Делиа Фиало
Лус Мария (16)

Глава 16

При известни обстоятелства църквата разрешаваше развод. Сред тях беше безплодието на един от съпрузите. Ако Густаво успееше да приложи документи като доказателство, съществуваше възможност бракът да бъде разтрогнат. Трябваше да разчита на помощта и поддръжката на Емилио, защото този процес понякога отнемаше дълго време. Реши да направи всичко възможно, но послуша брат си за едно: опита се да не мрази Анхелина заради злото, което му бе причинила.

Нямаше търпение. Веднага предаде всички необходими документи и настоя пред Емилио да се срещне със свещеника, натоварен да разгледа неговия случай. Отиде при него заедно с брат си.

— Извинете, ваше преосвещенство, запознахте ли се с причините? — запита Емилио.

— Да, отче Гонсалвес. Прочетох молбата. Вие ли сте духовният съветник на брат си? — попита го той. — Посъветвахте ли го да обмисли добре решението си?

— Да, ваша светлост. Брат ми не е съгласен с развода, но аз имам причини за подобна стъпка — обади се Густаво.

— Ясно, безплодието е една от причините. Вие сте млад и богат — замислено продължи свещеникът. — Съпругата ви не може да ви даде наследник. Никой няма да ви наследи.

— Простете, ваша светлост, не става дума само за безплодие. Ако само това бе причината, можех да припиша богатството си на някои добри хора, но тук става дума за лъжи и коварство. Затова искам развод — нетърпеливо му обясни младият мъж. — Съвсем случайно научих, че съпругата ми е безплодна. По същия начин разбрах, че през цялото време ме е лъгала. Осъзнах, че надеждите ми са били напразни, че се е преструвала на бременна.

— Съпругата ви съгласна ли е да се разведете?

— Няма да е толкова лесно — отвърна Густаво. — Затова ви моля да направим постъпка, която преди не е била възможна — настоя той, защото нямаше време за губене.

Доволен от постигнатото, заедно с Емилио отиде в кабинета му, но брат му не споделяше неговия ентусиазъм.

— Емилио, почакай! — опита се да го прекъсне Густаво, който не можеше повече да слуша укорите му.

— Тази сутрин изгубих доста време за разтрогването на един брак — огорчено му отвърна Емилио, — но можеш да бъдеш спокоен. След два месеца ще получим отговорът от Рим. Тогава ще можеш да бъдеш с Лусесита. Сега ме остави да работя.

— Емилио, изслушай ме.

— Искам да ме разбереш — нервно изрече той. Опитваше се да защити Анхелина. — Спасението на душата й беше в твои ръце. Трябваше да се опиташ да я промениш, да направиш от нея добър човек. Отиваш против бога, който ви е събрал.

— А ако ме е срещнал с Лусесита, за да й дам онова, което никога не е притежавала? Кой, има повече, право на щастие? Анхелина, която има всичко, но не го цени, или Лусесита, която няма нищо, но е добра и е готова да сподели с мен радостта и любовта си? Помогни ми да бъда щастлив с нея. Подай ми ръка.

— Не съм Господ.

— Разбирам, че като свещеник осъждаш постъпката ми, но като човек знаеш, че постъпвам правилно.

— Густаво, надявам се да си струва усилията. Не мисли, че с подаването на молба нещата ще приключат. Представяш ли си какво ще стане, когато Анхелина научи за молбата ти и Серхио разбере, че надеждите му са напразни. Знаеш ли, той идва при мен? Помоли ме да убедя Лусесита да се омъжи за него.

— Ще поговоря с Анхелина и Серхио — обеща Густаво. — Рано или късно трябва да изясним всичко.

— Не искам й да помисля как ще реагира Грасиела. Как ще го понесе Мигел, когато разбере заради кого изоставяш Анхелина. Знаеш ли какво поиска той от мен? Да благословя брака на Лусесита и Серхио.

— Каза ли ти датата на венчавката?

— Още не е.

— Не се тревожи, няма да е скоро.

— Откъде си толкова сигурен?

— Разговарях с Лусесита. Помолих я да почака и да вярва в мен. Обещах й да намеря разрешение на въпроса.

— Надявам се. Бог да те благослови — въздъхна Емилио. Знаеше, че на брат му ще му е нужна Божията подкрепа. Лицето на Густаво се разведри. Знаеше, че Емилио е единственият човек, който наистина желае и може да му помогне.

Когато Густаво си тръгна, брат му въздъхна. Замисли се, нервно прехвърляйки зърната на броеницата си. Почукване на вратата прекъсна размишленията му.

— Мигел… какво правиш тук? — изненада се той.

— Толкова ли е странно да дойда в църквата?

— Не те очаквах, защото все още си болен — отвърна Емилио. — Ако искаше да поговорим, трябваше да ме повикаш.

— Исках да изляза за малко и да проясня главата си. Густаво е решил да се разведе с Анхелина.

— Да, знам. Посъветвах го, но…

— Знам, че отношенията им не са добри, но се изненадах, когато Густаво лично ми каза, че е влюбен в друга. Знаеш ли коя е тя? — попита го Мигел. Емилио мълчеше. — Моля те, ти си му брат. Може би е споделил с тебе. Ако е било при изповед, явно няма да ми кажеш — бързо добави Мигел и реши да не настоява. — Разбирам. Хайде да поговорим за сватбата на Лусесита. Разбрахме се за датата. Искам ти да ги венчаеш.

— Ще ми трябва повече време, за да ги подготвя духовно. Трябва да се запише час в църквата. Не ми се вярва да стане на определената дата.

— Колко време ще е необходимо за подготовката?

— Около два месеца.

