Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (15)

15

Когато ловната хайка се отправи на юг, сезоните се сменяха в обратен ред — от зима на есен. Буреносните облаци и мирисът на сняг бяха причина да избързат със заминаването, нямаха никакво желание да ги завари първата, истинска снежна виелица от северняшката зима на полуострова. По-топлото време на южния край създаваше с непостоянните си капризи невярното чувство за приближаваща се пролет. Вместо нови филизи и напъпили диви цветя из степта се люшкаха златни вълни от високо израсла трева и цветовете по върховете им на завет бяха в нюанс на алено и кехлибар, тук-там прошарени от вечната зеленина. Но гледката от разстояние бе лъжовна. Листата на повечето широколистни дървета бяха окапали и настъпващата зима бе по петите им.

Повечето време им трябваше да се върнат, отколкото да достигнат месторазположението на стадото мамути. С тежкия им товар не можеше и дума да става за бързата, гълтаща разстоянието крачка. Но Айла се огъваше под тежестта не само на мамута. Вината, безпокойството и унинието бяха далеч по-тежко бреме. Често случайният й поглед улавяше някой да я зяпа, преди бързешком да се извърне, и малцина разговаряха с нея, освен ако не се наложеше. Чувстваше се изолирана, самотна и малко беше да се каже уплашена. Малкото разговори, които водеше бяха достатъчни, за да почувства наказанието за престъплението си.

Останалите в пещерата хора се взираха за завръщащите се ловци. Когато наближи времето на най-ранното им завръщане, все изпращаха някого, най-често някое от децата, недалеч от рида, откъдето се откриваше прекрасен изглед към степта.

Когато на ранина дойде ред на Ворн, той се взираше добросъвестно в далечната панорама, но после му омръзна. Не му се нравеше да стои сам-самичък, нямаше го дори Борг да си играят. Измисляше си въображаеми ловни епизоди, забиваше час по час мъничкото си копие в земята и въпреки огнената закалка, върхът му се изтъпи. Само по една случайност той погледна от хълма, когато ловната хайка се появи.

— Бивни! Бивни! — закрещя Ворн и хукна към пещерата.

— Бивни ли? — запита Ага. — Какво имаш предвид с тези „бивни“?

— Върнаха се! — зажестикулира развълнувано Ворн. — Брун, Друуг и останалите и ги видях да носят бивни!

Всички хукнаха да пресрещат на половината път победоносните ловци. Но когато стигнаха до тях, ясно личеше, че нещо не е наред. Ловът бе успешен, ловците трябваше да ликуват. Вместо това стъпваха тежко и имаха унил вид. Брун бе навъсен и на Иза й трябваше само да погледне Айла, за да разбере, че нещо ужасно се бе случило, в което бе замесена дъщеря й.

Когато ловната хайка разпредели част от товара си сред тези, които бяха останали, причината за тягостното мълчание се разкри. С наведена глава Айла се изкатери по склона, като не забелязваше погледите под вежди в нейна посока. Иза бе втрещена. Ако и преди се безпокоеше от необщоприетото поведение на осиновената си щерка, но това бе нищо в сравнение с вледеняващия я страх за нея в момента.

Щом стигнаха пещерата, Ога и Ебра донесоха раненото дете при Иза. Тя разряза шината от брезова кора и прегледа момчето.

— Не след дълго ръката му ще е като нова — отсъди тя. — Ще му останат белезите, но раните заздравяват и ръката е наместена добре. И все пак, ще е по-добре да му сложа нова шина.

Жените задишаха по-спокойно. Знаеха, че Айла е опитна и въпреки че нямаха друг избор, освен да позволят на девойчето да се погрижи за Брак, бяха разтревожени. Един ловец се нуждаеше от две яки ръце. Ако Брак не можеше да борави с едната, никога нямаше да стане вожд, както му бе съдено. А щом не можеше да ходи на лов, дори нямаше да стане мъж, а щеше да прекара живота си в онова двойствено забвение, в което живуркаха по-големите момчета, достигнали телесна зрелост, без да убият първото си животно.

И Брун, както и Брод изпитаха облекчение. Но поне Брун прие новината със смесени чувства. От това решението му ставаше още по-трудно. Айла не само бе спасила живота на Брак, но му бе осигурила и полезно съществуване. Прекалено дълго бе отлагал този въпрос. Направи знак на Мог-ър и двамата се отдалечиха.

Случката, както Брун я изложи, разтревожи дълбоко Креб. Той отговаряше за отглеждането и обучението на Айла и явно се бе провалил. Но имаше и нещо друго, което го тревожеше дори повече. Когато за пръв път научи за животните, които мъжете все откриваха, усети, че това няма нищо общо с духовете. Дори си помисли, че Зуг или някой друг от мъжете разиграва някаква неразбираема шега с останалите. Стори му се малко вероятно, но интуицията му подсказваше, че в смъртта на животните има пръст човек. Също така бе усетил промените настъпили у Айла, промени, които като се замислеше сега, трябваше да е разтълкувал. Жените не ходеха безшумно и предпазливо като ловец, те вдигаха шум, и то основателно. Неведнъж Айла го бе стряскала с толкова безшумното си приближаване, че дори не я усещаше.

