Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (18)

18

Жената Която Ловува заслужи напълно прозвището си през зимата, когато караше десетата си година. Иза изпита лично удовлетворение и малка доза облекчение, когато забеляза промените в момичето, предвестници на настъпващото първо кръвотечение. Разширилият се ханш и двете издутини, напиращи отпред, променяха очертанията на източеното й, детско телце и най-сетне убедиха жената, че странната й дъщеря не е обречена на вечно детство. Набъбналите зърна на гърдите, финия полов мъх и окосмяването под мишниците бяха последвани от първата менструация на Айла — за пръв път духът на тотема й бе встъпил в бой с друг.

Сега Айла разбра, че е малко вероятно да роди — тотемът й бе прекалено могъщ. Искаше да има бебе — още откак се роди Уба тя искаше да си роди свое бебе, което да обича и за което да се грижи, — но тя преминаваше изпитанията и ограниченията, налагани от могъщия Пещерен Лъв. Винаги й бе харесвало да се грижи за новородените и децата на увеличаващия се Клан, когато майките им бяха заети и изпитваше истинска ревност, когато отидеха при някоя друга да ги кърми. Но сега поне беше жена, вече не беше дете, по-високо на ръст от жена.

Айла изпитваше искрено състрадание и се поставяше на мястото на Овра, която пометна още няколко пъти, макар и в началото на бременността и при това не толкова трудно. Тотемът на Овра — Бобърът — също бе в известен смисъл твърде свиреп. Изглежда й бе писано да остане бездетна. Още от лова на мамути и особено след като Айла достигна физическа зрялост, двете млади жени често си правеха компания. Кротката женица не бе от приказливите — по природа бе затворена, пълна противоположност на открития и дружески нрав на Ика, — но Айла и Овра се радваха на разбирателство, което прерасна в искрено приятелство, разраснало се, за да включи и Гуув. Обичта между младия ученик и стопанката му не бе тайна за никого. Това караше всички още повече да съжаляват Овра. След като стопанинът й проявяваше такова разбиране и толкова нежност към неспособността й да му роди дете, всички разбираха, че това дори я кара повече да го желае.

Ога отново бе трудна, за голяма радост на Брод. Бе забременяла скоро след като отби тригодишния Брак. По всичко си личеше, че щеше да бъде плодовита като Ага и Ика. Друуг се убеди, че двегодишният син на Ага ще стане майсторът на сечива, когото толкова желаеше, след като един ден завари момчето да чука камъни един о друг. Намери камък за чукане, който да приляга на малката, пухкава ръчица на Грууб и му разреши да си играе край него докато работеше и почукваше по кремъчните отломъци, имитирайки каменоделеца. Двегодишната дъщеря на Ика, Игра, обещаваше да стане общителна като майка си — жизнерадостно, бузесто, мило момиченце, на което всички се радваха. Кланът на Брун се множеше.

Айла прекара няколко дни през ранната пролет далеч от Клана — според изискванията на женското проклятие — в малката пещера на високопланинското си убежище. След далеч по-мъчителното смъртно проклятие това сега й се струваше като почивка. Времето използваше да усъвършенства отделните елементи и да заостри майсторството си с прашката след дългата зима, въпреки че през цялото време се налагаше да си припомня, че вече не трябваше да го крие. И макар че не й беше трудно сама да си набавя храна, тя жадуваше за всекидневните срещи с Иза на предварително уречено място край пещерата на Клана. Иза й носеше повече храна, отколкото тя можеше да изяде, но и нещо повече — компания. Все още й беше трудно да прекарва нощите сама, макар да знаеше, че отшелничеството й е ограничено и ще трае кратко време и това да й помагаше.

Често посещенията траеха до мръкване и Айла трябваше да осветява с факла пътя си на връщане. Иза никога не можа да преодолее страховете си за сърнешката кожа, която Айла си бе съшила, докато беше „мъртва“, така че младата жена реши да я остави в малката пещера. Нещата, които една млада жена трябваше да умее, Айла бе усвоила от майка си, точно както всички останали млади жени. Иза й даваше ивица мека, попиваща кожа, които се носеха привързани за ремък на кръста и й обясни какви точно знаци да прави, когато заравя ивиците, оцапани от менструационното течение дълбоко в земята. Обясни й се и каква точно поза да заеме, ако някой мъж реши да облекчи нуждите си с нея, какви движения да прави и как да се почисти след това. Айла вече беше жена, можеше да се наложи да изпълни всички задължения на една напълно зряла жена, член на Клана. Говореха за сума ти неща, които интересуваха жените, макар и някои да й бяха познати от обучението й като церителка. Обсъждаха раждането, кърменето и церовете срещу спазма. Иза й обясни позите и движенията, смятани за прелъстителни от мъжете на Клана, начините една жена да поощри някой мъж у него да се развие желание да облекчи нуждите си. Говориха и за отговорностите на задомените жени. Иза каза на Айла всичко, което майка й бе разправяла, но насаме се чудеше дали на непривлекателното момиче изобщо някога ще й потрябват толкова знания.

За един въпрос Иза изобщо не отвори дума. Повечето девойки по времето, когато станеха жени, обикновено бяха хвърлили око на отделен младеж. Макар че тази работа не зависеше нито от девойката, нито от майка й, майката, ако беше в добри отношения със стопанина си, можеше да му сподели желанията на дъщеря си. Стопанинът, ако решеше, можеше да го съобщи на вожда, от който зависеше решението. Ако нямаше други съображения и особено ако въпросният младеж не бе безразличен към девойката, вождът можеше да позволи да се изпълнят желанията на девойката.

