Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (8)

8

С прискърбие трябва да съобщя, че новороденото на Иза е момиче — оповести Иза, като правеше обичайния жест на печал.

Но новината не бе посрещната с прискърбие. Брун изпита облекчение, макар че никога не би го признал. Споразумението магьосникът да храни посестримата им, особено след приемането на Айла в Клана, се бе оказало удачно и вождът не гореше от желание да го промени. Заслужаваха похвала опитите на Мог-ър да обучи пришълката и тя напредваше много повече, отколкото бе очаквал. Айла усвояваше общуването и поведението според обичаите на Клана. Креб не само изпита облекчение, ами бе извън себе си от радост. На стари години за пръв път в живота си той изпита насладата от уюта и обичта на семейството, а женската рожба на Иза бе гаранция, че ще останат заедно.

И за пръв път, откакто се нанесоха в новата пещера, Иза можа да поеме лишен от тревоги дъх. Радваше се, че раждането бе минало толкова добре, въпреки напредналата й възраст. Бе акуширала на сума ти жени и те раждаха по-трудно от нея. Неколцина се разминаха на косъм от смъртта, една-две умряха, а също и немалко новородени. Струваше й се, че главите на бебетата просто бяха прекалено големи за детеродните пътища на жените. Беше се притеснявала повече за пола на бебето, отколкото от истинското раждане. Подобна несигурност за бъдещето бе почти непосилна за хората на Клана.

Иза лежеше по гръб на кожата си и си почиваше. Ука уви новороденото в повой от мека, заешка кожа и положи бебето в майчините й ръце. Айла не бе помръднала. С изпълнено с копнеж любопитство тя се взираше в Иза. Жената я забеляза и я повика.

— Ела, Айла. Искаш ли да видиш бебето?

Айла пристъпи срамежливо.

— Да — кимна тя. Иза отметна назад завивката, за да може момичето да види рожбата й.

Миниатюрното подобие на Иза имаше светъл кафяв пух по главата си и костният тилен израстък си личеше още повече без буйните коси, които скоро щеше да има. Главата на бебето беше някак си по-кръгла, отколкото на възрастните, но въпреки това длъгнеста и челото й се спускаше полегато назад над още неоформените й хребети на веждите. Айла посегна да докосне меката буза на новороденото и то инстинктивно се обърна натам, където го докоснаха като издаваше тихо сучещи звуци.

— Красива е — направи знак Айла с пълни с кротко удивление очи от станалото пред очите й чудо. — Иза, тя да не се опитва да говори? — попита момичето, когато бебето размаха мъничките си стиснати юмручета във въздуха.

— Не още, но скоро ще почне и ще трябва да й помогнеш да се научи — отвърна Иза.

— О, разбира се. Ще я науча да говори. Също както ти и Креб научихте мен.

— Знам, че ще я научиш, Айла — рече отскорошната майка и загърна рожбата си пак.

Момичето остана да бди, докато Иза си почива. Ебра бе увила плацентата в кожата, която бе постлала току, преди да роди и я прибра на скришно място, докато Иза бъде способна да я изнесе и да я зарови на известно само на нея място. Ако бебето се бе родило мъртво, щяха веднага да я изгорят и никой нямаше никога да спомене за раждането, нито пък майката щеше да скърби явно, но щеше да я обгърне незабележима доброта и съчувствие.

Ако детето се бе родило живо, но уродливо или пък ако вождът на Клана решеше, че то е нежелано по някаква друга причина, задачата на майката щеше да е по-тежка. В такъв случай от нея се изискваше да отнесе бебето и да го зарови или да го остави на волята на природните сили и на хищниците. Много рядко се разрешаваше на уродливо дете да живее, а ако бе от женски пол, почти никога. Ако бебето бе от мъжки пол, особено ако бе първородно и ако другарят на жената желаеше детето, можеше по преценка на вожда да остане с майката на детето първите седем дни от живота му като изпит за способността му да оцелее. Всяко дете, оцеляло след седем дни, според традициите на Клана, които имаха сила на закон, трябваше да бъде назовано и прието в Клана.

Първите дни от живота на Креб бяха белязани от същото деликатно равновесие. Майка му едва преживя раждането му. Другарят й бе също и вожд и решението дали новородената мъжка рожба ще има право на живот зависеше единствено от него. Но решението, което взе, бе по-скоро заради жената, а не заради бебето, чиято деформирана глава и неподвижни крайници още отначало свидетелстваха за щетите от трудното раждане. Тя бе твърде слаба, бе загубила много кръв, самата тя се луташе между живота и смъртта. Другарят й не можеше да я накара да изхвърли детето, прекалено слаба бе за това. Щом майката не можеше да го стори, тази задача лягаше на плещите на знахарката, но майката на Креб бе и знахарката на Клана. И така го оставиха при майка му, макар че никой не очакваше да оживее.

Като начало майчиното мляко едва цъцреше. Когато се вкопчи в живота, въпреки незначителните си шансове, една друга кърмачка съжали клетото новородено и нахрани Креб с първата животоспасяваща кърма. В такава оскъдна обстановка започна животът на Мог-ър, най-светият от светите мъже, най-изкусният и могъщ магьосник, откакто съществуваше Кланът.

А сега сакатият и брат му пристъпваха към Иза и рожбата й. При нетърпящия възражения знак на Брун Айла бързешком стана и се отдалечи, но продължи да наблюдава с крайчеца на окото си отдалеч. Иза се изправи на кожата, разпови рожбата си и я вдигна към Брун, като внимаваше да не погледне някой от мъжете. Двоицата мъже огледаха новороденото, което се късаше от рев, защото го отделяха от топлия хълбок на майка му и го излагаха на студения въздух в пещерата. Те също така внимаваха да не погледнат Иза.

— Детето е нормално — извести сериозно жестът на Брун. — Може да остане при майка си. Ако доживее до деня за назоваване, ще бъде приета.

Всъщност Иза не се страхуваше, че Брун може да отхвърли рожбата й, но въпреки това изпита облекчение, като чу официалното мнение на вожда. Оставаше само още един кахър. Надяваше се, че дъщеря й няма да е нещастна, защото майка й си няма другар. „В края на краищата той бе жив и здрав, когато вече със сигурност знаеше, че очаква дете“, отговори си сама Иза, „а пък и Креб й е като другар, поне ги храни.“ Иза пропъди тази мисъл от ума си.

Следващите седем дни Иза щеше да прекара в изолация, в пределите на огнището на Креб, като изключим неизбежните й отивания по нужда и да закопае плацентата. Съществуването на рожбата на Иза не се признаваше от никого официално, освен от тези, с които споделяше огнището, но останалите жени им носеха храна, за да може Иза да си почива. След като изтечаха седемте дни и преди да спре кървенето, щеше да настъпи умерено женско проклятие^[1]. Щеше да общува само с жени, също както когато й дойдеше менструацията.

