Делиа Фиало
Лус Мария (9)

Глава 9

Дните в имението минаваха бързо. Лусесита работеше през деня в къщата на Густаво, а вечер се прибираше в колибата. Близостта на Густаво я възбуждаше, затова странеше от него. Всяка среща с него пробуждаше болезнени спомени от целувките им. Усещаше как някакво непознато желание се събужда в нея, а сетне си спомняше за Анхелина и се обвиняваше. Една вечер, докато лежеше будна в леглото си, някой почука на вратата. Потръпна. Не очакваше гости. Предпазливо отвори и отстъпи назад, щом съгледа Густаво.

— Не си си тръгнала! — изрече той, защото бе научил, че Серхио е дошъл да я търси.

— Не съм. Какво правите тук?

— Трябваше да разбера… Помислих си, че си тръгнала със Серхио.

— Не, не съм. — Полагаше усилия гласът й да прозвучи студено, да не му дава напразни надежди.

— А защо? Беше решил да те отведе.

— Ако го бях послушала, трябваше да приема и любовта му. Ето защо — обясни тя и в душата му се появи надежда.

— Ти обичаш само мен, нали?

— Моля ви…

— Това ми харесва. Нито един от нас не може да го избегне. Моля те, пусни ме да вляза. Не мога повече да потискам желанието, което изпитвам към теб. Когато си до мен, искам да те целувам и да те прегръщам. Кажи ми ти същото ли изпитваш? Кажи ми, че е така — умоляваше я той, приближавайки се до нея. Тя стоеше пред него с разпусната коса, обляна в лунна светлина. Приличаше на ангел. Рискувайки да го изхвърли, той я прегърна и я притисна към себе си.

— Какво правите? Тръгвайте си!

— Прости ми. Очевидно не можем да сме заедно нито миг. Твърде е мъчително. След като ти оставаш, аз ще замина далеч… — с мъка изрече той.

Излезе навън и остави ситният дъждец да охлади лицето му. Единствената жена, която можеше да го успокои, беше Лусесита.

„Защо трябва да е така? И двамата ме обичат, а се налага да бягам от тях. От единия, защото не го обичам, а от другия, защото не смея. Защо не се влюбих в Серхио? Той е свободен, също като мен. Защо сърцето ми избра този, който вече има друга? Дали това е съдба, както казва той? Това не е ли Божията ръка? Мили Боже, защо ми изпращаш подобни изпитания? Онова, което изпитвам, което се пробуди в мен… Дали има място на света, където мога да се скрия? Мамо, прости ми, но много го обичам. Обичам го!“ — призна накрая тя пред себе си.

Опита се да заспи, но образът на Густаво, който я целува, постоянно я преследваше. Изморена, тя стана и излезе пред колибата. Мракът наоколо я потисна още повече. От тъмнината изскочи стройната фигура на конник. Спря пред нея, скочи от коня и мълчаливо я понесе на ръце към колибата. Внимателно я положи на леглото и дълго се взира в нея. Започна да я целува. Тя обви с ръце врата му, затвори очи и се отдаде на ласките му. Тръгна по пътя, от който нямаше връщане.

Щастието на Густаво беше безкрайно, но после настъпи разкаянието. Педро също беше разтревожен, защото го обичаше като син. Осмели се да поговори с него.

— Извинявайте, че се намесвам — смутено започна той, — но ме притеснява състоянието ви. Променихте се, откакто пристигнахте. Не се държите по същия начин с мен и работниците.

— Така ти се струва — опита се да отрече Густаво. — Може би съм твърде загрижен за жътвата, вредителите…

— Не, господарю! Извинете настойчивостта ми, но бъдете искрен с мен. Това е заради момичето, нали? Заради Лусесита? Нямах представа защо се държите толкова странно, докато не забелязах как се променяте, когато тя е наоколо. После започнах да изпитвам съмнения, че тя е причината. Не съм се излъгал, нали?

— Някой друг забелязал ли е? Чаро? — загрижено попита Густаво.

— Не, господарю. Не се тревожете. Чаро не ми е казала нищо. Мъжете забелязваме подобни неща, защото знаем как ни карат да се държим някои жени.

— Педро, това не е увлечение. Нещо съвсем различно е, Педро. Обичам я.

— Любовта не бива да ви кара да се чувствате зле, господарю. Като имах предвид живота ви с госпожа Анхелина, знаех, че рано или късно това ще се случи.

— Ти си първият човек, с когото говоря за това и който не ме укорява — с известно облекчение възкликна Густаво.