Това невинаги ставаше, със сигурност не бе станало в Изиния случай, но темата за задомяване изобщо не се зачекна в разговорите на Иза и Айла, въпреки че обикновено тя най-много интересуваше станалата за задомяване девойка и майка й. В Клана нямаше незадомен младеж и Иза бе сигурна, че дори да имаше, едва ли щеше да желае Айла повече, отколкото биха я поискали за втора жена. А и самата Айла не проявяваше кой знае какъв интерес към тях. Тя дори не се бе замисляла за стопанин, докато Иза не заговори за задълженията на задомената жена. Но по-късно се сети за това.

 

 

В едно слънчево, пролетно утро, малко преди да се върне, Айла отиде да напълни меха на вира край извора до пещерата. Всички още бяха вътре. Коленичи и се наведе като бе готова да гребне с меха и изведнъж замръзна. Утринното слънце с полегатите си лъчи придаваше на застиналата вода огледална повърхност. Айла се ококори на непознатото лице, което я гледаше от вира, за пръв път виждаше собственото си отражение. Повечето вода край пещерата бе във формата на бълбукащи реки и ручейчета и обикновено тя не поглеждаше във вира, докато не потопеше съда, който искаше да напълни, като по този начин нарушаваше застиналата повърхност.

Девойката изучаваше лицето си. То бе донякъде квадратно, с добре очертана челюст, смекчавано от все още закръглените от младостта бузи и дългата, гладка шия. Брадичката й имаше намек за трапчинка, устните й бяха сочни, а носът й бе прав и като изваян. Ведрите й, сиво-сини очи бяха очертани от гъсти мигли, един-два оттенъка по-тъмни от златистата коса, падаща на гъсти, меки вълни чак до кръста й, която проблясваше с отражения на слънцето. Вежди с цвета на миглите й описваха дъга над очите й върху гладкото, право и открито чело без ни най-малкия намек за характерните изпъкнали хребети на веждите. Айла се отдръпна поразена от вира и се втурна в пещерата.

— Айла, какво е станало? — запита с жестове Иза. Явно нещо бе разтревожило дъщеря й.

— Мамо! Току-що се видях във вира. Толкова съм грозна! О, мамо, защо ли съм толкова грозна? — прозвучаха възбудените й слова. Хвърли се в прегръдката на жената и избухна в сълзи. Откак се помнеше, Айла не бе виждала други хора, освен хората от Клана. Тя нямаше друг критерий. Те бяха свикнали с нея, но за самата нея тя изглеждаше толкова по-различно от всички около нея, бе уродливо различна.

— Айла, Айла — утешаваше я Иза, гушнала в прегръдката си ридаещото девойче.

— Не знаех, че съм толкоз грозна, мамо. Не знаех. Кой ли мъж ще ме пожелае? Никога няма да се задомя. И никога няма да имам бебе. Изобщо нищо няма да имам. Защо ли трябва да съм толкоз грозна?

— Не знам дали наистина си толкова грозна, Айла. Ти си просто различна.

— Грозна съм! Грозна! — разтърси глава Айла като не искаше да я утешават. — Само ме погледни! Колко съм дълга, по-висока съм от Брод и Гуув. Висока съм почти колкото Брун! А и съм грозна. Дълга и грозна съм и никога няма да имам стопанин — зажестикулира тя посред нови хлипове.

— Айла! Престани! — изкомандва Иза и я разтърси за раменете. — Външността не зависи от теб. Ти не си се родила в Клана, Айла, рожба си на Другите и на тях приличаш. Това не може да се промени, трябва да се примириш. Вярно е, че може никога да не си намериш стопанин. Можем ли нещо да направим, ще трябва и с това да се примириш. Но и това не е сигурно, все има някаква надежда. Ти скоро ще станеш знахарка и то знахарка от моето потекло. Дори и без стопанин ти няма да бъдеш жена без положение, без стойност.

— Следващото лято е Събирането на Клановете. Ще дойдат сума ти Кланове, та това не е единственият Клан, нали знаеш? Може да си намериш другар в някой от другите Кланове. Може да не е млад и с високо положение, но все пак другар. Зуг има много добро мнение за теб, имаш късмет, че толкова те уважава. Вече е дал на Креб послание, което той ще вземе със себе си. Зуг има рода в друг Клан, каза на Креб да им съобщи колко те уважава. Според него от теб ще стане добра стопанка и ги моли да те имат предвид. Дори каза, че би те взел, ако бе по-млад. Не забравяй, че ние не сме единственият Клан, това не са единствените мъже на този свят.

— Наистина ли Зуг каза така? Даже, въпреки че съм толкова грозна? — запита с жестове Айла и в очите й проблесна лъч надежда.

— Да, така рече Зуг. С неговата препоръка и положението, което ти осигурява потеклото ми, не ще и дума, че някой мъж ще те вземе, макар и да изглеждаш различно.

Айла се усмихна неуверено.

— Но това няма ли да значи, че ще трябва да си тръгна оттук? Да живея някъде другаде? Не искам да напускам нито теб, нито Креб, нито Уба.

— Айла, та аз съм стара. И Креб не е младеж, а след няколко години Уба ще стане жена и ще се задоми. И тогава какво ще правиш? — запита с жестове Иза. — Все някой ден Брун ще предаде водачеството на Брод. Не мисля, че трябва да останеш в този Клан, когато Брод стане вожд. Според мен ще е най-добре да се махнеш оттук и Събирането на Клановете може да се окаже най-добрата ти възможност.

— Предполагам, че имаш право, мамо. Не мисля, че ще искам да живея тук, когато Брод стане вожд, но мразя мисълта, че ще ви напусна — рече тя със смръщено лице, после то се проясни. — Но до следващото лято има цяла година. Дотогава не трябва да се притеснявам.

„Цяла година, помисли си Иза. Моя Айла, детето ми. Навярно трябва да станеш на моите години, за да разбереш колко бързо отлита една година. Нали не искаш да ме напуснеш? Ти не знаеш колко ще ми липсваш. Де да имаше мъж от този Клан, който да те вземе. Де да не ставаше Брод вожд.“

Но жената с нищо не издаде мислите си, докато Айла бършеше сълзите си, а после се върна да налее вода. Този път избягваше да гледа във вира.