— Толкова дълго? — изненада се Мигел. — Емилио, искам церемонията да бъде скромна, в малка църква.

— Не мога да венчавам в чужда църква, съжалявам.

— Трябва да кажа на децата да почакат малко. Емилио, това е всичко засега. Благодаря ти. Довиждане.

— Довиждане. Бог да те пази.

 

 

Когато Мигел се прибра у дома, Анхелина и Грасиела се нахвърлиха върху него още от вратата. Задаваха му безброй въпроси. Той им разказа какво са говорили с Емилио.

— Не можем да чакаме. Два месеца са твърде много — възрази Анхелина.

— Така е, бързаш да се отървеш от дъщеря ми, нали? — иронично попита баща й.

— Как може да говориш така? Нали обещах да се държа добре с нея.

— Изненадва ме нежеланието на дъщеря ти да се венчае бързо — обърна се към него Грасиела. — Не разбирам защо толкова държиш да ги ожени Емилио.

— Така искам.

— Глупости, Лима е пълна с църкви и свещеници. Два месеца са много дълъг срок и… За бога, пак ли ти прилоша?

— Не, нищо ми няма. Мина ми. Ще отида да си почина.

— Не трябваше да излизаш. Остави аз да се погрижа за всичко, скъпи. Няма да съжаляваш. Колкото по-бързо се извърши тази венчавка, толкова по-добре ще е за всички. Хайде, ще те изпратя до стаята.

— Не, Грасиела, мога да вървя и сам — отказа й той. — Що се отнася до сватбата, оставям нещата в твои ръце. Направи каквото смяташ, че е редно — предаде се Мигел, а жена му се зарадва, тъй като всичко беше готово. Безпокоеше я само този проклет срок от два месеца, през който плановете им можеше да се променят.

Анхелина също очакваше с нетърпение тази сватба. Използваше всеки свободен миг да отиде при баща си.

— Скъпи татко, как си, как се чувстваш? — преструваше се на загрижена Анхелина.

— Добре, детето ми.

— Не трябва да стоиш сам в стаята си. Лекарят каза, че можеш да ставаш.

— Права си. Отдавна не си идвала да ме видиш — укори я той.

— Извинявай, но сме заети с подготовката на сватбата.

— Приближи се. Доволен съм, че си щастлива.

— Много си сериозен. Да не се е случило нещо?

— По-добре е веднага да ти кажа. Става дума за Густаво.

— Какво е станало?

— Анхелина, той настоява за развод. Ще говори с адвокатите си, за да нямаш материални затруднения. Не иска нищо да ти липсва. Адвокатът му ще те повика. Недей да утежняваш положението — помоли я баща й.

— Татко, не искам. Не искам! Няма да му върна свободата! Той ми принадлежи. Ще бъде мой до края на живота. Няма да се срещна с адвоката. Ако Густаво не смее да се появи лично, то това е, защото знае, че ме наранява.

— Скъпа, успокой се. Тогава ще поговорим.

— Отказвам да говоря по този въпрос. Никой няма да ме убеди да променя решението си.

— Време е да свикнеш с мисълта, че ще се разведете — посъветва я Мигел. — Разбери, бракът ви вече не съществува. Няма смисъл да задържаш Густаво насила. Прояви достойнство.

— Татко, толкова съм нещастна — заплака Анхелина. — Осъдена съм да остана в тази инвалидна количка. Нима на Густаво не му е жал да ме гледа неподвижна?

— Анхелина, не говори така. Караш ме да страдам.

— Ами моите страдания? — възкликна тя. — Трябваше да ме защитиш и да не му позволиш да ме остави. Това трябваше да сториш.

— Не ме укорявай. Тежко ми е да говоря по този въпрос.

— Кажи му, че не си говорил с мен, че не съм пожелала да те изслушам.

— Ще се опитам да спечеля малко време — обеща й той. — Сватбата на Лусесита ще е добър предлог. Нейната сватба и твоят развод са от голямо значение за мен. Трябва да ти призная, че съм много разтревожен и развълнуван. Ще кажа на Густаво — реши Мигел.

— Не, остави. Не мисли повече за това. Ще разговаряме на спокойствие след сватбата — каза Анхелина.

След преживените днес емоции Мигел се чувстваше изтощен.

— Успокой се, ще ти прилошее. Знам, че искаш да ми помогнеш, но ти си ми най-скъп. Вземи си лекарството — бързо му напомни тя. — Това ли беше?

— Да, това е лекарството — уморено изрече Мигел. — Моля те, повикай Мирта.

— Не е нужно, татко. Ще ти го дам аз. Кой би се погрижил по-добре за теб от родната ти дъщеря, която те обича? — гласът й беше нежен, но по очите й личеше, че замисля нещо подло.

— Анхелина, три лъжички.

— Добре, татко. Три лъжички. Заповядай, татко. Изпий лекарството.

— Днес е много, горчиво — отбеляза той.

— Изпий го. Ще ти стане по-добре, ще оздравееш. Така… сега се успокой и си почини. Удобно ли ти е?

— Да, дъще. Благодаря за всичко. Добре го измисли как да спечелим време — прошепна Мигел и започна да губи съзнание. — Ако не искаш… надявам се да не възрази. Ще протакаме развода.

— Да, татко.

— Ще му кажа, че Лусесита се омъжва. Няма да си помисли, че ти… — шепнеше той. Главата му клюмна на възглавницата.

— Почивай си, татко — пожела му Анхелина. — Поспи…

Остави го едва когато се увери, че е потънал в дълбок сън. Върна се в стаята си, заключи вратата и с облекчение се изправи. Седна на фотьойла, затвори очи и започна да мечтае за Густаво.

Стресна я почукване на вратата.

