Делиа Фиало
Лус Мария (13)

Глава 13

След признанието на Мигел животът на Лусесита се промени напълно. Сега тя се казваше Лус Мария Мендоса и Риверо. Трябваше да привиква към лукса. Замени скромната си стая по настояване на Мигел с огромна, красива спалня. Не й харесваше цената, на която се сдоби с нея. Предпочиташе баща й да е здрав, а тя да е обикновена прислужничка.

Не й бе съдено да се наслаждава на спокойствие в новата си стая. Анхелина се появи неканена.

— Значи, ти си моя сестра — с презрение се обърна тя към нея. — Каква изненада! Госпожица Лусесита! Лусесита Мендоса и Риверо! Харесва ли ти? Наистина ли не знаеше? Татко не ти ли каза по-рано?

— Не. Узнах едва сега, когато ме повика. Предпочитах да си отида, но той настоява да остана тук.

— И защо? Тук имаш всичко: къща, лукс, пари, семейство.

— Луксът и парите не ме интересуват — ядоса се Лусесита. — Бих искала да имам семейство, но знам, че това е невъзможно.

— Защо мислиш така?

— Защото освен госпожа Мария в тази къща никой не ме обича.

— Лицемерка! — изкрещя другата жена. — Продължаваш да се преструваш. Още ли се правиш на жертва! Ти си безсрамница! Постигна това, което искаше! Вмъкна се в дома ми! Ако смяташ, че всичко ще стане както ти искаш, много се лъжеш. Аз съм много по-умна и по-хитра от теб.

— Защо ми говорите такива неща?

— Не се прави на глупачка! Искаш да ми отнемеш всичко!

— Не е вярно, заклевам се!

— Не се кълни, губиш си времето! Не вярвам на нито една твоя дума! Искаш да ми отнемеш наследството!

— Не ме интересуват парите.

— Не ти ли е достатъчно, че отне съпруга ми? — продължаваше Анхелина. — Знам за всичките ти лъжи! Е, искам да знаеш, че ако още веднъж те видя с Густаво, ще кажа на татко! — заплаши я тя.

— Не му казвайте нищо — помоли я Лусесита. — Недейте, това може да го убие.

— Искаш да ме накараш да си мълча?

— Той е зле — опита се да я вразуми Лус Мария.

— Не ме интересува! Ако се случи нещо, ти ще си виновна! Дойде тук и заграби всичко! Защо не остана в колибата си?

— Наистина трябваше — отвърна Лус Мария. — Въпреки че колибата ми е мизерна, там никой не ме обижда. Там бях щастлива!

— Ако толкова се разкайваш, че си дошла, какво чакаш? Връщай се там!

— Останах заради татко. Не мога да го изоставя, въпреки че майка ви постоянно ме гони. Мислех си, че щом сме сестри, между нас би могло да съществува някаква любов.

— Само полусестри! — напомни й Анхелина. — Единственото, което мога да изпитвам към теб, е омраза! — призна тя. — Само аз имам право да съм Мендоса, ти си копеле! — продължаваше да беснее Анхелина, приближавайки се все повече до момичето. Искаше да я удари, но викът на баба им я спря.

— Анхелина… какво правиш тук, скъпа?

— Дойдох да поздравя Лусесита, бабо. Исках да я попитам дали й харесва стаята.

— Ангел мой, колко си добра. А ти, Лусесита? Защо страниш от сестра си?

— Сигурно се срамува, бабо — отвърна вместо нея Анхелина, — но ще свикне.

— Недей така. Виж колко добре те приема, сестра ти — каза доня Мария на момичето. — Хайде, прегърнете си. Прегърнете се. Точно така — зарадва се възрастната жена. — Искам внучките ми да са заедно и да се обичат.

 

 

Но съдбата им вече беше решена. При подписването на завещанието присъстваха Густаво и Алваро. Въпреки че Мигел беше разпределил всичко между двете си дъщери, за него се грижеше единствено Лусесита. Състоянието му постепенно започна да се подобрява и той се връщаше към нормалния си начин на живот. За него беше много важно, че е поправил грешката си, сторена на младини, и че е изпълнил обещанието си към Роса.

Лусесита прекарваше свободното си време при доня Мария. Тя се отнасяше внимателно с нея. Явно внучката й имаше големи пропуски във възпитанието и сега доня Мария я учеше на добри обноски. Опитваше се да облекчи живота й в къщата. Реши да я зарадва с нови рокли.

— Виж колко е красива тази рокля! — каза Мария. — И тази, другата. Харесват ли ти?

— Да — вълнуваше се Лусесита.

— Ясно, по-късно ще трябва да ти купим повече!