По-късно следобед Айла стоеше на края на гората и през шубраците гледаше към пещерата. Неколцина работеха навън или си приказваха. Премести двата заека, преметнати през рамо, хвърли поглед към прашката си, мушната в ремъка на кръста й, набута я в гънка на дрехата си, после я извади и пак я мушна на видно място в пояса си. Отново погледна към пещерата и боязливо пое натам.

„Брун каза, че може да ходя на лов, мислеше си тя. Нали устроиха церемония, за да ми позволят. Аз съм ловец. Жената Която Ловува.“ Айла вирна брадичка и се показа от скриващата я зеленина.

За един дълъг миг всички пред пещерата замръзнаха и не откъсваха очи от младата жена, крачеща към тях с два заека, преметнати на рамо. Щом се окопитиха от слисването си и осъзнаха колко неприлично е държанието им, те отвърнаха очи. Лицето на Айла пламтеше, но тя крачеше право напред с упорита непоколебимост, като не обръщаше внимание на потайните погледи. Отдъхна си, когато стигна до пещерата, след като премина през предизвикателството на слисаните погледи и се радваше на хладната, сумрачна вътрешност. По-лесно бе да отбягва погледите на хората вътре.

И Иза зяпна от учудване, когато Айла стигна до огнището на Креб, но бързо-бързо се съвзе и отвърна очи, без изобщо да отваря дума за зайците. Не знаеше какво да каже. Креб седеше на мечата кожа и очевидно размишляваше, та изглеждаше, че не я забеляза. Беше я видял да влиза в пещерата и докато стигне до огнището, той бе успял да прикрие изражението си. Никой дума не каза, когато тя хвърли животните край огъня. Миг по-късно връхлетя Уба, а нейните реакции хич не страдаха от скрупули.

— Наистина ли ти ги удари самичка, а Айла? — запита тя.

— Да — кимна Айла.

— Като ги гледам май са хубавички, тлъсти зайци. С тях ли ще се нагостим за вечеря, майко?

— Ами, да, май така ще стане — отвърна Иза, все още смутена и несигурна.

— Аз ще ги одера — рече на часа Айла, изваждайки ножа си Иза погледна за миг, после си приближи и взе ножа от ръката й.

— Не, Айла. Ти си ги ударила, а аз ще ги одера.

Айла си оттегли, докато Иза дереше зайците, набързо ги набучи на шиш и ги постави върху огъня. Изпитваше същото неудобство като Иза.

— Яденето си го биваше, Айла — рече Креб по-късно, като все още избягваше открито да говори за лова на Айла, но пък Уба не изпитваше подобни угризения.

— И зайците си ги биваше, Айла, ама защо следващия път не удариш няколко яребици — рече тя. Уба предпочиташе като Креб тлъстите птици с оперените крачка.

Когато Айла донесе улова си следващия път в пещерата, изненадата не бе толкова голяма и не след дълго ловуването й стана нещо обичайно. С ловец край огъня, Креб намали пая, който взимаше от останалите ловци, като изключим едрите животни, за които само мъжете ходеха на лов.

За Айла това бе усилена пролет. Делът й от женските работи бе намален поради това, че ходи на лов, а и трябваше да събира билки за Иза. Но на Айла й харесваше, бе изпълнена с енергия, по-щастлива не се помнеше. Радваше се, че може да ходи на лов, без да се крие, радваше се, че отново е сред хората от Клана и бе щастлива, че най-сетне бе жена, както и за възникналите по-тесни взаимоотношения с жените.

Ебра и Уба я приеха, въпреки че двете по-възрастни жени никога не забравиха напълно, че е по-различна. Ика бе дружелюбна от самото начало, а отношението на Ага и майка й коренно се бе променило, след като спаси Она от удавяне. Овра й бе станала доверена приятелка, а и Ога бе станала по-сръчна въпреки Брод. Девическата страст, която Ога бе изпитвала към този мъж бе улегнала в безразличен навик, охладнял от годините, прекарани с непредсказуемите му изблици. Но отмъстителната омраза на Брод към Айла се трупаше след приемането й за ловец. Той все опитваше да намери начин да я тормози, все се опитваше да я принуди да реагира. Тормозът му се бе превърнал в житейска реалност, с която се бе научила да живее и ни най-малко да не се трогва. Бе започнала дори да си мисли, че никога вече няма да успее да наруши спокойствието й.

Пролетта бе в разцвета си в деня, когато реши да отиде на лов за яребици за любимото ястие на Креб. Смяташе, че докато е на лов, може и да прегледа какво е поникнало и да почне да попълва запасите на Изината аптека. Сутринта преброди околностите в съседство, после се отправи към една просторна поляна близо до степта. Удари чифт нисколетящи птици, застигани от по-бързите камъни, после претърси високата трева за гнездо с надеждата да намери и яйца. Креб обичаше птиците пълнени със собствените им яйца в гнездото от ядливата зеленина и билки. Нададе радостно възклицание, когато откри гнездото и внимателно загърна яйцата в мек мъх и ги прибра в дълбоката гънка на дрехата си. Бе доволна от себе си. В прилив на неподправена радост тя се впусна и прекоси поляната бегом, спря се, останала без дъх, на върха на едно хълмче, обрасло с току-що покарала трева.

