Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (21)

21

Уба се втурна в пещерата като жестикулираше неистово.

— Мамо! Мамо! Айла се върна!

Кръвта се оттегли от лицето на Иза.

— Не! Не може да бъде. Бебето с нея ли е? Уба, ти видя ли я? Каза ли й?

— Да, мамо, видях я. Казах й колко вбесен е Брун, предупредих я да не се връща — отвърна момичето с жестове.

Бързешком Иза се отправи към входа и видя Айла бавно да се приближава към Брун. Строполи се на земята в краката му, като се привеждаше напред, закриляйки рожбата си.

— Подранила е, сигурно погрешно е преценила времето — рече с жестове Брун на магьосника, който забързано се тътреше откъм пещерата.

— Не е преценила погрешно, Брун. Тя знае, че е подранила, върнала се е нарочно — отвърна му със знаци Мог-ър.

Вождът се взря в стареца, чудейки се откъде може да е толкова сигурен. После малко боязливо погледна към младата жена и отново към Мог-ър.

— Сигурен ли си, че заклинанията, които стори да ни предпазят, ще свършат работа? Тя би трябвало още да е в уединение, женското й проклятие още не е отминало, винаги трае повече след раждане.

— Заклинанията си ги бива, Брун, сторени са с костите на Урсуз. Защитен си. Можеш да я „видиш“ — отвърна магът.

Брун се извърна и се вторачи в младата жена, сгушила се над рожбата си, тресяща се от страх. „Би трябвало да я прокълна още сега, мислеше си той гневно. Но днес не е денят за назоваване на детето. Ако Мог-ър е прав, защо е подранила да се върне? И при това с бебето? Трябва още да е живо, иначе защо ще го носи със себе си. Неподчинението й е непростимо, но защо ли е подранила да се върне?“ Не можа да устои на любопитството си и я потупа по рамото.

— Тази недостойна жена прояви непокорство — започна Айла с безмълвни, церемонии движения, без да го гледа право в очите и без да е сигурна, че той ще прояви отзивчивост. Знаеше, че не би трябвало да се опитва да заговори мъж, би трябвало все още да е в уединение, но той я бе потупал по рамото. — Тази жена иска да говори с вожда, ако й бъде позволено.

— Не заслужаваш да говориш, жено, но Мог-ър е призовал закрилата на духовете заради теб. Ако поискам да говориш, духовете ще разрешат. Права си, прояви голямо непокорство, какво имаш да ми кажеш за свое оправдание?

— Тази жена е благодарна. Тази жена познава обичаите на Клана, трябваше да се отърве от новороденото, както й каза знахарката, но тя избяга. Щеше да се върне в деня на назоваването на сина й, така че вождът да бъде принуден да го приеме в Клана.

— Доста си подранила — победоносно зажестикулира Брун. — Още не е дошъл денят за наричане. Мога да наредя на знахарката да ти го вземе още сега.

Напрежението, което сковаваше гърба на Брун, откак Айла си бе отишла, го отпусна, докато жестикулираше и в миг цялата истина се стовари върху му. Традицията го задължаваше да приеме новороденото, само ако бе преживяло седем дни. Пълният срок не бе изтекъл, не му се налагаше да го приема, той не губеше от престижа си, отново владееше положението.

Ръцете на Айла сграбчиха неволно бебето, придържано от наметалото към гърдите й, после тя продължи:

— Тази жена знае, че още не е дошъл денят за наричане. Тази жена осъзна, че не е правилно да се опитва да накара вожда да приеме сина й. Не е женска работа да решава дали детето й трябва да живее или да умре. Само вождът може да вземе това решение. Ето защо тази жена се завърна.

Брун се вгледа в сериозното лице на Айла. „Поне е дошла на себе си навреме“, помисли си той.

— Щом като знаеш обичаите на Клана, защо си се върнала с едно уродливо дете? Иза ми каза, че не си могла да изпълниш дълга си като майка, сега готова ли си да се откажеш от него? Искаш ли знахарката да го стори вместо теб?

Айла се поколеба, захлупвайки сина си с тялото си.

— Тази жена ще се откаже от него, ако вождът й нареди. — Жестовете й бяха бавни, мъчителни, насилени, чувстваше се сякаш някой й въртеше нож в сърцето. — Но тази жена обеща на сина си, че няма да го остави самичък в света на духовете. Ако вождът реши, че бебето не бива да живее, тя го умолява да я прокълне — Изостави церемонния език и го замоли. — Моля те, Брун, моля те да позволиш на сина ми да живее. Ако трябва да умре, не искам да оставам жива.