Иза прекарваше времето си в кърмене и грижи около рожбата си, а когато се чувстваше отпочинала, се заемаше с подреждането на домашното огнище на Креб — нишата за хранителни запаси, за готварство, за спане и тази, където съхраняваха церовете си — приютило вече три жени.

Поради уникалното си положение в йерархията на Клана Мог-ър живееше на съвсем удобно място. Достатъчно близо до отвора на пещерата, за да се ползва от дневната светлина и лятното слънце, но не толкова близо, че да бъде изложено на безмилостните течения през зимата. Домашното му огнище притежаваше допълнителна особеност, на която Иза бе изключително благодарна заради самия Креб. Една скала от камък се издаваше от страничната стена и осигуряваше допълнителна закрила от ветровете. Дори с тази преграда срещу ветровете и постоянно горящия край входа огън, студените ветрове често нахлуваха в по-незащитените огнища. През зимата ревматизмът и артритът мъчеха стареца още повече и се влошаваха от студа и влагата на пещерата. Иза се бе погрижила кожите за спане на Креб, постлани върху тънък пласт сено и треволяк на дъното на плитък ров, да се намират на завет.

Едно от малкото задължения на мъжете, като оставим настрана лова, бе изграждането на преграда пред ветровете — кожи, опънати напряко на входа върху пръти, побити в земята. Другата бе да покрият входа на пещерата с плоски камъни, донесени от потока, за да попречат на дъждовете и топящия се сняг да превърнат отвора в кално тресавище. Под отделните домашни огнища бе голата земя, осеяна с плетени рогозки за сядане и сервиране на храна.

Още два плитки рова, застлани със слама и покрити с кожа, се намираха край този на Креб, а за завивка на всеки се ползваше топлото връхно наметало на спящия там. До мечата кожа на Креб бе застлана кожата на антилопа сайга на Иза и нова кожа от снежен леопард. Звярът се бе прокраднал близо до пещерата, доста далеч от обичайното си свърталище по високите планински чукари. Заслугата да го убие се падаше на Гуув, а той подари кожата на Креб.

Доста хора от Клана носеха кожи и пазеха парче от рога или зъба на звяра, който представляваше закрилящия ги тотем. Креб смяташе, че кожата на снежния леопард ще подхожда на Айла. Макар и да не й бе тотем, животното малко или много приличаше, а много добре знаеше, че е доста невероятно ловците да издебнат пещерен лъв. Огромната котка рядко се срещаше в степта и представляваше незначителна заплаха за Клана в пещерата сред гористия склон. Не им се щеше да се изправят срещу огромния хищник без основателни причини. Иза току-що бе приключила с обработката на кожата, както и с изработването на нови подлоги за краката на момичето и започнаха родилните й мъки. Детето много й се радваше и си търсеше повод да излезе, за да може да я облече.

Иза си запарваше чай от смин за стимулиране притока на мляко и да облекчи болезнените спазми в утробата си, докато си възвръщаше нормалната форма. Бе събрала и изсушила дългите, тесни листенца и дребните зеленикави цветчета още в началото на годината в очакване на раждането на рожбата си. Потърси с поглед Айла около входа на пещерата. Току-що бе сменила попиващата кожена превръзка, която носеше по време на менструалния си цикъл и след раждането и й се искаше да отскочи до близката гора да зарови мръсната. Търсеше детето да наглежда спящата й рожба за краткото време, в което нямаше да я има.

Но Айла я нямаше край пещерата. Тя си търсеше дребни, кръгли камъчета по течението на реката. Иза бе споменала, че ще й трябват още камъчета за готвене преди потокът да е замръзнал и Айла реши, че ще я зарадва, ако й донесе няколко. Момичето бе коленичило на каменистия бряг недалеч от брега на потока и търсеше камъчета с точно определен размер. Вдигна очи и забеляза мъничка топка бяла кожа под един храст. Като отметна настрани голите клонки на шубрака, видя невръстно зайче да лежи на една страна. Крачето му бе счупено и засъхналата кръв бе образувала коричка. Раненото животинче едва дишаше от жажда, но не можеше да се движи. То погледна момичето боязливо, когато тя посегна и докосна топлата му мека козина. Едно вълче, все още неопитно като ловец, бе сграбчило зайчето, но то бе успяло да се отскубне. Преди малкият хищник да се хвърли отново върху улова си, майка му го призова със скимтене. Вълчето, което всъщност не бе гладно, изприпка в отговор на настойчивия призив. Зайчето се бе мушнало в шубрака и замръзнало с надеждата, че няма да го забележат. Докато се убеди в безопасността си и хукне, вече не можеше да го стори и лежеше край течащата вода, умирайки от жажда. Силиците му бяха на свършване.

Айла вдигна топличкото, мъхесто животинче и го гушна в ръце. Беше държала новороденото на Иза, увито в мека заешка кожа и зайчето й приличаше на бебе. Седна на земята и го залюля, но тогава забеляза кръвта и сгънатото под странен ъгъл краче. „Горкичкото, крачето ти е наранено“, мислеше си тя. „Може пък Иза да го излекува, нали излекува моя крак.“ И, забравяйки за намерението си да събере камъчета за готвене, скокна и занесе раненото животинче в пещерата.

Когато Айла влезе, Иза дремеше, но се събуди от стъпките й. Детето вдигна зайчето да го види знахарката, като й показваше раните му. Едно време и Иза бе съжалявала невръстни животинки и им бе оказвала по малко първа помощ, но никога не бе носила животно в пещерата.

— Айла, на животните не им е мястото в пещерата — каза й тя със знаци.

Изпълнените с надежда очаквания на Айла станаха на пух и прах, тя притисна зайчето о себе си, поклони се тъжно и тръгна да си върви, а очите й се изпълниха със сълзи.

Иза забеляза разочарованието на момичето.

— Е, щом си го донесла, може и да го погледна — каза тя.

Айла засия и подаде раненото животинче на Иза.

— Животинчето е жадно, донеси му вода — нареди й с жестове Иза.

Айла бързо наля бистра вода от големия кожен мех и донесе препълнена чаша. Иза дялкаше трески от едно дърво. Току-що отрязаните кожени ленти се търкаляха по земята и щяха да послужат за превързване на треските.

— Вземи меха с вода и го напълни, Айла, водата е на привършване, а после ще я кипнем. Ще трябва да почистя раната — разпореди се жената, докато стъкваше огъня и слагаше няколко камъка в него. Айла грабна меха и хукна към вира. Водата бе съживила животинчето и когато момичето се върна, то хрупаше семената и зърната, дадени му от Иза.