— Анхелина — чу тя гласа на Алваро. — Мога ли да вляза? Само за миг?

— Влез — покани го тя.

— Дойдох да…

— Не ми повтаряй онова, което ми каза. Знам, че е вярно. Ти си мой баща. Избра неподходящ момент, за да ми разкриеш тази тайна. Разбираш ли защо не реагирах?

— Сигурно ти е тежко, защото не си дъщеря на богат и уважаван човек, а на беден адвокат и алкохолик. Пия, защото не мога да понасям самотата. Разбираш ли какво е да си близо до детето си, но да не смееш да му кажеш, нито да го целунеш? Анхелина, ти си част от мен. Моя кръв и плът. Понякога изпитвам лудо желание да те прегърна.

— Каза ми го — Анхелина с безразличие изслуша изповедта му. — Доволен ли си? Сега си върви. Не желая да те виждам. Искам да забравя, че си мой баща. Не си ми нужен.

— Анхелина, умолявам те. Не се дръж така с мен.

— А как? Какво очакваш?

— Не разбираш ли, че те обичам? Обичам те повече от всичко на света. Бих пожертвал всичко. Дъще… — нежно изрече той.

Анхелина се стресна.

— Моля те, не започвай с тези глупости…

— Кажи ми, че поне малко ме обичаш. Поне сега, когато знаеш, че не Мигел, а аз съм твой баща.

— Да не мислиш да му кажеш? — заплаши го тя. — Никой не бива да узнае. Няма да изгубя положението и наследството си. Разбра ли? Трябва да мълчиш. Обещай ми — гледаше го право в очите Анхелина.

Когато той си тръгна, тя внимателно се заслуша в шумовете, идващи от къщата. Сега Мигел я интересуваше повече от Лусесита.

— Няма да се събуди — стигнаха гласове до нея. Тя бе доволна. — Сякаш не е заспал както обикновено, а е припаднал. Не разбирам, да не му е прилошало?

— Не, пулсът му е нормален. Не е в безсъзнание, наистина спи — обясни Мирта на доня Мария.

— Не е ли малко странно? Да повикаме лекар.

— Смятам, че е добре, но…

— Да почакаме. Дали не е от лекарството?

— Не, престанах да му го давам, вече не му е необходимо.

Анхелина ликуваше в стаята си. Престори се на заспала.

На другия ден Анхелина загрижено разпитваше за здравето на баща си.

— Мирта, как е татко? Събуди ли се?

— Да, но е замаян. Колкото и да ти е неприятно, ще се оправи от този „странен сън“ — изтъкна Мирта. — Това е още една тайна, за която ще трябва да заплатиш.

— Престани, Мирта. Докога ще ме изнудваш?

— Успокой се. Близо сме до победата, която зависи от нашето мълчание. Най-вече от моето.

Приготовленията за сватбата бяха приключили. Отец Франциско се съгласи да извърши церемонията в църквата „Света Ана“. Грасиела бе направила всичко по силите си, за да може по-бързо да изгони Лусесита от къщата си. Заедно с подаръците й беше подготвила и скромен чеиз.

— Явно на госпожата много й се свиди — ядоса се Фефа, когато разгледа чеиза.

За всяко момиче сватбата трябва да е най-щастливият ден в живота, а на лицето на Лусесита бе изписана тъга. Повтаряше си, че бог е решил всичко да завърши така. За нея не беше наказание, че ще се омъжи за Серхио, а че трябваше да се отрече от любовта си до, края на живота. Няколко думи, клетва, и щеше да стане съпруга на Серхио.

— Не мога да повярвам, че мама се справи толкова бързо с всичко — чудеше се Анхелина. — Постигна онова, което искаше. Трябва да призная, че го направи толкова добре, както бих го направила и аз.

— Кръвта вода не става — иронично й подхвърли Мирта. — Сега знам на кого си… Да кажем, че си толкова пресметлива.

— Благодаря, Мирта. Ще го приема като комплимент. Не можеш да отречеш, че е много способна.

— Несъмнено двете много си приличате. Надявам се да съм поканена. Няма да ми откажеш да ми дадеш на заем някоя рокля или бижу, нали?

— Не, избери си каквото пожелаеш. Отвори гардероба и си избери, но ще трябва да обясниш защо носиш мои неща. Естествено, ще видим… Ще кажем, че бедната ми болногледачка не е имала подходяща рокля. Толкова съм добра, че съм ти предложила една от моите. Вземи каквото искаш, Мирта. Аз ще бъда истински ангел.

— Не се тревожи, няма да взема нищо твое. Напомням ти, че трябва да решиш как ще ме възнаградиш. Колкото повече време минава, толкова повече тайни имаме. А това струва пари, Анхелина.

 

 

Никой не обръщаше внимание на Мигел, който все още не се бе възстановил. Имаше световъртеж, но в деня на сватбата трябваше да стане от леглото.

В деня на сватбата всичко се развиваше добре за Анхелина. Когато изпрати Алваро да занесе букета на Лусесита, той се сблъска с Густаво в коридора.

— Здравей. Какви са тези цветя?

— За Анхелина — обясни Алваро.

— Има ли някаква особена причина? — поинтересува се съпругът й.

— Не, просто обича цветята.

— Алваро, изслушай ме. След като си тук, бик искал да ти кажа нещо. Ти си баща на Анхелина и имаш право да знаеш. Направих постъпки за развод във Ватикана. Замълчи и ме изслушай. Емилио ми каза да не говоря за това, но от тебе не мога да го скрия.

— Густаво, няма да успееш. Това е невъзможно — възрази Алваро.

— Така е, но се надявам да успея. Трябва да се погрижим за издръжката на Анхелина, нужна ми е помощта ти.