Страстната молба на Айла изненада вожда. Той познаваше немалко жени, които искаха да запазят рожбите си, въпреки деформациите и физическите недостатъци, но повечето изпитваха облекчение щом се отървяха от тях, колкото се може по-бързо и без шум. Уродливото дете лепваше петно на майката. То караше да бие на очи недостатъка на майката, неспособността й да роди безупречно дете. И това я правеше по-малко желана. Дори и деформацията да бе прекалено незначителна, за да представлява съществен недъг, оставаха съображенията що се отнася до положението на жената и бъдещите й стопани. По-късните години на една майка можеха да се окажат трудни, ако децата й или стопаните на децата й не можеха да се погрижат за нея. Макар че никога не можеше да умре от глад, животът й можеше да се окаже мъчителен. Молбата на Айла бе безпримерна. Майчината обич бе непоклатима, но беше ли достатъчно силна да последва детето си в отвъдния свят?

— Искаш да умреш заедно с уродливото бебе? Защо? — запита Брун.

— Синът ми не е уродлив — отвърна с жестове Айла без ни най-малка следа от предизвикателство. — Просто е различен. Аз съм различна, не приличам на хората от Клана. Както и синът ми. Всяко бебе, което родя, ще прилича на него, ако тотемът ми бъде сразен отново. Никога няма да имам бебе, на което да позволя да живее. И аз не искам да живея, щом всичките ми рожби ще трябва да погинат.

Брун погледна към Мог-ър.

— Ако една жена погълне духа на мъжкия тотем, не трябва ли бебето да прилича на него?

— Да, би трябвало. Но не забравяй, че нейният тотем е мъжки. Навярно тъкмо затова се съпротивлява толкова упорито. Пещерният Лъв може да е искал да бъде част от новия живот. Може да има нещо в това, което казва. Ще трябва да поразмишлявам върху думите й.

— Но въпреки това детето си остава уродливо?

— Това се случва често, когато женският тотем отказва да се предаде напълно. Като резултат бременността и е тежка и детето е недъгаво — отвърна Мог-ър. — Повече ме изненадва, че бебето е мъжко. Ако женският тотем се съпротивлява упорито, обикновено се ражда женска рожба. Но ние още не сме го видели, Брун. Може би е по-добре да го огледаме.

Имаше ли смисъл да си дава труда, питаше се Брун. Защо ли просто да не я прокълне веднага и да се отърве от рожбата й? Подранилото завръщане на Айла и покаяното й пълзене в краката му смири нараненото достойнство на Брун, но гневът му все още не бе се уталожил. На косъм се бе разминал със загубата на престижа си, а не й бе за пръв път да му създава проблеми. Беше се върнала, но какво ли щеше да й текне после? А и освен това предстоеше Събирането на Клановете, както многократно му напомняше Брод.

Едно беше да позволи на Иза да прибере чуждото дете и да го приеме в Клана си. Но Брун имаше повод често да размишлява напоследък върху впечатлението, което това щеше да остави у останалите Кланове, когато пристигнеше на събранието с жена, родена от Другите. Като се върнеше мислено назад, се питаше как така се бе случило, че бе взел толкова нетрадиционни решения. Всяко от тях за момента не изглеждаше чак толкова неразумно. Дори това, че й позволи да ходи на лов му се струваше логично тогава. Но като се съберяха накуп и се погледнеха от гледната точка на външен човек, резултатът бе изумително нарушение на обичаите. Айла бе проявила непокорство, заслужаваше да бъде наказана и проклятието щеше да заличи всичките му тревоги.

Но смъртното проклятие бе сериозна заплаха за Клана, а вече веднъж ги бе оставил на волята на злите духове заради нея. Доброволното й завръщане бе предотвратило позора му — вероятно Иза бе права, тя не е била на себе си от ужас и болка. Наистина каза на Иза, че би размислил върху молбата да остави бебето живо, ако бяха го помолили. Е, нали всъщност го помоли. Тя се завърна, напълно осъзнала степента на прегрешението си, разбирайки какво е сторила и готова да отговаря за постъпката си, като го молеше за живота на детето си. Можеше поне да отгледа бебето, Брун не обичаше да взима прибързани решения. Направи на Айла отривист знак, сочейки към огнището на Креб, после се отдалечи.

Айла се втурна в очакващата я прегръдка на Иза. Ако не нещо друго, поне щеше да види за последен път жената, която познаваше като единствена майка.

 

 

— Всички вие имахте възможност да го огледате — рече Брун. — При нормални обстоятелства не бих ви безпокоил, решението щеше да бъде просто. Но искам да чуя и вашето мнение, смъртното проклятие е неопростима възможност, но не искам да излагам Клана на волята на злите духове отново. Ако решите, че момчето е годно, едва ли бих могъл да прокълна майката. Нея като я няма, ще трябва друга жена да го вземе, ще трябва да живее при някой от вас, чиято стопанка кърми дете. Ако се позволи на бебето да живее, наказанието на Айла няма да бъде толкова сурово. Утре е денят за наричане и затова ще трябва да побързам с решението, а и на Мог-ър ще му трябва известно време, за да се подготви за проклятието, ако това ще бъде наказанието й. Това трябва да стане преди изгрев-слънце утре сутринта.

