Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (7)

„УЗС“

Втората станция се отличаваше от първата по оригиналния си архитектурен стил, а приличаше на нея по огромния висящ катинар, който красеше входа. Тя се оказа също тъй безлюдна, като първата.

Като измина още три километра, Зоя забеляза отляво на шосето доста висок хълм, а на върха му, сред млада дъбова горичка, кръгла кула. Ветропоказателят, във форма на начупена светкавица от някакъв неръждясващ цветен метал, който блестеше на слънцето, премахваше всяко съмнение относно това, че тази кула има нещо общо с електричеството.

И наистина, щом наближи кулата тя забеляза на фасадата й три големи букви „УЗС“ прилепени във форма на катинар. „Управление на затворените станции“ — прочете тя на малка табелка.

От чиновниците на управлението се указаха само двама души. Единият от тях — куц старец, препасан с бяла престилка — който се занимаваше нещо с цветните лехи около кръглата каменна постройка; и както Зоя разбра изпълняваше службата на портиер, справочно бюро и комендант. Вторият се намираше в самата кула, в голямата кръгла зала, разположена в горния край на кулата, където отначало намръщеният старик не искаше да я пусне, като дълго въртя из ръцете си, изцапани с пръст, нейната карта.

Дежурният ръководител на станцията бе седнал в кръгло, въртящо се кресло в средата на залата и както се стори на Зоя съвсем не бе така много зает, както я уверяваше портиерът долу.

При влизането на Зоя той стана.

— Защо така въпросително ме гледате? — весело попита той, като забеляза че посетителката, след като огледа залата, спря изпитателно погледа си върху него.

— Най-после срещнах жив човек! — му отговори тя, също така закачливо. — Във вашето владение това е такава рядкост! Трябва откровено да ви кажа, че при вас машини се срещат по-често. Но аз се надявах да заваря тук някакво съвещание и сред неговите участници инженер Бобров.

— Съвещанието се отложи — смутено отвърна младия човек. — Нима не ви предупредиха? Колко неприятно? Бъдете любезна да ни извините…

— Впрочем аз не съм в числото на поканените — отговори Зоя. — Аз просто търся инженер Бобров и се надявах да го намеря тук.

— Бобров бе потърсен по телефона, за да бъде предупреден за отлагането на съвещанието. Но той не бе във вилата си. Някой отговорил вместо него и казал, че ще му съобщи.

Зоя си спомни за механическия секретар. „Аха, значи той не само отговаря на телефонните повиквания, но и запомня казаното и после го съобщава на своя господар — помисли си тя. Впрочем в това няма нищо необикновено: обикновено записване на плоча.“

— А вие видяхте ли нашите станции? — попита младият инженер. — Не са ли забележителни? Построени са от института на Бобров.

— Станциите са твърде красиви — каза Зоя. — Но на мене ми се стори, че са доста безлюдни. И това е, разбира се, идея на Бобров? Той сигурно е мизантроп и не може да понася хората?

— Напротив: Бобров е по-скоро филантроп, ако мога така да се изразя. Станциите, които сте видяла, не само са „доста безлюдни“, както предполагате, но и изобщо са напълно безлюдни.

— Автомати?! Аз мислех, че само малките електростанции могат да бъдат автоматични.

— За малките, сам бог е наредил, както се казва. Но през хилядо деветстотин четиридесет и седма година бе построена първата автоматична станция от по-голям мащаб — на Перервинския язовир. От тогава насетне започна техния строеж.

— Спомням си… Наистина, от съобщенията в пресата. Аз тогава не се интересувах много от техника.

— Все пак тогава се правеха първите опити. Тук вече ще видите нещо друго.

— А какво именно?

— Тук има не една, а шест хидростанции — цяла енергетична система, която работи напълно автоматично.

— Е да, естествено, щом Бобров има нещо общо с това, ясно е, че всичко трябва да бъде автоматично.

— Извинете, но вие точно него търсите, а той, както е известно, работи в института, който се занимава с въпросите на автоматиката. Значи, той ви е нужен във връзка с тези въпроси? Вие от коя организация сте?

Зоя каза каква е. Щом младият инженер разбра, че разговаря с репортьорката веднага се оживи.

— Вие дойдохте тъкмо на време. Никой още не е писал за нашата енергетична система. Това ще бъде извънредно интересен репортаж. Аз веднага ще ви разкажа всичко.