Но бе заслепен от любовта си към нея. Не допускаше мисълта, че тя може да тръгне на лов, прекалено добре осъзнаваше какви могат да са последствията. Това караше старият магьосник да постави под съмнение собствената си почтеност, способността да изпълнява функциите си. Бе позволил чувствата му към момичето да излязат пред духовното опазване на Клана. Дали още заслужаваше доверието им? Още ли бе достоен за Урсуз? Оправдано ли бе да остане Мог-ър?

Креб пое вината за случилото се върху себе си. Трябваше да я поразпита, не биваше да й позволява да се скита тъй волно, трябваше да я възпитава в по-строга дисциплина. Но всичките му терзания за това, което би трябвало да направи, не променяха ни най-малко това, което го очакваше. Решението щеше да бъде взето от Брун, но неговото задължение бе да изпълни присъдата, негов дълг бе да убие обичаното от него дете.

— Само предполагам, че избитите животни са нейно дело — рече Брун. — Ще трябва да я разпитаме, но я видях да убива хиената и имаше прашка. Трябвало е да се упражнява в нещо, няма друг начин да стане толкоз изкусна. По-добра е и от Зуг с това оръжие, Мог-ър, а е девойка! Как е успяла да се научи? И преди съм се чудил дали в нея не се крие мъж, а не само на мен ми хрумна това. На ръст е колкото мъж, а дори не е станала жена. Мислиш ли, че има някаква истина в слуха, че може никога да не стане жена?

— Айла е момиче, Брун, и един ден ще стане жена, точно както всяко друго момиче или поне би трябвало. Тя е жена, използвала оръжие — Челюстите на мага се сключиха, не би си позволил да се залъгва с лъжливи илюзии.

— Е, аз все още искам да разбера откога ловува. Но това може да почака до утре. Всички сме уморени, пътуването бе дълго. Кажи на Айла, че ще я разпитаме утре.

Креб закуцука обратно, но преди да продължи към мъничката си пещера се спря пред домашното си огнище, само колкото да сигнализира на Иза да каже на момичето, че ще я разпитат на сутринта. Не се прибра цяла нощ.

 

 

Жените се взираха мълчаливо след мъжете, които поеха към гората, а Айла вървеше по петите им. Жените бяха в недоумение, обзети от смесени чувства. Самата Айла бе объркана. Още от началото знаеше, че не е редно да ходи на лов, макар че не съзнаваше колко сериозно е престъплението й. „Чудно ми е дали щеше да има някаква разлика, ако знаех, питаше се тя. Едва ли, исках да ходя на лов. Независимо от всичко щях да ходя на лов. Но не ми се ще злите сили да ме преследват чак до света на духовете.“ Потрепера при тази мисъл.

Девойчето се боеше от невидимите, злонамерени сили точно толкова колкото вярваше в силата на тотемите закрилници. Дори Духът на Пещерния Лъв не може да я защити от тях, нали така? „Сигурно съм сбъркала, мислеше си тя. Тотемът ми нямаше да ми даде знак, че ми разрешава да ходя на лов, ако знаеше, че ще умра заради това. Навярно ме е изоставил още първия път, като хванах прашка в ръка.“ Не й се мислеше за това.

Мъжете стигнаха до едно открито място и се подредиха на пънове и камъни от двете страни на Брун, а Айла се просна на земята в краката му. Брун я потупа по рамото, като й позволи да вдигне очи към него и започна без предварителна подготовка.

— Ти ли беше тази, която убиваше месоядните и ловците все ги намираха, Айла?

— Да — кимна тя. Вече нямаше смисъл да крие нищо. Тайната й бе разкрита и те щяха да се сетят, ако се опиташе да го увърта. Не я биваше да лъже повече от останалите членове на Клана.

— Как се научи да си служиш с прашка?

— Научих се от Зуг — отвърна тя.

— Зуг! — прогърмя гласът на Брун. Главите на всички се извърнаха с укор към стареца.

— Никога не съм учил това момиче да си служи с прашка — зажестикулира той оправдателно.

— Зуг не знаеше, че се уча от него — бързо направи знак Айла, като се притече на помощ на стария ловец с прашка. — Наблюдавах го, докато учеше Ворн.

— Откога ходиш на лов? — запита след това Брун.

— Вече две лета. А предишното лято само се упражнявах, но не ходех на лов.

— Тъкмо оттогава обучавам и Ворн — обади се Зуг.

— Знам — каза Айла. — Започнах в един и същи ден с него.

— Откъде знаеш точно кога е започнал Ворн, Айла? — запита Брун, любопитен откъде е толкова сигурна.

— Бях там и го наблюдавах.

— Какво искаш да кажеш с това „бях там“? Къде беше?

— На учебното поле. Иза ме прати да й донеса кора от дива череша, но когато пристигнах, вие вече бяхте всичките там — обясни им тя. — Кората й трябваше на Иза и понеже не знаех колко ще останете, изчаках и гледах. Тъкмо Зуг даваше първия урок на Ворн.

— Ти си гледала как Зуг дава първия урок на Ворн? — намеси се Брод. — Сигурна ли си, че беше първият? — едва ли имаше човек, който да си спомня този ден по-добре от Брод. Лицето му пламна от срам.

Айла се поколеба.