— Бедата не е само в главата му, Брун — започна Круг.

Ика все още кърмеше най-малкото си дете и Крут не гореше от желание да приеме в огнището си новороденото на Айла, колкото и далечна да изглеждаше тази възможност. — Не стига това, ами дори не може да я държи изправена. Трябва да се придържа. На какво ще прилича, когато стане мъж. Как ще ходи на лов? Той никога не ще може да се изхранва сам, само ще е в тежест на целия Клан.

— Смятате ли, че има вероятност вратът му да заякне? — запита Круг. — Ако Айла умре, ще отнесе със себе си и частица от духа на Ога. Ага би се погрижила за сина й — тя смята, че поне това го дължи на Айла — макар че не вярвам да й се занимава наистина с уродливо дете. Ако тя поиска, предполагам, че и аз ще се съглася, но не и ако това се окаже в тежест за целия Клан.

— Вратлето му е толкова източено и мършаво, а главата му е толкова голяма, че едва ли някога ще заякне достатъчно — забеляза Круг.

— Не го ща, по какъвто и да е повод край огнището си, дори няма да си дам труда да питам Ога какво смята по въпроса. Той не е годен да бъда побратим на синовете й, та нали така ще стане брат на Брак и Грев, това няма да допусна. Брак ще оцелее, па макар и тя да отнесе частица от духа му със себе си. Не разбирам защо изобщо повдигаш този въпрос, Брун. Беше готов да я прокълнеш. Само защото се върна тичешком малко по-рано, ти си готов да я приемеш отново, а отгоре на всичко поставяш и въпроса за приемане на ненормалния й син — зажестикулира непримиримо Брод. — Тя не ти се подчини като избяга, това че се е върнала не прави непокорството й по-малко. Какво има за обсъждане? Бебето е уродливо и тя трябва да бъде прокълната. И туй то. Защо все ни губиш времето с тези събирания заради нея? Ако аз бях вожд, вече щях да съм я проклел. Непокорна е, нахална и влияе лошо и на останалите жени. Как другояче да си обясним постъпката на Иза? — Постепенно Брод се разцепваше от ярост и жестовете му ставаха все по-възбудени. — Тя заслужава да бъде прокълната, Брун, как изобщо можа да ти хрумне нещо друго? Защо не искаш да го разбереш? Да не си сляп? Тя никога не е ставала за нищо. Ако аз бях вожд, първо на първо никога нямаше да я приема в Клана. Ако аз бях вожд…

— Но още не си станал вожд, Брод — отвърна му студено Брун, — а и едва ли ще станеш, ако не можеш добре да се владееш. Та тя е само една жена, Брод, защо толкова се страхуваш от нея? Какво толкова може да ти стори? Тя трябва да ти се подчинява, няма друг избор. „Ако аз бях вожд, ако аз бях вожд“, само това ли имаш да кажеш? Що за вожд е този, който гори от желание да убие една жена и по такъв начин да изложи на опасност целия Клан? — Самият Брун аха да изпусне нервите си. Търпението му към сина на неговата стопанка вече се бе изчерпало.

Мъжете бяха потресени и развълнувани. Откритото съперничество между сегашния вожд и бъдещия ги опечаляваше. Наистина Брод бе прекрачил всякакви граници, но те вече бяха свикнали с изблиците му. Причина за смута им бе самият Брун, никога не бяха виждали вожда на косъм от загуба на самообладание. А и никога досега не бе се усъмнявал пред всички в качествата на сина на стопанката му да го наследи като вожд.

За един напрегнат миг двамата мъже счепкаха погледи в единоборство на волята. Брод пръв сведе поглед. Незастрашаван вече от загуба на престижа си, Брун сигурно бе овладял положението отново. Вождът бе той и не бе готов да отстъпи мястото си. Това накара младежът да бъде нащрек, почвата под краката му не бе толкова сигурна, колкото си мислеше. Брод потисна чувството си за безсилие и горчиво разочарование, което се надигаше в него. „Още я покровителства, помисли си тон. Как е възможно? Та аз съм син на стопанката му, а тя е просто една грозна жена.“ С цената на усилие Брод запази спокойствие като преглътна горчивината, която раздираше гушата му.

— Този мъж съжалява, че накара вожда погрешно да изтълкува думите му — рече Брод с церемонии знаци. — Болката на този мъж са ловците, които трябва да предвожда един ден, ако сегашният вожд смята, че този мъж е способен да ги поведе. Как може един мъж да ходи на лов, ако главата му се клати?