— Наистина ли всичко това е за мен? — попита тя.

— Разбира се, мила! Трябва да се обличаш като хората с твоето положение. Хайде, сложи си новата рокля.

— Ще ме разглезите! Дърво ми дадохте тази стая, сега и тези дрехи.

— Правя го с удоволствие. Баща ти не иска нищо да ти липсва.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Стига ми добротата ти. Сякаш самото провидение те накара да дойдеш тук. В последно време имахме само проблеми и неприятности. Не знам дали си разбрала, но Густаво иска да се разведе с Анхелина. Сигурна съм, че сестра ти ще умре, ако той я остави.

— Горката, обожава съпруга си — отбеляза Лусесита.

— Ако ти спомене нещо, опитай се да я утешиш. Аз съм стара, не знам какво да й кажа. Мъчно ми е, като я гледам как страда. Не разбирам защо Густаво е толкова жесток. Не знам защо го прави — говореше доня Мария по-скоро на себе си.

„Боже, значи е истина, че го обича и страда с цялото си сърце! — помисли си Лусесита. — Въпреки че се държи грубо с мен, тя ми е сестра. Да, сестра“ — повтаряше си тя. Не можеше да си прости, че е пожелала съпруга на сестра си.

Доня Мария не забеляза нищо. Доволна от новия й вид, тя я хвана за ръката и я поведе към трапезарията.

— Доня Мария, какво правите? — извика Грасиела, щом ги видя.

— Мигел поиска Лусесита да закусва с нас, с цялото семейство.

— Не разбирам защо трябва да го прави! — презрително отвърна Анхелина.

— Предпочитам да отида в кухнята — побърза да изрече Лус Мария.

— Лусесита трябва да получава всичко, което има Анхелина. Сядай, мила.

— Бабо, няма значение. Ще се нахраня в кухнята при Модеста, Фефа и Асусена. Там ми е по-приятно, не се тревожете.

— Седни! — строго й нареди тя. — Мястото ти е тук!

— Това е истинско унижение!

— Бабо, защо не седнете до мен? — покани я Анхелина. — Густаво може би днес ще седне на мястото на татко. Нали, скъпи? Така ще бъдем заедно и ще мога да й помогна. Сигурно ще трябва да я науча как да се храни в обществото — не пропусна да я унижи пред всички тя. — Ела, скъпа. Седни тук. Хайде.

— Седни до сестра си — настоя бабата, когато забеляза колебанието й. — Започни да сервираш от нея, Фефа. Днес тя е нашият почетен гост.

— Лъжицата се държи така, Лус Мария — започна Анхелина. — Не, Лусесита! Не навеждай глава над чинията. Стой изправена и вдигай лъжицата до устата си.

— Не мога да ям така! — объркано отвърна тя.

— Опитай се — настоя баба й. — Трябва да се научиш.

— Не мога! Винаги съм се хранила така и нищо не ми е падало от лъжицата.

— Колко си смешна! — засмя се Анхелина. — Във всеки случай ще бъде забавно да учим Лусесита да се държи като госпожица!

Лусесита не беше никак глупава. Когато всички започнаха да се хранят, тя ги наблюдаваше и повтаряше движенията им. Стараеше се да не поглежда към Густаво, но усещаше настойчивия му поглед. Притесняваше се от случайните срещи с него из къщата. Той винаги се опитваше да я прегърне, а тя го отблъскваше. Страхуваше се, че някой ще ги види.

 

 

От известно време страдаше от световъртеж, понякога губеше съзнание. Опита се да го скрие от домашните, но един ден припадна в присъствието на Густаво. Мирта побърза да съобщи на Анхелина за случилото се.

— Знаеш ли какво стори Лусесита? — попита тя още на вратата. — Припадна, а съпругът ти трябваше да я отнесе в стаята.

— Наистина ли? Как се случи?

— Не знам. Може би се преструва, за да се прави на изтънчена, да накара всички да се грижат за нея.

Лусесита не усещаше болка, а някакво странно чувство в стомаха.

— Лусесита, откога се чувстваш така? — попита Модеста загрижено.

— Какво?

— Откога ти се гади и ти се вие свят?

— Не знам. Винаги съм обичала да пия кафе, а сега не мога да го понасям — отбеляза тя. Готвачката пребледня. — Става ми лоши от него, Модеста. Знаеш ли какво ми се яде? — продължаваше Лусесита. — Кисели краставички. Да, кисели краставички — облиза устни тя.

На Модеста не й беше трудно да отгатне какво е състоянието й. Чудеше се кога се е случило и кой е баща на детето. Не посмя да попита нещастното момиче. Не разбираше защо Густаво толкова се грижи за нея през далото време.