— Видях и останалите мъже да се упражняват — отвърна тя, като се опитваше да избегне неудобната тема, но тогава забеляла, че Брун я поглежда строго. — А видях и как Брод блъска Зуг и ти му се ядоса много, Брун.

— Видяла си това! Видяла си всичко? — искаше да знае Брод. Почервеня от гняв и смущение. От всички хора, от всички хора в Клана точно тя ли се случи да го види? Колкото повече мислеше за това, толкова повече посърваше и се вбесяваше. Тя бе видяла с очите си как Брун най-строго го смъмря. Брод даже се сети как не бе успял да уцели и внезапно си спомни, че не бе улучил и хиената. Хиената, която тя бе убила. Една жена, тази жена го бе изложила.

Всякаква любезна мисъл, всяка частица признателност, които бе изпитвал напоследък, изчезнаха. „Ще се радвам, когато умре, мислеше си той. Така й се пада.“ Не можеше да понесе, че тя ще продължи да живее, след като знае за най-срамния миг в живота му.

Брун наблюдаваше сина на стопанката си и почти отгатна какво мисли по изражението на лицето му. „Лоша работа, разсъждаваше той, тъкмо когато се бе появила някаква възможност да се приключи враждата помежду им, макар че това едва ли вече имаше значение!“ Продължи с разпита си.

— Казваш, че си започнала да се упражняваш в един и същи ден с Ворн, разкажи ми как стана.

— След като си тръгнахте, прекосих полето и видях прашката, захвърлена от Брод. Всички забравиха за нея, след като ти се разгневи на Брод. Не знам защо, но просто се почудих дали ще се справя. Спомних си урока на Зуг и опитах. Не бе лесно, но се опитвах цял следобед. Не усетих как минава времето. Уцелих колеца веднъж. Мисля, че бе чисто и просто случайност, но това ме накара да си мисля, че мога да го сторя още веднъж, така че запазих прашката.

— Предполагам, че си се научила как се прави прашка също от Зуг.

— Да.

— И се упражнява това лято?

— Да.

— После си решила да ходиш на лов с прашка, но защо само за хищници? Те са по-трудна плячка, а са и по-опасни. Намерихме мъртви вълци, дори мъртви рисове. Зуг винаги е казвал, че е възможно да се убият с прашка, ти доказа, че е нрав, но защо се спря на тези зверове?

— Знаех, че никога няма да мога да донеса убитото животно за Клана, че не ми се полага дори да докосна оръжие, но исках да ходя на лов, исках и без друго да опитам. Месоядните зверове все ни отмъкват месото, та реших: щом ги избивам, ще е от помощ. А и няма да отиват на вятъра — и без това не ги ядем. И така реших да ходя на лов за хищници.

Това задоволи любопитството на Брун що се отнася до избора й хищници, но не и защо е искала да ходи на лов по начало. Тя бе женска, никоя жена не бе искала да ходи на лов.

— Знаеше, че бе опасно да се опитваш да уцелиш хиената на такова разстояние, можеше вместо нея да улучиш Брак — продължи да пита Брун. Той бе готов да опита с ласото си^[1], въпреки че не бе изключена възможността да убие момчето с един от големите камъни. Но мигновената смърт от спукан череп бе за предпочитане пред тази, която очакваше детето и поне щеше да остане тялото на момченцето за погребение, така че щяха да го изпратят със съответните ритуали по пътя му към света на духовете. Ако хиената бе успяла, щяха да са късметлии, ако намереха разпилените му кости.

— Знаех, че ще уцеля — отвърна простичко Айла.

— Откъде си толкова сигурна? Хиената бе извън обсега.

— Но не и извън обсег. И преди съм улучвала животни от такова разстояние. Рядко пропускам.

— Стори ми се, че видях следи от два камъка — с жестове рече Брун.

— Заметнах два камъка — потвърди Айла. — Научих се да слагам по два, след като рисът ме нападна.

— Рис ли те е нападал? — настойчиво продължи Брун.

— Да — кимна Айла и разказа как се бе разминала на косъм от смъртта при срещата си с едрата котка.

— Докъде можеш да метнеш? — запита Брун. — Не, не ми казвай, покажи ми. Носиш ли си прашката?

Айла кимна и се изправи. Всички се преместиха в далечния край на ливадата, където мъничко поточе струеше в каменистото си корито. Подбра няколко камъка с подходящ размер и форма. Кръглите бяха най-подходящи за точен и далечен изстрел, но назъбените, островърхи, натрошени камъни също ставаха.

— Малкият, беличък камък до голямата скала на другия край — каза тя със знаци.

Брун кимна. Намираше се поне на разстоянието, на което всеки от тях можеше да метне камък, и още половината отгоре. Тя се прицели внимателно, мушна един камък в прашката и в следващия миг още един, докато я въртеше. Зуг отърча дотам, за да се убеди в точността й.

— На белия камък си личат две пресни отломки. Уцелила е мишената два пъти — съобщи той при завръщането си, донякъде изумен и едва забележимо горд.

Тя бе женска, не би трябвало дори да докосва прашка — традициите на Клана бяха напълно категорични, — но си я биваше. Гордееше се, че бе негова ученичка, независимо дали е знаел или не. „Ама и този номер с два камъка си заслужава да го усвоя“, мислеше си той. Гордостта на Зуг бе гордостта на истински учител от ученика, който бе надхвърлил очакванията му, ученик, който бе внимавал, учил се бе добре и накрая бе надминал учителя си. А и тя бе доказала правотата на думите му.