Брун се вторачи сурово и гневно в младежа. Съществуваше някакво противоречие между значението на церемониите жестове и неволните намеци в изражението и позата.

Прекалено учтивият отговор на Брод бе язвителен и това подразни вожда много повече отколкото явното несъгласие. Брод се опитваше да прикрие чувствата си и Брун го знаеше много добре. Но Брун се срамуваше от собственото си избухване. Много добре знаеше, че то бе предизвикано от все по-пренебрежителните забележки, които хвърляха съмнение върху решенията му. Тези забележки бяха засегнали болното място в неговата гордост. Но това го оправдаваше да загуби дотолкова самообладание, че да очерни сина на стопанката си пред всички.

— Чухме мнението ти, Брод — рязко му направи знак Брун. — Много добре разбирам, че като порасне бебето, ще се окаже по-голямо бреме за вожда, който ще дойде след мен, както и за следващия, но все още решавам аз. Ще сторя това, което смятам за най-правилно. Не съм казвал, че бебето ще бъде прието, Брод, или че жената няма да бъде прокълната. Тревогата ми е за Клана, а не за нея или детето й. Смъртното проклятие може да изложи всички ни на опасност, спотайващите зли сили може да ни донесат нещастие, особено след като вече са били на свобода. Смятам, че детето е прекалено уродливо, за да живее, но Айла е сляпа за недъга на рожбата си. Тя просто не го забелязва. Вероятно страстното й желание да има дете е разстроило ума й. Когато се завърна, тя ме помоли да я прокълна, ако синът й не е годен да го приема. Помолих и за вашето мнение, защото исках да знам дали някой от вас вижда нещо в новороденото, което съм пропуснал. Както и да е, не е лесно да се вземе решение дали да я накажа със смъртно проклятие или да уважа молбата й.

Отчаянието на Брод си разсея. „Може пък Брун в крайна сметка да не я покровителства“, помисли си той.

— Прав си, Брун — рече той разкаяно, — вождът би трябвало да мисли за опасностите на Клана му. Този млад мъж е благодарен, че има толкова мъдър вожд за учител.

Брун усети как напрежението го напуска. Замяната на Брод нито за миг не бе представлявала сериозно намерение. Той все още си оставаше сина на стопанката му, любимата му рожба. „Самообладанието невинаги е лесна работа, мислеше си Брун, сещайки се за собственото си раздразнение. На Брод чисто и просто му е малко по-трудно, отколкото на останалите, но върви към подобрение.“

— Радвам се, че го разбираш. Брод. Когато станеш вожд, ще бъдеш отговорен за безопасността и благополучието на Клана.

Забележката на Брун не само накара Брод да разбере, че той пак си остава пряк наследник, но и успокои останалите ловци. Необходимо им бе със сигурност да знаят, че традиционната правота на йерархията на Клана, както и собственото им място в нея, ще бъде запазена. Нищо не ги разстройваше толкова, колкото несигурното бъдеще.

— Именно за благополучието на Клана ми беше думата — рече със знаци Брод. — Не ща мъж в Клана си, който не може да ходи на лов. Каква ще бъде изобщо ползата от сина на Айла? Непокорството й наистина заслужава строго наказание и щом като иска да бъде прокълната, тя ще бъде доволна. По-добре ще ни бъде без тях. Айла наруши традициите на Клана, при това съзнателно. Тя не заслужава да живее. Синът й е толкова уродлив, че и той не заслужава да живее.

Думите му бяха последвани от всеобщото одобрение. Брун забеляза известна доза неискреност в убедителния аргумент на Брод, но си премълча. Враждебността между двамата се бе разсеяла и не искаше да я подклаждат отново. Откритото противоборство със сина на стопанката му безпокоеше Брун толкова, колкото и останалите.