Когато Креб се върна по-късно, за свое учудване видя Иза да кърми рожбата си, а Айла пък гушнала зайчето. Видя треската на крачето му и улови погледа на Иза, който казваше „Какво друго ми оставаше?“ Докато вниманието на момичето бе изцяло посветено на живата й кукла, Иза и Креб разговаряха с безмълвни знаци.

— Какво я е накарало да донесе заек в пещерата? — запита Креб.

— Било е ранено. Донесла ми го е да го излекувам. Откъде да знае, че не е прието да носим животни вкъщи. Но тя не се е заблудила в чувствата си, Креб, мисля, че притежава интуиция на знахарка. Креб — поспря Иза — и без това исках да разговарям с теб за нея. Нали знаеш, че не е красавица?

Креб погледна към Айла.

— Привлекателна е, но не е красавица, права си — съгласи се той. Но какво общо има това със заека?

— Каква е вероятността някога да се задоми? Никой мъж с достатъчно силен тотем за нейния няма да я вземе. Той може да избира измежду най-хубавите жени. Какво ще стане с нея, когато стане жена? Ако не се задоми, няма да има положение.

— И аз съм мислил за това, но какво да се прави?

— Ако стане знахарка, ще си има свое собствено положение — подметна Иза — а и ми е като дъщеря.

— Но тя не е от рода ти, Иза. Не е родена от теб. Дъщеря ти ще продължи рода ти.

— Знам. След като вече имам дъщеря, защо да не може да обуча и Айла? Не я ли нарече, докато я държах в ръце? Не извести ли тотема й в същото време? Това я прави моя дъщеря, нали така? Приеха я, вече е от Клана, нали? — запита с плам Иза, а после побърза да продължи от страх, че отговорът на Креб няма да е благоприятен. — Според мен тя има вродена дарба за това, Креб. Проявява интерес, все пита, докато изработвам целебните си магии.

— Не познавам човек, който да задава повече въпроси от нея за какво ли не — прекъсна я Креб. — Време е да се научи, че това не е учтиво — додаде той.

— Но я само я погледни, Креб. Вижда раненото животно и иска да го излекува. Това ако не е белег на знахарка, то не знам кое ще е.

Креб замислено мълчеше.

— Приемането й в редовете на Клана не променя произхода й, Иза. Рожба е на Другите, как ще може да усвои всичките ти знания? Знаеш много добре, че не притежава необходимите спомени.

— Но тя усвоява всичко бързо. Ти сам се убеди. Виж колко бързо се научи да говори. Не можеш да си представиш колко много вече е научила. А и ръцете й си ги бива за целта, пипа тъй нежно. Държеше зайчето, докато му слагах треската. Стори ми се, че й се доверява. — Иза се приведе напред. — И двамата вече не сме млади, Креб. Какво ще стане с нея, когато отидем в света на духовете? Да не би да искаш да си я прехвърлят от огнище на огнище, винаги в тежест, винаги жената с най-нисък ранг?

И Креб бе преживял същите тревоги, но след като не можа да измисли решение, прогони тези мисли от съзнанието си.

— Наистина ли смяташ, че ще можеш да я обучиш, Иза? — запита той, все още обзет от съмнения.

— Мога да започна със зайчето като начало. Ще я оставя тя да се грижи за него, ще й покажа как. Сигурна съм, че ще се научи, Креб, дори без необходимата памет. Мога да я науча. Разните болести и рани не са толкова много, а тя е достатъчно млада, може да ги изучи, няма нужда да си спомня.

— Ще трябва да си помисля, Иза — рече Креб.

Детето люлееше и тихо тананикаше на зайчето. Видя Иза и Креб да си говорят и се сети, че често бе виждала Креб да призовава духовете с жестове да помогнат на целебната магия на Иза. Донесе мъничкото пухкаво животинче на магьосника.

— Креб, ще помолиш ли духовете зайчето да оздравее? — каза тя с жестове, след като го остави в краката му.

Мог-ър се взря в искреното й лице. Никога не бе молил духовете да помогнат на едно животинче да оздравее и се почувства доста глупаво, но нямаше сърце да й откаже. Озърна се, после набързо направи няколко жеста.

— Сега вече сигурно ще оздравее — убедено зажестикулира Айла, а после като видя, че Иза е свършила да кърми, попита: — Може ли да подържа бебето, мамо? — Зайчето бе топъл и гушкав заместител, но когато й се отдаваше възможност да подържи истинското бебе и дума не можеше да става за сравнение.

— Добре. Ама внимавай, както ти показах — рече Иза.

Айла залюля и загука на мъничкото момиченце, както правеше със зайчето.

— Как ще я наречеш, Креб? — попита тя.

И Иза изгаряше от любопитство, но никога не би дръзнала да го попита. Живееха край домашното огнище на Креб, той ги хранеше и негово право бе да назовава децата, родени в дома му.

— Още ни съм решил. А и крайно време е да се научиш да не задаваш толкова много въпроси, Айла — сгълча я Креб, но му бе приятна вярата й в магическите му способности, па макар и за едно зайче. Извърна се към Иза и додаде: — Струва ми се, че няма нищо лошо животинчето да остане, докато кракът му оздравее, това е безобидно същество.

Иза направи жест на покорство и усети топъл прилив на радост. Сигурна бе, че Креб няма да има нищо против, ако започне да обучава Айла, макар че не даде категоричното си съгласие. Иза искаше само да е сигурна, че няма да се възпротиви.

— Питам се как ли го издава този гърлен звук? — попита тя да промени темата, като се заслуша в гукането на Айла. — Не е неприятно, но е необичайно.

— Ето още едно различие между Клана и Другите — обясни с жестове Креб като си придаваше важност, сякаш споделяше кой знае колко мъдър факт с възхитен ученик като липсата на спомени и необичайните звуци, които издаваше. След като се научи да говори като хората, това вече не се случва толкова често.

Пристигна Овра с вечерното ядене. Изненадата й не бе по-малка от тази на Креб, когато видя зайчето. Тя дори нарасна, когато младата жена получи разрешение от Иза да подържи бебето и зърна Айла да вдига зайчето и да го люлее, сякаш и то бе бебе. Овра хвърли кос поглед на Креб да види как ще реагира, но той сякаш не бе забелязал. Едва дочака да съобщи на майка си. „Представи си, да се отнася майчински към животно. Вероятно момичето не е с всичкия си. Да не би да си мисли, че животното е човек?“

Не след дълго се появи Брун и направи знак на Креб, че иска да говори с него. Креб не се изненада. Заедно отидоха до огъня пред входа, далеч от домовете си.

