцука до Иза, докато тя наблюдаваше как Айла отива към брега. Якото й стройно тяло, плоските, възлести мускули и дългите й като на жребче нозе й придаваха скован и непохватен вид, но гъвкавите й движения опровергаваха непохватната й на пръв поглед кекавост. Въпреки че се опитваше да имитира раболепния ситнеж на жените от Клана, нямаше техните къси, криви крака. Колкото и да ситнеше, дългите й нозе правеха по-едри, почти мъжки крачки.

Но работата не бе само в краката. Айла излъчваше увереност в себе си, която никоя жена от Клана не притежаваше. Тя бе ловец. Никой мъж от Клана не го биваше толкова с нейното оръжие и тя вече го бе разбрала. Не можеше да изпитва лицемерно покорство пред огромното мъжко превъзходство, без да го чувства. Липсваше й задължаващата ги искрена вяра, която бе неизменно част от привлекателността на жените от Клана. В мъжките очи нейното източено като върлина тяло, лишено, от каквито и да е женствени белези и несъзнателното й самоуверено държане намаляваха и без това съмнителната й хубост, Айла не само бе грозна, в нея нямаше капка женственост.

— Креб — направи знак Иза. — Аба и Ага разправят, че тя никога няма да стане жена. Викат, че тотемът й бил прекалено могъщ.

— Разбира се, че ще стане жена, Иза. Да не би да мислиш, че Другите не раждат деца? Само това, че сме я приели в Клана, не променя произхода й. Навярно е нормално техните жени да съзряват по-късно. Дори някои момиченца от Клана не стават жени чак до десетата си година. Като си помислиш само, че хората дори не й дават този срок, преди да почнат да си въобразяват какви ли не неестествени неща. Това е нелепо! — изпръхтя той от яд.

Иза се успокои, но все й се щеше осиновената й рожба да покаже някои белези на женственост. Видя как Айла нагази във водата до кръста, после как се гмурна и се отправи навътре в морето с дълги, отмерени загребвания.

Момичето обичаше ширналата се солена вода и способността й да държи тялото й над нея. Не помнеше как се бе научила да плува, просто й се струваше, че винаги е умеела. Пясъчното дъно под водата пропадаше рязко само след няколко метра, разбра го, докато преплува тази отсечка по по-хладната вода и по по-тъмния й оттенък. Обърна се по гръб и се остави за миг лениво да я носят и люлеят вълните. След като глътка солена вода се плисна върху лицето й, вдигайки пръски, тя се претърколи и заплува към брега. Отливът започваше и тя бе попаднала в отичащото се течение. Силните, сливащи се течения затрудняваха връщането й. Напрегна се и скоро отново стъпи на дъното, а после зацапа към брега. Докато се плакнеше в бистрите води на реката, чувстваше бързото течение да напира о нозете й и нестабилното, песъчливо дъно да се рони под тях. Строполи се близо до огъня пред навеса им, уморена, но освежена.

След като ядоха, Айла се вторачи замечтано в далечината, като се чудеше какво ли има отвъд водата. С грак и писък морски птици прехвърчаха, кръжаха и се спускаха стремглаво над разбушувалия се прибой. Бели, изсушени от слънцето стари клони на някога живи дървета, изваяни в сплетени форми, разнообразяваха равните пясъци и необятната водна шир проблясваше под полегатите лъчи на залязващото слънце. Гледката създаваше чувство за нереална неземна пустош. Кривите плавеи се превръщаха в причудливи силуети, после потъваха в мрака на безлунната нощ.

Иза сложи Уба да си легне под навеса, после се върна да седне до Айла и Креб край малкия огън, който пускаше тънки струйки дим към осеяното със звезди небе.

— Какво е това, Креб? — тихо попита със знаци Айла, като посочи нагоре.

— Огньове в небето. Всеки е домашното огнище на нечий дух в отвъдния свят.

— Толкова ли много хора има там?

— Това са огньовете на всички хора, които са се преселили в света на духовете и на всички хора, които още не са се родили. Това са и огньовете на духовете на тотемите, но ловенето тотеми имат повече от един огън. Виждаш ли онези там? — посочи Креб. Това е домашното огнище на самия Велик Урсуз. А онези виждаш ли? — показа той в друга посока. — Това са огньовете на твоя тотем, Айла, Пещерния Лъв.

— Обичам да спя навън и да виждам малките огньове в небето — рече Айла.

— Не е толкова хубаво, когато духа вятър и вали сняг — прекъсна я Иза.

— И Уба харесва огънчета — рече със знаци детето, като пристъпваше в осветения от огъня кръг от мрака.

— Мислех, че вече си заспала, Уба — рече Креб.

— Не съм. И Уба гледа малки огънчета като Айла и Креб.

— Време е всички да си лягаме — направи знак Иза. — Утре ни чака тежък ден.