Вождът усети, че би трябвало да присъедини и своето одобрение, но нещо го накара да се подвоуми. „Точно така трябва да се постъпи, още от самото начало тя ни създава главоболие. Разбира се, Иза ще се разстрои, но не съм казал, че ще ги пощадя и двамата, само казах, че ще си помисля. Дори не съм казвал, че ще отгледам бебето, ако се върне, и без това кой изобщо очакваше да се върне? Точно там е работата, никога не съм знаел какво да очаквам от нея. Ако Иза се съсипе от скръб, е, нали остава Уба? В края на краищата нали именно тя е издънка от рода, а ще може да получи още указания от знахарките на Събирането на Клановете. Ако частица от духа на Брак, скътана в нея, умре с Айла, той наистина ли ще загуби чак толкова? Брод това изобщо не го притеснява, за какво да се притеснявам аз? Той е прав, тя наистина заслужава най-суровото наказание, не е ли така? Чак пък такава обич към едно бебе, дори не е естествена. Какво доказват бабешките приказки? Тя дори не може да види, че синът й е уродлив, сигурно не е с всичкия си. Да не би да се дължи на голямата болка по време на раждане? Та мъжете са понасяли и по-голяма болка, нали? Някои дори са се връщали от отвъдното след болезнени наранявания по време на лов. Разбира се, тя е само една жена, не може да се очаква от нея да понесе чак такава болка. Чудя се дали се бе скрила надалеч? Пещерата, за която спомена, не може да бъде чак толкова далеч, не е ли така? Тя едва не умря по време на раждане, твърде немощна бе, за да отиде надалеч, но защо не успяхме да я открием? Освен това, ако я оставим жива, ще трябва да я взема на Събирането на Клановете. Какво ли ще си помислят останалите Кланове? Още по-лошо ще стане, ако оставя уродливото й дете да живее. Може пък и Брод да не ми създава толкова главоболия, може да стане по-въздържан, ако нея я няма. Той е безстрашен ловец, от него ще стане добър вожд, само да имаше малко повече чувство за отговорност, само още мъничко самообладание. Може би трябва да го сторя заради Брод. За сина на стопанката ми може пък да е за добро, ако я няма. Точно това е правилното решение, наистина е така, това е правилното решение, нали?“

— Взех решение — даде знак Брун. — Утре е денят за наричане. — Като се пукне зората, преди още слънцето да се е показало…

— Брун! — прекъсна го Мог-ър. Той бе гледал да стои далеч от спора, никой от присъстващите не го бе виждал често от раждането на детето на Айла насам. Бе прекарвал по-голямата част от времето си в мъничката ниша в търсене на обяснение за постъпките на Айла. Знаеше колко усилия й струваше да възприеме обичаите на Клана и смяташе, че бе успяла. Бе убеден, че има нещо друго, нещо, за което не знаеше и това нещо я бе довело до тази крайност. — Преди да обявиш решението си, Мог-ър иска да говори.

Брун се вторачи в Мага. Както обикновено изражението му бе загадъчно. Брун никога не бе успявал да прочете мислите на Мог-ър по изражението му. „Какво толкова не премислих, та иска да го каже? Взех решение да я прокълна и той прекрасно го разбра.“

— Мог-ър може да говори — направи знак той.

— Айла си няма стопанин, но аз винаги съм се грижил за прехраната й. Ако ми позволите, искам да говоря като неин стопанин.

— Говори, щом искаш, мог-ър, но какво ли може да добавиш? Вече взех предвид неоспоримата й обич към детето, както и болката и страданията, свързани с раждането му. Разбирам колко тежко може да се окаже на Иза, знам, че това може да я съсипе съвсем. Премислих всяка възможна причина за извинение на постъпката й, но фактите са си факти. Бебето й не е годно да бъде прието според мъжете. Думите на Брод са ясни — и двамата — и двамата не заслужават да живеят.

Мог-ър се изправи на крака, после захвърли тоягата си настрани. Загърната в тежкия ямурлук от меча кожа, фигурата му бе величествена. Само по-старите хора, както и Брун, го познаваха не като Мог-ър. Мог-ърът, най-таченият мъж от всички, който общуваше със света на духовете, най-могъщият магьосник на Клана. Когато по време на церемония изпаднеше в красноречие, се превръщаше в обаятелен, всяващ страхопочитания закрилник. Именно той дръзваше да излезе очи в очи с невидимите сили, далеч по-страховити, от който и да е налитащ звяр, сили, които можеха да превърнат и най-неустрашимия ловец в треперещ страхливец. Сред присъстващите нямаше мъж, който да не се чувстваше по-сигурен, защото знаеше, че именно той е магьосникът на техния Клан, нямаше мъж, който да не е изпитвал страх от мощта и магията му в някой миг от живота си и имаше само един, Гуув, който се осмеляваше да си мисли, че един ден ще застане на неговото място.

Единствено Мог-ър стоеше между мъжете от Клана и страховитата неизвестност и те мислено го смятаха за част от нея. Тя му придаваше необясним ореол, който не го напущаше и в светския му живот. Дори когато седеше в пределите на камъните на своето огнище, заобиколен от жените си, представата за него не бе като за човек. Той бе повече от това, по-различен, той бе Мог-ър.

Щом всяващият страхопочитание тачен мъж обиколи поред всички мъже с едничкото си унищожително око, нямаше човек, включително и Брод, който да не се загърчи от смущение в дъното на душата си, внезапно осъзнал, че жената, която бяха осъдили, на смърт, живееше край неговото огнище. Мог-ър рядко използваше силата на присъствието си не по предназначение, но този път се налагаше. Накрая се обърна към Брун.