— Можем да започнем днес — съгласи се Алваро, използвайки случая да го отдалечи от къщата. — Какво ще кажеш?

— Днес? — учуди се Густаво. — Благодаря. Очаквах, че ще си разочарован.

— Това няма значение, щом си взел решение — отвърна той.

— Да, искам разводът да приключи бързо. Трябва да бъда свободен, за да отведа Лусесита далеч оттук.

— Добре, така да бъде. Ела с мен да съставим и напишем документа.

— Ще тръгнем с моята кола — покани го Густаво. — Матео я е приготвил. Добре, ами букета? — подсети го той.

— О, да. Отивам да й го занеса, няма да се бавя много — обеща Алваро, доволен, че е намерил предлог да отведе Густаво в деня на сватбата.

 

 

Никой не мислеше за Лусесита. Тя беше само пионка в играта им. Когато тръгнаха от къщата, нямаше песни, младоженката беше тъжна, а младоженецът — смутен. Сякаш не се радваха на щастието им. Когато стигнаха в църквата, свещеникът все още не беше дошъл.

— Добър ден — всички си отдъхнаха, когато той най-после пристигна.

— Добър ден, отче.

— Нека младите да се приближат.

— Татко, повикай ги! — нервно и възбудено прошепна Анхелина на Мигел. — Отецът не може да чака дълго.

— Свещеникът е зает. Не може да губи време — рече Грасиела.

— Не се притеснявайте, госпожо Мендоса. Можете да разполагате с църквата цял ден.

— След венчавката ще се снимаме всички заедно — заяви тя. — Най-близките и младоженците.

— Едва чакам да се отърва от тези простаци. Кога ще свърши всичко? — недоволстваше Анхелина.

— Защо Алваро не дойде? — разпитваше Мигел. — Нито Густаво?

— Познаваш го много добре — оправда Анхелина съпруга си. — Не обича подобни събития.

— Бих казал, че не е много любезно от негова страна — подигравателно изрече Мирта. — Защо ли се бави венчавката?

— Мирта, не се тревожи — увери я Анхелина. — Алваро си знае работата.

През това време файтон с двама пътника препускаше през града. Матео удряше конете с камшика като луд.

Сватбарите започнаха да се притесняват. Свещеникът бе пристигнал, но булката се бавеше. Анхелина бе изнервена, Грасиела уплашена, а Мигел не разбираше какво става. Когато осъзна, че сватбата може да се осуети, той бързо отиде при колата, в която бяха оставили булката. Лусесита беше изчезнала.

 

 

Лусесита не желаеше другите да си играят с живота й. Мълчеше и внимателно наблюдаваше какво става около нея у дома, съгласяваше се с всичко, но накрая отказа да приеме ролята, която й бяха определили, и избяга.

Решиха, че се е върнала на село и Густаво веднага замина за Сан Себастиан. Обаче когато стигна в имението, го очакваше голямо разочарование. Не я намери там. Беше изминал един ден, а той нямаше новини от нея.

Напрежението в къщата и бягството на Лусесита спомогнаха още една истина да излезе наяве. Всички се караха помежду си, обвиняваха се един друг за случилото се. Мигел за пръв път укори Анхелина. Тя загуби самообладание и му заяви, че той не й е баща. Последиците от постъпката й бяха ужасни. Грасиела беше отчаяна. Толкова години беше пазила тайната, а Анхелина разруши всичко за един миг. Не им оставаше нищо друго, освен да останат верни на себе си и да отричат. Но Мигел вече не им вярваше. Беше сигурен, че Анхелина е казала истината. Не желаеше да я вижда и отбягваше Грасиела. Беше отчаян, като гледаше как всичко около него се руши. Осъзна, че хората, които обичаше, не заслужават любовта му, че през цялото време са го мамили. Единственият приятел, който му остана, бе Алваро. Вярваше му и му доверяваше всичко.

— Реагираш така заради Лусесита — каза адвокатът.

— Не. Загрижен съм за нея, но не е там работата.

— А за какво тогава? Кажи ми, може би ще мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне.

— Толкова ли е ужасно?

— Най-страшното, което би могло да се случи. Нещо, от което едва не полудях. Изпитвам срам и болка. Не желая никой друг да узнае, но на теб ще ти кажа. Става дума за Грасиела и Анхелина. Открих, че Анхелина не е моя дъщеря — призна Мигел. — Не мога да повярвам, че едва сега разбрах.

— Как научи?

— Анхелина ми каза. После се опита да отрече, но съм убеден, че е истина. Убеден съм. Сега всичко ми се изясни. Омразата, която изпитваше към Лусесита, начина, по който се държаха с нея. Грасиела я обиждаше и унижаваше. С какво право? Тя е извършила нещо много по-ужасно. Подхвърлила ми е детето на друг. Гордеех се с Анхелина, а се срамувах от Лусесита. Изоставих я и дадох всичко на другата, взимайки я за родна дъщеря. Алваро, разбираш ли? — отчаяно го питаше Мигел. — Разбираш ли в каква ситуация съм попаднал? Остава да разбера с кого ми е изневерила Грасиела. Кой е този нещастник? Грасиела отказва да каже. Ще я принудя. Заклевам се, че ще я накарам да ми каже името му. Трябва да узная.

— Мигел, не я разпитвай. Аз съм този човек — тихо изрече Алваро.

— Ти? Какво говориш, Алваро! Това да не е някаква шега?

— С такива неща човек не се шегува — напомни му той. — Говоря ти сериозно. Казах ти, защото предположенията ще те измъчват повече от истината. Накрая сигурно ще се усъмниш в мен, а аз съм най-добрият ти приятел.