Рано на следващото утро Кланът опъна мрежата си през реката. Плавателните мехури от предишния улов есетра, внимателно измити и изсушени на въздуха, за да се превърнат в твърди, прозрачни слюдени балони, служеха за шамандури на мрежата, а камъни, вързани за дъното, бяха тежести. Брун и Друуг отнесоха единия край на отвъдния бряг, после вождът даде знак. Възрастни и по-големички деца заджапаха в реката. И Уба понечи да се присъедини към тях.

— Не, Уба — направи й знак Иза — ти остани, не си още достатъчно голяма.

— Но и Она помага — замоли се детето.

— Она е по-голяма от теб, Уба. Ще помагаш после, като измъкнем рибата на брега. Твърде опасно е за теб. Дори Креб седи близо до брега. Ти ще останеш тук.

— Да, мамо — каза с жест Уба, като не криеше разочарованието си.

Движеха се бавно, като вдигаха колкото се може по-малко шум, докато се разгръщаха и образуваха огромен полукръг, а после изчакваха, докато пясъкът, който вдигаха при движението си, се уталожи отново. Айла бе разкрачила крака и се съпротивляваше на силното течение, бушуващо край нозете й, като не откъсваше очи от Брун и чакаше знака. Намираше се в средата на коритото на еднакво разстояние от двата бряга и бе най-близо до морето. Зърна огромна тъмна сянка да се плъзга покрай нея на няколко метра. Есетрите се бяха раздвижили.

Брун вдигна ръка, всички не смееха да си поемат дъх. Веднага щом свали ръката си, Кланът взе да кряска и да пляска по водата, като вдигаше пенливи пръски. Изглеждащият на пръв поглед хаотичен безпорядък от шумотевица и пръскане скоро се оказа съвсем целенасочена постъпка. Кланът гонеше рибата към мрежата, като все повече затваряше кръга. Брун и Друуг притичаха от отсрещния бряг, като мъкнеха мрежата със себе си, докато безпорядъчното плискане на Клана пречеше на рибата да се отправи обратно в морето. Мрежата се затвори, като все повече сбутваше сребристото множество от мятащи се риби на все по-малко пространство. Няколко от огромните чудовища се опитваха да разкъсат здравите възли на нишките и да излизат на свобода. Все повече ръце се хващаха за мрежата, като я отблъскваха към брега, докато тези на брега теглеха и целият Клан се бореше да извади на брега конвулсивно подскачащото стадо риби.

Айла вдигна очи и видя Уба, нагазила до колене сред гърчещите се риби да се опитва да ги докосне от обратната страна на мрежата.

— Уба! Връщай се! — направи й знак тя.

— Айла! Айла! — изплака детето, а после посочи към морето. Она! — писна тя.

Айла се извърна да погледне и едва успя да зърне тъмнокосата главичка да подскача веднъж, преди да изчезне под водата. Детенцето, годинка по-голямо от Уба, бе загубило почва под краката си и морето го бе отнесло. В суматохата около изтеглянето на улова никой не бе й обърнал внимание. Само Уба, гледаща по-голямата си приятелка с възторг от брега, бе забелязала отчаяната борба на Она и неистово се опитваше да привлече вниманието на някого, за да съобщи за случилото се.

Айла отново се гмурна в мътните, развълнувани води на реката и загреба към морето. Плуваше по-бързо от всякога. Отичащото се течение й помагаше, но същото това течение теглеше със същата сила момиченцето към дънната яма. Айла зърна главичката да изплува още веднъж и напрегна всички сили. Вече бе близо до нея, но се боеше, че не бе достатъчно близо. Ако Она достигнеше ямата преди Айла да я достигнала, силното течение щеше да я замъкне на дълбокото.

Водата вече бе станала солена, усещаше вкуса й. Мъничката, черничка главичка изплува още веднъж на около метър, после изчезна под водата. Айла усети спадането на температурата на водата, докато се гмуркаше отчаяно, устремявайки се под вода към изчезващата главичка. Напипа разпилените коси и сграбчи в юмрук дългата, полюшвана от водата коса на малкото момиче.

Айла си помисли, че дробовете й ще се пръснат — не бе имала време да си поеме дълбоко дъх, преди да се гмурне — и все повече й се виеше свят, тъкмо когато изскочи на повърхността, без да изпуска скъпоценния си товар. Вдигна главичката на Она над водата, но детето бе изгубило съзнание. Айла никога не се бе опитвала да плува, мъкнейки друг човек, но трябваше да измъкне Она на брега, без да потапя главата й във водата, колкото се може по-бързо. Айла гребеше с една ръка, като се опитваше да налучка най-подходящия начин, крепейки детето с другата.