Окото на Брун зърна движение на ливадата.

— Айла! — извика той. — Виж заек. Удари го!

Айла погледна в посоката, в която сочеше, видя дребното животинче да препуска през полето и го повали. Повече нямаше какво да изпитват точността й. Брун изгледа девойката одобрително. „Бърза е“, помисли си той. Самата мисъл жена да ходи на лов обиждаше чувството за благоприличие на вожда, но за Брун Кланът винаги бе на първо място, сигурността им, безопасността им и благоденствието им бяха преди всичко. В ъгълчето на ума си той знаеше колко ценна можеше да бъде тя за Клана. „Не, това е невъзможно, каза си той наум, противоречи на традициите, на обичаите на Клана.“

Креб не гледаше така одобрително на умението й. Ако досега се бе съмнявал, то демонстрацията на Айла го убеди окончателно. Айла бе ходила на лов.

— Защо изобщо вдигна от земята онази прашка? — с навъсен суров вид зажестикулира Мог-ър.

— Не знам — разтърси тя глава и сведе очи. Повече от всичко ненавиждаше мисълта за гнева на магьосника.

— Ти не само си я докоснала. Ходила си на лов, убивала си с нея, макар и да си знаела, че е непозволено.

— Тотемът ми даде знак, Креб. Поне за такъв го сметнах. — Тя развързваше възела на амулета си. — След като реших да ходя на лов, намерих това — тя подаде на Мог-ър вкаменения отпечатък.

Знак ли? Тотемът й дал знак? Сред мъжете настъпи смайване. Разкритието на Айла придаваше друга насока на положението, но защо наистина бе решила да ходи на лов?

Магьосникът го огледа внимателно. Доста необичаен камък, с вид на морско животно, но не ще и дума, че бе камък. Можеше и да е знак, но това не доказваше нищо. Знаците се разменяха между човека и тотема му, никой не можеше да разбере знаците на другиго. Мог-ър го върна на девойчето.

— Креб — прозвуча молба в гласа й — мислех, че моят тотем ме изпитва. Сметнах, че отношението на Брод е изпитанието. Реших, че ако се науча да понасям, тотемът ми ще ми разреши да ходя на лов.

Всички се извърнаха присмехулно по посока на младежа, за да видят как ще реагира. Наистина ли вярваше, че тотемът й я е изпитвал с помощта на Брод? Брод изглеждаше смутен.

— Когато ме нападна рисът, реших, че и това е изпитание. След този случай почти не съм ходила на лов, много ме беше страх. После ми хрумна идеята за двата камъка, за да мога да опитам пак, ако не уцеля от първия път. Дори реших, че тотемът ми подшушна тази мисъл.

— Разбирам, дайте ми малко време да поразмисля, Брун — рече светият мъж.

— Май ще трябва всички да поразмислим. Ще се съберем пак утре заранта — оповести той — без момичето.

— Какво толкова ще му мислим? — възрази Брод. — Всички знаем какво наказание заслужава.

— Наказанието й може да се окаже опасно за Клана, Брод. Трябва да съм абсолютно сигурен, че не сме пропуснали нещо, преди да я осъдим. Ще се срещнем отново утре.

Докато се връщаха към пещерата, мъжете разговаряха помежду си.

— Досега не съм чувал за жена, дето иска да ходи на лов — рече Друуг. — Може пък да има нещо общо с тотема й? Тотемът й е мъжки.

— Тогава не исках да поставям под съмнение преценката на Мог-ър — обади се Зуг, — но никога не съм вярвал на нейния Пещерен Лъв, въпреки белезите по крака й. Но вече не се съмнявам. Пак се оказа прав, както винаги.

— А може ли да е отчасти мъж? — сподели Круг. — Носят се разни слухове.

— Това може да обясни неженското й поведение — додаде Дорв.

— Няма никакво съмнение, че е жена, жена е и толкова — рече Брод. — Трябва да умре и всички го знаете.

— Може и да си прав, Брод — бяха думите на Круг.

— Дори и да е отчасти мъж, не ми се нрави мисълта жена да ходи на лов — бе непреклонният коментар на Дорв. — Дори не ми харесва да бъде член на Клана. Прекалено е различна.

— Знаеш, че винаги съм мислил така, Дорв — съгласи се Брод. — Не знам защо Брун иска пак да говорим за това. Ако аз бях вожд, просто щях да свърша с нея веднъж завинаги.

— Не е лесно да се вземе такова решение, Брод — намеси се Грод — Закъде сме се разбързали? Какво значение има още един ден.

Брод забърза по пътя си, без да си даде труд да отговори. „Този старец все го поучава, все се застъпва за Брун, помисли си той. Защо Брун не може да реши? Аз вече съм решил. Каква е ползата от всички тези приказки? Май вече е остарял, прекалено стар е да бъде вожд.“

 

 

Залитайки, Аила последва мъжете. Прибра се направо край домашното огнище на Креб, седна на кожата си за спане и се вторачи в нищото. Иза се опита да я придума да хапне, но тя само поклати глава. Уба не беше сигурна какво става, но нещо тревожеше височкото, прекрасно момиче, изключителната й приятелка, която обичаше и боготвореше. Доближи се до Айла и пропълзя в скута й. Айла хвана момиченцето и без да продума я залюля. Кой знае как, Уба усещаше, че е разтуха. Не се въртеше да слезе, просто се отпусна в прегръдката й, остави се да я люлеят и накрая заспа. Иза пое детето от ръцете на Айла и я тури да си легне, после и тя легна, но не заспа. Сърцето й се обливаше в горест за чуждото девойче, наричано от нея щерка, което седеше и се взираше в тлеещата жарава на гаснещия огън.

