Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (5)

Пак зелената лимузина

Изминаха няколко минути. Колата продължаваше да стои пред вратата на вилата. Нито от нея, нито от вилата излезе човек.

Зоя се губеше в догадки.

Мисълта, че колата е изпратена нарочно за нея, веднага бе отхвърлена. Ясно е, че ако инженерът поради някаква пречка не е успял да дойде сам и е решил да прояви по отношение на нея такава галантност, то вратата на автомобила сама би се отворила и гласът на диктофона, скрит някъде в тапицировката, би я помолил да се качи… Освен това, чантата и мъжката шапка на задната седалка бяха необясними.

И все пак Зоя реши да се качи в колата. Но накъде? Да търси Бобров. Във вилата повече не й се искаше да остане, а да се върне в къщи, сама тя би почувствувала това като опит да се откъсне от съмнението, което започваше да й се натрапва. Какво в същност се бе случило със собственика на вилата? Ако той беше така вежлив, както неговите разговарящи и движещи се вещи, той би трябвало да бъде тук в определеното от самия него време. Да е забравил е изключено, тъй като е ясно, че изпълнителният секретар, навреме би му припомнил за това. Пък и тази кола, шапката, чантата…

Надвивайки вълнението си, Зоя хвана дръжката и отваряйки вратата, седна на мястото на шофьора.

Тя се отпусна на седалката и постоя така известно време. Изведнъж й мина през съзнанието, че колата ей-сега сама ще потегли и ще я заведе при Бобров.

Но колата не мръдваше, като да беше най-обикновен автомобил. И Зоя реши да се отнася с нея именно като с обикновен автомобил. Тя завъртя ключа на мотора, дръпна лоста, натисна педала за газта и ловко, маневрирайки по пясъчната пътечка, отправи колата към външната врата. Сигнал. Вратата се отвори, сякаш само това очакваше, и Зоя излезе на асфалтовата пътечка, която свързваше шосето с вилата на инженера.

Накъде да се отправи? Естествено, към електростанцията, където очакваха инженера. Известно й беше къде се намира Бистринският язовир.

Колата се движеше леко, като послушно се подчиняваше на управляването. Наоколо се виждаха прозрачни брезови горички, пълни със слънчева светлина и с трептящи листа, ниви, засети с нацъфтяла вече детелина, тъмна гора, която облъхваше Зоя със смолист дъх.

Бързото каране повдигна настроението на момичето. Но някаква натрапчива мисъл не излизаше от подсъзнанието й, и Зоя се тормозеше от това, че не можеше да си спомни за какво точно се отнася. И изведнъж й проблесна в съзнанието: сигналът! Да, естествено: когато тя наближи вратата на вилата, последната се отвори, както Зоя добре си спомня, от автомобилния сигнал. Но кой сигнализира? Тя не бе се докосвала до бутона. Този внезапен сигнал удиви Зоя в онзи момент, но заета с други мисли, тогава тя не му отдаде особено внимание. Случиха се достатъчно странни неща, че едно повече, изглеждаше почти естествено.

И тъй значи, все пак това е „жива“ кола, която притежава глас, който издава по собствено желание, както например мучи кравата.

Зоя така се замисли, че не забеляза как изведнъж пред нея израсна задната част на някакъв товарен камион, който се движеше пред нея. Тя изобщо съвсем не би забелязала грозящата я опасност, ако колата, която тя шофираше не бе изведнъж започнала да дава тревожни сигнали.

Зелената лимузина настойчиво сигнализираше, предупреждавайки движещия се напред камион, а може би, и самата Зоя.

Зоя вдигна глава и слисано погледна спрелия отпред камион. Двама работника, които се намираха в сандъка на камиона, махаха с ръце и викаха нещо. Още миг и залисията на Зоя би й струвала скъпо, но тя изведнъж почувствува, че кормилото се изви заедно с ръцете й, и колата сама зави наляво — според всички правила на задминаването. Това бе направено точно навреме. Зоя поде и вече сама завърши маневрата, правилно започната от колата. За миг й се стори, че някакви невидими ръце, по-силни от нейните, се намесиха в управлението на автомобила. Спирачките заскърцаха, преди Зоя да се бе докоснала до тях, лоста на скоростите се дръпна от ръката й и се включи на друга скорост — по-бавна.

— Ей, юнак! — извика единият от работниците, навеждайки се от сандъка на камиона. — Сляп ли си, или що? — Но като забеляза на кормилото на лимузината Зоя, учудено и с нотка на уважение добави: — Майсторски зави! Ей, че момиче!