Когато напипа дъно под краката си, забеляза, че целият Клан бе нагазил във водата да я посрещне. Айла вдигна безчувственото телце на Она от водата и го предаде на Друуг, без до този миг да съзнава колко е капнала от умора. Креб бе до нея и тя вдигна изненадано очи, като видя от другата си страна Брун да й помага да излезе на брега. Друуг хукна напред и когато Айла се строполи на пясъка, Иза вече бе проснала детенцето на брега и изпомпваше водата от дробовете му.

Не за пръв път член на Клана се бе разминал на косъм от удавяне. Иза си знаеше работата. Малцина бяха хората, дадени в жертва на студените глъбини, но този път бяха измъкнали жертвата под носа на морето. Она взе да кашля и да се дави, докато устата й бълваше водата и клепачите й трепнаха.

— Рожбата ми! Рожбата ми! — извика Ага и се хвърли на земята. Обезумялата майка вдигна момиченцето и го прегърна. — Мислех, че е умряло. Сигурна бях, че си е отишло. О, рожбата ми, единственото ми момиче.

Друуг вдигна момичето от скута на майка му и, притиснал го с тялото си, го занесе обратно в бивака. Противно на обичаите Ага вървеше до него, като потупваше и милваше дъщеричката си, която бе смятала за загубена.

Хората се взираха, многозначително зяпаха Айла, щом мина край тях. Никой не бе спасяван досега, след като веднъж го е отнесло течението. Спасението на Она бе чудо. Никога вече човек от Клана на Брун нямаше да коментира с присмехулни жестове проявите на необичайния й начин на мислене. Късметлийка, викаха те. Винаги е била късметлийка. Нали тя откри пещерата?

Рибите все още се мятаха конвулсивно на брега. Няколко бяха успели да се измъкнат обратно в реката, след като Кланът бе разбрал за случилото се и се бе втурнал да посрещне завръщащата се Айла с полуудавеното момиченце, но повечето от рибата бе все още омотана в мрежата. Кланът се захвана отново да ги измъкне на брега, а после мъжете ги укротиха, удряйки ги със сопи, а жените взеха да ги чистят.

— Женска! — извика Ебра, щом като разпори търбуха на огромна моруна. Всички се втурнаха към едрата риба.

— Вижте колко е много! — направи знак Ворн и посегна да си вземе шепа от дребничките, черни яйчица. Пресният хайвер бе любима почерпка на всеки. Обикновено всеки грабеше с шепи от първата уловена женска есетра и ядеше до насита. По-късният улов щеше да се осоли и да се запази за по-нататъшна употреба, но никога не бе толкова вкусен, както когато бе току-що изваден от морето. Ебра спря момчето и направи знак на Айла.

— Айла, вземи си ти първа — с жестове нареди Ерба.

Айла се огледа неловко, задето бе станала център на вниманието.

— Да, Айла първа да си взема — присъединиха се и останалите.

Момичето погледна към Брун. Той кимна. Тя излезе стеснително и посегна за шепа от лъскавия черен хайвер, после се изправи и го опита. Ебра даде знак и всеки се втурна и сграбчи пая си, струпвайки се радостно около рибата. Беше им спестена една трагедия и в облекчението си имаха чувството за празник.

Айла бавно закрачи към навеса им. Знаеше, че й бе оказана почит. На малки хапки тя се наслаждаваше на разкошния хайвер и на сърдечния им, радушен прием. Никога нямаше да забрави това чувство.

След като рибата бе извадена на брега и усмирена, мъжете се бяха струпали отстрани в неизменната купчина, оставяйки чистенето и съхраняването на жените. Освен острите, кремъчни ножове, с които разпорваха рибите и нарязваха на късове по-едрите, разполагаха и със специален инструмент за белене на люспите. Това бе нож не само изтъпен от едната страна, за да може да се държи удобно в ръка, но и на мястото, където се поставяше показалеца, бе издълбана вдлъбнатина, за да може да се съобразява натиска и да могат люспите да се белят, без да се къса кожата на рибата.

В мрежата на Клана се мяташе не само есетра. Треска, сладководен шаран, няколко едри пъстърви, дори един-два рака бяха част от улова. Птици, привлечени от рибата, се струпаха да се гощават с вътрешностите и откраднаха няколко филета, до които успяха да се докопат. След като рибата бе овесена да съхне на открито и върху димящите огньове, мрежата бе простряна върху нея. Така мрежата съхнеше и можеха да видят къде е нужно да се закърпи, а в същото време пречеше на птиците да крадат трудно спечеления улов на Клана.

Преди още да свършат с риболовството, на всички щеше да втръсне вкуса и мириса на риба, но първата вечер това бе добре дошла почерпка и неизменно пируваха заедно. Запазената за празненството риба бе повечето треска, чието фино, бяло месо бе изключителен деликатес, когато бе прясно и се загръщаше в застлани свежи треви и едри, зелени листа, преди да го поставят върху горещата жарава. Макар да не се споменаваше изрично, Айла знаеше, че това пиршество е и в нейна чест. Предлагаха й се сума ти отбрани залци от жените, а цяло едно филе бе специално приготвено за нея от Ага.