Осъмнаха в ясно и студено утро. По краищата на потока се бе образувал лед и тънка корица замръзнала вода покриваше застиналото, пълнено от извора езерце недалеч от входа на пещерата сутрин и обикновено се стопяваше, когато слънцето бе високо в небосвода. Не след дълго Кланът щеше да се прибере в пределите на пещерата за зимата.

Иза не разбра дали Айла изобщо е дремнала; когато се събуди, я завари още да седи на кожата си. Девойчето си мълчеше, потънало в собствения си свят, едва ли проумяваше собствените си мисли. Тя просто чакаше. Креб не се беше прибирал у дома втора нощ. Иза го зърна да крета в мрачната цепнатина, която бе входът за домашното му светилище. Пак не излезе чак до сутринта. След като мъжете излязоха, Иза занесе на девойчето малко чай, но Айла не отвърна на внимателните въпроси на знахарката. Когато пак се върна, чаят още си стоеше до момичето, изстинал и недокоснат. „Сякаш вече е мъртва“, помисли си Иза. Дъхът й заседна в гърлото, щом ледените нокти на скръбта се вкопчиха в сърцето й. Чак толкова не можеше да понесе.

Брун отведе мъжете на завет до огромна скала, закриляща ги от острия вятър и накара да накладат огън, преди да открие срещата. Неудобството да седят на студено можеше да насърчи някои мъже да прибързат, а той искаше да узнае цялата гама на техните чувства и мнения. Започна с напълно безмълвните знаци, с които се обръщаха към духовете и мъжете разбраха, че това не е обичайно събиране, а официална среща.

— Момичето Айла, член на нашия Клан, е използвала прашка да убие хиената, която нападна Брак. В продължение на три години си е служила с това оръжие. Айла е жена. Според традициите на Клана, жена, която си е послужила с оръжие, трябва да умре. Има ли някой от вас какво да каже?

— Друуг иска да говори, Брун.

— Друуг може да говори.

— Когато знахарката намери момичето, ние търсехме нова пещера. Духовете ни бяха много сърдити и изпратиха земетресение да разруши дома ни. Може и да не са били толкова сърдити, може и да са искали по-добър дом или пък са искали да намерим това момиче. Тя е странна, необичайна като знак на тотем. Откакто я намерихме, все ни се усмихва щастието. Според мен тя носи щастие и мисля, че това се дължи на тотема й.

— Една малка част от нейните странности е, че е била избрана от Великия Пещерен Лъв. На нас ни се струваше необичайно, че тя обича да влиза в морските води, но ако не бе толкова странна, Она щеше вече да е поела пътя към света на духовете. Она е само едно момиченце, което дори не е родено в моето огнище, но аз я заобичах. Щеше да ми липсва; благодарен съм, че не се удави.

— Тя ни изглежда странна, но ние знаем малко за Другите. Тя вече е от Клана, но не е родена в Клана. Не знам защо изобщо й е хрумнало да ходи на лов; за жените от Клана това не е позволено, но може пък техните жени да ходят на лов. Това не е важно, пак си е прегрешение, но ако не се бе научила да си служи с прашка и Брак щеше да погине. Не е приятно, като си помислим по какъв начин му бе писано да умре. Едно нещо е ловец да бъде убит от хищник, но Брак е още бебе.

— Смъртта му щеше да бъде загуба за целия Клан.

Брун, не само за Брод и теб. Ако беше погинал, нямаше да седим тук и да решаваме какво да правим с момичето, което му спаси живота, ами щяхме да скърбим за момчето, съдено му един ден да стане вожд. Смятам, че момичето трябва да бъде наказано, но можем ли да я осъдим на смърт? Аз свърших.

— Зуг иска за говори, Брун.

— Зуг може да говори.

— Това, което каза Друуг е вярно. Как може да осъдите момичето, след като е спасило живота на Брак? Различна е, не е родена в Клана, а навярно и не мисли, както е прието за една жена, но като оставим настрана въпроса с прашката, тя се държи като добра жена от Клана. Тя се държи като образцова жена, послушна, почтителна…

— Това не е вярно! Тя е непокорна, безочлива — прекъсна го Брод.

— Сега аз говоря, Брод — отвърна му гневно Зуг. Брун му хвърли един неодобрителен поглед и Брод обузда избухването си.

— Вярно е — продължи Друг, — когато момичето бе по-младо, то се държеше дръзко с теб, Брод. Но ти сам я предизвикваше, ти си този, на когото това правеше впечатление. Щом се държиш като дете, какво чудно има в това, че едно момиче не се отнася с теб като с мъж? Към мен винаги се е отнасяла с покорство и послушание. Нито пък има случай да се е държала дръзко с някой друг мъж.