— Серхио, когато отиде на село, в колибата й, сигурен ли си, че нищо не се е случило? — попита тя сина си.

— Какво имаш предвид, мамо?

— Искам да кажа дали сте били сами?

— Да. Когато я помолих да се върне с мен. Защо питаш?

— Нищо, синко.

— За какво си се замислила?

— Не ми обръщай внимание.

— Задаваш ми странни въпроси. Нима мислиш, че бих могъл…

— Не, синко — прекъсна тя този неприятен разговор.

— Извинявай, казах ти да не ми обръщаш внимание. Сигурно съм полудяла. За миг си помислих нещо ужасно, но… не мога да се съмнявам в теб. Това, което си помислих, е невъзможно.

— Моля те, не се тревожи. Не може да се съмняваш в момиче като Лусесита.

— Прав си, синко — разсеяно отвърна тя, опитвайки се да прекъсне този неприятен разговор.

Доня Мария повика лекар да прегледа Лусесита.

— За пръв път ми се случва да ме извикат спешно и да не заваря пациента си в леглото — пошегува се той, когато влезе в стаята й и я видя да седи.

— Не биваше да ви викаме, докторе. Добре съм!

— Казаха ми, че сте припаднали.

— Да, но само за миг. Започна да ми се върти главата и изведнъж ми причерня пред очите.

— Какво изпитахте?

— Нищо. Да, гадене — припомни си Лусесита.

— Гадене?

— Да, от някои неща ми се гади. От някои храни или от кафе. Имам нужда да…

— Редовен ли е цикълът ви?

— А? — неразбиращо го изгледа Лусесита. Не беше свикнала да говори с мъж за интимни работи.

— Кога за последен път имахте менструация? — търпеливо я запита той.

Отговорът на момичето доказа, че съмненията му са основателни. Повика госпожа Грасиела. Сметна, че тя има право да узнае.

— Докторе, болна ли съм? Какво ми е? — запита Лусесита разтревожено.

— Не, няма нищо, но…

— Сигурно не е нещо сериозно. Знаех си. Утре ще съм по-добре. Почакайте… — възпря го тя. — Какво ми е.

— Починете си — посъветва я лекарят. — Трябва да си почивате.

— Искали сте да ме видите? — прекъсна ги Грасиела.

— Да. Сега, когато Мигел е болен, вие сте отговорна за домакинството. Затова ви повиках. Става въпрос за нещо деликатно…

— Кажете? Какво има?

— Прегледах момичето.

— Защо е цялата тази мистерия? — започна да губи търпение Грасиела. Нервираше се, че лекарят придава такова значение на проклетата селянка. — Какво й е? Да не е болна?

— Не точно, госпожо. Лусесита е бременна. Разбирате ли? Очаква дете.

— Какво говорите, докторе? Ще има дете?

— Знам, че ще възникнат проблеми. Доколкото разбрах, тя не е омъжена.

— Сигурен ли сте?

— Всички симптоми са налице. Естествено, още е рано да се каже със сигурност — добави той, когато забеляза учудването й. — Трябва да се направят изследвания…

— Не е необходимо. Ако е вярно, тя сигурно знае и трябва да ми каже.

— Добре, ще тръгвам, госпожо — извини се лекарят. — Съжалявам, че новините не са много приятни.

— Радвам се, че ми казахте. Аз също ще трябва да науча някои подробности.

— Опитайте се да го скриете от Мигел — помоли докторът. — По-добре си мълчете. Ще се отбия да го видя. Извинете.

„Чудесно! — мислеше си Грасиела. — Доведе я тук, даде й покрив и семейство, накара ме да я приема като законна дъщеря. Разправяше колко добро е момичето — чисто и невинно — а сега е бременна! Ще има дете, без да е омъжена!“

— От кого е детето! Не плачи, не се прави на света вода… — обърна се тя към Лусесита. — Ще видим какво ще стане, щом баща ти узнае.

— Моля ви, не му казвайте, госпожо Грасиела — изрече Лусесита.

— Да не мислиш, че ще прикрия грешката ти? Не, драга! Цял свят ще разбере, че не си светица! Сега ще узнаят каква си! Мен няма да успееш да ме залъжеш!

— Моля ви, смилете се. Нима не разбирате какво изпитвам? Не виждате ли, че ще умра от срам, госпожо?

— Трябвало е да мислиш за това преди! С право не те исках в тази къща! Ти си същата като майка си!