— Не е възможно? Ти? — заекна Мигел.

— Да, аз. Аз съм бащата на Анхелина.

— Ти, който съм приел в къщата си като роден брат? Нещастник!

— Само веднъж злоупотребих с доверието ти, но… Продължих да идвам заради дъщеря си. Само да съм близо до нея — опитваше се да му обясни Алваро.

— Престани с тези лъжи! Не ти вярвам.

— Мигел, заклевам се. Повече никога не е имало нещо между нас. Само един път.

— Няма извинение за постъпката ти.

— Смяташ, че не съм се срамувал ли? Платих скъпо за тази необмислена постъпка.

— Заслужаваш да те убия — извика Мигел.

— Прави каквото искаш, Мигел, няма да се защитавам. Има нещо, което не знаеш. Когато се запозна с Грасиела, тя беше моя годеница. Щеше да се омъжи за мен — призна Алваро. — Бяхме сгодени от няколко месеца. Ти не знаеше. Започна да я ухажваш, а тя ти го позволяваше. Един ден ми призна всичко. Искаше да й върна свободата. Помоли ме да не ти казвам. Исках да е щастлива, така че се съгласих да мълча и се отрекох от любовта си. После се оженихте. Ти си остана същият, какъвто си беше — мамеше я с други жени. Тя те напусна, когато узна за похожденията ти. Беше полудяла от ревност и намери утеха при мен.

— Тогава ли се случи. Когато избяга от дома. Бяхме разделени известно време — спомни си Мигел.

— Мигел, само тогава бяхме заедно. Сгрешихме, но вината беше твоя. Исках да ти кажа още тогава. Исках да бъда искрен с теб, да ти призная за случилото се. Грасиела не ми позволи. Може би, за да не те загуби. Когато те напусна, осъзна, че не може да живее без удобствата, на които беше свикнала. Разбираш ли, Мигел? И двамата сме нейни жертви. Страдах много. Повече от теб. Ти едва сега научаваш горчивата истина. Аз трябваше да пазя тайната с години. Гледах как дъщеря ми расте, без да мога да я целуна. Задоволявах се с трохите от нейната любов. Агонията ми беше по-продължителна и ужасна от твоята. Разбираш ли, Мигел? На кого беше нужна моята жертва? Анхелина не ме обича. Изхвърли ме от къщата, когато узна, че съм й баща, и когато предупредих Густаво за злините, които искаха да причинят на Лусесита. Ти също няма да ми простиш — отчаяно изрече той.

Сломен и тъжен, Алваро напусна дома на Мигел.

Веднага след този разговор Мигел получи пристъп. Отказваше всякаква помощ и не пускаше никого в стаята си, докато един ден доня Мария не го намери в безсъзнание на пода. Анхелина и Грасиела дотичаха веднага, но госпожа Мария им забрани да влязат. Пусна вътре само лекарят.

— Какво се е случило? Още един пристъп? — бързо попита доня Мария.

— Ако беше така, щяхме да вземем мерки — въздъхна лекарят. — От прегледа бих предположил, че има силна тахикардия. Трябва да проследя сърдечния му ритъм в продължение на двадесет и четири часа.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ударите са нормални, но трябва да се съвземе. Къде е болногледачката? — попита той.

— Не дойде.

— Не искам да го оставям сам. При него трябва да има сестра, която да следи реакциите му, да се грижи за него. Възможно е силни вълнения да са предизвикали тахикардията. Мигел трябва да се пази от неприятности и проблеми.

— Имаше пререкание с Грасиела и Анхелина. Беше много развълнуван — припомни си доня Мария.

— Трябваше да му спестите вълненията. Всяка емоция може да му навреди.

— После забелязах, че е нервен и загрижен.

— Предупредих ви. За какво се препираха, ако мога да запитам?

— Не знам точно. Анхелина ми разказа някакви истории, но се съмнявам, че има нещо сериозно. Синът ми не ми каза нищо — призна госпожа Мария. Молеше се на бога нещастието да напусне техния дом. Размишляваше за случилото се през последните няколко седмици. Лусесита беше изчезнала, Мигел беше болен, Густаво беше заминал. Всички бяха изнервени, а тя не можеше да помогне на тези, които обичаше и искаше да бъдат щастливи.

Анхелина и Грасиела не можеха и да предположат, че едва избегнаха опасността да бъдат изхвърлени от къщата. Изненадващият пристъп на Мигел му попречи да го стори.

Анхелина приготви още една лечебна напитка за любимия си баща. Изчака баба си да се прибере в стаята и отиде при Мигел.

— Толкова години ме е… Как не съм забелязал? Трябва да си вървят! — непрестанно бълнуваше той. — Алваро, защо го направи? Разбрах всичко! Не я искам! Не я искам тук!

— Татко… — повика го Анхелина. — Изпий лекарството си, татко.

— Не… — съпротивляваше се той.

— Пий, скъпи татко — убеждаваше го тя загрижено. Всичко вървеше по плана й, но внезапно Мирта влезе в стаята.

— Права бях, когато предположих, че вие сте виновна за странното му състояние. Тогава искахте само да го приспите. Сега сте решили да го убиете! — Мирта не искаше като болногледачка да бъде обвинена за смъртта на Мигел. Бързо грабна чашата от ръцете й.

— Мълчи! Никой не трябва да узнае! Никой!

— Вие сте луда! Аз щях да понеса последствията, а не вие. Кой би помислил, че дъщерята ще убие баща си?

— Казах ти да мълчиш! Да не си посмяла да ме предадеш!