— Мог-ър — започна вождът неуверено.

— Да.

— Дълго мислих, Мог-ър. Време е за обряд за задомяване. Реших да дам Овра на Гуув, а Друуг се съгласи да вземе Ага и децата й и ще позволи на Аба да живее с него — рече Брун, без да е съвсем наясно как да зачекне темата за зайчето в дома на Креб.

— Тъкмо се чудех кога ще решиш да ги задомиш — отвърна Креб, без да засяга темата, която знаеше, че Брун иска да обсъдят.

— Исках да изчакам. Не можех да се лиша от двама от ловците си, докато ловът вървеше. Кога според теб ще е най-подходящо? — на Брун му беше трудно да поглежда към оградената с камъни територия на Креб, а смущението на вожда по-скоро развеселяваше Креб.

— Скоро ще наричам детето на Иза, може тогава да ги задомим — предложи Креб.

— Ще им кажа — рече Брун. Пристъпваше от крак на крак, взираше се ту във високия свод, ту в земята, към дъното на пещерата, после околовръст, навсякъде, но не и към Айла със зайчето в ръце. Учтивостта повеляваше да избягва да занича в чуждо домашно огнище, но нали трябваше да види заека, за да знае за съществуването му. Опитваше се да измисли приемлив начин да зачекне тази тема. Креб чакаше.

— Защо край огъня ти има заек? — забързано зажестикулира Брун. Изпаднал бе в неудобно положение и много добре го разбираше. Креб нарочно се извърна и погледна хората в пределите на владенията си. Иза много добре разбираше какво става. Намери си работа около бебето с надеждата да не я замесят. Айла, поводът за проблема, бе в пълно неведение за положението.

— Това е едно безобидно животинче, Брун — заобиколи въпроса Креб.

— Но какво търси това животно в пещерата? — язвително запита вождът.

— Айла го донесе. Счупило си крачето и тя накарала Иза да го намести — рече Креб, сякаш не ставаше дума за нещо необичайно.

— Никой досега не е носил животно в пещерата — каза Брун, разстроен, че не може да измисли по-убедително възражение.

— Но какво лошо има в това? Няма да остане дълго, само докато му оздравее крачето — отвърна Креб с въздържана логика.

Брун не можа да измисли основателна причина да настоява Креб да махне животното, след като имаше желание да го задържи. В пределите на дома му бе. Нямаше обичаи, забраняващи държането на животни в пещерите, просто никой досега не бе го правил. Но не това бе истинската причина за терзанията му. Ясно разбираше, че Айла е същинският проблем. Още от мига, когато Иза прибра момичето, се бяха случили сума ти необичайни произшествия, все свързани с нея. Всяка нейна постъпка бе безпримерна, а и все още бе дете. Какво ли щеше да му дойде до главата, когато пораснеше? Но и не знаеше как да сподели с Креб страховете си. Креб чувстваше безпокойството на брат си и се опита да изтъкне пред него друга причина да остави зайчето край огнището му.

— Брун, Кланът, който устройва събиранията, гледа едно пещерно мече в пещерата си — напомни му магьосникът.

— Но това е друго, това е Урсуз. И то е за празника на Мечката. Пещерните мечки са живели в пещерите дори преди хората, но зайците не живеят в пещери.

— И все пак мечето е доведено впоследствие в пещерата.

Брун не намери отговор, а и обясненията на Креб изглежда му дадоха указания за размисъл, но преди всичко защо трябва това момиче да носи заек в пещерата? Ако нея я нямаше, никога нямаше да възникне този проблем. Брун усети как солидната почва на възраженията му се рони като плаващ пясък под краката му и остави въпроса на мира.

 

 

Денят преди церемонията за наричане бе студен, но слънчев. Бяха се извили няколко вихрушки и напоследък Креб го наболяваха костите. Сигурен бе, че иде буря. Искаше да се порадва на последните няколко дни ясно време, преди да започнат сериозните снеговалежи и се разхождаше по пътечката край потока. И Айла бе с него, тя пък пробваше новите си подлоги. Иза ги бе изработила, изрязвайки горе-долу кръгли парчета от кожата на зубър, изсушена с мекия, долен пласт козина и намазана с повечко мас да не пропуска вода. По краищата им бе пробила дупки като на кесия и ги бе пристегнала около глезените на момичето с мъхестата страна отвътре, да й пазят топло.

Айла им се радваше и докато ходеше наперено до мъжа, вдигаше високо крака. Наметката й от снежен леопард покриваше долната й дреха, а мека, пухкава заешка кожа покриваше главичката й, като с частите, някога покривали краката на животното, бе вързана под брадичката й и скриваше ушенцата й. Тя подтичваше напред, после се връщаше тичешком и тръгваше редом със стареца, като забавяше игривата си крачка, съобразявайки се с тътрещата му се походка. Известно време и двамата мълчаха доволни, всеки погълнат от собствените си мисли.

„Питам се как да нарека рожбата на Иза“, мислеше си Креб. Обичаше посестримата си и му се искаше да избере име, което да й хареса. „И дума да не става за име от страна на другаря й“, мислеше си той. Като се сети за мъжа, другар на Иза, в устата му загорча. Жестокият побой, който й бе нанасял, разгневи Креб, но в гнева си той се върна още по-назад. Спомни си как той го бе дразнил като момче, наричайки го „жена“, защото още тогава не можеше да ходи на лов. Според Креб само страхът от Мог-ър сложи точка на присмеха. „Радвам се, че Иза роди момиче“, помисли си той. „Едно момче ще е прекалено голяма чест за него.“

Когато вече този мъж не бе трън в петата му, Креб се радваше на удоволствието от собственото си домашно огнище повече отколкото си бе мислил, че е възможно. Като глава на мъничкото си семейство, понесъл отговорността за тях, осигурявайки им храна, се чувстваше, както никога досега, истински мъж. Забелязваше по-друго уважение у останалите и откри, че вече се интересува повече от лова, тъй като и той имаше свой пай. Преди повече го 3 интересуваха ловните церемонии, сега вкъщи го чакаха и още три гърла.

„Сигурен съм, че и Иза е по-щастлива“, каза си той, като се сети за вниманието и обичта, с която го обграждаше — готвеше му, гледаше го, предугаждаше от какво се нуждае. Беше му като другарка във всяко, освен в едно отношение, по-интимни отношения не бе имал с никого. Айла бе неизменна радост. Вродените й различия, които откри у нея, подхранваха интереса му. Обучението й бе предизвикателство като това, което всеки роден учител изпитва с умен и ученолюбив, но нестандартен ученик. И новороденото възбуждаше любопитството му. След като Иза неколкократно полагаше рожбата си в скута му, той превъзмогна вълнението си и не откъсваше очи от размахваните й напосоки ръчички и зяпналите го мътни очички, като не можеше да се начуди как нещо толкова невзрачно и недоразвито ще се превърне във възрастна жена.