— Не споменавайте мама! — извика Лусесита, засегната от думите й. — Вече ви казах, не говорете лошо за майка ми. — Замълчете! Обиждайте ме колкото искате, но…

— Престани! Как смееш да ми противоречиш? Безсрамница! Сега вече ще те изхвърля, не вярвам Мигел или Мария да се възпротивят. Първо обаче ще трябва да ми кажеш кой е бащата. Хайде! Чие е това дете? — настоя тя. — От кого е?

— Няма да ви кажа! — упорито отвърна Лус Мария.

— Кажи ми!

— И да ме убиете, няма да ви кажа!

Грасиела се канеше да изрече още нещо, но в този миг влезе Густаво, който бе загрижен за Лусесита.

— Грасиела, каза ли лекарят какво й е? Болна ли е? — разпитваше той.

— Не е нещо сериозно, Густаво. Само е бременна — подхвърли тя. — Странно ли ти се вижда? Ще видим какво ще каже Мигел, като разбере каква дъщеря има — злобно изрече Грасиела, преди да излезе.

— Густаво, помогни ми! — умоляваше го Лусесита.

— Любов моя… не плачи — шепнеше той, целувайки я по лицето. — Господ е пожелал да свърже нашата любов. Вече не можем да се разделим.

— Страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Ще те отведа оттук. Ще си тръгнем още тази вечер.

— Не! Не можем!

— Но ако останем тук, ще трябва да изтърпиш много неща.

— Ако си тръгнем, госпожа Грасиела ще разбере кой е бащата и ще каже на татко!

— Трябва да узнае. Аз ще се погрижа за това — обеща той, за да я успокои.

— Не, Густаво. Ако узнае, може да умре.

— Но аз искам да те предпазя.

— Срамувам се от доня Мария. Анхелина ще страда. Помисли…

— Не трябва да мислим за тези неща! — настояваше Густаво. — Трябва да мислим за нас и детето!

— Не, Густаво, не мога да причиня на Анхелина такава мъка.

— Лусесита, какво ще стане с нас двамата?

— Знаехме, че нямаме право, когато се влюбихме. Трябва да се разделим. Това е наказанието ни. Трябва да се пожертвам. Върви си, ще ни видят! — умоляваше го тя през сълзи.

— Не! Каквото и да стане, няма да те оставя! Ще кажа истината!

— Недей, моля те!

— Лусесита, трябва. Остави ме да взема решение. Не само заради любовта ни, но защото смятам, че е редно да го направя като мъж. Направи го заради мен.

— Не — отказа отново Лусесита.

— Лусесита, готов съм на всичко, но не и да те напусна.

— Казах ти, че трябва!

— Лусесита!

— Чуй ме, ако кажеш на някого, че си баща на детето ми, ще си тръгна! Никога повече няма да ме видиш! Заклевам се! — заплаши го тя.

— Няма да е справедливо нито за теб, нито за мен, а най-малко за нашето дете.

— Ами Анхелина? — подсети го тя.

— На нея нищо не й липсва, тя има любовта на цялото си семейство. Ако си тръгнеш, какво ще стане с теб?

— Ще се справя някак, Густаво — увери го тя. — Научила съм се да се оправям сама.

— А какво ще стане с детето ни? Не искам да живее в нищета, когато мога да му дам всичко!

— Никой няма да разбере, че ти си му баща! Трябва да мълчиш. И двамата трябва да мълчим.

— Хайде, направи каквото те помолих. Поне обещай, че няма да избягаш. Дай ми време. Поне докато уредя нещата.

— Остави ме сама — помоли го Лусесита.

— Лусесита, моля те…

— Густаво, върви си, ще ни видят! — извика тя. Беше сигурна, че трябва да се махне от тази къща.

 

 

Грасиела бързо разпространи новината. Естествено, започна от Модеста. Тя не искаше да повярва, че баща на детето може да е Серхио, но докато Лусесита не й го кажеше, нямаше да бъде сигурна.

— Защо не сподели с мене? — попита Модеста обидено. — Смятах, че ми вярваш, че съм ти като майка…

— Срамувах се — обясни момичето със сведен поглед. — Исках да умра!

— Нямаше да решиш проблема. Когато човек сгреши, трябва да приеме последиците.

— Не ми говори нищо, Модеста! Не издържам…

— Как да мълча, мила? Не вярвах, че подобно нещо може да се случи! Ти не познаваш живота и изведнъж… Смятам се за отговорна пред майка ти.

— Не си виновна.

— Може би трябваше да те пазя. Но ти беше толкова добра и послушна, как можа да направиш такава глупост?

— Беше само един… порив на любовта. Не мислех за нищо. Забравих за всичко, Модеста. Само… усещах целувките му, докосването… а сега толкова се страхувам.