Брод изгледа кръвнишки стария ловец, но се обузда.

— Дори и да не беше вярно — продължи Зуг, — никога не съм виждал някой да си служи с прашка по-добре от нея. Тя казва, че се научила от мен. Дори не съм знаел, но едно ще ви кажа открито, ще ми се да имам толкова способен ученик и не мога да не си призная — вече аз мога да се уча от нея. Искала е да ходи на лов заради Клана и когато се е оказало невъзможно, се е опитала да намери друг начин, за да помогне на Клана. Може и да е родена от Другите, но в сърцето си тя е от Клана. Винаги е поставяла интересите на Клана пред своите. Не се замисли за опасността, когато се хвърли да спасява Она. Може и да умее да се движи по водата, но аз видях умората и, когато измъкна Она на брега. Морето можеше и нея да погълне.

Знаела е, че е прегрешение да ходи на лов, опазила е тайната три години, но не се поколеба, когато животът на Брак бе в опасност.

— Тя е майстор с това оръжие, по-голям майстор от нея не съм виждал в живота си. Непростимо е да оставим този майсторлък да отиде на вятъра. Аз казвам да я оставим да бъде от полза за Клана, да я оставим да ловува…

— Не! Не! Не! — скочи разгневен Брод. — Тя е жена. Не можем да разрешим на жените да ходят на лов…

— Брод — рече гордият стар ловец, — не съм свършил още. Като свърша, може да поискаш думата.

— Брод, остави Зуг да се доизкаже! — предупреди го вождът. — Ако не знаеш как да се държиш на официална сбирка, можеш да си вървиш! — Брод пак си седна, като полагаше усилия да се овладее.

— Прашката не е основно оръжие. Започнах да усъвършенствам умението си, едва когато бях твърде стар, за да ловувам с копие. Истинските мъжки оръжия са останалите. Да я оставим да ходи на лов, но само с прашка. Нека прашката стане оръжието на старите мъже и жени или поне на тази жена. Вече свърших.

— Зуг, ти много добре знаеш, както и аз, че е по-трудно да си служиш с прашка, отколкото с копие и много пъти, когато ловът е завършвал с неуспех ти си ни доставял месо. Недей да се подценяваш заради момичето. С копието човек има нужда само от яка десница — рече Брун.

— Но и яки крака и здраво сърце, здрави дробове и доста кураж — отвърна Зуг.

— Питам се колко ли кураж му трябва на човек да се изправи отново очи в очи с рис, след като вече е бил нападнат от този звяр, при това само с прашка? — каза си мнението Друуг. — Няма да имам нищо против предложението на Зуг, ако си служи само с прашка. Изглежда и духовете не възразяват, тя продължава да ни носи щастие. Ами какво ще кажете за лова на мамути?

— Не съм сигурен, че имаме право да вземем това решение — намеси се Брун. — Не виждам начин да й пощадим живота, а да не говорим за лова. Знаеш какви са традициите, Зуг. Досега не е правено и дали духовете наистина ще одобрят това решение? Между другото, как така се сети за това? Жените от Клана не ходят на лов.

— Да, жените от Клана не ходят на лов, но тази е ходила. Ако вече не бях се убедил с очите си, ако не знаех, че тя може, навярно нямаше да се сетя за това. Казвам ви само да я оставим да върши това, което и досега е вършила.

— Ти какво ще кажеш Мог-ър? — попита Брун.

— Какво очакваш да каже, та тя живее край огнището му! — язвително го прекъсна Брод.

— Брод! — разгневи се Брун. — Да не би да обвиняваш Мог-ър, че поставя собствените си чувства и интереси пред тези на Клана? Да не би да не е Мог-ър? Великият Мог-ър? Да не мислиш, че той няма да каже кое е справедливо и кое е истина?

— Недей, Брун. Забележката на Брод е справедлива. Добре известни са ви чувствата ми към Айла; не ми е лесно да забравя, че я обичам. Според мен всички трябва да не забравяте това, въпреки че се опитах да оставя настрани чувствата. Не съм сигурен, че съм успял. Постих и размишлявах от мига на вашето завръщане, Брун. Снощи открих пътя към непознатите за мен спомени, навярно защото никога не съм ги търсил.

— Много отдавна, далеч, преди да станем Клан, жените са помагали на мъжете в лова. — Всички ахнаха с недоверие. — Истина е. Ще се съберем на церемония и ще ви заведа в онези времена. Когато за пръв път сме се учили да правим сечива и оръжия, родени с познания, които са като спомените, но по-различни, жените и мъжете рамо до рамо са убивали животни за храна. Подобно на мечката-майка, жената е ходила на лов за себе си и за децата си.

— Едва по-късно мъжете са започнали да ходят на лов за жените и рожбите им, а е изминало още доста време, преди жените с малки деца да останат край огнището. Когато мъжете почнали да се грижат за децата си, когато взели да ги хранят, това поставило началото на Клана и му помогнало да нарасне. Ако майката на невръстната рожба погинела, опитвайки се да осигури храна, умирало и бебето. Но чак когато хората престанали да враждуват помежду си и си научили да си помагат, да ходят на лов заедно, било поставено истинското начало на Клана. Дори тогава, когато само жените са разговаряли с духовете, някои от тях ходели на лов.