Зоя се поколеба. Но професионалното й любопитство, вестникарското чувство, надви. Пък и това в същност е интересно. А и при това има пряко отношение към работата на института на Бобров — с въпроса, по който тя бе дошла да беседва с Бобров. Но да, щом Бобров го няма, тя не бива да губи време.

Инженерът я помоли да погледне към тесните прозорци, разположени между многобройните табла.

— Ето в тези прозорци — започна той — се виждат всичките шест станции. Вижте: пред вас сякаш се намират шест цветни пощенски картички. Но всичко това е хрумване на архитекта. За работата това няма никакво значение. Какво ме ползува мен това, че виждам дадена станция? Виждам, че тя се намира на мястото си — и нищо повече. А мен ми е нужно да зная как тя работи. И аз зная това; всичко, което ме интересува аз го зная така, както ако бих се намирал в самата станция, но го узнавам, не като гледам през прозореца… Погледнете това табло. Редом с него вие виждате още няколко. Шест табла — за всяка станция по едно, а ето и седмо табло, на което са представени всички станции заедно. Движещите се цветни диаграми, които виждате, отговарят на всички въпроси, които могат да ми хрумват във връзка с работата ми на дежурен инженер. Вие желаете да знаете нивото на водата в горния участък на канала на петата станция? Моля! Четири и половина метра, а преди половин час е било четири сантиметра по-високо. Количеството на оборотите на втората турбина в третата станция? Бъдете така добра! Петдесет в секунда. Заранта тя даваше слабо отклонение — правеше петдесет и четири оборота, но авторегулатора бързо я оправи. Желаете да узнаете в кои станции, кои агрегати са включени и кои се намират в резерв? Бъдете любезна да погледнете седмото табло ето тези със синия цвят…

— Но, човек просто не би успял да следи всички табла — прекъсна Зоя този поток от красноречие. — Би трябвало през цялото време да върти глава като бухал. А вие, както ми се стори при влизането, четяхте нещо, спокойно изтегнат в креслото.

— Първо, четях „Справочник по телемеханика“ — без да се смути възрази младия човек. — И второ, съвсем не е нужно да гледам през цялото време таблата. Вие просто не ме разбрахте. Аз ги поглеждам само когато желая да узная нещо, което ме интересува. А иначе — всички данни редовно биват записвани на движещите се ленти на самопишещите уреди. И аз мога да се запозная с работата на всички станции за през цялото денонощие само в продължение на половин час.

— И със закъснение ще узнаете за всички неизправности, които са се случили през време на вашето дежурство!

— До там не ще се дойде. За всички нередовности таблото веднага докладва.

— Внимание! — се разнесе изведнъж силен глас.

Зоя неволно се обърна. Но, освен нея и инженера, в залата нямаше никакъв друг човек.

— Вторият агрегат на третата станция се изключва и остава в резерв — продължи гласът. — Включен е третият агрегат на петата станция.

— Чухте ли? — забеляза инженерът. — Сега обърнете поглед към третото табло, именно то докладва: виждате ли измени се цвета му. Тука се съобщава и за всяка неизправност.

— Но кой говори?

— Никой. Говорещ автомат. Таблата го включват последователно. Да, звънчева и друга сигнализация — това е всичко.

— Извинете, а управлението на станциите? Станциите докладват — това добре. Но нали те трябва да бъдат ръководени?

— Ето, — инженерът обхвана залата с ръка — именно за това е създаден този централен пост. Централен пост, който… — той се запъна, — … който също работи автоматично. Да, да, — продължи инженерът усмихнато — аз също съм излишен тук. Мога да отсъствувам час, два, цял ден, ако щете — и нищо не ще се случи. Аз живея и работя в долното помещение, а тук идвам само при повикване — автоматично, разбира се. Бобров и неговата група смятат че и тази длъжност е излишна. А едно от тези табла — общото, на което са представени всички станции — те смятат да съберат в помещението на ръководител-инженер, който ще управлява няколко енергосистеми заедно. Ще управлява докато сътрудниците на Бобров не решат, че може да бъде съкратена и тази длъжност. Представяте ли си перспективата? Някъде, на огромно пространство в страната се произвежда евтина хидроенергия и по проводници и подземни кабели се разпраща на консуматорите.

— Странно! А ако се случи повреда?

— Е, вие какво бихте предприели, ако в една от станциите би се случила повреда, и вие сте дежурен ръководител в това, например помещение?