— Не се притеснявай, ще ти прилошее — каза Модеста. — Стореното сторено. Нищо не може да се промени. Трябва да помислим какво да правим. Кой е баща на детето? — поиска да узнае Модеста. — Кажи ми истината. Серхио ли е?

— Не! Моля те…

— Трябва да знам, Лусесита. Той твърди, че не е! Но кой е тогава! Ако е синът ми, моля те кажи ми!

— За бога, Модеста! — умоляваше я Лус Мария.

— Реших, че може да е Серхио. Той те обича, и предположих, че се е възползвал от теб. Имай ми доверие. Кажи ми кой е.

— Не мога!

Когато забеляза Мария, се зарадва, че няма да я разпитват повече.

— Остави ни сами, Модеста — помоли я доня Мария. — Лусесита… — нежно започна тя. — Изслушай ме, моля те. Искам да ти помогна.

— Бабо, простете ми!

— Успокой се.

— Лоша съм и не заслужавам любовта ви.

— Не говори така. Сега трябва да те обичам още повече, защото ти е тежко. Възможно ли е и двете ми внучки да са толкова нещастни?

— Ще ме изгоните оттук — погрешно изтълкува тя думите й.

— Не, скъпа — разубеди я Мария. — Грешиш, няма да ти се карам. Ти си наивна, нямаш житейски опит.

— Заклевам се в майка си, не исках да стане така.

— Вярвам ти. Грасиела грубо ли се държа с теб?

— Да, каза, че ще съобщи на татко.

— Бъди спокойна. Убедих я да мълчи — каза баба й. — Сега трябва да решим нещата по най-добрия начин. Трябва да накараме този младеж да изпълни задълженията си към теб. Серхио не е лош. Сигурна съм, че ще се съгласи да се ожените. Още повече сега, когато очаквате дете… Не се притеснявай, всичко ще се уреди.

— Искам да се махна оттук. Да, искам да отида някъде, където никой не ме познава.

— Какво говориш? Да не си полудяла?

— Бабо, помогнете ми. В името на бога, помогнете ми! — прекъсна я Лусесита.

— Не можеш да си тръгнеш, баща ти е болен.

— Но ако разбере…

— Казах ти, че Грасиела ще мълчи. Баща ти ще разбере, когато му дойде времето обеща доня Мария, уверена, че Серхио е баща на детето и че съществува начин да се спаси честта на внучката й.

 

 

Единствен Серхио стигна до заключението, че Густаво е баща на детето. Беше готов да се бие с него.

— Кажи. За какво искаш да говорим? — нелюбезно се обърна Густаво към него, изненадан от раздърпания му вид.

— Искам да ви задам само един въпрос. Лусесита ще стане майка. Детето от вас ли е?

— Да, Серхио. Мое е — призна той.

Серхио се ядоса. Стиснал юмруци, той се нахвърли върху него.

— Отбранявайте се! Ако сте мъж, бийте се!

— Серхио, не искам да се бием. Може би го заслужавам, но така няма да разрешим нещата. Това, че Лусесита страда, е моето наказание. Не мога нито да я прегърна, нито да се изправя срещу всички, Серхио.

— Защо го направихте? Тя е толкова чиста и невинна. Не се осмелявах да я докосна, а толкова я обичам. Държах се като истински мъж, уважавах я! А вие злоупотребихте с наивността й. Господарят използва прислужничката, за да задоволи долните си страсти. Какъв глупак съм! Много ви ценях, мислех, че сте добър човек. Презирам ви. Как можахте да излъжете Лусесита? Да се подиграете с нея?

— Серхио! Не исках! — успя да го прекъсне Густаво. — Вярно е, бях с Лусесита, но аз я обичам! Сега знаеш всичко, Серхио. Това не е подло, това е любов! Разбра ли!

— Лъжете! Говорите празни приказки! Не ви вярвам!

— Не ме интересува — заяви Густаво. — Важното е, че аз самият не мога да си простя! Уважавам Лусесита. Отначало… ме привлече с това, че беше толкова по-различна от жените, крито познавах. Много възпитани и красиви, но без душа. Нито една от тях не успя да спечели сърцето ми. С Лусесита е друго, тя е добра, чиста и искрена. Като прозорец, през който се вижда небето.

— Престанете! — грубо го прекъсна Серхио, забравяйки за положението си в тази къща. — Искате да скриете подлата си постъпка с красиви изрази!

