Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (1)

Благодарности

Никоя излязла от печат книга не е само творба на автора. При създаването й той черпи помощ от множество източници по най-различен начин. Но за написване на книгата ми допринесоха хора, които изобщо не познавам и едва ли някога ще срещна. Въпреки това признателна съм на гражданите на град Портланд, както и на тези от областта Мълтнома, Орегон, с чийто данъци се издържа Библиотеката на областта Мълтнома, без справки с материалите на същата, тази книга едва ли щеше да бъде написана. Благодарна съм също така на археолозите, антрополозите и останалите специалисти, които са написали трудовете си, от които аз черпех повече от информацията за условията и бита в този роман.

Мнозина други ми помогнаха по-пряко. Измежду тях искам специално да благодаря:

На Джин Декамп, която първа чу идеята ми за фабула, която ми беше приятел в нужда, изчитайки с ентусиазъм и педантичен усет за грешки един дебел ръкопис, извая символ за поредицата. На Джон Декамп, приятел и колега писател, който познаваше агонията и екстаза на творчеството и притежаваше загадъчния навик да се обажда точно когато имах нужда да поговоря с човек — посветен в това тайнство. На Карен Оуел, която насърчаваше майка си повече, отколкото съзнаваше, защото се смееше и плачеше точно, където това се очакваше от нея, макар романът да бе още в чернова.

На Кати Хъмбъл, от която поисках най-голямата услуга, за която може да помолиш приятел — честна критика — тъй като ценях усета й към словото. Тя извърши невъзможното — критиката й бе едновременно извънредно точна и деликатна. На Диана Стерет, за това, че се заинтересува от сюжета и че познаваше достатъчно добре ловуването, за да ми посочи някои пропуски. На Лана Елмър, която слушаше с неотслабващо внимание дългите ми, понякога с часове умувания и въпреки всичко продължаваше да харесва историята. На Ана Бакъс, която ми предложи изключителната си интуиция и вярното си око за правопис.

Не всичките ми проучвания бяха проведени в библиотеките. Съпругът ми и аз предприемахме многократни излети за събиране на материали, за да се запознаем непосредствено с многоликите аспекти на живота сред природата. По повод на непосредствения опит особени благодарности на Франк Хейл, специалист по оцеляване в арктически условия към Музея на науката и промишлеността в Орегон, който ми показа как да си приготвя легло в снежна пещера, а после поиска и да легна в него! Аз оцелях в онази мразовита януарска нощ по склоновете на Монт Худ^[1] и научих много повече за оцеляването от г-н Хейл, за когото с две ръце ще гласувам, като човека, около когото най-много бих желала да се навъртам през следващата ледникова ера.

Задължена съм на Анди Ван’т Хъл, че сподели с мен извънредните си познания за живота в естествена среда. Той ми показа как се пали огън без кибрит, как от камък се правят брадви, как се плетат тетива и кошници, сухожилия и необработена кожа и как да отчупвам собствения си каменен бръснач, който реже кожата като масло.

Безгранична благодарност дължа и на Джийн Нагар, литературна посредничка, която бе така добра да превърне необузданите ми фантазии в реалност, а после да ги доусъвършенства. Както и на Керъл Барън, изкусната ми, проницателна и чувствителна редакторка, която повярва в истинността, а после взе най-доброто, на което бях способна и го доизкусури.

И най-накрая остават две личности, които нямаха и представа, че ми помагат и въпреки това тяхната помощ се оказа неоценима за мен. След това се запознах с един от тях, но първия път, когато слушах писателя и учителя Дон Джеймс да говори за писането на белетристика, той дори не знаеше, че говори лично на мен. Мислеше, че се обръща към всички присъстващи. Думите, които тогава изрече, бяха точно онези, които исках да чуя. Дон Джеймс не го знае, но ако не бе той, може би никога нямаше да довършва тази книга.

Другата личност е мъж, когото познавам само от книгата му — Ралф С. Солеки, автор на „Шанидар“ (Алфред А. Нопф, Ню Йорк). Разказът за неговите разкопки на пещерата Шандар и откриването на няколко неандерталски скелета ме трогна от дън душа. Той ми показа праисторическия пещерен човек в историческата му светлина, без него едва ли щях да стигна до по-пълно разбиране за значението на човешката природа. Но се налага не само да благодаря на професор Солеки — трябва да му се извиня за един случай на литературна цензура спрямо неговите факти в интерес на белетристиката. В живота този, който слага цветя на гроба, е неандерталец.