Слънцето се бе скрило на запад и повечето хора се бяха оттеглили под навесите си. Иза и Аба приказваха край огромната клада, превърнала се в тлеещи въглени, докато Айла и Ага седяха кротко и гледаха Она и Уба да си играят. Едногодишният син на Ага, Грууб, спеше мирно в ръцете й, след като до насита се бе наял с топло мляко.

— Айла — отрони жената малко нерешително. — Искам да знаеш нещо. Невинаги съм се държала добре с теб.

— Ага, винаги си била учтива — прекъсна я Айла.

— Това не е същото като да си добра — рече Ага. — Говорих с Друуг. Той заобича дъщеря ми, макар и да се е родила в дома на първия ми стопанин. Той никога не е имал момиче край огъня си. Друуг вика, че винаги ще носиш частица от духа на Она в себе си. Всъщност не познавам обичаите на духовете, но Друуг казва, че когато един ловец спаси живота на друг ловец, той запазва частица от духа на спасения от него човек. Стават нещо като побратими, като братя. Радваме се, че ти носиш частица от духа на Она, Айла. Доволна съм, че нея още я има, за да го споделя с теб. Ако някога имам щастието да родя друго дете и ако то е момиче, Друуг обеща да го наречем Айла.

Айла бе стъписана. Не знаеше какво да отговори.

— Ага, това е прекалено голяма чест. Айла не е сред имената на Клана.

— Вече е — рече Ага. Жената стана, направи знак на Она и пое към навеса си. Обърна се за миг и рече: — А сега ще си вървя.

Това бе най-близкият жест до „довиждане“ на хората от Клана. Най-често го пропускаха, просто си тръгваха. В Клана нямаха също израз за „благодаря“. Знаеха какво е благодарност, но това понятие носеше по-различно значение, обикновено чувство на задължение, и то от човек с по-нисък ранг. Помагаха си, защото такъв бе начинът им на живот, това бе техен дълг, необходим за оцеляването им и нито се очакваха, нито се получаваха благодарности. Извънредните дарове и услуги носеха тежестта на задължението да бъдат върнати с нещо също толкова ценно, това бе ясно на всички и не бяха необходими никакви благодарности. Докато бе жива Она, ако не й се удадеше случай или на майка й, преди да порасне да върнат подобна услуга и да си осигурят частица от духа на Айла, тя щеше да бъде длъжница на Айла. Предложението на Ага не бе, за да върне дълга, то означаваше повече, по такъв начин тя изразяваше благодарността си.

Аба стана да си върви, малко след като дъщеря й си бе тръгнала.

— Иза винаги е разправяла, че си щастливка — жестикулираше старицата, докато минаваше покрай момичето. — Вече й вярвам.

— Иза, Ага ми каза, че винаги ще нося частица от духа на Она в себе си, но нали само я домъкнах обратно, а ти бе тази, която й върна дъха. Колкото аз съм спасила живота й, толкова и ти. Ти не носиш ли частици от множество духове, та ти си спасила живота на толкова хора?

— Защо според теб знахарката има свое собствено положение Айла? Именно защото тя носи частица от духа на всеки човек от Клана си, както на мъже, така и на жени. Всъщност на целия Клан, благодарение на самия Клан. Тя им помага да се появят на този свят и се грижи за тях през целия им живот. Когато една жена стане знахарка, всеки й дава тази частица от духа си, дори тези, чийто живот още не е спасила, защото не се знае кога ще се наложи.

— Когато някой човек умре и се пресели в света на духовете — продължи Иза — знахарката губи частица от духа си. Някои вярват, че това я кара да се старае повече, но повечето знахарки се стараят и без това. Не всяка жена може да стане знахарка, дори щерка й невинаги става. Трябва да има нещо отвътре, което я кара да иска да помага на хората. Ти носиш това нещо, Айла и тъкмо затова те обучавам. Още отначало го забелязах, когато искаше да помогнеш на онова зайче след раждането на Уба. А и изобщо не се замисли на каква опасност се излагаш, когато отиде да спасяваш Она, просто искаше да спасиш живота й. Знахарките от моя род имат най-високо положение, Айла, и ти ще бъдеш от моя род.

— Но аз не съм ти истинска дъщеря, Иза. Ти си единствената майка, която помня, но не съм твоя рожба. Как така ще бъда от твоя род? Не притежавам твоята памет, всъщност дори не разбирам какво е това памет.

— Моят род има най-високо положение, защото винаги са били най-добрите. Майка ми, майка й и нейната майка винаги са били най-добрите знахарки, откак се помня. Всяка от тях е предавала на другата всичко, което е знаела и научила. Ти си от Клана, Айла, моя дъщеря, обучена от мен. Ти ще получиш всички знания, които мога да ти дам. Това може да не е всичко, което знам, но ще е достатъчно, защото има нещо друго. Ти имаш дарбата, Айла, според мен сигурно си потомка на род от знахарки. Един ден ще бъдеш много добра.