„Тя осигурява продължението на рода на Иза, род, достоен за ранга си“, мислеше си той. Майка им бе една от най-прочутите знахарки на Клана. Хора от другите Кланове от време на време идваха при нея, като й носеха болните си или пък да вземат церове. Самата Иза бе също толкова прочута и дъщеря й имаше всички възможности да придобие същия ранг. Заслужаваше име в съгласие с древното си и знаменито родословие.

Креб се замисли за рода на Иза и пред очите му изплува жената, която бе майка на майка им. Винаги бе любезна и внимателна с него, грижеше се за него повече от майка му след раждането на Брун. И тя се бе прочула с умението си да лекува, дори бе изцерила мъжа, потомък на Другите, също както Иза излекува Айла. „Жалко, че Иза не я е виждала“, размишляваше Креб. И тогава се сепна.

„Това е! Ще нарека бебето на името й“, помисли си той, доволен от хрумването си.

След като името на новороденото бе решено, той насочи вниманието си към церемонията по задомяване. В съзнанието му изплува образът на младежа, негов верен ученик. Гуув бе тих и сериозен и Креб го харесваше. Тотемът му Зубър би трябвало да е достатъчно силен за Бобъра на Овра. Овра бе трудолюбива и рядко заслужаваше укор. Щеше да му бъде добра другарка. Нямаше пречки да му народи деца, а Гуув бе добър ловец, щеше да й осигурява храна в изобилие. Когато станеше Мог-ър, полагащият му се пай щеше да е достатъчен, когато задълженията му не позволяваха да ходи на лов.

„Дали от него някога ще излезе властен мог-ър?“, питаше се Креб. Колкото и да харесваше последователя си, прекрасно разбираше, че Гуув никога нямаше да притежава умението, което самият той носеше. Сакатото му тяло, попречило му на нормалното му битие на мъж и ловец, го бе дарило с време да съсредоточи изключителната си умствена дарба за развитие на прочутото му могъщество. Ето защо той бе Мог-ър на Мог-ърите. Той бе този, който направляваше умовете на всички останали мог-ъри на Събиранията на Клановете в най-възвишената от възвишените церемонии. Въпреки че постигаше симбиоза с умовете на мъжете от Клана, това не можеше да се сравни със сливането на душите, което ставаше с обучените умове на останалите магове. Замисли се за следващото Събиране на Клановете, макар и да бе след много години. Събиранията на Клановете се провеждаше веднъж на всеки седем години, а последното бе през лятото, преди да се срути пещерата. „Ако доживея до следващото, то ще ми бъде последното“, внезапно осъзна той.

Креб отново насочи вниманието си към обряда по задомяване, който щеше да свърже и Друуг с Ага. Друуг бе опитен ловец, който отдавна бе доказал умението си. Дарбата му да изработва сечива бе още по-голяма. Бе тих и сериозен като сина на загиналата си другарка и двамата с Гуув имаха един и същ тотем. Приличаха си и по много други неща и Креб бе сигурен, че духът на тотема на Друуг е създал Гуув. „Жалко, че другарката на Друуг бе призована в отвъдния свят“, мислеше си той. Между двамата съществуваше привързаност, която едва ли щеше да възникне между него и Ага. Но и двамата се нуждаеха от нови другари и Ага вече се бе оказала по-плодовита от първата другарка на Друуг.

Заек се стрелна през пътеката и извади Креб и Айла от мислите им. Момичето се подсети за зайчето в пещерата и пак се замисли за това, за което си мислеше отначало — за бебето на Иза.

— Креб, как така се озова бебето в Иза? — попита момичето.

— Жената поглъща духа на мъжкия тотем — направи небрежен жест Креб, все още погълнат от собствените си мисли. — Той се бори с духа на нейния тотем. Ако мъжкият надделее над женския, една част от него остава, за да започне нов живот.

Айла се огледа, учудена от вездесъщото присъствие на духовете. Не видя никакъв дух, но щом Креб казваше, че ги има, тя му вярваше.

— Духът на всеки мъж ли може да проникне в жената? — продължи тя да пита.

— Да, но само по-силен дух може да надделее над нейния. Често тотемът на мъжа призовава друг дух на помощ. И тогава на другия може да бъде разрешено да остави течността си. Обикновено духът на мъжа й опитва най-често, той й е най-близък, но често се нуждае от помощ. Ако едно момче има същия тотем като другаря на майка си, значи, че ще бъде щастливо — обясни й Креб внимателно.

— Само жените ли могат да имат бебета? — попита тя, запалила се от темата.

— Да — кимна той.

— Необходимо ли е жената да се задоми, за да има бебе?

— Не, понякога поглъща духа, преди да е задомена. Но ако не се задоми докато се роди бебето, това може да му донесе нещастие.

— Аз може ли да имам бебе? — запита тя, изпълнена с надежда.

Креб се замисли за могъщия й тотем. Прекалено бе жизнен. Дори с помощта на друг дух, едва ли някога щяха да го надделеят. „Но много скоро сама ще разбере“, помисли си той.

— Още не си достатъчно голяма — отбягна да й отговори той.

— Кога ще бъда достатъчно голяма?

— Като станеш жена.

— А кога ще стана жена?

На Креб вече му се струваше, че въпросите й нямат край.

— Когато за пръв път духът на тотема ти се пребори с друг дух, ще ти потече кръв. Това показва, че е бил ранен. Малка част от същността на духа, който се е сражавал с него, остава, за да подготви тялото ти. Гърдите ти ще наедреят, а ще настъпят и още промени. След това духът на тотема ти редовно ще се сражава с други духове. Когато дойде време да ти потече кръв, а това не стане, значи духът, който си погълнала е надделял над твоя и се е заченал нов живот.

— Но кога ще стана жена?

— Може би ще трябва да преживееш осем-девет пъти смяната на всички сезони. Именно тогава повечето момичета стават жени, а някои дори на седем години — отвърна той.

— Но колко дълго ще трае това? — настояваше тя.

Търпеливият стар маг отрони въздишка.

— Ела с мен, ще видя дали ще мога да ти обясня — рече той, като вдигна една пръчка и извади кремъчен нож от кесията си. Съмняваше се, че ще разбере, но така поне щеше да престане с въпросите си.