— Не, Серхио, напълно съм откровен с теб. Нежността, която изпитвах към нея, постепенно се превърна в любов, а любовта — в страст. В нещо по-силно от нас. Серхио, искахме да избягаме един от друг. Но явно съдбата беше решила друго. Когато тя замина за имението, всъщност избяга от мен, но се срещнахме там. В този ден… когато твърдо решихме да не се виждаме, се случи непоправимото. Бяхме сами… Не успях да се овладея. Исках да бъда с нея. След случилото се тя беше отчаяна. Опита се да се самоубие. Затова се върнах. Исках да говоря с Анхелина, но всичко се обърка. Тя не се съгласи да се разделим, на всичко отгоре Мигел се разболя. А сега разбрах, че Лусесита очаква дете. Моето дете.

— И какво ще правите? — запита Серхио.

— Иска ми се да пратя всичко по дяволите и да отведа Лусесита далеч оттук, но тя не е съгласна. Когато я го казах, едва не полудя. Забрани ми. Заяви, че ще си отиде. Разбираш ли? Отчаяна е… и бременна. Мигел все още не се е възстановил. Ръцете ми са вързани. Не мога да сторя нищо — отчаяно призна Густаво.

Разбраха се като мъже и за да защитят Лусесита от нападките на Грасиела, Серхио щеше да поеме отговорността върху себе си.

— Наистина мислех, че ти си бащата на детето, но исках да проверя — ликуваше Грасиела. — Не мога да повярвам, че си толкова безотговорен. Явно нямаш никакво уважение към този дом. Не заслужаваш доверието, което имахме към теб като към син на Модеста. Трябваше да ти забраня да идваш тук! Но няма извинение и за нейното поведение.

— Не обвинявайте Лусесита, госпожо — реагира остро Серхио. — Само аз съм виновен!

— И двамата сте виновни! Изобщо не сте се съобразили, че това е почтен дом! Не съм казала на Мигел, защото все още не е добре. Би трябвало да изхвърля и Модеста!

— Какво общо има майка ми с това? Напротив, тя е единствената…

— Тя е съучастник в тази срамна игра! Няма да се учудя, ако е доволна от поведението ти! Лус Мария ще наследи част от имотите на съпруга ми.

— Госпожо, оставете майка ми на мира! Не е почтено…

— По-добре мълчи! Искам да се ожениш за Лусесита! Приготви документите и ми ги донеси! Това е всичко.

 

 

С лъжливото си признание Серхио защити честта на Лусесита, но Густаво се измъчваше. Съзнавайки, че любимата му е безсилна, а Мигел е болен, не смееше да разкрие истината и това го правеше още по-нещастен. Реши да напусне съпругата си и да накара Лус Мария да замине с него. Обаче Грасиела се досети за намеренията му и настояваше Лусесита да се омъжи за Серхио.

— Няма защо да ни казваш кой е бащата на детето! Вече всички знаем — наслаждаваше се на безсилието й тя. — Беше обградена с толкова внимание, а се оказа неблагодарница!

— Госпожо Грасиела, направих всичко възможно да се разделя с него. Заклевам се! — оправдаваше се Лусесита.

— Не си намирай оправдания! И двамата сте безсрамници!

— Не, чуйте ме… Опитахме се да избягаме един от друг. Затова си тръгнах оттук.

— Подробностите не ме интересуват! Важното е детето да се роди с баща, да се венчаете!

— Да се оженим?

— Точно така. Какво друго очакваше!

— Но това е невъзможно. Няма…

— Не бях виждала такова нещо! Да не искаш да се омъжиш за човека, от когото очакваш дете! Ще го направиш, независимо дали искаш или не! Веднага щом документите са готови, ще се ожените!

— Как е възможно да искате това от мен?

— Искам да те отведе оттук!

— А госпожица Анхелина? Тя знае ли?

— Какво общо има с това Анхелина? Тя е съгласна! Най-късно следващата неделя, ще се венчаете със Серхио!

Лусесита онемя. Втренчи се в госпожа Грасиела.

— Защо мълчиш? Няма да слушам глупостите ти, че сте се разделили със Серхио. Не го разбирам — извика Грасиела. Лус Мария се извърна към стената.

— Защо се извърна, отговори ми!

— Не мога да се омъжа за Серхио. Няма! Не ме измъчвайте повече! Оставете ме на спокойствие!

— Не може така! Трябва да ми кажеш защо?

— Имам лични причини! Ще се оправя сама!

— Държиш се безобразно! Имам право да те питам! Това е моята къща и ще правя каквото искам! Не те ли интересува, че ще ни се смеят хората! Трябва да ми отговориш!

— Нищо няма да кажа!

— За какво е цялата тази тайнственост? Знаем най-важното, че си забременяла от сина на Модеста — злорадстваше Грасиела. — Няма какво повече да се разправяме. Ще направим това, което е необходимо! Вместо да се сърдиш, трябва да бъдеш доволна, че Серхио е готов да се ожени за теб. Не се чуди. В подобни случаи повечето мъже не искат да поемат отговорност!