Просна се на земята, провери яйцата, за да се убеди, че не са пострадали и извади парче сушено месо за обяд. Гледаше как една полска чучулига с яркожълто коремче радостно чурулика, после литва и продължава песента си в полет. Чифт врабчета със златни коронки, тананикащи тъжната си, едва доловима песен, пърхаха сред стеблата на къпината на края на откритата ливада. Друг чифт птички с черни качулки и сиви дрешки, кръстени на призивното им чук-чу-рику, се стрелкаха навън-навътре от гнездата си в една хралупа на елата край малкото ручейче, което криволичеше през гъстата растителност в подножието на могилката. Дребни, пъргави, кафяви мушитрънчета гълчаха останалите по време на пренасянето на клонки и изсъхнал мъх до гнездото в хралупата на едно престаряло, съсухрено ябълково дърво, което сякаш искаше да докаже плодовитостта си на фиданка с камарата си розови цветове.

Айла обичаше тези мигове на самота. Приличаше се на слънце, чувстваше се доволна и отпусната, не мислеше за нищо друго, освен за хубавия ден и за това колко е щастлива. Изобщо не можеше да си представи, че наблизо има жива душа, докато на земята пред нея не падна нечия сянка. Сепната, тя вдигна очи и видя навъсеното лице на Брод.

За този ден не бяха запланували ловни набези и Брод бе решил да отиде на лов сам. Не бе проявил кой знае какво старание, излизането му на лов бе по-скоро извинение да се разходи в топлия, пролетен ден, отколкото да осигури месо, от което нямаше особена нужда. Бе зърнал Айла да си почива на могилката отдалече и не можеше да допусне възможността да я сгълчи за мързела, след като я бе хванал на местопрестъплението да не върши нищо.

Айла скочи на крака, когато го видя, но това го подразни. Айла бе по-висока и не му се нравеше да гледа отдолу нагоре жена. Направи й знак да седне и се приготви здраво да я сгълчи. Но докато се снишаваше, непротивящото се, неотзивчиво изражение, което се появи в очите и го вбеси още повече. Искаше му се да може да измисли как да я предизвика да му реагира. Ако беше в пещерата, поне можеше да я накара да му донесе нещо и да я види как скоква на заповедите му.

Огледа се, после сведе очи към жената, седяща в краката му, чакаща го с невъзмутимо самообладание да я сгълчи и да си тръгне. „Откак стана жена е по-непоносима от всякога, мислеше си той. Жената Която Ловува, как можа Брун да го стори?“ Забеляза яребиците й и се сети, че е с празни ръце. „Даже изражението на грозното й лице е дръзко, злорадства, че е ударила тези птици, а пък аз съм с празни ръце. Какво ли да я накарам? Тъдява няма нищо, което да я накарам да ми донесе. Чакай малко, нали вече е жена? Има какво да поискам от нея.“

Брод и направи знак и очите на Айла за малко да изхвръкнат от орбитите. Бе неочаквано. Иза й бе казала, че мъжете си искат от жени, които смятат за привлекателни, а тя знаеше, че Брод я смята за грозна. Слисаната изненада на Айла не убягна на Брод, реакцията й го окуражи. Направи й отново знак, този път заплашително, да заеме позата, за да може той да се облекчи, позата за полово сношение.

Айла много добре знаеше какво трябва да прави. Иза не само й бе обяснила, а и тя често бе виждала зрелите членове на Клана да го вършат, както и всички деца — в Клана не съществуваха изкуствени задръжки. Децата се учеха на поведението на възрастните като ревностно подражаваха на родителите си, а сексуалната активност бе само една от множеството дейности, които имитираха. Това все оставаше загадка за Айла, питаше се защо го правят, но не се притесняваше като видеше някое момченце безобидно да се нахвърля върху някое момиченце, съзнателно имитирайки възрастните.

А понякога не беше само имитация. Сума ти невръстни момичета от Клана бяха обезчестявани от момченца в пубертета, които се чудеха какво да правят в преддверието на зрелостта преди първото си убито животно, а и нерядко от мъже, прелъстени от невръстната кокетка, си правеха кефа с не съвсем узрялата жена. И въпреки това повечето младежи смятаха под достойнството си да се занимават с бившите си другарки по игра.

Но Айла нямаше момчета приятели горе-долу на своята възраст, освен Ворн, но след като още в първите дни Аба дейно се противопоставяше на дружбата им, между тях никога не се установи близък контакт. Айла не държеше особено на Ворн, който имитираше държането на Брод към нея. Въпреки случката на полето за упражнения, момчето все още боготвореше Брод и Ворн не ставаше да си играят на „стопанин и стопанка“, с Айла. Нямаше друг, с когото би могла да опита, така че изобщо никога не й се бе случило да имитира полов акт. В едно обкръжение, което се отдаваше на секс с лекотата, с която дишаше, Айла все още бе девствена.

Девойката изпита неудобство, знаеше, че трябва да се подчини, но се шашардиса, а на Брод това му доставяше удоволствие. Радваше се, че се бе сетил за това, най-сетне бе надделял над защитата й. Това, че бе толкова объркана и смутена, го вълнуваше и го възбуждаше. Надвисна над нея, докато тя стана, а после почна да се снишава на колене. Айла не бе свикнала мъж от Клана да е в непосредствена близост, тежкото дишане на Брод я плашеше. Тя се поколеба.

Брод загуби търпение, блъсна я на земята, отметна дрехата си и се показа членът му — набъбнал и пулсиращ. „Какво чака тази? Толкова е грозна, че би трябвало да е поласкана, никой друг не би я пожелал“, мислеше си той ядосан, сграбчвайки дрехата й да не му пречи, докато нагонът му нарастваше.

Но щом Брод я доближи, нещо се скъса. Не можеше да го направи! Просто не можеше. Загуби разсъдък. Нямаше значение, че трябваше да му се подчини. Изправи се на крака и понечи да хукне. Брод бе по-бърз от нея. Сграбчи я, повали я и я фрасна в лицето, като цепна устата й с коравия си юмрук. Започваше да му харесва. Сума ти пъти се бе въздържал, когато му се искаше да я напердаши, но сега нямаше кой да го спре. А и отгоре на всичко имаше оправдателна причина — отказваше да му се подчини и не на шега му се съпротивляваше.