— Стопанинът на една жена има право да се застъпи за живота на уродливото дете. Аз ви моля да пощадите живота на сина на Айла, а от неговото име ви моля да пощадите и нейния живот.

Всички доводи, които непосредствено преди това Брун бе обмислял като основание да пощади живота й, сякаш сега натежаха, а аргументите, които я осъждаха на смърт, като че ли станаха по-маловажни. Той едва не се съгласи само заради убедителността на молбата на Мог-ър и това, че не отстъпи, говореше за силата на характера му. Но той бе вожд. Не можеше да капитулира толкова лесно пред очите на хората си и въпреки силното желание да отстъпи пред силата на магията на могъщия мъж, той удържа.

Когато Мог-ър забеляза, че мимолетната нерешителност отстъпва пред твърдата непоколебимост, магът като че ли се промени пред взора на Брун. Неземната му същност го напусна. Превърна се в сакат старец под ямурлука от меча кожа, изправил се, доколкото му позволяваше здравия крак без помощта на тоягата му. Когато заговори, жестовете му бяха прости, усилвани от дрезгавите слова на всекидневната реч. Лицето му бе придобило непоколебимо и все пак необичайно уязвимо изражение.

— Брун, откакто намерихме Айла, тя живее край моето огнище. Според мен всички ще се съгласите, че жените и децата се вглеждат в мъжа край огнището за образец на мъжете в Клана. Той е техният модел, техният пример за това, което трябва да представлява мъжа. За Айла аз бях примерът, в нейните очи аз бях мерилото. Аз съм уродлив, Брун. Какво лошо има в това, че на една жена, която е израсла покрай уродлив мъж, когото е смятала за образец, й е трудно да схване уродливостта на детето си? На мен ми липсва едното око и едната ръка, половината ми тяло е спаружено и недъгаво. Аз съм половин човек, при това по рождение. Айла ме възприемаше като цял. Тялото на сина й е читаво. Има две очи, две здрави ръце, два здрави крака. Как може да очаквате от нея да види нещо уродливо в него? Аз поех отговорността да я подготвя. Трябва да поема вината за нейните грешки. Именно аз не обърнах внимание на незначителните отклонения от обичаите на Клана. Дори те убедих да ги приемеш, Брун. Нали съм Мог-ър? Разчиташ на мен да разгадая желанията на духовете, а не можеш да минеш без моята преценка за обичаите им. Не смятах, че грешим чак толкова. Невинаги й беше лесно, но си мислех, че е станала свястна жена от Клана. Сега смятам, че съм бил твърде снизходителен към нея. Не й разясних добре задълженията й. Рядко я укорявах и никога не съм й посягал, често й позволявах да прави каквото си поиска. А сега трябва да плати за моето недоглеждане. Но Брун, сърцето не ми даваше да бъда строг с нея. Никога не си взех стопанка. Бих могъл да си избера някоя жена и на нея щеше да й се наложи да живее с мен, но не го сторих. И знаете ли защо? Брун, ти знаеш как ме гледат жените. Знаеш как ме отбягват. И аз като всеки мъж имах нужда да се облекча, когато бях млад, но се научих да се владея, когато жените ми извръщаха гърбовете си, за да не ме видят как давам знак. Не ми даваше сърцето да натрапя себе си, сакатото си уродливо тяло на жена, която ме отбягва, която, само като ме види, се извръща погнусена. Но Айла никога не се извърна от мен. Още в самото начало тя посегна да ме докосне. Тя не се боеше от мен, не се гнусеше. Обичаше ме без задръжки, прегръщаше ме. Брун, как бих могъл да я гълча? Живея в този Клан откакто съм се редил, но така и не се научих да ходя на лов. Как да отиде на лов един еднорък, сакат човек? Бях в тежест, присмиваха ми се, наричаха ме жена. Сега съм Мог-ър и никой не ми се присмива, но така и си останах без обред за мъжка зрелост. Брун, аз не съм и половин мъж, аз изобщо не съм мъж. Само Айла ме уважаваше, обичаше ме — не магьосника, а човека, обичаше ме като нормален човек. И аз я обичам като детето на стопанката, която така и нямах — Креб отметна с рамене ямурлука, който бе навлякъл да прикрие килнатото му на една страна, уродливо, недъгаво тяло и протегна напред чуканчето на ръката си, което винаги криеше.

— Брун, ето това е човекът, когото Айла смяташе за нормален. Това е мъжът, който бе образец за нея. Това е мъжът, когото обича и сравнява със сина си. Погледни ме, братко мой! Да не би аз да заслужавам да живея? Да не би синът на Айла по-малко да заслужава да живее?