Числата се явяваха сложна абстракция за разбиране от хората на Клана. На повечето дори не им минаваше през ума повече от три — ти, аз и другия. Това не беше въпрос на интелигентност. Например Брун моментално разбираше, ако някой от двадесет и двамата члена на Клана му липсва. Само трябваше да си помисли за всеки отделен човек, а това му се отдаваше доста бързо, без дори да го съзнава. Но да се отъждестви отделната личност с понятие, наречено „едно“, изискваше усилие, на което малцина бяха способни. „Как може един човек веднъж да бъде „едно“, а след това съвсем друг човек да бъде също „едно“, та нали става дума за съвсем различни хора?“ бе обикновено първият им въпрос.

Неспособността на Клана да синтезират и да се абстрахират важеше и за други области на живота им. Имаха име за всяко нещо. Познаваха дъба, върбата, бора, но нямаха общо понятие за всички тях — нямаха дума за дърво. Всеки вид почва, всяка разновидност на скалата, дори разните видове сняг си имаха име. Кланът разчиташе на богатата си памет и на способността да прибавят нови неща към тази памет — почти нищо не забравяха. Езикът им бъкаше от краски и описания, но бе почти напълно лишен от абстракции. Разчитаха Мог-ър да следи малкото неща, които трябваше да се броят — времето между Събиранията на Клановете, възрастта на членовете на Клана, периодът на изолация след церемонията по задомяване и първите седем дни от живота на новороденото. Това, че той можеше да го прави, бе една от най-магическите му способности.

Сядайки, Креб хвана пръчката и здраво я притисна с крак о един камък.

— Според Иза ти си по-голяма от Ворн — започна Креб. — Ворн преживя годината си на раждане, тази на прохождане, на кърмене и на отбиване — обясняваше той, като докато изреждаше годините, правеше по една рязка на пръчката за всяка година. — Ще сложа още една рязка за теб. Ето колко си голяма сега. Ако взема да сложа ръката си върху всяка рязка, с една ръка ще мога да ги покрия всичките, нали така?

Айла гледаше съсредоточено резките, като изпружваше пръстчетата на ръката си. Изведнъж тя засия.

— Аз съм на толкова години — рече тя като му показваше ръчичката си с изопнати пръсти. — Но колко ще трае, преди да мога да имам бебе? — запита тя далеч по-заинтригувана от размножаването, отколкото от смятането.

Сякаш гръм удари Креб. Как момиченцето бе успяло да схване идеята тъй бързо? Дори не бе попитала какво общо имат резките с пръстите, нито пък какво общо имат и двете с годините. За да го схване Гуув, се наложи да повтарят сума ти пъти. Креб изряза още три резки и постави три пръста върху им. На него му бе особено трудно да го научи, понеже имаше само една ръка. Айла погледна другата си ръка и веднага вдигна три пръста, като сви палеца и показалеца си.

— Когато стана на толкова ли? — попита тя, вдигайки отново осемте си пръста. Креб закима в потвърждение. След това направи нещо, което напълно го изуми. На самия него му бяха необходими години, за да усъвършенства това понятие. Свали едната си ръка и протегна само трите пръста. — Ще бъда достатъчно голяма да имам бебе след толкова години — зажестикулира тя уверено, сигурна в извода си. Старият маг бе потресен до дъното на душата си. Немислимо бе едно дете, отгоре на всичко момиче, да достигне до това заключение с такава лекота. Объркването му бе толкова голямо, че дори не можа да схване смисъла на предсказанието й.

— Най-рано по това време по всяка вероятност. Може да не трае толкова, а може би толкова — рече той като направи още две резки на пръчката. — А може и дори повече. Няма начин да разберем със сигурност.

Айла леко се нацупи, вдигна показалеца си, а после и палеца.

— Как да науча повече години? — попита тя.

Креб я изгледа подозрително. Навлизаха в сфера, която дори за него не бе толкова лесна. На Брун едва ли щеше да се понрави, ако разбереше, че това момиче владее толкова могъща магия — магия, отредена само за мог-ъри. Но и любопитството му бе раздразнено. Можеше ли тя да овладее едно толкова напредничаво знание?

— Вдигни ръце и покрий всички резки — нареди й той. След като внимателно постави всичките си пръсти върху резките, Креб изряза още една и постави кутрето си отгоре. — Следващата резка е затулена от малкия пръст на ръката ми. След първата редица трябва да мислиш за първия пръст на ръката на някой друг, а после за следващия пръст на неговата ръка. Разбираш ли? — обясни той със знаци, като не сваляше очи от нея.

Детето дори не смееше да мигне. Погледна ръцете си, после неговата ръка и тогава направи гримаса, която Креб вече бе научил, че изразява задоволство. Тя закима с глава енергично да му покаже, че наистина е разбрала. И тогава тя предприе количествения скок — скок, който почти излизаше извън познанията на Креб.

— А след това ръцете на още някой и на още някой, нали така? — запита тя.

Това вече бе прекалено. Зави му се свят. Креб можеше с труд да брои до двадесет. Цифрите след двадесет губеха очертанията си в някаква смътна безкрайност, наречена „много“. Само в редки случаи след напрегнат размисъл той бе успявал да зърне бегло идеята, която Айла схвана с лекота. Сети се да кимне едва по-късно. Внезапно проумя каква бездна разделяше ума на това момиченце от неговия и това го потресе. С мъка дойде на себе си.

— Я ми кажи как се казва това? — попита я той, за да смени темата, като вдигна пръчката, която бе нашарил с резки. Айла се взря в пръчката, като се опитваше да се сети.

— Върба, мисля — рече тя.

— Правилно — отвърна Креб. Сложи ръка на рамото й и я погледна право в очите. — Айла, най-добре ще е да не споменаваш на никого за тези неща — рече той, като докосваше резките на пръчката.

— Добре, Креб — отвърна тя, като усещаше колко важно е това за него. Бе се научила да разбира действията и израженията му по-добре от всеки друг, освен от Иза.

— А сега е време да се връщаме — рече той. Искаше да остане насаме с мислите си.

— Ама наистина ли? — замоли го тя. — Още е толкова хубаво навън.

— Да, ще трябва — каза той, като се изправи с помощта на тоягата си. — А и не е редно да молиш един мъж, след като вече е решил, Айла — нахока я той благо.

— Да, Креб — отвърна тя, като се поклони смирено, както я бяха учили. Тръгна умълчана до него по пътя към пещерата, но скоро неизчерпаемата й енергия бликна и тя отново хукна напред. Връщаше се тичешком и носеше клонки и камъни, като казваше имената им на Креб и го питаше, когато не можеше да се сети. Той й отвръщаше разсеяно, понеже хаосът в съзнанието му пречеше да се съсредоточи.