Айла обезумя. Опита се да се изправи и той отново я перна. Изобщо не бе очаквал подобна реакция от нея и това разпали още повече сладострастието му. Сега щеше да усмири тази нахалница. Удари я пак и пак изпита голямо удовлетворение като я видя да се свива, щом посегнеше да я удари отново.

Главата й бучеше, от носа й и от ъгълчето на устата й се стичаше кръв. Опита се да стане, но той я държеше здраво. Нахвърли се върху него като барабанеше с юмруци по гърдите му, но съпротивата й само го възбуди още повече. Никога не бе изпитвал такава възбуда — насилието засилваше страстта му, а похотта придаваше сила на ударите му. Съпротивата й му доставяше наслада и тон отново я цапардоса.

Почти бе загубила съзнание, когато я метна по лице, трескаво разкъса дрехата й и й разтвори краката. Със силен замах проникна дълбоко в нея. Тя изпищя от болка. От писъка й той изпита още по-голямо удоволствие. Замахна отново, предизвиквайки още един писък на болка, после пак и пак. Степента на възбудата му не му позволяваше да спре и бързо достигна неудържимия завършек. С един последен, жесток замах, който откъсна от нея последен, изтерзан писък, той освободи натрупалата се възбуда.

Брод се строполи върху нея за миг, останал без сили. После, още задъхан, се отдръпна от нея. Айла хълцукаше несвързано. Солените й сълзи подлютиха кървящите рани на окървавеното й лице. Едното й око бе почти затворено и посиняваше. Бедрата й бяха оцапани с кръв и нещо я болеше дълбоко вътре. Брод се изправи и й хвърли един поглед. Бе доволен, никога не бе изпитвал подобна наслада от проникването в някоя жена. Взе си оръжията и се отправи към пещерата.

Айла лежа с лице в калта дълго след като спря да хълцука. Най-сетне се изправи. Докосна устата си, опипа подутината и видя кръвта по пръстите си. Цялото тяло я болеше — отвътре и отвън. Забеляза кръвта между бедрата си и петната по тревата. „Да не би тотемът ми отново да воюва“, почуди се тя. „Не, не мисля така, не му е времето. Брод трябва да ме е наранил. Не знаех, че може да ме бие и отвътре. Но защо останалите жени не кървят, защо членът на Брод ще ме наранява? Да не би в мен да е вината?“

Бавно тя се изправи и отиде до ручея, като при всяка стъпка изпитваше болка. Уми се, но това не премахна нито пулсиращата, тъпа болка, нито смута в главата й. Защо Брод поиска това от мен? Иза казва, че мъжете искат да облекчат нуждите си с привлекателни жени. Аз съм грозна. Какъв е смисълът един мъж да наранява жената, която харесва? Но и на жените им харесва, защо иначе ще жестикулират, за да поощрят мъжете? Как може да им харесва? Ога никога няма нищо против Брод да й го прави, а той го нрави всеки ден, понякога повече от един път.

Изведнъж Айла изпита ужас. „О, не! Какво ще стане, ако Брод ме накара да го сторя пак? Няма да се върна. Не мога да се върна. Къде да отида? В малката си пещера ли? Не, твърде наблизо е и не мога да остана там през зимата. Трябва да се върна, не мога да живея сама, къде другаде мога да отида? А и не мога да изоставя Иза, нито Креб, нито Уба. Какво да правя? Ако на Брод му се прииска, не мога да му отказвам. Никоя от останалите жени даже не би се оплакала. Какво ли ми има? Никога не е искал това, когато бях още момиче. Защо ли ми трябваше да ставам жена? Толкова се радвах, а дори да остана момиче цял живот, хич не ми пука. И без това никога няма да имам бебе. Каква е ползата да си жена, щом не можеш да имаш бебе? Особено щом някой мъж може да те накара да сториш нещо такова? Изобщо какъв е смисълът? И за какво е?“

Когато закрета обратно по хълмчето в търсене на яребиците си, слънцето залязваше. Яйцата, толкова грижливо скътани, бяха счупени и бяха омазали предницата на дрехата й. Хвърли поглед към ручея и си спомни колко щастлива бе, докато наблюдаваше птичките. Стори й се, че са изминали години, случило се бе в други времена, на друго място. Дотътри се обратно до пещерата, като пристъпваше с ужас.

Щом Иза видя слънцето да се скрива зад дърветата на запад, взе да се безпокои още повече. Преброди отчасти всички пътеки в съседната гора, отиде и до рида да огледа склона към степта. „Една жена не би трябвало да излиза сама, никога не ми е харесвало, когато Айла ходи на лов“, мислеше си Иза. Ами ако я бе нападнал някой звяр? Може би е ранена? Креб също се безпокоеше, макар че се опитваше да не се издава. Дори Брун започна да се притеснява, щом като взе да се стъмва. Първа Иза я видя да се спуска към пещерата от рида. Почна да я гълчи, задето я бе разтревожила, но още преди да направи първия жест се сепна.

— Айла! Ти си ранена! Какво се случи?

— Брод ме преби — отвърна тя с жестове и равнодушно изражение.

— Но защо?

— Не му се подчиних — отвърна с жестове девойката, докато влизаше в пещерата и се отправяше право към огнището им.

„Какво ли можеше да се е случило? — питаше се Иза. От години Айла не бе отказвала да се подчини на Брод. Защо точно сега ще вземе да му се опъва? И защо той не ми каза, че я е видял? Знаеше, че се тревожа. Върна се още по обяд, а Айла защо закъсня толкова?“ Иза хвърли бърз поглед по посока на огнището на Брод и го зърна да не откъсва очи от Айла отвъд граничните камъни противно на всякакви добри обноски със самодоволно изражение на лицето.