Кланът взе да се трупа пред пещерата в сумрачния, полумрак преди зазоряване. Ситният, мъглив дъждец караше и дърветата мокро да проблясват и се стичаше на мънички капчици по коси и бради. Тънки, разклоняващи се поточета, стичащи се от забулените с мъгла планини, а по-гъсти преспи ефирна мараня скриваха от погледа всичко, освен най-близките предмети. Рътлината на изток се извисяваше неясно сред воала на ширналата си мъгла в просветляващия мрак, като трепереше смътно току на границата на видимостта.

Айла лежеше будна върху кожите си в сумрачната пещера и гледаше как Иза и Уба се движат мълчаливо из дома, стъкват въглените в огнището и слагат вода да кипне за утринния чай. Бебето й бе до нея и в съня си издаваше сучещи звуци. Не бе мигнала цяла нощ. Първоначалната й радост като видя Иза бързо бе отстъпила на безутешната тревога. Първите опити за разговор секваха рано и трите жени от огнището на Креб прекараха целия дълъг ден след завръщането на Айла в пределите на граничните камъни, като споделяха отчаянието си с изтерзани погледи.

Кракът на Креб не бе стъпвал във владението му, но Айла успя веднъж да улови окото му, докато излизаше от мъничката съседна пещера, за да се присъедини към мъжете за събирането, свикано от Брун. Той бързо отвърна поглед от безмълвната й молба, но не и преди тя да зърне обичта и състраданието в мекото му, бистро око. С Иза се спогледаха възбудено и с разбиране, когато видяха Креб да бърза за обителта на духовете след разговора с Брун, проведен в един отдалечен край на пещерата с предпазливи жестове. Брун бе взел решение и Креб отиде да се приготви за своето участие. Повече не видяха магьосника.

Иза донесе на младата майка чая в познатата костена купичка, която от няколко години бе нейна, после приседна кротко до нея, докато го изсърба. И Уба си присъедини, но и тя не можеше да предложи нищо за утеха, освен присъствието си.

— Почти всички са излезли. Най-добре ще е да вървим — направи знак Иза като взе чашата от младата жена. Айла кимна. Стана, уви сина си в наметалото за носене, после вдигна рунтавата кожа от леглото и я метна върху раменете си. С проблясващи от сълзи очи, които заплашваха да рукнат всеки миг, Айла погледна Иза, после Уба и с болезнен вик протегна ръце и към двете. Трите се вкопчиха в неразривна прегръдка. После с унило сърце и провлачена походка Айла излезе от пещерата.

Забила очи в земята, съзирайки тук-там следата от нечия пета, отпечатъци от пръсти, неясните контури на крак, обут в халтав кожен опинец, Айла имаше странното усещане, че това става преди две години и тя излиза след Креб от пещерата, за да научи присъдата си. „Трябваше още тогава да ме прокълне завинаги, помисли си тя. Сигурно съм родена, за да ме проклинат, защо иначе ще трябва да се повтаря всичко това? Този път ще отида в света на духовете. Знам едно биле, което ще ни приспи и двамата и няма повече да се събудим, поне на този свят. После бързо ще се съвземем и ще тръгнем заедно из отвъдния свят.“

Стигна до Брун, строполи се на земята, като се взираше в познатите нозе, увити в кални опинци. Просветляваше, слънцето скоро щеше да изгрее. „Брун ще трябва да побърза“, помисли тя и усети потупване по рамото. Бавно тя вдигна поглед към брадясалото лице на Брун. Той заговори, без какъвто и да е увод.

— Жено, ти умишлено потъпка обичаите на Клана и трябва да бъдеш наказана — направи неумолим знак, а Айла кимна. Това беше самата истина — Айла, жена от Клана, бъди прокълната. Никой няма да те вижда, никой няма да те чува. Ще изтърпиш пълното уединение на женското проклятие. Няма да напускаш пределите на огнището на стопанина си, докато следващата луна навлезе в сегашната си фаза.

Изумена, невярваща на ушите си Айла не сваляше очи от суровото лице на вожда. Женското проклятие, а не смъртното! Не пълно и окончателно отлъчване, а незначително уединение в пределите на огнището на Креб. Какво значение имаше, че никой друг от Клана няма да забелязва съществуването й в продължение на цял месец, нали в крайна сметка щеше да има Иза, Уба и Креб? А след това можеше отново да се присъедини към Клана като всяка нормална жена. Но Брун не беше свършил.

— Освен това ти се забранява да ходиш на лов и дори да говориш за лов, докато Кланът не се завърне от Събирането на Клановете. Докато не окапят листата на дърветата, ти се забранява да ходиш, където и да е, освен когато се налага. Когато отиваш да търсиш билки за целебна магия, ще ми казваш къде отиваш и ще се връщаш на време. Винаги ще искаш разрешение от мен, преди да напуснеш пределите на пещерата. А и ще ми покажеш къде се намира пещерата, където си се крила.