 

 

Първите лъчи на зората прогониха забулилия пещерата мрак и мразовитата свежест на въздуха носеше мириса на идещия сняг. Иза лежеше на постелята си и наблюдаваше как познатите очертания на пещерата над нея придобиват форма и яснота в постепенно нарастващата светлина. На този ден дъщеря й щеше да бъде наречена и приета за пълноправен член на Клана, на този ден щеше да бъде призната за жив и жизнеспособен човек. С нетърпение очакваше отменянето на принудителното си уединение, въпреки че докато не спреше да кърви връзките й с останалите членове на Клана щяха да са ограничени до жените.

При настъпване на първата менструация девойките бяха длъжни да прекарат времетраенето на първия си цикъл далеч от Клана. Ако се случеше да е зима, девойките оставаха сами в уединено ъгълче в задната част на пещерата, но пак бяха длъжни да прекарат един менструален период сами през пролетта. Да живее сама бе едновременно страшно и опасно за младата, невъоръжена жена, свикнала на закрилата и присъствието на целия Клан. Това изпитание бележеше прехода от девойка в зряла жена и наподобяваше изпитанието на мъжете — първото убито животно, но завръщането й в лоното на Клана не се ознаменуваше с обред. И въпреки че младите жени разполагаха с огън за защита от хищните животни, не беше напълно изключено някоя от жените да не се завърне — обикновено по-късно някоя група ловци или берачи намираха останките й. На майките на девойките бе позволено да ги посещават веднъж дневно да им носят увереност и храна. Но ако някоя девойка изчезнеше или бе убита, на майката й бе забранено да споменава за случилото се, преди да изтекат определен брой дни.

Стълкновенията, които се водеха от духовете в женските тела в първичната схватка на зараждане на живот, бяха неведомо тайнство за мъжете. Докато жената кървеше, духът на тотема й бе силен, той надделяваше, надвивайки първоизточника на някой мъж и изхвърляйки оплождащата му течност. Ако някоя жена погледнеше мъж през това време, неговият дух можеше да бъде въвлечен във вече загубената схватка. Именно поради тази причина женските тотеми трябваше да не са толкова силни, колкото мъжките, защото дори слабият тотем придобиваше от животворната сила, обитаваща женското тяло. Жените черпеха сили от животворната сила, нали те раждаха новия живот.

В материалния свят мъжът бе по-едър, по-силен, далеч по-як от една жена, но в страшния свят на невидимите сили жената бе надарена с повече власт. Мъжете вярваха, че по-дребното, по-крехко телосложение на жените, което им позволяваше да господстват над тях, възстановява равновесието и на никоя жена не биваше да се позволява да осъзнае пълните си възможности, иначе равновесието щеше да се наруши. Държаха я далеч от пълноценно участие в духовния живот на Клана, за да не разбере истината, с която я бе дарила животворната сила.

На първата им церемония като зрели мъже младежите се предупреждаваха за ужасните последствия, само ако някоя жена зърнеше потайните мъжки обреди и се разказваха легенди за времето, когато жените били тези, които владеели магията да се застъпват пред света на духовете. Мъжете им отнели магията, но не и способностите им. Доста младежи гледаха вече на жените с друго око, след като осъзнаеха тези техни способности. Приемаха мъжките си отговорности много по-сериозно. Жената се нуждаеше от закрила, храна и абсолютно господство, иначе крехкото равновесие на материалните и духовните сили щеше да се наруши и щеше да се прекъсне нишката на съществуващия живот в Клана.

И понеже духовните й сили бяха много по-силни по време на менструация, жената се изолираше. Трябваше да си стои при жените, не й бе позволено да се докосва до храна, която можеше да изяде някой мъж и прекарваше времето си във вършене на маловажни задачи като събиране на дърва или обработване на кожи, които можеше да бъдат носени само от жени. Мъжете не забелязваха съществуването й, напълно я пренебрегваха, дори не я коряха. Ако случайно нечие мъжко око попаднеше на нея, гледаше през нея като да бе невидима.

Наказанието изглеждаше жестоко. Женското проклятие приличаше на смъртното проклятие, най-висшето наказание, налагано на членове на Клана, ако извършеха сериозно престъпление. Само вождът можеше да заповяда на мог-ъра да призове злите духове и да наложи смъртно проклятие. Мог-ърът не можеше да откаже, макар и да бе опасно както за мага, така и за Клана. След като веднъж бе прокълнат, целият Клан нито говореше, нито се виждаше с престъпника. Не му обръщаха внимание, отбягваха го, той вече не съществуваше, все едно че бе мъртъв. Половинката му и семейството скърбяха за смъртта му, не му даваха никаква храна. Малцина напускаха Клана и повече не ги виждаха. Повечето просто преставаха да се хранят, да пият и се изпълняваше проклятието, в което и те вярваха.

В редки случаи смъртното проклятие се налагаше за определен срок, но дори тогава често бе гибелно, защото престъпникът се отричаше от живота, докато траеше проклятието. Но ако преживееше срока на смъртното проклятие, отново го приемаха в редовете на Клана като пълноправен член, дори му възвръщаха предишния ранг. Бе платил дълга си към обществото и престъплението му бе забравено. И въпреки това престъпленията бяха рядкост и подобно наказание се налагаше рядко. Макар че женското проклятие обричаше жената на частична изолация и при това временно, повечето жени посрещаха с радост периодичния отдих от нямащите край желания и бдителните погледи на мъжете.

Иза от все сърце очакваше по-свободното общуване, което щеше да й бъде разрешено след церемонията по наричане. Омръзнало й бе по цял ден да прекарва в ограденото с камъни домашно огнище на Креб и с копнеж поглеждаше към блесналите слънчеви лъчи, които се процеждаха през входа на пещерата през последните няколко дни преди зимните снегове. С нетърпение очакваше знак от Креб, съобщаващ, че той е готов и целият Клан се е събрал. Често наричанията ставаха преди закуска, малко след изгряване на слънцето, докато тотемите още не бяха се отдалечили от пещерата, където бяха закриляли Клана през нощта. Когато я повикаха, тя бързешком се присъедини към останалите и застана пред Мог-ър, свела поглед надолу, докато разповиваше рожбата си. Вдигна нагоре новороденото, докато магът отправи погледа си над главата й и с жестове призова духовете да присъстват на церемонията. После със замах той отпочна.

Бъркайки в държаната от Гуув паница, той прокара ивица от кашата червена охра от точката, където се събираха хребетите на бебешките вежди, до върха на нослето.

— Уба, името на момичето е Уба — извести Мог-ър. Голо-голеничкото бебе, изложено на студения вятър, който подухваше край слънчевата тераса пред пещерата, нададе силен писък, който заглуши одобрителното шушукане на Клана.