— Защото ви разбирам, господарю, но не бива заради това да забравяте, че сте в доста затруднено положение. Не можете да си играете с чувствата на хората, най-вече с тези на Лусесита, която вероятно ще страда — напомни му Педро. Беше загрижен за момичето, което бе израснало пред очите му.

— Защо го направих, Педро? Не успях да се сдържа! Исках да избягам, но не го сторих. Бяхме сами, усетих как потрепва в ръцете ми… Желанието ми беше по-силно от волята ми. За това няма извинение. Разкайвам се. Заради една необмислена постъпка опропастих живота й! Аз съм егоист! Какво мога да направя с Анхелина, която стои между нас? В душата ми, е истински ад. Не мога да изоставя Лусесита след онова, което й причиних.

— Искам да знаете, че съм на ваша страна — окуражи го Педро.

Густаво го потупа благодарно по рамото. Беше му нужна подкрепа и дон Педро му подаде ръка в този тежък момент. Разбираше го като мъж и се превърна в негов съучастник, когато най-много се нуждаеше от помощ.

Лусесита обаче не знаеше към кого да се обърне и при кого да намери подкрепа. Стана замислена. Обвиняваше се, че се е опозорила и не е оправдала очакванията на майка си. И тогава направи нещо ужасно. Опита се да се самоубие. Когато Мануела я намери, беше уплашена и много отпаднала от загубата на кръв. Жената не знаеше как да й помогне. Погрижи се бързо за раните й и повика Густаво.

— Господин Гонсалвес, бих искала да ви кажа нещо — срамежливо започна тя. — Сигурна съм, че Лусесита е искала да си отнеме живота. В последно време беше много угрижена. Откакто се върна от града, много се промени. Вече не е същата девойка — говореше жената. — Едно време беше весела, разхождаше се с кучето, шегуваше се с всички. Откакто се върна от Лима, е различна.

— По-добре е да я оставим да почива — предложи Густаво. Утре ще разберем какво точно се е случило.

— Господине, не мога да остана. Съседката ми гледа децата, а съпругът ми от два дни жъне по хълмовете.

— Мануела, не се тревожи. Педро ще каже на Чаро да стои при Лусесита.

— Добре, тръгвам си. Ще дойда утре — обеща жената.

— Какво е станало, господарю? — загрижено попита Педро, който бе дошъл при Густаво.

— Изглежда е искала да се самоубие.

— Странно, такава млада девойка, красива, а и християнка. Ще отида да повикам Чаро.

— Недей, Педро — възпря го Густаво. — Казах така на Мануела, за да не се усъмни в нещо. Аз ще остана при нея.

Когато Педро си отиде, той приклекна до леглото й и я хвана за ръката.

Щом се събуди и го видя, очите й радостно заблестяха.

— Прости ми — прошепна той.

— Не се извинявай, обичам те. Забравих за всичко в прегръдките ти.

— Ти си толкова невинна. Трябваше да се овладея — разкайваше се Густаво.

— Не, вината е обща. Съгрешихме заедно, Густаво.

— Но ти си дете.

— Сега съм жена. Жена, която те обича със същата сила, както ти мен. Единственото, което можем да сторим сега, е да се опитаме да поправим нещата.

— Да се разделим? — уплашено възкликна Густаво.

— Да — смирено отвърна тя. — Защото имаш съпруга, Густаво.

— Ще поговоря с Анхелина. Ще намеря някакво разрешение, но няма да те оставя! Никога няма да се отрека от нашата любов! Бракът ми отдавна е приключил. Нима нямам право да бъда щастлив? — настояваше Густаво. Страхуваше се да не я загуби.

— Нямаме право, тя е законната ти съпруга. Освен това е болна и ти си й нужен. Трябва да останеш с нея.

— Но аз обичам теб!

— Не ми го казвай повече! Не е трябвало да се срещаме.

— Лусесита, моля те…

— Нека се опитаме да забравим. Не трябва да изпитвам вина, Густаво. Когато отидох в църквата, нямах сили да погледна Богородица. Щом си помисля за мама, изпитвам болка. Нека това да е последната ни среща. Моля те.

— Как ще живея без теб? — отчаяно изрече Густаво.

— Така трябва да стане. Не мога повече да страдам, Густаво — умоляваше го Лусесита. — Върви си.

— Лусесита, не мога да те оставя. Не мога!

— Не се тревожи, не съм се наранила много. Само се прободох и изгубих съзнание — излъга тя. — Раните, които трябва да излекувам, са много по-дълбоки — обясни му тя с треперещ глас.