— Да, да, разбира се, каквото кажеш — кимаше Айла. Носеше се върху топлия облак на еуфорията, но следващите слова на Вожда раздраха настроението й като леденото копие на някоя мразовита мълния, удавяйки въодушевлението й в мътния порой на отчаянието.

— И пак остава въпросът с уродливия ти син, който стана причина за непокорството ти. Вече никога не бива да се опитваш да принудиш някой мъж, да не говорим за вожда да постъпи противно на волята си. Никоя жена не бива да се опитва да се наложи на мъжа… — рече Брун, после даде знак.

Айла отчаяно се вкопчи в рожбата си и погледна в посоката, в която гледаше Брун. Нямаше да позволи да й го отнемат, просто нямаше. Видя Мог-ър да излиза куцукайки от пещерата. Когато го видя да отмята на страна мечата си кожа и зърна боядисаната в червено плетена купа, здраво притискана от чуканчето на ръката му към кръста, лицето й пламна от невероятна радост. Извърна се нерешително пак към Брун, несигурна дали това, което си бе помислила, може да бъде истина.

— … ами може да попита — довърши думите си Брун. — Мог-ър те чака, Айла. Синът ти трябва да бъде наречен, ако иска да стане член на Клана.

Айла бързешком се изправи на крака и се втурна към мага, изваждайки бебето си от наметалото и свличайки се в краката му, му подаде голичкия младенец. Първият му писък, задето го бяха отделили от топлата майчина гръд и го излагаха на влажния, хладен въздух, бе приветстван от първите лъчи на слънцето, които надзъртаха над билото на рида и проблясваха през мъгливата мараня.

Име! Тя дори не бе помислила за име, дори не бе се запитала какво ли име ще избере Креб за сина й. С церемонии жестове Мог-ър призова духовете на тотемите на Клана да присъстват, после бръкна в кухата купа и загреба мъничко червена каша.

— Дърк — рече той високо, заглушавайки мощния рев на ядосаното и измръзнало бебе. — Името на момчето е Дърк — После прекара червена черта от мястото, където се сключваха двата надочни хълма на бебето до връхчето на мъничкото му носле.

— Дърк — повтори Айла като притисна своя син по-близо до себе си, за да го стопли. „Дърк, като Дърк от преданието, мислеше си тя. Креб знае, че това предание винаги ми е било любимо.“ Името бе необичайно за Клана и мнозина бяха изненадани. Но може би това име, изровено от недрата на древността и съдържало неясни, странични значения, бе подходящо за едно момче, чийто живот още от самото начало бе висял на косъм.

— Дърк — рече Брун и пръв се нареди в редицата покрай Айла. На Айла й се стори, че зърна проблясък на нежност у суровия, горд вожд, щом като го погледна с благодарност. Повечето лица танцуваха замръзнали пред просълзените й очи. Колкото и да се опитваше не можа да се овладее и сведе очи като се мъчеше да скрие сълзите си. „Не мога да повярвам, направо не мога да повярвам, мислеше си тя.

Наистина ли е това? Имаш си име, рожбо моя. Брун те прие, сине мой. Да не би да сънувам?“ Сети се за блестящите късчета железен пирит, намерени от нея и мушнати в амулета й. „Било е знак, Велики Пещерни Лъве, наистина е било знак.“ От всички предмети в амулета си най-много ценеше тях.

— Дърк — чу тя да казва Иза и вдигна очи. Радостта на лицето на жената не бе по-малка от тази на Айла, въпреки че очите й бяха сухи.

— Дърк — изрече Уба и с бърз жест добави — Толкова се радвам.

— Дърк — този път бе изречено с насмешка. Айла вдигна очи на време и видя Брод да се извръща. Изведнъж си спомни чудатата идея, която й бе хрумнала докато се спотайваше в мъничката пещера, за това как мъжете зачеват бебета и потрепера при мисълта, че по някакъв начин Брод е отговорен за зачеването на сина й. В залисията си не бе забелязала схватката между волята на Брун и тази на Брод. Младежът смяташе да не признае приемането на най-новия член на Клана и само непосредствената заповед на вожда най-сетне разреши въпроса. Айла го гледаше как се отдалечава от групичката със стиснати юмруци и напрегнати мишци.

„Как можа?“ Брод навлезе в гората, за да се отдалечи от омразното местопроизшествие. „Как можа?“ Ритна един дънер в напразен опит да излее отчаянието си и го запрати да се търкаля по склона. „Как можа?“ Вдигна як клон и го стовари с трясък в едно дърво. „Как можа? Как можа?“ В съзнанието си Брод непрестанно си повтаряше тези слова, докато стоварваше юмрука си за кой ли път в покрития с мъх рид. „Как можа едновременно да я остави жива и да приеме бебето й? Как можа да го стори?“