Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (9)

Третият цех

Дворът на завода беше асфалтиран. Срещу нея идваше открита кола, в която се намираха съвсем млади хора и се виждаха миниатюрни блестящи прожектори и сноп цветни електрични кабели.

Баща й не се оказа в конструкторското бюро.

— Той се намира в третия цех — я упъти старец в синя рубашка, който бе застанал до огромен шкаф с чертежи. — Минете направо оттук. Третият — той днес е именник. Направо, след това вдясно. Голямата сива постройка.

Всички постройки, които забеляза Зоя след като влезе в двора бяха големи и светлосиви. Тя отмина две постройки и се отправи към третата.

При входа на третия цех една старица в бяла престилка с прахосмукачка в ръка мърмореше, събирайки със своята машинка някаква нечистотия:

— Измърсиха веднага… В цеха не бива да се влиза. Не разбират: нали заводът…

В цеха бе прохладно, светло и безлюдно. Имаше шум, но не рязък, дразнещ, а смекчен, някак си делови. Машините работеха безшумно; всичките им въртящи се и движещи се части се движеха като в сън. Звук издаваше само обработваният метал. Той бе обливан обилно с някакво бисерно-бяло масло, но въпреки това протестираше, хлипаше, понякога дори тихо стенеше.

Зоя обходи всички машини, но не видя никакъв човек. Всички бяха излезли. Нямаше човек, който да й обясни смисъла на това чудо на съвременната техника.

Огромното помещение беше съвсем празно.

Зоя огледа навсякъде. Тя забеляза, че от един отвор от ъгъла изскачаха някакви късове метал. Те се появяваха през строго определен промеждутък от време, както кукувицата на старинния часовник, който бе окачен на стената в тяхната къща. Но кукувицата произнасяше своето „Ку-ку“ и отново изчезваше в кръглата дупка, за да се покаже след миг пак, а металните късове скачаха на близката машина.

Зоя се приближи. Машината поемаше металното парче с желязната си ръка и го поставяше на масата. Приближаваше се машина с половин дузина въртящи се свредели. Миг — и късчето с шест провъртени дупки бе предадено на съседната машина, а на плота на първата вече лежеше ново метално парче, очакващо своята съдба.

На съседната машина на парчето метал бяха издълбани някакви жлебове, след което то незабавно бе предадено по-нататък, дето бе отрязана част от него; в провъртените дупки се появяваше нарез, част от повърхността му бе шлифована и придоби гланц.

Зоя следваше металния къс, който пред очите й се превърна в готова част. Последната изчезна в един отвор на стената.

Такива отвори, както забеляза Зоя, имаше много. Различни части бързаха всяка към своя отвор и изчезваха от погледа. Това приличаше на фокус, който се демонстрираше в обстановката на напрегната производствена работа. Машините работеха делово, без да губят нито секунда скъпоценно работно време.

Мяркаха се зъбчатите колела и железните късове; подскачаха от машина на машина изработваните части, като топки… на Зоя й се зави свят. Тя се облегна на нещо и за миг затвори очи. По изменението на шума разбра, че нещо се бе случило. Нарушен бе нормалния ход на работата.

Отваряйки очи, Зоя видя, че машината на която се бе облегнала, бе спряла. След нея спря другата, следващата и така нататък — докато не спря целия ред машини, изключвайки се от процеса на работата.

Наоколо работата вървеше, частите преминаваха през машините и изчезваха в отворите на стената, но един отвор оставаше празен: от него не излизаха метални късове.

Зоя се мъчеше да си спомни какво се бе случило, когато изведнъж се разнесе силен глас, с нотки на раздразнение:

— Отместете се от машината… Нима не виждате?

Тя направи крачка встрани.

Веднага машината, от която тя се отдръпна, предаде обработената част на следната машина, тя провъртя кръгла дупка и предаде частта по-нататък. Всичко заработи, всичко започна да се движи.

— Добре — одобрително каза гласът. — Но другия път внимавайте. Машината можеше да ви нарани ръката. Как можахте да си поставите ръката на плота, където се работи.

Чудно внимателна машина! Спря, за да не я нарани.

Тя бе готова да се извини. Но гласът изчезна. Зоя отново остана сама сред неспирно работещите машини.

Ней й стана почти страшно.