Но Зоя не обърна никакво внимание на обидните подхвърляния. Тя караше с намалена скорост, намалена от самата машина, и се мъчеше да си обясни случилото се.

„Е какво, сигнализира голяма работа! — успокояваше се тя. — Не е чак пък толкова трудно, да даде сигнал, ако изникне отпред някакво препятствие. Сега дори вече правят такива детски играчки.“

Но тази „съобразителност“ на машината, да завие навреме наляво — тя как да си обясни? Зоя неволно погледна назад: може би Бобров седи отзад и й се смее? Може би машината има двойно управление — това би подхождало на обичащия удобствата инженер. Но задното седалище беше празно. Както и напред, чантата с пристегнатите каиши беше на мястото си. Само сивата шапка, вероятно от резкия тласък при завиването, се бе озовала в ъгъла.

„Впрочем — мина й през ума, след минута — и в тези «действия» на колата няма нищо чудно. Ако клаксонът може да бъде накаран да сигнализира, то защо да не би могло да се нареди така, щото автоматично да бъде включван механизъм, който да действува на кормилото? Толи имаше автомобил — играчка, който не падаше от масата: винаги идвайки до ръба, той сам завиваше встрани. Това също е играчка, само че за възрастно момче, което се нарича инженер Бобров.“

Но все пак Зоя съзнаваше, че това съвсем не е играчка. Така или иначе, ако машината не спаси живота на Зоя, то поне я избави от големи неприятности. Наистина нейната разсеяност бе предизвикана отчасти от самата кола — тази история с клаксона.

„Изобщо, квит сме“, реши тя.

След като намери разумно обяснение на действието на предметите, с които се бе заобиколил Бобров, на нея й олекна. Макар и за миг да не бе се усъмнила в това, че такова обяснение съществува, все пак всички тия дребни произшествия, които преживя през последния час, оказаха известно психическо въздействие върху нея. Като истинска журналистка, Зоя беше впечатлителна и не лишена от полет на въображението. Тя си спомни за някакъв роман, който бе чела през детинството си. В него се разказваше как машините се разбунтували срещу своя създател — човека. А нима, на човек, живял преди няколко десетилетия, който изведнъж би попаднал в положението на Зоя, не би му се сторило, че вещите на инженер Бобров притежават способността да водят самостоятелен живот. Наистина те са предани на своя господар и добросъвестно служат дори и на неговите гости, но нали дяволът си няма работа, виж че някой прекрасен ден изведнъж са се отказали да се подчиняват. Какво ще прави тогава Бобров сред бунтуващия се бюфет, ругаещия шкаф и къде ще се скрие от побеснелия зелен автомобил?

Зоя си представи сцената: Бобров бяга от колата, която го гони из парка — и започна да се смее.

Какво ли не са измислили романистите за бъдещето, което очаква човечеството!! И невидими хора, и мислещи предмети, и четвърто измерение.

А всъщност бъдещето се оказа съвсем друго: сто пъти по-прекрасно, отколкото са си го представяли най-смелите фантазьори. Всичко е обратно: това е свят на разумни хора и на създадените от тях машини, които се подчиняват на човека, облекчават живота му, спестяват от времето му.

Би трябвало да се признае, че Бобров е съумял да се заобиколи от цял щаб подобни услужливи механизми. Вещите на Бобров сякаш предугаждат желанията на своя собственик.

Предугаждат?

Зоя въздъхва. Тя си спомни как шкафът, или някакъв скрит в него механизъм, отгатна мисълта й и каза колко е часа. В това проникване на предметите до съзнанието на човека, има дори нещо неприятно. Впрочем, това би могло да бъде и просто съвпадение. Не би трябвало човек да обръща такова внимание на подобни дреболии.

Разгеле, колко ли е часът сега? Тя навярно ще закъснее за съвещанието, на което бе повикан инженера.

Зоя искаше да хвърли поглед към светещия циферблат на часовника, който се намираше редом с километражния показател, но преди да бе успяла да стори това, се чу високия ясен глас:

— Дванадесет часа и петдесет и шест минути.

Това бе същият, познат й вече, отмерен глас. Той идваше някъде отзад, откъм дъното на автомобила.

Зоя не се обърна. Тя знаеше, че няма смисъл — никого не ще види.

Давайки газ, тя засили ходът на колата. Дано по-скоро да намери инженера и да узнае от него разгадката на всички тайни.