— Анхелина, плашите ме. Във вас няма нищо, човешко. Вие сте най-ужасното създание, което съм виждала. Жена, която се преструва на ангел, а всъщност е истински дявол. Ако отново се опитате да сторите нещо на баща си, лично аз ще ви обвиня. Разбрахте ли? Ще ви предам. Нямам намерение да лежа в затвора, докато вие харчите наследството му. Ако се опитате, ще ви разкрия пред всички и ще кажа, че не сте инвалид. Предупредих ви — студено изрече Мирта. Тя също не беше ангел, но това, което вършеше Анхелина, я отвращаваше. Омръзнали й бяха сплетните на Анхелина. Трябваше да предупреди доня Мария да внимава с нея.

 

 

— Предупреждавам ви, не бива да й се доверяваме. В никакъв случай не я допускайте в стаята на господин Мендоса. Знаете, че аз отговарям за него. Ако се случи нещо с господина, ще искат обяснение от мен. Запомнете, в тази стая можем да влизаме само ние двете. Разбрахте ли? — попита още веднъж тя.

Доня Мария отстъпи пред изискванията на Мирта. Беше уморена, но трябваше да намери сили, за да помогне на Мигел. Затова се държа грубо с Анхелина и Грасиела, които я посетиха, преди внучката й да отиде да подпише документите за развод с Густаво.

— Внучката ви ще се развежда. Тъжно е, нали? — превземаше се Грасиела пред госпожа Мария. — Винаги сте ни казвали, че бракът е свещена връзка за цял живот.

— Когато любовта е в основата на брака, когато домът е щастлив, когато се родят деца… — възрази й тя. — Съпрузите са свързани духом и телом. Но ако бракът е една пародия и всеки върви по своя път, без разбиране и нежност, такъв брак не изпълнява божията заповед и е лишен от смисъл. Превръща се в лицемерна и лъжлива връзка.

— Търсите оправдание за онази отвратителна Лусесита — прекъсна я Анхелина нервно, защото бе загубила доверие в доня Мария. — Не ви интересува как ще ми се подиграват, как ще страдам.

— Не си единствената, тя също страда.

— Не я превръщайте в жертва. Тук само аз съм такава. Мен трябва да съжалявате, а не нея, бабо. Аз съм законната ви внучка, а не онова копеле!

— Анхелина, съчувствам ти, но ти лъжеш и мамиш, за да постигнеш целите си — напомни й доня Мария.

— Не ме обвинявайте. Мълчете, ако няма какво да ми кажете — грубо извика Анхелина.

— Анхелина, трябва да ме уважаваш! Аз същ ти баба!

— Ядосвате ме — понижи глас тя. — Вместо да ми помогнете, вие се превърнахте в неприятел.

— Не съм ти враг, а се старая да бъда справедлива. Много години робувам на капризите ти. Правех всичко, за да ти угодя. Мислех, че си добра. Човек не бива да причинява зло, защото накрая получава наказание.

— Значи съм си заслужила това? — иронично запита Анхелина.

— Може би.

— Почакайте, бабо. Изслушайте ме! — извика тя след възрастната жена, която се оттегли отвратена от думите й.

— Не искам да гледам омразата в очите ти, задушавам се от нея. Причиняваш ми болка. Преди поне умееше да я прикриваш. Сега не се и опитваш — отвърна доня Мария.

 

 

Разводът на Густаво протичаше извънредно гладко. Накрая Анхелина се съгласи да подпише. Всички смятаха, че тя ще се бори и че ще постави непоносими условия, но не беше така. Тя изглеждаше сломена. Седеше кротко в инвалидната количка. Не ги прекъсваше и не правеше сцени. Явно се бе променила много по време на развода. Беше се превърнала в нежна и беззащитна жена. Всъщност това беше само привидно. С промяната на поведението си се опитваше да го принуди да се върне при нея.

Щом отвори очи на следващия ден, пак си беше старата Анхелина.

— Добро утро. Закусихте ли? — попита я Мирта.

— Да, чакам те да ми помогнеш.

— Анхелина, моля ви — извърна се болногледачката, която губеше търпение. — Защо продължавате с тази комедия? Престанете да се преструвате на инвалид. Баба ви е при Мигел, а госпожа Грасиела още спи. Никой няма да ви изненада.

— Подай ми дрехите.

— Не, уморена съм. Вземете си ги сама — отказа й Мирта.

— Омръзна ми твоето неподчинение.

— Хайде, тайните ни превърнаха в добри приятелки. Ние сме приятелки, нали? Разбираме се чудесно. Да не ви е лошо от вчерашната среща? — изпробва търпението й тя. — Беше тежък ден за вас. Как мина подялбата при адвоката?

— Добър въпрос. Какво искаш да научиш? Че съм се забавлявала ли?

— Бих искала да гледам през ключалката. Как се държа Густаво?

— Добре. Не мога да се оплача. Беше много щедър.

— Прекрасно, поздравявам ви. Ще преживеем с неговата щедрост като добри приятелки.

— Искам него.

— Изгубихте го, скъпа. Изглежда, Лусесита ще ви го отнеме.

— Как е баща ми?

— Беше спокоен през нощта. Беше на система по лекарско предписание, сега му дадох успокоително.

— Мирта, преди малко спомена, че сме приятелки, че се разбираме чудесно. Искам да поговоря с теб за нещо много важно.

— Какво ми предлагате?

— Остави го да умре.

— За всяко престъпление има мотив, но не мога да разбера вашия — искрено призна Мирта. — Вие сте болна.

— Не ме анализирай, а помисли за предложението ми. Не искам да правиш нещо, просто да не предприемаш нищо. Какво би станало, ако не си вземе лекарството след един час или след два? — разпитваше Анхелина. — Това не е престъпление, нито оставя следи, нали? Никой не би предположил нещо. Ще решат, че е небрежност, а това не може да се докаже.