— Чуйте — извика тя, обръщайки се към празната зала. — Аз бих желала да поговоря с вас.

— Добре — раздаде се от свода на помещението същия висок глас. — Сега ще дойда.

Това приличаше на разговор с божество, което благоволява да слезе при човека.

Но божеството се оказа човек на средна възраст и със среден ръст, облечен твърде скромно. Като поздрави старицата, която все още се суетеше около входа с прахосмукачка в ръце, и размени с нея някаква шега, човекът влезе и с хазяйнически поглед огледа работещите машини.

Зоя му обясни коя е и какво дири.

— Добре познавам вашия баща — каза той. — Значи, вие сте журналистка? Това е също добра специалност… Бобров не е идвал днес в завода, това е първо. А след това, този не е третият цех, а втория — това пък е второ. Ако желаете да видите третият цех, който днес бе пуснат в работа, елате с мен. С удоволствие ще ви го покажа… Аз съм нещо като началник на трите цеха едновременно.

Третият цех, в който я заведе спътникът й, представляваше също огромно светло помещение, като втория. Но тук машините — както тя още щом влезе, забеляза — бяха някак по-особени: по-малки, пък и не приличаха на обикновените. Тук нямаше никакъв шум: долавяше се само слабо шумолене, като при тих дъждец.

— Какво се прави тук — попита тя, оглеждайки частите, които плуваха във въздуха между машините.

— Обработва се метал, — поясни ръководителят на трите цеха. — Само че без инструменти. С електричество. С електричество се пробиват дупките, отделя се съвсем тънък слой, извършват се десетки извънредно фини манипулации. Ние можем например да отделим от това парче метал, слой с дебелина един атом или да направим дупка до хилядна част от милиметъра. В това помещение се изработват най-фините части на съвременните селскостопански машини: часовници, с каквито са снабдени всички комбайни, автомати, които отчитат броя на зърната, преминаващи през машината, и определящи средното тегло на събираното зърно и така нататък.

— Поразително! — прошепна Зоя. — И всичко това се прави без всякакви инструменти?

— Чудното не е това — разсмя се нейният спътник. — Съветската промишленост отдавна е усвоила електрообработката на металите. Впрочем, това е рожба на съветската техника. Но удивителното е това, че успяхме напълно да автоматизираме този фин процес и при това не на една машина, нещо което вече отдавна е постигнато, а в рамките на цял цех. Ето това е заслугата на Института по автоматика и телемеханика, където работи Бобров, когото търсите! Те са цяла група… По-точно, няколко групи ентусиазирани автоматици. Бобров възглавява една от тях, трябва да се признае — най-инициативната…

Зоя мина през цеха. Тя съжаляваше, че досега малко се бе интересувала от техниката. Заобикаляше я цял един свят от непонятни неща. Единственото, което й се струваше познато бе изображението на черепа с кръстосани кости върху желязната врата, която водеше, очевидно, в трансформаторното отделение. Щом Зоя наближи вратата последната я предупреди:

— Внимание. Високо напрежение!

Говорещата врата я накара да си спомни за Бобров. Естествено, това беше негова измислица.

Началникът на трите цеха я въведе в кабинета си, който се намираше тук, в галерията на третия цех. Това беше не голяма кабина, с малка работна маса в нея и табло за управляване. През голям прозорец се виждаше целия трети цех, а двата телевизионни екрана позволяваха да се вижда всичко, каквото се вършеше в двата останали цеха. На екраните Зоя видя безкрайни редици станове и нито един човек.

— Когато вие така непредпазливо се облегнахте на стана, — любезно обясняваше на Зоя спътникът й — последният спря и веднага позвъни. Аз погледнах на екрана и ви помолих да се отдръпнете.

— Но той би могъл сам да ме предупреди, този ваш стан — каза Зоя. — В такъв случай аз не бих го и докоснала.

— Разбира се, това е възможно, — съгласи се събеседникът й — обаче ние избягваме излишните устройства. Пък и случаите, когато някой протяга ръката си към машината, преди автоматът да е спрял, са твърде редки.

Зоя погледна изпитателно говорещия. Не, той вероятно не възнамеряваше да я „подмята“ — гласът му беше напълно сериозен. След като му поблагодари и се сбогува с него, Зоя забърза към конструкторското бюро. Но баща й не беше вече там. Работният ден бе вече завършил.