Креб бе запечатил в съзнанието си цялата сцена. Изшареното и подуто лице на Айла, напълно безутешния й вид и Брод, който не сваляше очи от мига на завръщането й с надменна насмешка. Знаеше, че омразата на Брод се бе засилила с течение на годините — кроткото и покорство изглежда го дразнеше повече от момичешкия й бунт, — но се бе случило нещо, което караше Брод да чувства власт над нея. Дори схватлив човек като Креб не би могъл да се досети за причината.

На следния ден Айла не смееше да напусне огнището и се туткаше с утринната си храна, колкото може по-дълго. Брод вече я чакаше. Само мисълта за прекомерното вълнение предишния ден го възбуждаше и вече бе готов. Когато й даде знак едва не хукна, но си наложи да заеме позата. Опита се да сподави писъците си, но от болка те се отрониха от устните й и предизвикаха любопитните погледи на случайните минувачи. За тях писъците й от болка бяха също толкова непонятни, колкото и внезапния интерес на Брод към нея.

Брод се кефеше на новооткритото си надмощие над Айла и често я обладаваше, въпреки че доста хора се чудеха защо предпочита тази грозна, омразна му жена пред собствената си миловидна стопанка. След известно време вече не я болеше, но й беше противно. А Брод се наслаждаваше на самата й омраза. Бе я поставил на мястото й, спечелил бе превъзходство над нея и най-сетне бе открил начин да я накара да му реагира. Нямаше значение, че реакцията й бе отрицателна, той я предпочиташе. Искаше да я види да трепери, да види страха й, да я види как сама си налага покорство. Само като си го помислеше, се възбуждаше. Либидото му винаги е било силно, но сега проявяваше по-голяма полова активност от всякога. Всяка сутрин, щом не излезеше на лов, обикновено я обладаваше още веднъж вечерта, а понякога и по обяд. Даже се възбуждаше вечер и обладаваше стопанката си, за да се облекчи. Бе млад и здрав, в разцвета на половата си сила и колкото по-силно го мразеше тя, толкова повече удоволствие му доставяше.

Айла загуби живеца си. Бе унила, навъсена, нищо друго не я интересуваше. Единственото чувство, което изпитваше, бе всепоглъщащата ненавист към Брод и всекидневното му проникване в нея. Като огромен глетчер, който изсмуква цялата влага от заобикалящата го почва и горчивото безсилие пресушаваха всичките й останали чувства.

Винаги се бе грижила за чистотата си, къпеше се и миеше косата си в потока, за да не развъди въшки, дори мъкнеше огромни казани със сняг и ги поставяше до постоянно горящия огън, за да се разтопи и да има прясна вода и през зимата. Сега косата й висеше на сплъстени фитили и с дни не сваляше от гърба си една и съща дреха, без да си дава труда да почисти лекетата и да я простре да се проветри. Не си даваше много-много зор в домакинската работа, докато мъже, които никога не бяха я гълчали, взеха да я корят. Загуби интерес към церовете на Иза, изобщо не говореше, освен когато отвръщаше на директни въпроси, рядко ходеше на лов и често се връщаше с празни ръце. Унинието й хвърли сянка на всички останали край огнището на Креб.

Иза не бе на себе си от тревога, не можеше да проумее драстичната промяна в Айла. Знаеше, че се дължи на необяснимия интерес на Брод към нея, но защо трябваше да й оказва такова въздействие, умът й не го побираше. Въртеше се около Айла, като не я изпускаше от очи и когато на девойката взе да й прилошава заран, тя се уплаши, че който и да е зъл дух, влязъл в нея, здраво се е окопал.

Но Иза бе знахарка с опит. Тя първа забеляза, че Айла не спазва краткото уединение, което се изискваше от жената, когато тотемите им се сражаваха и огледа осиновената си щерка по-отблизо. Почти не можеше да повярва това, което подозираше. След като се отърколи още една луна и лятото бе в разгара си, Иза вече бе сигурна. Рано една вечер, докато Креб го нямаше край огнището, тя привика Айла.

— Искам да поговорим.

— Да, Иза — отвърна Айла, като се надигна от кожата си и се тръсна в прахоляка край жената.

— Кога за последен път се сражава тотемът ти. Айла?

— Не знам.

— Айла, искам да си спомниш. Сражавали ли са се духовете в теб, откак опадаха цветовете?

Девойката се опита да се сети.

— Не съм сигурна, май че веднъж.

— Така си и мислех — рече Иза. — Сутрин ти призлява, нали така?

— Да — кимна тя. Айла си мислеше, че причина за болестта й е, че Брод всяка заран, щом не беше на лов, стоеше навън и я чакаше, а на нея това, за което чакаше й бе толкова противно, та понякога повръщаше закуската си, а от време навреме и вечерята си.

— Гърдите боляха ли те?

— Малко.

— А и са пораснали, нали така?

— Така мисля. Защо питаш? Защо задаваш всички тези въпроси?

Жената я погледна със сериозен вид.

— Айла, не знам как се е случило, почти не мога да го повярвам, но съм сигурна, че е вярно.

— Кое е вярно?

— Тотемът ти е бил сразен, ти ще имаш бебе.

— Бебе ли? Аз? Не мога да имам бебе — запротестира Айла. — Тотемът ми е твърде могъщ.

— Знам Айла. И аз не разбирам, но ти очакваш бебе — повтори Иза.

В безизразните очи на Айла се прокрадна изумление.

— Възможно ли е това да е истина! Възможно ли е наистина да е вярно! Аз да имам бебе? О, мамо, колко е прекрасно!