— Какво ще спечеля от играта?

— Цялото наследство ще премине в мои ръце, Мирта — лъжеше Анхелина, за да я убеди. — Цялото, непокътнато… — шепнеше замечтано тя. — Помисли си, Мирта. Ще е лесно. Кажи ми цената си.

— Имам желание и нямам скрупули, но не съм готова за това. Страх ме е. Ужасява ме омразата ви към Лусесита.

— Нима нямам причини да я мразя? Отне ми съпруга и парите — тихо отвърна господарката с широко отворени очи. Струваше й се, че всичко се нарежда добре. Изглежда щеше отново да успее, защото чу гласа на Густаво пред вратата си. Бързо придаде на лицето си тъжен вид. Представлението можеше да започне.

— Моля те, не искам да ти навредя. Не се вълнувай заради мен. Предадох се в божиите ръце. Разбери ме, Густаво, в подобни ситуации жената се чувства слаба и безсилна. Сега разбирам колко е важно да има мъж в къщата. Преди тук бяхте ти, татко… Знаеш ли, не мога да престана да го наричам така. Твърде много години го обичах като баща. Помисли си, ако умре, кой ще се погрижи за всичко?

— В такъв случай разчитай на мен.

— Не, скъпи. Не бих искала да те тревожа. Вече не си длъжен. Имаш нов живот, ново щастие.

— Анхелина, този нов живот още не е започнал. Що се отнася до Мигел, с удоволствие ще направя всичко.

— Благодаря, Густаво, за разбирането.

— Анхелина… — тихо изрече той. Предположи, че това, което иска да й каже, ще й причини болка. — Доня Мария знае ли, че Алваро е твой баща?

— Защо питаш? — уплаши се тя.

— Видяла се е с Алваро. Той знае, че тя се съмнява, но нямал смелост да си признае. Помоли ме аз да й кажа.

— Ще й кажеш ли?

— Не знам. Смятам, че не би трябвало повече да я лъжем, но се чудя дали сега е подходящият момент. Анхелина, моля те…

— Казах ти, готова съм да изстрадам каквото трябва. Не се грижи за мен — отвърна тя, предполагайки, че той ще се върне и ще я защити.

 

 

Анхелина отчаяно молеше Модеста да й даде някаква информация за Лусесита. Първия път готвачката я отблъсна с презрение. Ядосана, разочарована и уплашена за съдбата си, Анхелина се опита да я изгони, но доня Мария й попречи. Тя ценеше високо Модеста.

Въпреки че Модеста се стараеше да не показва чувствата си, Серхио веднага позна, че се е случило нещо неприятно. Опита се да разбере истината, но майка му нищо не каза.

— Не й стига, че е неподвижна, горката. — Модеста все още намираше оправдание за държанието на Анхелина.

„Преструва се, че е инвалид — помисли си Серхио, защото я беше видял как става от инвалидната количка. — Бих искал да разкрия лъжата й, но как да го направя?“

Беше ядосан на Анхелина и против всички правила се вмъкна в стаята й.

— Добър ден, госпожице — учтиво поздрави той.

— Какво търсиш тук? Как се осмеляваш?

— Дойдох да поговорим. Сигурен съм, че ще се заинтересувате.

— Няма за какво да говорим — сряза го Анхелина. — Сигурно осъзнаваш факта, че майка ти вече не работи в тази къща.

— Не исках да ви ядосам — отвърна Серхио. — Съжалявам само, че не можете да се помирите.

— Не ме съжалявай. Не се дръж непристойно, много си беден за подобно нещо.

— Не се сърдете. Вярвам, че ви е много тежко. Аз имам здрави крака, мога свободно да се движа. Сигурно е ужасно да стоиш в инвалидна количка. Не можете да се изправите, нали?

— Защо ми задаваш такива глупави въпроси?

— Така е, глупави са — бързо се съгласи Серхио. — Чух, че мама е имала проблем, защото е защитила Лусесита. Интересували сте се къде е. Защо я търсите? И вие ли искате да си отмъстите? — лукаво я попита той, преструвайки се на заинтересуван, на готов да се превърне в неин съучастник.

— Знаеш ли къде е тя?

— Не, но бих могъл да разбера. Ние с вас имаме много общи неща. Не мога да забравя обидата, която тя ми нанесе.

— Убедена съм, че още я обожаваш. Нея всички я обичат.

— Опитах се да съм добър, но всичко си има граници. Помислете си как съм се почувствал, докато я очаквах прел олтара. Какъв глупак съм бил. Повече няма да се примирявам. Искам баща ви да се оправи — добави той, преди да излезе от стаята й.

„Значи наистина иска да й отмъсти. Мрази я. И защо не? Лусесита се подигра с него. Вероятно сега той изпитва безсилие, ревност, ярост. Много добре познавам тези чувства. Мога да му се доверя“ — размишляваше Анхелина.

Но Серхио искаше да отмъсти на нея за униженията и разочарованията, които бе изпитал. Две години Анхелина мамеше всички около себе си, че е неподвижна. Манипулираше хората. За да задържи съпруга си, се беше нахвърлила и върху майка му. Затова той искаше да я разкрие пред всички, да я накара да стане от количката. Необходима му беше примамка и това щеше да бъде Лусесита.

Да, точно тя. Невинната, нежна Лусесита, която работеше, за да се изхранва. Лусесита, която докосваше с нежност бебешките дрешки, които не можеше да купи. Лусесита, която накрая Густаво откри.

— Колко много те търсих! — прошепна той. — Смятах, че никога няма да те намеря! Обиколих всички шивашки ателиета. Казаха ми, че те няма, че ти е прилошало. Тревожех се, мислех, че… Бебето… — загрижено попита той.