— Аз… — тя се забави и нерешително отговори: — незабавно бих взела мерки.

Това приличаше на изпит, и Зоя, като лошо подготвен студент, се измъкна с общ отговор.

— Да, именно — одобрително кимна инженерът, сякаш Зоя бе казала именно онова, което трябва. — Но ето че, преди, аз, или вие ако сте на моето място да помислим какви мерки би трябвало да се вземат, те вече ще бъдат взети. Агрегатът, дори ако му се случи най-незначителна повреда, ще бъде незабавно изключен, а на негово място ще се включи резервен агрегат. Това ще стане така бързо, че консуматорът просто не ще забележи превключването, а ние с вас не ще успеем да отворим уста, за да възкликнем: „Ех, че неприятност!“

— Но нали трябва да бъде изпратена ремонтна бригада на мястото на произшествието и, изобщо…

— Такава ще бъде изпратена. Нея я повиква самата станция. В „бърза техническа помощ“ има автоматично табло за повикване. Там ще бъдат предизвестени не само за това, че се е случила повреда, но и каква точно е тя, и това те ще узнаят едновременно с мен.

— Остава само да се съжалява, че самият ремонт не се извършва автоматично! — възкликна Зоя. Тя се постара да вложи в тона си нотки на ирония. — Това би било пълен триумф на автоматизацията.

— Е да, до това техниката още не се е домогнала — каза инженерът.

Той каза това с такъв тон, сякаш не се и съмняваше, че с време техниката ще превъзмогне и тази трудност.

На Зоя й стана неловко. Всъщност, тя се намираше пред едно, безспорно бележито достижение на техниката. И нейният скептицизъм беше просто неуместен. Все тази журналистическа привичка на никого да нямаш доверие, всичко да докоснеш с ръка, сто пъти да се убедиш в едно нещо! Но това, което разправя този млад инженер е наистина удивително!

— А как стои въпросът с текущия ремонт? — попита тя вече с друг тон. — Нали вашите турбини не могат вечно да се въртят?

— Разбира се — инженерът бе все тъй вежлив. — Агрегатите биват преглеждани всеки два месеца, а биват ремонтирани — веднъж в годината. Някои смятат, че тези срокове могат да бъдат увеличени. Разбира се, спирането на агрегата за да бъде той ремонтиран, се извършва без това да засегне консуматорите на електрическата енергия. Ние винаги разполагаме с мощност в запас…

След като изслуша още няколко пояснения от този род Зоя реши да си тръгне. Тя си спомни за Бобров, за неговата кола, почти задигната от нея, и пожела колкото се може по-скоро да ликвидира с тази забъркана история.

— Прощавайте, излишни човече — шеговито продума тя, подавайки ръка на инженера. Тя се спря за миг: дали да му каже за Бобров? Но, впрочем, какво друго се е случило, освен това, че Бобров се е забавил някъде, а тя се разхожда с неговата кола? И как да сподели своите смътни подозрения с неясни предчувствия с този жизнерадостен млад човек, комуто всичко на света изглежда напълно ясно и за когото нищо не би било чудно.

— А вие не предполагате ли къде може да бъде сега Бобров? — само попита тя.

— Не бих могъл да ви кажа. Неговият институт ръководи много работи, на различни места. А Бобров ръководи групата на главните изследователи. Опитайте да телефонирате в института — може би те знаят. Сега ще ви свържа.

Но от института отговориха, че днес Бобров има свободен ден и е у дома си, във вилата. От вилата, където Зоя телефонира, за да провери дали не се е върнал инженерът, вежливият глас на механическия секретар съобщи, че Бобров го няма, но че ще му бъде предадено всичко, което тя има да съобщи.

Зоя помисли, какво да поръча да бъде предадено на Бобров, ако той случайно се върне във вилата.

— Предайте му, — каза тя, обръщайки се към механическия секретар, като към жив човек — че неговата кола е при мен. Аз се възползувах от нея, за да го потърся…

Зоя се изчерви, забелязвайки как леко се повдигнаха веждите на стоящия до нея инженер. Това, което той току-що чу, би трябвало, естествено, да му се стори странно.

Смутена, тя промърмори нещо неясно, и без да сте бави, забърза към злополучната лимузина, която търпеливо я очакваше долу, при входа на кулата.

Разбира се, това очакване наистина би могло да се сметне за търпеливо. Та нали зелената кола би могла и да си отиде. Тя се отличава с твърде голяма самостоятелност.