— Той ли ви го каза? — с недоверие попита Лусесита.

— Имаш късмет. Той е готов да се венчаете. Изглежда си имала други планове, нали? Ако си смятала да останеш в тази къща, излъгала си се. Тук няма да търпим детето ти. Стигат ни толкова копелета в семейството!

— Става дума за моето дете! Знам как да го защитя!

— С какво ще го издържаш? Не разчитай на наследството, защото може и да не го получиш.

— Не ме интересува! Не искам тези пари, госпожо! Сама ще се погрижа за детето си.

— Не ме разсмивай. Детето ти ще умре от глад! — продължаваше да я унижава Грасиела. Нямаше представа колко погрешно я е преценила.

— Чуйте ме, майка ми копаеше земята, за да ме изхранва, аз също ще съумея да изхраня своето дете!

— Засрами се! Постоянно казваш моето дете, сякаш само ти си отговорна за него!

— Мислите, че ще се срамувам, ако сама родя детето си? Не, госпожо, Грасиела. Може и да не съм праведна, но детето ми е ангелче, което не е виновно за нищо. Тъй като е невинно и безпомощно, аз ще го обичам и защитавам от всичко!

— Какво възнамеряваш да сториш? Нима ще му дадеш името на Мендоса? Ако смяташ да му дадеш името на баща си, жестоко се лъжеш…

— Името не е важно! Израснала съм без него! — прекъсна я тя. — Онова, което няма да му липсва, е майчина любов. Любовта и прегръдката на майка му.

— Престани с тези глупости! Ще реша въпроса по най-добрия начин. Не знам какво сте правили със Серхио, нито ме интересува! Във всеки случай ще се омъжиш за него! — ядоса се Грасиела.

Лусесита, у която вече се бе събудил майчинският инстинкт, беше готова да направи всичко за детето си. Вече не се страхуваше от Грасиела и смело я изгледа в очите. Ядосана, Грасиела бързо излезе от стаята. Селянката отново се опитваше да я надхитри, но тя щеше да я изхвърли от къщата си. Твърдо решена да осъществи плана си, тя побърза към салона, където я очакваше Алваро.

— Алваро, дай ми тези документи! — заповяда тя на бившия си любовник и баща на дъщеря й.

— Кои? — изненада се той.

— Знаеш кои, ето тези.

— За какво ти са?

— Трябват ми за венчавката.

— Каква сватба?

— Тази на Серхио и Лусесита.

— Какво говориш?

— Защо се чудиш? Това е логично, той е баща на детето. Какво ти е? Не беше трудно да се отгатне. Веднага си го помислих. Исках само да проверя дали ще признае бащинството си.

— И призна ли си?

— Разбира се! Не посмя да отрече! Както виждаш, няма да позволя тази селянка да остане тук. Трябва да се омъжи, преди да излезе от къщата!

— Така е, но Серхио съгласи ли си?

— Казах му да подготви всичко, да събере документите, позволението… За това ми трябва кръщелното. Дай ми го!

— Не, Грасиела, няма да ти го дам — отвърна той, усмихвайки се иронично. — Извинявай, но действам по нареждане на Мигел. Знаеш защо ме накара да открия този документ.

— След това, което тя направи, той не може да я признае за своя дъщеря! — възрази Грасиела. — Няма да я признае!

— Но тя вече е включена в завещанието му.

— То може да се промени. Все още не съм загубила надежда Мигел да промени решението си. Още не съм му казала, защото е болен, но ще го информирам, щом се оправи. Не желая тази безсрамница да се появи в обществото като сестра на Анхелина. Ще се омъжи за Серхио и ще си отиде! Алваро, предупреждавам те! Ако не стане така както искам, болестта на Мигел няма да ме възпре! Не мога да чакам повече! Или ще се омъжи и ще си тръгне оттук, или ще кажа на Мигел, че е забременяла от сина на готвачката!

Решителността й го забавляваше. На лицето му се появи усмивка, която подлуди Грасиела. Питаше се как да го убеди. Съжаляваше, че напоследък се бе държала лошо с него и че той знае всичките им семейни тайни. Алваро вече не й обръщаше внимание. Тъй като я познаваше много добре, вече не я уважаваше и обичаше както някога. Сега за него съществуваше само Анхелина. Стараеше се да бъде с нея постоянно, но знаеше много добре, че майка й я е разглезила и тя се е превърнала в егоистка.

Когато Мирта влезе в стаята на Анхелина, тя извика:

— Проклета да е! Кога ще се отървем от нея!

— Завиждам на оптимизма ти, Анхелина. Искаш да се отървеш, защото момичето ще стане наследница, ще носи фамилното име и е бременна от съпруга ти.

— Детето не е от Густаво! — извика Анхелина.

— Какво? Опитваш се да излъжеш и мен? Знаеш, че е така.

— Серхио ще се погрижи за това дете! Разбра ли? Заведи ме при татко. Дано се е събудил, защото искам да му кажа какво става в тази къща.

— Много интересно — безразлично изрече Мирта. — Разговаря ли със съпруга си за бременността на Лусесита?

— Не съм и няма да го сторя.

— Трябва да го попиташ.

— Няма. Той няма нищо общо с това. Серхио е виновен. Мама ще се погрижи да се оженят и тя да се махне оттук! — ядосано извика Анхелина, но Мирта вече не се впечатляваше от капризите й. За нея бяха важни парите, които можеше да спечели.

Отведе я при Мигел, а сетне тръгна по коридора и видя Густаво, който влизаше в стаята на Лусесита.

— Искам да поговорим! — помоли Густаво Лусесита, която постоянно го отбягваше. — Лусесита, не мога повече!

— Какво е станало?

— Грасиела е казала на Алваро, че ще се омъжиш за Серхио. Отчаян съм!

— Аз също. Той го е направил, за да ме защити, Густаво. Само заради това. Всичко се обърка. Каза ми…

— Знам какво, е казал! Но не знам защо излъга! Знае, че съм баща на детето, аз лично му го казах! Да не иска да се възползва…

— Не. Недей да мислиш лошо за него. Искаше да ме спаси — защити приятеля си Лусесита.

— Да, защото те обича и сега има удобен случай да бъде с теб!

— Густаво, несправедлив си. Серхио иска да ме измъкне от неудобното положение. Ще даде на детето ми своето име.

— Единственото име, което ще носи това дете, е моето — решително заяви Густаво. — Няма да го изоставя. Не искам някой да твърди, че е негов баща! Това дете е наше! На двамата, Лусесита. Искам… цял свят да го знае. Искам да го обичам, да го прегърна. Искам да го погледна в очите. Да го призная… да видя усмивката му. Искам да съм до него, когато порасне.

— Знаеш, че нямаме право на такова щастие — възрази тя. — Любовта ти към мен е егоистична, Густаво. Помисли ли за мен? За мъката, която изпитвам? Анхелина ми е сестра, а татко е болен. Не желая да им причинявам болка. Разбираш ли? Густаво, ти не можеш да направиш нищо! Трябва сама да взема решение! — направи му знак да си върви.

Със сведена глава, без да забелязва Мирта, Густаво излезе от стаята на Лусесита.

Щом се увери, че той не я вижда, Мирта влезе в стаята, без да почука.

— Чудесно! Приемаш гости в стаята си. Какво прави той тук? Дойде да види как си? Предполагам, че е загрижен за бременността ти, нали?

— Не знам за какво говорите.

— Не се прави на невинна пред мен! Знам чие е детето! Не е на Серхио, а на Густаво! Какво ли ще каже Анхелина, като научи?

— Не й казвайте! — извика Лусесита.

— Издаде се! — победоносно възкликна Мирта. — Предполагах, но не бях сигурна. Плачи! Ще плачеш още много! — доволно изрече тя и излезе от стаята. Бързаше да съобщи новината на Анхелина.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Когато минавах по коридора, видях Густаво да излиза от стаята на Лусесита. Какво ще кажеш?

— Не искам да те слушам, Мирта.

— Още не си чула най-важното. Но след като нямаш желание…

— Кажи!

— Разпитах Лус Мария и вече няма никакво съмнение. Детето, което очаква, не е от Серхио, а от Густаво.

— Замълчи! Не искам да слушам! Лъжеш! Ти си луда! Мразя те! Сега ще ги науча! — крещеше Анхелина, скачайки от количката.

— Анхелина, седни! Могат да те видят!

— Не мога повече! Искам да я изгоня! Ще кажа всичко на мама и на татко!

— Не преигравай! — предупреди я сестрата. — Не разбираш ли? Тогава Густаво ще те изостави! Само чака удобен случай. Ще се разделите и веднага ще отиде при нея. Ако проговориш, той ще си отиде — убеждаваше я Мирта. Анхелина, която беше егоистка, мислеше само за себе си и за болката, която щеше да изпита, ако Густаво я напусне. Отказваше да разбере, че той е нещастен и намира утеха в алкохола, при Лусесита или в разговорите си с Емилио.

 

 

— Чух нещо — каза Емилио, когато видя брат си. Знаеше много добре за чувствата, които той изпитва към Лусесита. — