Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (4)

Чудесата продължават

Измина още една минута и шкафа със своя делови тон на всезнаещ секретар произнесе:

— Андрей Николаевич! Трябва в единадесет и половина часа да телефонирате в Академията на науките.

Това беше вече съвсем странно. Андрей Николаевич се наричаше Бобров. Значи, инженерът е пристигнал във вилата? На всеки случай, секретарят смята, че той се намира в кабинета си.

Но никой не е влизал във вилата, нито една врата не бе тропвала; градинката, която добре се виждаше през прозореца, от мястото където бе седнала Зоя, беше пуста, външната врата беше добре затворена.

Може би инженерът, като някой безплътен дух, вече се намира в стаята, където беше Зоя?

Тя неволно се озърна. Слънчевите лъчи падаха на писалищната маса. Нищо не помръдваше: нито една хартийка на бюрото, нито една нишка на килима, който покриваше три четвърти от пода, нито една гънка на завесата; не се виждаше нищо, което се представя на филм, когато се играе невидим човек.

При това шкафът отново придоби дар-слово:

— Днес ще се състои конференцията за Бистринската електростанция. Трябва да бъдете там след двадесет минути.

Ясно е, че това се отнасяше до инженера.

Телефонът на бюрото иззвъни.

Зоя се позабави, очаквайки, че слушалката сама ще се издигне във въздуха и ще се долепи до невидимото ухо, но нищо подобно не се случи, и тя реши да отговори на повикването. Все пак това е някаква връзка с външния свят, нещо освен нея, в стаята — ако не жив човек, то поне глас на човек. Самотата започна да я плаши.

— Андрей Николаевич? — се разнесе глас в слушалката.

Преди Зоя да съобрази, какво да отвърне, друг глас, гласът на секретаря на Бобров, отговори на непознатия запитвач:

— Андрей Николаевич не е във вилата.

Гласът, който произнесе това, прозвуча право в слушалката. Шкафът мълчеше.

Чу се шум — вероятно запитвачът закачи слушалката.

Зоя бавно отпусна слушалката върху вилката и остана така, до бюрото, в недоумение.

През съзнанието й премина интересно хрумване.

Тя е сама във вилата… Не само инженерът не е тук, но не съществува и никакъв секретар. Това е просто автомат — вежливи изрази записани на лента и повтаряни от автомат. Този автоматичен секретар, скрит някъде в стената, зад шкафа, дава справки, занимава посетителите и отговаря на телефонните повиквания.

Зоя реши да провери своето предположение. В края на краищата тя твърде дълго стоя сама в празния кабинет и е в правото си да предприеме нещо. Решително вдигайки глава, Зоя напусна кабинета.

Пътуването й до вилата й напомни за нещо отдавна забравено: тя се почувствува малко момиченце. Всички врати послушно се отваряха пред нея и също тъй почтително, без шум, се затваряха след като минеше през тях. Това приличаше на сън, на стара приказка, слушана през детинството. Зоя обиколи цялата вила и се убеди в това, че освен нея, тук няма никакъв друг човек. Дори да би залаяло куче или да скочи от канапето разбудена котка!

Омагьосана вила!

Зоя не можеше да се освободи от мисълта, че във вилата има още някой — някой невидим, който я следва непрестанно.

Тези грижливо скрити в стените автомати, които отварят вратите пред нея, които запалват светлина във всички тъмни кътчета, щом тя се приближи до тях, тези невидими прислужници, които мълчаливо и непрекъснато отгатват нейните желания, създаваха впечатлението, че наоколо се намират одушевени същества.

„Обаче — помисли си Зоя, заставайки пред бюфета, вратичките на който веднага се отвориха, щом тя протегна ръка към него (на нея й се дощя да се докосне до изящната резба) — при тази отзивчивост на всички мебели тук съвсем лесно би било да се обере вилата. Крадците биха имали пълна свобода. Или пък бюфетът веднага би започнал да вика «караул» ако от него бъде взето нещо!“

За да провери това тя протегна ръка към фруктиерата. Но бюфета не вдигна никакъв шум. Напротив, лавицата на която се намираше фруктиерата излезе малко навън, за да бъде по-удобно да се вземе от нея нещо.

— Удивително — прошепна Зоя. — Както изглежда, скоро ще поведа разговор с тези неща. Те са услужливи до невъзможност. — Хей, слушайте — извика тя, обръщайки се към бюфета — вие сте безподобен! И изобщо всичко тук е много интересно, но извинете ме, и страшно лекомислено… Да, да, уважаеми Андрей Николаевич Бобров, Вие, който сте измислили всички тези забавни неща, сте едно голямо дете. Вие си играете с тези играчки. Те ви забавляват, както моето братче Толю се захласва в малкия, но „същински“ комбайн… Във всеки мъж би трябвало да се намира и момче, на което до беловласа старост ще правят различни фокуси-покуси, основани на техниката…

Автомобилен клаксон прекъсна нейната реч. Поглеждайки през прозореца Зоя забеляза, че към вратата на вилата приближава ниска лимузина със зелен цвят. Тя изтича на верандата.

— Най-после — каза тя, въздъхвайки облегчително — благоволи да пристигне. Но на кого даде сигнал? Нали във вилата няма никого! На мен! Благодарим за предупреждението. Какво ли в същност би могъл да си помисли, заварвайки ме да хазяйнича из вилата? Или пък, все пак вилата има пазач, човек, който живее не в самата вила, а някъде наблизо, в специално помещение? А пък аз си мислех, че съм съвсем сама.

Но в отговор на автомобилния сигнал не излезе никой. Вратата се отвори и зелената машина, без колебание влезе вътре и като зави, спря до стълбата.

„Интересно какъв ли е — помисли си Зоя. — Сега ще излезе…“

Измина цяла минута. Машината стоеше на същото място. Но от нея никой не излизаше.

Зоя, недоумявайки, гледаше ниската кола. След това бавно слезе по стъпалата и се запъти към нея.

„Ако планината не отиде при Мохамед — тя сви рамене — налага се да се отиде при планината. Той се изхитрява дори да стои в колата“.

Но колкото повече се приближаваше до зелената кола, толкова повече веждите й се издигаха нагоре. Тя заобиколи колата и погледна през прозорчето вътре.

Нямаше никого. На предното седалище се виждаха ръкавици с кожени маншети — обикновени шофьорски ръкавици. А на задното — чанта и шапка.

Лимузината сякаш не тя, преди малко, движейки се по пясъка спря пред вилата — стоеше като мъртва.

Сама?! Да, колата е пристигнала сама… Зоя поднесе ръка към челото си. Тя си припомни, че инженерът трябваше да отиде в електростанцията. Може би колата е изпратена за него? Ако всички тези неща слушат инженера, защо пък и автомобилът да не дойде да го вземе в уреченото време?

Значи, все пак инженерът е във вилата! Но нали Зоя току що се убеди твърде ясно, че тя е единствения й обитател?