— Айла, ти не си задомена. Не мисля, че в Клана има мъж, който да те вземе, дори за втора жена. Не можеш да родиш дете без стопанин, това може да му донесе нещастие — зажестикулира Иза настойчиво. — Най-добре ще е да вземеш нещо, за да го изгубиш. Според мен най-добре ще свърши работа имелът. Нали го знаеш, билето с малки, бели плодове, дето се вие нависоко в дъба. Много е ефикасно и ако се приготви както трябва, не е и много опасно. Ще ти запаря чай от листата само с няколко плода. Това ще помогне на тотема ти да пропъди новия живот. Малко ще ти призлее, но…

— Не! Не! — разтресе буйно глава Айла. — Иза, не мога. Не искам да пия имел. Не искам да взимам нищо, за да го загубя. Искам бебето си, мамо. Още откак се роди Уба го искам. Никога не съм мислила, че това е възможно.

— Но Айла, ако детето е нещастно? Може дори да се роди уродливо.

— Няма да бъде нещастно, аз няма да позволя. Обещавам да се грижа за себе си, за да се роди живо и здраво. Нали ти казваше, че мощният тотем помага да се роди здраво бебе, след като веднъж е сразен? А след като веднъж се роди, ще се грижа за него и няма да позволя нищо лошо да му се случи. Иза, трябва да родя това бебе. Не разбираш ли? Може тотемът ми никога повече да не бъде сразен, това може да е единствената ми възможност.

Иза се вгледа в умоляващите очи на девойката. За пръв път в тях проблясваше живот от деня, когато Брод я преби, докато бе на лов. Знаеше, че трябва да настоява Айла да изпие лекарството, ако можеше да се предотврати, не биваше незадомена жена да ражда. Но Айла така отчаяно желаеше това бебе, че можеше да изпадне в по-дълбока депресия, ако я накараше да пометне. А може и да имаше право — това по всяка вероятност бе единственият и шанс.

— Добре. Айла — примири се. — Щом толкова много го желаеш. Но най-добре ще е още на никого да не казваш, и без това ще се разбере скоро.

— О, Иза — рече тя и прегърна жената. Когато осъзна напълно чудото на невероятната си бременност, усмивка озари лицето и. Скокна, бликаща от енергия. Не я свърташе на едно място, просто трябваше да стори нещо. — Мамо, какво ще готвиш за довечера? Нека ти помогна.

— Яхния от зубър — отвърна жената, изумена от внезапната метаморфоза на девойката. — Ако искаш, може да нарежеш месото.

Докато двете жени шетаха, Иза осъзна, че почти бе забравила каква радост може да доставя Айла. Ръцете им не спряха да жестикулират и шетат, а неочаквано Айла отново прояви интерес към церовете.

— Не знаех за имела, мамо — забеляза Айла. — Знам за моравото рогче и за сладката тръстика, но не знаех, че от имела може да се пометне.

— Все ще изникват неща, за които не съм ти казала, Айла, но това, което знаеш, ти стига. А и знаеш как да изпробваш билките, винаги ще имаш възможност да научиш още. И вратига става, но е по-опасно от имела. Използва се цялото растение — цветове, листа, корени — като се сварява. Ако сипеш вода дотук — Иза посочи белега отстрани на една от купичките си за церове — и го свариш, докато не остане чаша с този размер — Иза взе едно костена чаша — горе-долу е достатъчно. Обикновено стига една чаша. Понякога помагат и цветовете на хризантемата. Тя не е опасна като имела и вратигата, но и не е винаги ефикасна.

— Най-добро приложение намира при жени, които са склонни лесно да помятат. Винаги е по-добре да използваш нещо по-слабо, не толкова опасно, ако е възможно.

— Точно така. А има и нещо друго, което трябва да знаеш — Иза се огледа да провери да не би Креб да се е върнал. — Никой мъж не трябва никога да научи за това, то е тайна, известна само на знахарките, а и не всички я знаят. Най-добре ще е и никоя жена да не я знае. Ако стопанинът й я запита, ще трябва да му я каже. Никой не би запитал знахарката. Ако някой мъж научи, ще го забранят. Разбра ли?

— Да, мамо — кимна Айла, изпълнена с любопитство и изненада от потайността на Иза.

— Не мисля, че някога ще се наложи да го приложиш върху себе си, но така или иначе трябва да го знаеш като знахарка. Понякога, щом една жена има трудности при раждането, най-добре е да няма повече деца. Знахарката може да й даде цяра, без дори да й каже за какво е. Има и друга причина една жена да не иска детето. Някои билки са изключително чародейки, Айла. Могат да направят Тотема на някоя жена много силен, достатъчно силен, за да предотврати зачеването на нов живот.

— Ти знаеш магия за предотвратяване на бременността, така ли Иза? Нима може слабият женски тотем да стане толкова силен? С всеки тотем ли става? Дори и мог-ър да направи заклинание, което да даде сили на мъжкия тотем?

— Да, Айла. И точно затова никой мъж не бива да разбере. Самата аз прибягнах до това, след като се задомих. Не ми харесваше стопанинът ми и исках да ме даде на друг мъж. Мислех си, че ако изобщо нямам деца, няма да иска да ме задържи — призна си Иза.

Но нали всъщност имаш дете? Роди Уба.

— Навярно с течение на времето магията губи силата си. Може би тотемът ми не е искал да се жертва повече, може той да е искал да родя дете. Не знам. Нищо не е вечно. Има по-могъщи сили от всякаква магия, но дълги години действаше. Никой не разбира духовете напълно, дори и Мог-ър. Кой би си помислил, че тотемът ти ще бъде сразен, Айла? — Знахарката припряно се огледа. — А сега, преди да се е върнал Креб, нали познаваш мъничкото жълто, пълзящо биле със ситни листенца и цветчета?

— Златната нишка ли?

— Да, точно това. Понякога му викат бурен-удушвач, защото убива растението, върху което си увива. Остави го да изсъхне, натроши горе-долу толкова в шепа, свари го в пълна догоре костена чаша, докато отварата не стане с цвят на зряло сено. Пий по две глътки всеки ден, когато духът на тотема ти не воюва.