— Брун, ти каза, че това никога не е било. И сгреши. Преди жените от Клана са ловували. Тогава духовете са одобрявали това, но те са били по-различни, древни духове, а не духовете на тотемите. Това са били могъщи духове, но отдавна са намерили покой. Не съм сигурен дали е справедливо да се нарекат духове на Клана. Не защото не са били почитани и тачени повече, отколкото са се страхували от тях; но те не били зли, а просто могъщи.

Мъжете бяха изумени. Говореше за тъй древни и незапомнени времена едва ли не забравени и затова — почти нови. И все пак самото им споменаване предизвика спомена за страх и не един мъж потрепера.

— Съмнявам се, че вече на някоя жена, родена в Клана, ще й се прииска да ходи на лов — продължи Мог-ър. — А и не съм сигурен, че ще е способна. Това е било доста отдавна, оттогава жените, а и мъжете, са се променили. Но Айла е по-различна; Другите са по-различни, много по-различни, отколкото си мислим. Не мисля, че ако й позволим да ходи на лов, ще променим нещо, що се отнася до останалите жени. Ловуването й, желанието й да ходи на лов удивлява както нас, така и тях. Нямам какво повече да кажа.

— Има ли някой да каже още нещо? — запита Брун. Въпреки това не бе сигурен, че е готов да чуе още нещо. Прекалено много нови идеи бяха вече предложени за успокоение.

— Гуув иска да говори, Брун.

— Гуув може да говори.

— Аз съм само ученик, не знам колкото Мог-ър, но според мен той пропусна нещо. Навярно защото тъй упорито се опитваше да остави настрани чувствата си към Айла. Той се съсредоточи върху спомените, а не върху самото момиче, навярно от страх да не заговори любовта, а не разсъдъкът му. Той дори не спомена тотема й.

— Някой замислял ли се е защо силен, мъжки тотем ще вземе да се спре на едно момиче? — Той сам си отговори на риторичния въпрос. — Като оставим настрана Урсуз, Пещерният Лъв е най-могъщият тотем. Пещерният Лъв е по-силен дори от мамута; той ходи на лов само за невръстни и престарели мамути, но понякога мамутът наистина става негова плячка. Пещерният Лъв не напада мамута.

— Какви ги приказваш, Гуув. Току-що каза, че пещерният лъв напада мамута, а после казваш, че не го напада — зажестикулира Брун.

— Той не, а тя. Забравяме за това, когато говорим за тотеми закрилници, макар че мъжкият пещерен лъв е закрилникът. Но кой е ловецът? Най-едрият от всички хищници, най-силният ловец е лъвицата! Женската! Не е ли вярно, че тя носи плячката си на самеца? И той може да убива, но задачата му е да е нащрек, докато тя ходи на лов.

— Любопитно е защо Пещерният Лъв е избрал едно момиче, нали така? Някой замислял ли се е за това, че може би нейният тотем не е този на Пещерния Лъв, ами на Пещерната Лъвица? Женската? Ловецът? Това не е ли обяснение защо момичето е искало да ходи на лов? Защо й е бил даден знак? Може Лъвицата да й е дала този знак, може би затова е била белязана на левия си крак. Какво толкова чудно, че иска да ходи на лов, след като има такъв тотем? Не знам дали е вярно, но не можете да не признаете, че изглежда разумно. Независимо дали тотемът й е Пещерен Лъв или Пещерна Лъвица, щом й е писано да ходи на лов, ние можем ли да отречем това? Можем ли да отречем могъщия й тотем? И ще се осмелим ли да я съдим, че ходи на лов, след като това го иска тотемът й? — заключи Гуув. — Свърших.

На Брун му се виеше свят. Идеите прехвърчаха твърде бързо през ума му. Трябваше му време да премисли, да ги подреди. Разбира се, че лъвицата е ловецът, но чувал ли е някой за женски тотем? Духовете, същността на духовете-закрилници, всичко това е мъжко, нали така? Само човек, прекарал дълги дни в размисъл за обичаите на духовете, може да стигне до заключението, че тотемът на едно момиче, което ходи на лов, е ловецът сред вида, олицетворяващ тотема й. Но на Брун му се искаше Гуув да не бе споменавал за самото хрумване да отхвърлят желанието на един толкова могъщ тотем.

Самата идея жена да ходи на лов бе дотолкова уникална, предизвикваща толкова размисъл, че неколцина от мъжете се видяха принудени да направят ситните, незначително напредващи крачки, които разширяваха пределите на техния уютен, безопасен, добре очертан свят. Всеки мъж говореше от собствената си гледна точка, от собствената си сфера на тревога и интерес и всеки бе разширил пределите единствено на тази малка област, но Брун трябваше да се съобрази с всички и това почти надхвърляше възможностите му. Дългът го принуждаваше да има предвид всички аспекти, преди да отсъди и му се щеше да разполага с достатъчно време, за да ги премисли внимателно всичките. Но решението не можеше да бъде отлагано до безкрай.

— Има ли някой друго мнение? Брод иска да говори, Брун.

— Брод може да говори.