— Не, всичко е наред.

— Усещаш ли го?

— Густаво, моля те! — възкликна тя.

— Защо избяга от мен? Защо си отиде? Какво ли не си помислих! Сега съм спокоен, единственото, което искам, е да те прегърна, да те погаля.

— Недей, Густаво!

— Защо, Лусесита?

— Не разбирам. Как ме откри? Защо ме търсиш?

— Но…

— Тръгвай си. Моля те, не се връщай повече тук? Умолявам те, Густаво, забрави ме! — твърдо изрече Лус Мария. Любовта за нея беше красива като песента на птица, като залеза на слънцето, но двамата с Густаво не можеха да бъдат заедно. Всички щяха да страдат. Не желаеше да причини мъка на никого.

— Трябва да помислим за нас. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— А ти не разбираш ли, че ни разделят много неща?

— Няма значение. Остави на мен, ще реша проблемите. Повярвай… — помоли я той.

— Не, не. Татко е болен. Не искам още неприятности! Какво му казахте, като си отидох? Как го понесе? Отново ли се разболя. Знаех си… — извика Лусесита. — Аз съм виновна.

— Не е вярно. Чуй ме. Баща ти понесе добре истината.

— Истината ли?

— Казах му, че се обичаме. Когато отидох в църквата, той беше като обезумял. Аз не издържах и му казах всичко. Заявих му, че те обичам и че очакваш дете от мене. След това напуснах онази къща завинаги.

— И продължаваш да твърдиш, че не се е разболял заради това? Всички в тази къща страдат заради мен. Трябва, да си тръгнеш. Не се връщай повече! Махни се от живота ми! — упорито повтаряше тя.

— Изслушай ме. Никога няма да се разделим. Разбра ли? Никога повече! Говорих с Мигел и той ни разбира.

— Тогава за какво се е ядосал?

— Заради други неща, които нямат връзка, с нас.

— Кажи ми, какви неща? — настоя тя.

— Не, не сега. Искам да те взема оттук. Може ли? Искам да те отведа някъде, където да си спокойна, докато се разрешат всички въпроси, и се венчаем.

— Не говори такива неща. Това никога няма да стане.

— Чуй ме, не искам да се караме, но това дете е и мое. Не можеш да го задържиш за себе си.

— Знам, прав си. То е част от теб. В него тече твоята кръв. Не мога да ти отнема детето. Ще го виждаш, когато пожелаеш, но няма да ти стана съпруга. Ще ме виждаш само като майка на детето си, нищо повече.

— Лусесита, какво се опитваш да ми кажеш?

— Ти принадлежиш на Анхелина.

— Искаш ли да научиш нещо? Оставих част от имотите си на Анхелина, развеждаме се.

— Не можеш да я изоставиш, Густаво. Не можеш! Дори и да се разведеш!

— Вече го направих. Разведох се с нея. И няма да се върна там.

— Помолих те да не го правиш. Колко те молих! Нима смяташ, че бих могла да отнема съпруга й? Знам, че те обича, че си й нужен. Не забравяй, че е моя сестра.

— Това ли те притеснява? Това ли ти пречи да бъдем щастливи? Чуй ме внимателно. Анхелина не е твоя сестра. Ти си единствената дъщеря на Мигел! — извика той. — Може да ти се струва невероятно, но е истина. Няма никаква кръвна връзка между теб и Анхелина. Не бих те излъгал, много лесно може да се докаже. Бащата на Анхелина е… Алваро. Това е дълго пазена тайна. Грасиела го е крила дори от дъщеря си, но тя е разбрала.

Това е причината за болестта на баща ти! Когато го разбра, състоянието му се влоши.

— Не! Не, аз… — заекваше Лусесита. — Изглеждаше толкова… госпожа Грасиела винаги говореше за уважение и морал. Не разбирам как е могла да го направи.

— Това е дълга история — въздъхна Густаво. — Двамата с Алваро са се обичали, преди да се запознае с Мигел. Но баща ти я привлякъл с парите си, с положението си и тя бързо се омъжила за него.

— А Анхелина?

— Това се е случило по-късно. Грасиела и Мигел се скарали и тя си тръгнала. Отишла при Алваро да я утеши. След това се сдобрила с Мигел, но не е знаела, че е бременна. Когато е разбрала, е замълчала. Това са човешки слабости — с разбиране продължи Густаво. — Това, което не може да се прости, е лъжата.

— Господин Алваро ми се струва добър човек — отбеляза Лусесита.

— Винаги е бил влюбен в Грасиела. Цял живот е бил нейна жертва. Анхелина не ти е сестра. Има ли причина да се жертваш за нея?

— Густаво, тя е болна. За мен това е основателна причина.

— Трябва да проявим егоизъм, за да запазим това, което е между нас, трябва да се борим с Анхелина. Знам, че ти е тежко, но аз мога да го сторя. Познавам те, ти си добра, няма да можеш да се пребориш. Ще изпиташ съжаление, когато я видиш в инвалидната количка.

— Няма значение дали ми е сестра или не. Не мога да навредя на инвалид — заяви Лусесита и настоя той да си върви.

Густаво се подчини, но не промени решението си. Каза на кочияша да го закара при Модеста и доня Мария. Надяваше се, че те ще успеят да убедят Лус Мария да се върне при него.

 

 

Тя беше организирала скромния си живот без него. Шиеше сама дрешки за бебето и помагаше на монахините като болногледачка, за да се прехранва. Постоянно се молеше на бог да й даде сили, за да не е слаба и да не съгреши отново. Молеше се детето й да е добро и то да й бъде утеха.