— Ти нямаш спомените, дете мое, но мислиш по свой собствен начин, имаш усет да разбереш какво го боли човек. А щом знаеш каква е болката, не е трудно да помогнеш, а ти много често знаеш как. Никога не бях ти казвала да сложиш сняг на ръката на Брун, когато Ога го изгори. Щях да постъпя точно като теб, но никога не бях ти го казвала. Дарбата ти, талантът може да се окажат също толкова полезни като спомените, а може би и по-полезни. Но добрата знахарка си е добра знахарка. И това е важното. Ти ще бъдеш от моя род, защото ще станеш добра знахарка, Айла. Ще бъдеш достойна за положението си, ще бъдеш една от най-добрите.

 

 

Кланът влезе в крак с обичайната си практика. Вече изтегляха само по един улов на ден, но и това бе достатъчно да имат работа жените до късен следобед. Повече злополуки не се случиха, макар че Она вече не помагаше на викачите да гонят рибата. Друуг реши, че е прекалено малка, а и идната година не бе далеч. Към края на преселението на есетрата уловите понамаляха и на жените им оставаше повече време да си починат следобед. Тъкмо навреме. На рибата й трябваха още няколко дни да се изсуши, а редицата стойки, проточили се по брега, с всеки ден ставаше по-дълга.

Друуг бе пребродил разлива на реката в търсене на отломки кремък, довлечени от планината и бе дотътрузил няколко в бивака. Вече няколко следобеди го виждаха да дяла нови сечива. Един следобед, малко преди да си тръгнат, Айла забеляза Друуг да взема вързоп от навеса си и да го носи до изхвърления от морето дънер, където обикновено изработваше сечивата. Обичаше да го гледа как работи с кремъка и го последва, после кукна пред него със склонена глава.

— Това момиче иска да погледа, ако майсторът на сечива не възразява — рече тя с жестове, когато Друуг й даде знак, че я е видял.

— Ххъъмм — кимна той в знак на съгласие. Намери си местенце на дънера, седна мълчаливо и взе да наблюдава.

Момичето и преди го бе наблюдавало, Друуг знаеше, че интересът й е искрен и няма да му пречи на съсредоточаването. „Де да се интересуваше и Ворн толкова“, помисли си той. Никой от юношите в Клана не проявяваше действителна склонност да майстори сечива и като всеки наистина сръчен майстор, той искаше да сподели с някого знанията си и да ги предаде някому.

„Може пък Грууб да прояви интерес“, мислеше си той. Бе доволен, че новата му стопанка бе родила момче, непосредствено след като отби Она. Душата на Друуг никога не е била по-доволна и се радваше, че бе решил да вземе Ага и двете й деца. Дори присъствието на старицата не му създаваше чак толкова ядове, Аба често удовлетворяваше заръките му, когато Ага бе заета с новороденото. Ага не притежаваше дълбокото, безмълвно разбиране на майката на Гуув и се наложи Друуг да се понапъне отначало, за да й даде да разбере къде й е мястото. Но тя бе млада и здрава, бе му родила син — момче, в което бяха големите надежди на Друуг да го обучи за майстор на сечива. Бе изучил каменоделското умение от стопанина на майката на майка си и сега разбираше какво удоволствие е доставял на стареца, когато като малко момченце, бе проявил интерес да усвои това умение.

Откак бе дошла да живее с Клана, Айла често го наблюдаваше и той бе виждал изработените от нея сечива. Сръчна бе в ръцете, умело прилагаше прийомите му. На жените бе позволено да изработват сечива, щом не правеха инструменти, чиято крайна цел бе оръжие или изработването на оръжие. Просто не си заслужаваше да се обучава момиче, а пък и то нямаше да стане истински майстор. Но това момиче имаше известна дарба, изработваше съвсем прилични сечива и по-добре беше да има за чирак момиче, отколкото никакъв. Беше й обяснил някои неща от майсторлъка си преди.

Майсторът на сечива разгърна вързопа и постла кожата, в която бяха инструментите му. Погледна към Айла и реши да й окаже благодеянието, като сподели с нея някои полезни съвети за камъка. Взе едно парче, от което се бе отказал предишния ден. След дълги години опити наслуки предшествениците на Друуг бяха разбрали, че в кремъка са съчетани подходящите качества за изработка на най-добрите сечива.

Айла наблюдаваше съсредоточено, докато той обясняваше. Първо един камък трябваше да е достатъчно здрав, за да реже, стърже или цепи многообразието от животинска и зеленчукова материя. Много от силициевите минерали от семейството на кварца притежаваха необходимата якост, но кремъкът разполагаше с едно друго качество, което повечето от тях и множеството камъни от по-меки материали, не притежаваха. Камъкът бе чуплив, можеше да се строши от натиск или удар. Айла подскочи изненадана, когато Друуг й го демонстрира, като чукна пукнатия камък о друг и го разцепи на две, като отвътре се показа различното естество на сърцевината на бляскавия, тъмносив кремък.