— Всички тези идеи са интересни и могат да ни послужат за размисъл през студените, зимни дни, но традициите на Клана са недвусмислени Рожба на Другите или не, момичето е от Клана. Жените от Клана не бива да ходят на лов. Те дори не бива да докосват оръжие или пък сечиво, с което се изработва оръжие. Всички ние знаем наказанието. Тя трябва да умре. Няма никакво значение, че преди много време жените са ходили на лов. Това, че женската мечка или пък лъвицата ходи на лов, не значи, че и на жената е позволено. Ние не сме нито мечки, нито лъвове. Няма никакво значение, че тотемът й е могъщ или пък че носи щастие на Клана. Без значение е дали е майсторка с прашката или пък дори, че е спасила живота на сина на стопанката ми. Благодарен съм й за това, разбира се — всички забелязахте колко пъти го повторих на връщане, сигурен съм, — но това няма никакво значение. Традициите на Клана не допускат изключения. Жена, която си послужи с оръжие, трябва да умре. Това не можем да го променим. Такива са обичаите на Клана. Цялата тази среща е жива загуба на време. Не можеш да вземеш друго решение, Брун. Свърших.

— Брод е прав — рече Дорв. — Не е наша работа да променяме традициите на Клана. След едно изключение ще последва и друго. И няма да остане на какво да се осланяме. Наказанието е смърт, момичето трябва да умре.

Последваха няколко кимания в знак на съгласие. Брун не побърза да отговори. „Брод е прав, мислеше си той. Какво друго решение мога да взема? Тя спаси живота на Брак, но си послужи за това с оръжие.“ Брун не се намираше по-близо до решението в сравнение с деня, когато Айла измъкна прашката си и уби хиената.

— Ще имам предвид всичките ви мнения, преди да взема решение. Но сега искам всеки от вас да ми отговори категорично — най-сетне каза водачът. Мъжете бяха насядали в кръг около огъня. Всеки от тях стисна юмрук и го постави пред гърдите си. Движението нагоре и надолу щеше да означава утвърдителен отговор, а пък настрани — отрицателен. — Грод — започна Брун със заместника си, — смяташ ли, че момичето Айла трябва да умре?

Грод се подвоуми. Съчувстваше на дилемата на водача. Доста години бе втори човек след вожда, почти четеше мислите му и с времето бе пораснало и уважението му към него. Но не виждаше друга алтернатива, мръдна юмрука си първо нагоре, после надолу.

— Имаме ли друг избор, Брун? — додаде той. — Грод е „за“. Друуг? — запита Брун, като се обърна към майстора на сечива.

Друуг не се поколеба. Изпъна юмрук пред гърдите си.

— Друуг е „против“. Круг, ти какво мислиш?

Круг погледна Брун, после Мог-ър и най-накрая Брод. Вдигна юмрука си нагоре. — Круг казва, че момичето трябва да умре — потвърди Брун. — Гуув?

Младият последовател на Мог-ър отговори на мига, като изпъна юмрука си пред гърдите.

— Мнението на Гуув е „не“. Брод?

Още преди Брун да изрече името му, Брод вдигна нагоре юмрук и Брун също толкова бързо го подмина. Знаеше отговора на Брун.

— Да. Зуг?

Старият майстор на прашки се изпъчи гордо и шавна напред-назад юмрука си пред гърдите толкова категорично, че не остави никакво съмнение.

— Зуг смята, че момичето не бива да умре, а ти какво мислиш, Дорв?

Ръката на другия старец се вдигна нагоре и преди да успее да я свали, всички погледи се извърнаха към Мог-ър.

— Отговорът на Дорв е „да“. Какво е твоето мнение, Мог-ър? — запита Брун. Бе отгатнал какво ще кажат останалите, но вождът не бе сигурен за стария маг.

Креб правеше огромни усилия. Познаваше традициите на Клана. Самообвиняваше се за престъплението на Айла, за това, че й бе гласувал прекалена свобода. Гузен бе за любовта си към нея, боеше се тя да не завладее разума му. Страхуваше се да не постави себе си пред дълга към Клана и юмрукът му понечи да се вдигне нагоре. Логиката му казваше, че тя трябва да умре. Но още преди да понечи да вдигне юмрук, юмрукът му трепна настрани, сякаш някой го бе сграбчил и го движеше вместо него. Не можеше да се застави да я осъди на смърт, макар че, след като вземеха решение, щеше да изпълни дълга си, нямаше друг избор. Всичко зависеше от Брун и само от Брун.

— Мненията са разделени по равно — оповести вождът. — И без това решението трябваше да го взема аз и никой друг, само исках да разбера какво мислите. Ще ми трябва известно време да премисля казаното от вас днес. Мог-ър казва, че довечера ще има церемония. Това е добре. Ще ми е необходимо помощта на духовете, а всички ние май ще се нуждаем от закрилата им. Решението ми ще узнаете на сутринта. И тя ще го узнае тогава. Вървете сега и се пригответе за церемонията.

След като мъжете си тръгнаха, Брун остана край огъня. По небето се гонеха облачета, подухвани от поривистите ветрове и от време на време обливаха пътьом земята с ледени струи, но Брун не забелязваше нито дъжда, нито последните припламващи въглени в огнището. Вече се смрачаваше, когато най-сетне се изправи и с тежки стъпки се отправи към пещерата. Зърна Айла още да седи на същото място, където я бяха заварили, когато излизаха сутринта. „Очаква най-лошото, каза си той наум. Какво друго може да очаква?“