Виктор Сапарин
Изчезването на инженер Бобров (8)

Търсенето продължава

Отново шосе. Асфалтовата лента с каменни парапети се простираше по дължината на канала, чието изкуствено изравняване приятно хармонираше с околните зелени възвишения. Понякога се виждаше снежно-бяло параходче, което се промъкваше между зелените брегове; мачтата му съперничеше на растящите наоколо млади ели.

„Накъде да върви? Какво да предприеме? Дали да съобщи в милицията?“ — размишляваше Зоя. Но има ли основание за това? Най-после Бобров има днес свободен ден, и той може би просто е забравил, че й е определил среща. Непростително, разбира се, но нали и човешката памет може понякога да изневери. Та тя не е автомат система Бобров, а има по-фино и по-сложно устройство. Но не, Бобров не разчита само на своята памет, нали има секретар, който всичко му припомня. При това неговият невидим секретар помоли Зоя да почака малко, уверявайки я, че инженера ей-сега ще си дойде, а вместо него пристигна тази празна кола.

Решително, в механизмите, с които се е заобиколил Бобров, има известно несъвършенство. Преди всичко колата не каза защо е дошла във вилата. Зоя дори не забеляза колко смешна е нейната придирчивост: нима предметите, от които се ползува човек обясняват някога своите постъпки. Но от вещите, които са притежание на Бобров тя очакваше много. Второ, не се знае дали в този миг Бобров не влиза във вилата си. Тя търси изчезналия Бобров, той пък търси изчезнала кола — и така може да продължи цял ден.

Зоя не бе успяла да завърши своите разсъждения, когато внезапно чу зад гърба си силен глас. Това бе… нейният глас!

— Предайте, моля, на Бобров — чуваше тя изумена своя глас — че аз, Зоя Виноградова, съм взела колата му и… го търся… понеже…

Гласът смутено замлъкна. Това бе оня момент, когато веждите на дежурния инженер се повдигаха от учудване и Зоя смутено окачи слушалката. А ето и шумът от окачването на слушалката.

След кратка пауза гласът отзад отново заговори. Но това вече не беше нейния глас.

— Бобров ли е? — говореше някой с внушителен бас. — Ти ли си, Андрей? Няма го във вилата? Странно! Какво да му предадете? Предайте му, че се е обаждал Ставрогин. А ние се гласяхме да ходим на Синьото езеро. Нима той е забравил това?

Възмутено тракна слушалката.

— Андрей Николаевич — чу се женски глас. — Няма ли го? Предайте му, че са го търсили от института. Днес в завода „Самоходен комбайн“ се пуща третия автоматичен цех.

Да, ясно, значи механическият секретар от вилата докладва за всички телефонни повиквания, през време на отсъствията на Бобров, направо тук, в този кабинет на колела. Зоя се огледа. Едва сега тя забеляза отстрани на задното седалище обикновен телефонен апарат, който висеше на стената. Очевидно, от този телефон може да се позвъни и във вилата на Бобров, пък и всякъде другаде. Това изведнъж улесни работата. Близо до апарата се белееше бутон. „Вероятно чрез натискането на бутона се изисква доклад от секретаря, — помисли си Зоя — а понякога, в извънредни случаи секретарят докладва сам… А може би, този бутон има и друго предназначение.“

В този миг телефонът иззвъни. Също като най-обикновен, домашен телефон — мелодично, приятно.

Зоя помисли да спре колата, за да вземе слушалката. Но внезапно погледът й се спря на някакъв бутон с надпис „микрофон“, който се намираше на таблото на шофьора.

Тя натисна бутона. От таблото се отдели и започна да се приближава към лицето й нещо, което тя преди мислеше за украшение: една кръгла кремава шишарка от пластмаса, осеяна с множество дупчици. Шишарката се крепеше на лека, изящна конзола, приличаща на отворена хармоника.

— Слушам — проговори Зоя в микрофона.

Тя очакваше да чуе гласа на Бобров. Но отзад, от високоговорителя, скрит някъде в тавана на колата, се разнесе старчески глас, придружен с въздъхване и спиращ, за да си поеме дъх:

— Нужен ми е Бобров. Звънях във вилата му, но ми казаха, че го няма. Обажда се академикът Митрофанов.

— Бобров го няма. Извинете, другарю академик! Но той веднага ще бъде намерен… Искам да кажа, че веднага той… Веднага ще му бъде предадено, и той…

Зоя се обърка и млъкна. Академикът попъшка още малко и окачи слушалката.

От всичко това следваше, че Бобров го търсят от разни места, различни хора и че неговото отсъствие едва ли би могло да се смята за нормално.

И Зоя взе твърдото решение да съобщи за случая. Сега вече са налице достатъчно основания за това.

Зелената лимузина се изкачи на едно възвишение. Откри се изглед на голям град с високи постройки, сред които личаха няколко небостъргачи.

Отдясно на шосето, където няколко павилиона от неръждаема стомана и мрамор означаваха крайните спирки на тролейбусите, автобусите и метрото, се издигаше огромна постройка от сив бетон. Дълги здания с плоско-овални покриви и прозорци, грамадни като в някогашните киностудия, бяха заградени със също такава сива бетонна ограда.

Близо до завода, на голяма площадка от асфалт, разграфена с бели линии, бяха наредени около хиляда и петстотин автомобила, с които служащите и работниците са дошли на работа. И заводът, и площадката, и цялата околна местност, заедно с павилионите на метрото и автобусните и тролейбусни станции, бяха заобиколени с млади дръвчета и шпалир от нацъфтели храсти, сред които личаха цветни лехи и зелени полянки.

„Самоходен комбайн“ осведомяваха релефни матово-златисти букви, поставени направо на бетона. Под тях личеше златната емблема на завода: комбайн с развяващо се знаме от червен емайл.

В този завод работеха родителите на Зоя. Тя намали хода на колата. „Да се посъветвам с татко“ — помисли си тя. „Но, разбира се, — едва не извика тя — нали тук днес се пуща третия цех — автомат. Може би и Бобров ще бъде тук? Какво друго би могло да го накара да забрави и свободния си ден, и хилядите обещания, ако не това?“

— Къде? — попита дежурния през прозорчето, след като Зоя му подаде картата си.

— В третия цех!

Дежурният я погледна изпод вежди, и си помисли: „Закъсняла си девойко… Къде беше от заранта?“ Но нищо не продума.