— Уба — повтори Иза като гушна треперещата в ръцете й рожба. „Прекрасно име“, помисли си тя, като й се искаше да бе познавала тази Уба, на която бе наречена дъщеря й. Членовете на Клана се точеха покрай нея в редица, като всеки повтаряше името, за да свикнат самите те и тотемите им с тази нова придобивка. Иза внимаваше да държи сведена главата си, за да не погледне, без да иска някой от мъжете, които се изреждаха да признаят дъщеря й. После тя пови новороденото в топлата заешка кожа и я скъта в дрехата си близо до кожата си. Плачът на бебето секна отведнъж, щом взе да го кърми. Иза се оттегли и зае мястото си сред жените, за да отстъпи място на обредите по задомяване.

Единствено за тази церемония се използваше жълта охра като свещена каша. Гуув връчи паницата жълто мазило на Мог-ър, който я притисна здраво с чуканчето на ръката си о кръста си. Гуув не можеше да прислужва като послушник на собственото си задомяване. Зае мястото си пред светия мъж и зачака Грод да доведе дъщерята на другарката си. Ука наблюдаваше всичко това със смесени чувства — на гордост, че дъщеря й толкова сполучливо се задомява и на тъга, задето напуска домашното огнище. Овра, облечена в нова дреха, гледаше в краката си, докато излизаше отпред веднага след Грод, но сдържаното й сведено лице сияеше. Очевидно бе, че не бе нещастна от независещия от нея избор. Седна с кръстосани крака пред Гуув, без да вдига очи.

— Дух на Зубъра, Тотем на Гуув, твоят знак надделя Духа на Бобъра, Тотем на Овра — жестикулираше Мог-ър. — Нека Урсуз се погрижи винаги да е така. Гуув, приемаш ли тази жена?

Гуув отговори като потупа Овра по рамото и със знаци й нареди да го последва в пещерата към мястото, наскоро оградено с речни камъчета, което вече бе домашното огнище на Гуув. Овра скокна и последва своя нов другар. Тя нямаше право на избор, нито пък някой я попита дали тя го приема. Двойката щеше да прекара четиринадесет дни в уединение в пределите на домашното огнище и през това време щяха да спят отделно. На края на уединението щеше да се състои церемония в малката пещера само за мъже за заздравяване на връзката. В Клана задомяването на двама души бе изцяло духовно дело, което започваше с обявяване пред целия Клан, но се консумираше от тайния обред в присъствието само на мъжете. В това първобитно общество сексът бе нещо естествено и необуздано като спането и яденето. Децата го научаваха, както усвояваха други умения и обичаи, като наблюдаваха възрастните и често си играеха на полов акт, имитирайки още от малки действията на възрастните. Често се случваше момче, навлязло в пубертета, все още не убило първото си животно, лутащо се между детското и мъжкото, да обезчести някое момиченце преди още да й е дошла менструацията. Още млади разкъсваха девствените им ципи, въпреки че момчетата малко се бояха като потечеше кръв и бързо-бързо губеха интерес към момичето, ако това се случеше.

Всеки мъж можеше да се облекчи, с която си иска жена, с изключение, по отколешна традиция, на посестримата си. Обикновено, след като една девойка се задомеше, малко или много оставаха верни само от уважение към собствеността на чуждия мъж, но за един мъж се смяташе по-лошо да се въздържа, отколкото да се задоволи с първата срещната. А и жените не бяха чужди на неуловимите, престорено свенливи жестове, които се смятаха за подканящи и насърчаващи харесвания от тях мъж да действа. Според Клана новият живот се пръкваше от вездесъщата същност на тотемите и всякаква връзка между половия живот и раждането на дете бе извън представите им.

Извърши се втора церемония, която свърза Друуг с Ага. При все че двойката бе обречена на изолация, останалите членове на домашното огнище, живеещи в момента с Креб, можеха да ги навестяват, когато си поискат. След като и втората двойка влезе в пещерата, жените се струпаха около Иза и рожбата й.

— Иза, направо имаш късмет с това бебе — коментираше Ебра с ентусиазъм. — Да си призная, малко се разтревожих, когато наумих, че след всичките тези години ти си забременяла.

— Духовете бдяха над мен — отвърна й с жестове Иза.

— Силният тотем ти помага да родиш здрава рожба, след като веднъж бъде сразен.

— Боях се да не би тотемът на момичето да окаже вредно влияние. Толкова различна е на вид, а тотемът й е толкова могъщ, че можеше да се роди уродливо бебе — сподели Аба.

— Айла е късметлийка, донесе ми щастие — бързо се противопостави Иза, като се оглеждаше дали Айла е забелязала. Детето не сваляше очи от Ога, взела новороденото и навъртаща се наблизо, сияеща от радост, сякаш Уба бе нейна рожба. Не беше чула коментара на Аба, но на Иза не й харесваше, че подобни мисли се изказват открито. — Нали ни донесе на всички щастие?

— Но ти нямаше късмет да родиш момче — настоя на своето Аба.

— Аз си пожелах момиче, Аба — рече Иза.

— Иза! Как може да говориш така! — Жените бяха потресени. Много рядко си признаваха, че са предпочитали момиче.

— Че какво толкова е казала? — скочи Ука да защитава Иза. — Родиш син, грижиш се за него, кърмиш го, възпитаваш го, а после като порасне, никакъв го няма. Ако не загине по време на лов, сполетява го някаква друга гибел. Половината момчета загиват още млади. Поне на Овра й остават още годинки да си поживее.

Всички изпитаха състрадание към майката, загубила сина си при срутване на пещерата. Нямаше жена, която да не знаеше колко много скърбеше тя. Ебра тактично промени темета.

— Питам се какво ли ще бъде зимата в новата пещера?

— Ловът беше добър, а и ние събрахме и скътахме сума ти нещо, така че поне храна имаме достатъчно. Ловците излизат днес, може би за последен път. Надявам се в склада да е останало място, че да го замразим всичкото.

— Ика се обади. — А ми се струва, че вече губят търпение.

Най-добре ще е да отидем да им приготвим нещо за ядене.

Жените неохотно оставиха Иза и рожбата й и отидоха да приготвят закуска. Айла приседна до Иза и жената с едната си ръка я прегърна, придържайки с другата бебето. Иза бе в добро настроение — радваше се, че бе навън в този свеж, студен и слънчев ден в началото на зимата, доволна бе, че детето й се бе родило живо и здраво и при това момиче, радваше се на пещерата й, че Креб бе решил да я храни, радваше се на слабото русо необикновено момиче до себе си. „Щерките ми“, мислеше си тя, „и двете са ми дъщери“. Всички знаеха, че Уба ще стане знахарка, но и Айла щеше да бъде такава. „Ще се погрижа за това. Кой знае, може би един ден ще стане прочута знахарка.“