Друуг не знаеше точно как да обясни третия признак, макар че го чувстваше дълбоко в себе си като резултат от многогодишната си работа с камък. Признакът, който правеше възможен занаята му, бе как се чупи камъкът и от решаващо значение бе еднородността на кремъка.

Повечето минерали се трошаха по плоскост, успоредна на кристалната си структура, което значеше, че могат да се цепят само в определена посока и каменоделецът не можеше да ги оформя според желанието си. Понякога, когато му се удадеше да го открие, Друуг използваше обсидиан, черното стъкло от вулканичните изригвания, въпреки че той бе много по-мек от сума ти минерали. Той не притежаваше строго определен кристален строеж и можеше да го чупи едновременно, накъдето си иска.

Кристалният строеж на кремъка, макар и строго определен, бе толкова ситен, че също бе еднороден и единственото ограничение при обработката му бе умението на каменоделеца, а точно в това се състоеше дарбата на Друуг. И все пак кремъкът бе достатъчно як, за да реже дебелите кожи или жилавите, яки растения и достатъчно крехък, за да се получи при счупване острие като парче счупено стъкло. За да й покаже, Друуг взе един от отломъците на пукнатия камък и посочи към резеца му. Не й трябваше да го докосва, за да разбере колко е остър, много пъти бе използвала точно толкова остри ножове.

Друуг се замисли за многогодишния си опит, който бе разширил предадените му знания, докато остави отломъка да падне и постла кожата на скута си. Способностите на добрия каменоделец си личаха още при избора на камък. Необходимо бе набито око, за да различи дребните различия в цвета на варовиковата външна обвивка, които свидетелстваха за ситнозърнест кремък от високо качество. За да придобиеш усета, че отломките на едно място са по-добри, по-пресни, включват по-малко примеси от камъните на друго място, бе нужно време. Може би един ден щеше да има истински чирак, който щеше да забелязва тези по-неуловими подробности.

Айла си помисли, че я бе забравил, след като подреди инструментите си, внимателно прегледа камъните, а после кротко се замисли, хванала амулета си със затворени очи. Изненада се, когато той заговори с безмълвни жестове.

— Сечивата, които ще направя, са от изключително значение. Брун взе решение да отидем на лов за мамути. На есенес, след като листата сменят цвета си, ще се отправим далеч на север да намерим мамутите. За да бъде успешен ловът, трябва да имаме голям късмет, духовете трябва да са благосклонни. Ножовете, които ще изработя, ще служат за оръжие, а другите сечива са, за да се приготвят оръжия специално за този лов. Мог-ър ще направи мощно заклинание, което да им донесе късмет, но първо трябва да се изработят сечивата. Ако направата им върви добре, това ще е добър знак.

Айла не бе сигурна дали Друуг говори на нея или просто излага фактите, за да останат ясно в съзнанието му, преди да започне. Това даже усили чувството й, че трябва да мирува и не трябва да прави нищо, за да не смути Друуг по време на работа. Почти очакваше да й каже да си върви, след като вече знаеше за важността на сечивата, които се канеше да изработи.

Но тя не знаеше, че още от мига, когато показа пещерата на Брун, Друуг смяташе, че тя носи късмет и спасяването на живота на Она само затвърди убеждението му. Смяташе пришълката за необикновен камък или зъб, който човек получава от тотема си и носи за късмет в амулета си. Не бе сигурен дали тя самата бе щастлива, а само че носеше щастие и молбата й да погледа точно в този момент, той смяташе за добро знамение. С ъгълчето на окото си забеляза, че тя посегна към амулета си, щом като вдигна първия отломък. Макар и в себе си да не го окачестви точно така, стори му се, че моли могъщия си тотем да донесе успех на начинанието му и това бе добре дошло за него.

Друуг седеше на земята, кожата се диплеше в скута му и държеше отломък в лявата си ръка. Посегна към един камък с овална форма и го претегляше, докато не го почувства сгодно в ръката си. Дълго бе търсил камък за чукане с подходящия размер и издръжливост и този го имаше много отдавна. Множество резки по него свидетелстваха за дългата му употреба. С камъка за чукане Друуг разчупи варовиковата, сивкава външна черупка и отдолу се появи сивкавочерният кремък. Поспря и огледа кремъка взискателно. Зърнестият строеж бе наред, цветът също, нямаше никакви примеси. Чак тогава взе да оформя грубо основните очертания на ръчна брадвичка. Дебелите люспи, които изпопадаха, бяха с остри резци, много от тях щяха да се използват за рязане, както бяха се олюпили от кремъка. Ръбът на всяка люспа, където чукът бе ударил кремъка, бе доста дебел и се изтъняваше до по-тънко напречно сечение в противоположния край, а с всяко обелено парче оставаше дълбок, вълнист белег на сърцевината на кремъка.

Друуг остави камъка за чукане и взе парче кокал. Прицелвайки се внимателно, той чукна кремъчната сърцевина съвсем близо до острия, назъбен ръб. Мекият, по-гъвкав костен чук оставаше по-дълги, по-тънки люспи с по-гладък край и по-прави резци, където удареше и не притъпяваше тънкия, остър резец, както щеше да се получи с по-тежкия, каменен чук.

След няколко мига Друуг вдигна завършеното си изделие. Сечивото бе дълго около дванадесет сантиметра, заострено от единия край, с остро лезвие, сравнително тънко напречно сечение и с гладка повърхност, набраздени само от плитките резки на местата, където бе дялал люспите. Можеше да го хванеш в ръка и да го използваш за сечене на дърва или пък да дълбаеш от парче дънер дървена паница като с тесла, да отсечеш част от мамутския бивн, да натрошиш костите на животно, докато изрязваш месото, общо взето за всяка цел, която не можеше да мине без остър инструмент за рязане и чукане.

Сечивото бе отколешно и прадедите на Друуг майсторяха подобни ръчни брадвички от хилядолетия. С по-простичката си форма, то бе едно от най-рано изобретените сечива и все още вършеше работа. Друуг затършува из купчината люспи и подбра няколко с широки, прави резци и ги отдели за полезните при обезкостяване на месо и рязане на кожи сатърчета. Ръчната брадвичка бе само за загряване. После Друуг се захвана с друга каменна отломка, беше я подбрал заради извънредно финия зърнест строеж. Върху нея можеше да се приложат по-нови и сложни похвати.

Майсторът на сечива вече се бе отпуснал, не бе толкова нервен и се залови за следващата си задача. Намести кост от крака на мамут между краката си като наковалня и като сграбчи отломъка, постави я на този тезгях, като я държеше здраво. После вдигна камъка за чукане. Този път, докато сваляше външната варовикова обвивка, внимателно оформи камъка така, че сърцевината на оставащия камък бе с груба, приплескана, яйцевидна форма. Обърна камъка настрана, взе костното чукче и свали люспите от горе, като караше все от ръба към центъра. Когато свърши, яйцевидният камък бе плосък и свален отгоре.

После Друуг поспря, стисна в ръка амулета си и затвори очи. За следващите му решителни стъпки му бе необходимо както майсторство, така и малко късмет. Протегна ръце, раздвижи пръсти и посегна към костното чукче. Айла притаи дъх. Той искаше да си намери подходящото място за удар, за да издяла малко парче от плоската овална горна част, което да остави вдлъбнатина с повърхност, перпендикулярна на люспата, която искаше да отцепи. Без подходящо място за удар, люспата нямаше да се отдели чисто с остри ръбове. Огледа и двата края на овалната повърхност, реши кой да бъде, внимателно се прицели и нанесе рязък удар, после изпусна затаения си дъх, щом като малкото парченце се откърши. Друуг здраво придържаше дисковидното ядро о наковалнята, прецизно измери разстоянието и точката на удара и чукна малката вдлъбнатина, която вече бе направил, с костното чукче. Идеална люспа се отдели от предварително обработеното ядро. Имаше дълга, овална форма, остри краища, бе грубо заравнена от външната страна, отвътре бе гладка и леко се издуваше, бе малко по-дебела от страната на удара, като на другия край изтъняваше.

Друуг пак хвърли поглед към ядрото, обърна го и изчука малка вдлъбнатина за място на удара, после отцепи втора предварително подготвена люспа. Само за няколко мига Друуг отцепи шест люспи и захвърли остатъка от кремъчното ядро. Всичките люспи имаха дълга, овална форма и в по-тесния си край се стесняваха до острие. Внимателно огледа люспите и ги подреди в редица да са му под ръка за довършителните работи, които щяха да ги превърнат в желаните сечива. От един камък с почти същия размер като този, от който бе направил една-едничка ръчна брадва, бе получил шест пъти по-дълго острие с помощта на по-нов похват, остър резец, който можеше да оформи в най-разнообразни, полезни сечива.

С мъничко, леко плоско, кръгло камъче Друуг леко дооформи резеца от едната страна на първата люспа, за да очертае острието, но по-важно бе да притъпи обратната страна, така че държаният в ръка нож да не пореже използващия го, един вид ретуш, не да наостри и без това острото лезвие, а да притъпи обратната му част, за да бъде удобен за хващане. Оцени ножа взискателно, отстрани още няколко мънички стружки, а после доволен го остави и посегна за следващата люспа.

Следващият подбран от Друуг къс бе по-голям и отцепен от място по-близо до центъра на яйцевидното ядро. Единият му край бе почти прав. Придържайки къса о наковалнята, Друуг натисна с мъничката кост и отчупи малка стружка от ръба на лезвието, после още няколко, като остави поредица от V-образни резки. Притъпи обратната страна на назъбеното сечиво и за кой ли път огледа ситнозъбия трион току-що излязъл от ръцете му, после кимна и го остави.

Използвайки същото парче кост, майсторът на сечива притъпи целия обратен край на един по-малък, по-кръгъл къс, докато не придоби доста изпъкнала форма и сътвори яко, леко притъпено сечиво, което не можеше лесно да се счупи от натиска при стъргане на дърво или животински кожи и нямаше да ги къса. На друг един къс той издълба резка с формата на V върху острието, особено полезно при оформянето на остриетата на дървените копия, а на последния къс — който свършваше с остър връх откъм тесния край, но острието му бе доста вълнообразно — той притъпи и двата ръба и остави само върха. Това сечиво щеше да намери приложение като шило за пробиване на дупки в кожи или пък като свредел за пробиване на дупки в дърво и кост. Всички сечива на Друуг бяга пригодени да се държат в ръка.

Друуг погледна отново към набора сечива, измайсторени от него, после повика Айла, която през цялото време не откъсваше очи от него и дори не смееше да диша. Даде й стъргалото и един от широките, остри късове, които бяха останали при изработването на ръчната брадвичка.

— Тези можеш да ги вземеш. Могат да са ти от полза, ако дойдеш с нас на лова за мамути — рече й той с жестове.

Очите на Айла светнаха. Държеше сечивата, сякаш бяха най-драгоценни дарове. А те бяха. „Възможно ли е да ме изберат да съпроводя ловците в лова им на мамути?“, питаше се тя. Айла още не бе станала жена и обикновено само жени и малките им деца, които кърмеха в момента, ходеха с ловците. Но тя имаше ръст на жена и вече бе предприела няколко кратки ловни излета това лято. „Може пък и да ме изберат. Надявам се да стане така, наистина се надявам“, мислеше си тя.

— Това момиче ще пази сечивата, докато дойде време за лова на мамути. Ако я изберат да придружи ловците, ще ги опита за пръв път на мамута, убит от ловците — каза му тя.

Друуг изсумтя, после изтупа кожата, застлана на скута му, от дребните отломки и парченца камък, отмести мамутския крак-наковалня, бутна в него камъка чук, костното чукче и костните и каменни инструменти за оглаждане, загърна ги и ги завърза сигурно с ремък. После събра новонаправените инструменти и се отправи към навеса, под който живееше с останалите членове на домакинството си. Бе си свършил работата за деня, макар че още бе следобед. За доста кратко време бе измайсторил няколко доста съвършени сечива и не искаше да дава зор на късмета си.

— Иза! Иза! Виж! Друуг ми ги даде. Даже ми позволи да гледам, докато ги прави — жестикулираше Айла с едноръките знаци на Креб, като държеше сечивата с другата си ръка, докато се втурваше към знахарката. — Той ми каза, че ловците наесен ще ходят на лов за мамути и изработва сечива за мъжете да си направят нови оръжия, специално за този лов. Рече ми, че тези могат да ми свършат работа, ако и аз отида с тях. Мислиш ли, че може да ме вземат със себе си?

— Може, Айла. Но не знам защо толкова се вълнуваш. Ще видите голям зор. Ще трябва да се претопи цялата мазнина и повечето от месото ще се изсуши, а ти не можеш да си представиш колко месо и мазнина има в един мамут. Ще трябва да отидете доста надалеч и да го донесете цялото обратно.

— О, хич не ме е грижа, че ще видим голям зор. Никога не съм виждала мамут, освен веднъж от рида в далечината. Искам да отида, Иза, да знаеш как се надявам, че ще отида.

— Мамутите рядко идват толкова на юг. Обичат да е студено, а тук лятоска е доста горещо. Зиме пък има прекалено много сняг, за да пасат. Но не съм виждала мамутско месо от доста време. Няма нищо по-вкусно от хубавия, крехък мамут, а пък мазнината им е толкова много и може да се използва за най-различни неща.

— Мислиш ли, че ще ме вземат, мамо? — зажестикулира развълнувано Айла.

— Брун не споделя с мен плановете си, Айла. Дори не знаех, че ще ходят, та ти знаеш повече от мен за това — рече Иза. — Но не мисля, че Друуг ще ти каже нещо, ако нямаше никаква вероятност. Според мен той е признателен, че спаси Она от удавяне и с тези сечива, както и с новината за лова той иска по някакъв начин да ти се отблагодари. Друуг е прекрасен човек, Айла. Имаш късмет, че те е сметнал за достойна за даровете му.

— Ще си ги пазя до лова за мамути. И на него му казах, че ако отида, тогава ще ги употребя за пръв път.

— Идеята ти е чудесна, Айла, и думите ти са били тъкмо на място.