— Не се ли прави от него и лапа срещу ужилвания и ухапвания?

— Да, оказа се, че има още едно основание да ти е под ръка, но лапата се поставя на кожата, външно. А за да дадеш сили на тотема си, се пие. Трябва да взимаш и още нещо, когато тотемът ти воюва. Коренът на антилопското биле, изсушен или пресен. Сваряваш го и пиеш отварата, по една купичка всеки ден, докато си изолирана — продължи Иза.

— Това не е ли билето с назъбените листа, което помага на артрита на Креб?

— Точно така. Знам и едно друго, но никога не съм прибягвала до него. Този цяр е на друга една знахарка, обменихме знания с нея. Съществува една определена грудка — в околността не се намира, но ще ти покажа колко по-различна е от останалите. Нарязва се на парчета, сварява се и се скашква на гъсто пюре, после се оставя да изсъхне и се стрива на прах. После трябва доста от нея, половин купичка прах се смесва с вода, за да се получи отново пюре и се взима всеки ден, докато не си изолирана, когато духовете не воюват.

Креб влезе в пещерата и видя двете жени дълбоко погълнати в разговора си. Веднага забеляза промяната у Айла. Бе оживена, внимателна, замислена, усмихната. „Трябва да е дошла на себе си“, помисли си той като куцукаше към огнището си.

— Иза! — провикна се той, за да привлече вниманието й. — Да не би да искаш да ме умориш от глад?

Жената скокна с малко гузен вид, но Креб не забеляза. Толкова му бе приятно да види Айла делово да шета и да приказва, че не виждаше Иза.

— Ей сегичка ще стане, Креб — рече усмихната Айла с жестове, изтича към него и го прегърна. От това Креб се почувства по-добре от много време насам. Докато се настаняваше на постелката си, Уба се втурна тичешком в пещерата.

— Гладна съм! — жестикулираше малкото момиченце.

— Ти все си гладна, Уба — засмя се Айла, вдигна момиченцето и я завъртя в кръг. Уба бе на върха на щастието. За пръв път това лято на Айла й се играеше с нея.

По-късно, след като се бяха нахранили, Уба пропълзя в скута на Креб. Айла си тананикаше тихичко, докато помагаше на Иза да почисти. Креб въздъхна доволно — вече бе заприличало на дом. „Момченцата може да са много важни, но според мен повече ми харесват момиченцата“, помисли си той. „Не ми трябва да бъдат яки и смели през цялото време и нямат нищо против да се сгушат в нечий скут и да заспят. Как ми се иска и Айла да е още момиченце.“

На следващата заран Айла се събуди в топлите завивки на предчувствието. „Чакам бебе“, мислеше си тя. Лежеше в кожите си доволна от себе си. Изведнъж изпита силно желание да стане. „Мисля да отида на реката тази заран, косата ми е станала за миене.“ Скокна от леглото, но веднага взе да й се повдига. „Май ще е по-добре да хапна нещо твърдо, за да видя дали няма да го повърна. Трябва да се храня, ако искам бебето да се роди здраво.“ Не можа да задържи храната, но след като мина известно време, отново се нахрани и се почувства по-добре. Все още размишляваше за чудото на бременността си, когато излезе от пещерата и се отправи към реката.

— Айла! — подигравателно й подвикна Брод като си придаваше важност и й направи знак.

Айла се сепна. Съвсем бе забравила за Брод. Вече си мислеше за много по-важни нещо като топли, гушкави кърмачета, за собственото си топло, гушкаво кърмаче. „Няма да е зле да приключим с това още сега“, помисли си тя и търпеливо зае позата, за да може Брод да се облекчи. Дано да побърза, та да мога да отида на реката да си измия косата.

Брод се почувства излъган. Нещо липсваше. В държанието й не се забелязваше нито следа от отпор. Липсваше му възбудата, която му доставяше обладаването й против волята й. Нямаше ги кипящата й ненавист и горчивото й безсилие, които тя никога не успя напълно да прикрие. Тя вече не му се опъваше. Държеше се така, сякаш даже той не присъства, сякаш нищо не изпитва. И наистина не изпитваше. Мислите й бяха в друг свят, вече дори не го усещаше, че е проникнал в нея, нито пък укорите и злобните му удари. Просто трябваше да приеме още нещо и се бе примирила. Кроткото й, хладнокръвно спокойствие се бе възцарило отново.

Брод изпитваше удовлетворение по-скоро да упражнява властта си над нея, а не насладата от половото сношение. Откри, че вече не се възбужда, виждаше зор със запазването на ерекцията. След като няколко пъти изобщо не можа да свърши, той се отдръпна и скоро съвсем престана. Унижението бе голямо. „Все едно че е от камък, изобщо не реагира, мислеше си той. И без друго е толкова грозна, достатъчно време й отделих. Дори не може да оцени каква чест за нея е бъдещият вожд да й обърне внимание.“

Ога приветства завръщането му и изпита облекчение, че изглежда бе преодолял неразгадаемото си увлечение по Айла. Не беше го ревнувала, това не бе нищо, за което можеше да ревнуваш. Неин стопанин бе Брод и с нищо не показваше, че е готов да я зареже. Всеки мъж може да облекчава нуждите си, с която жена си поиска, в това нямаше нищо изключително. Просто не можеше да разбере защо обръща толкова внимание на Айла, когато кой знае защо, на нея това очевидно не й харесваше.

Колкото и да си блъскаше главата, внезапното безразличие на Айла го дразнеше. Бе помислил, че най-сетне е открил начин да властва над нея и бе вкусил от насладата, която това му доставяше. Всичко това го караше още по-непоколебимо да търси начин отново да се докопа до нея.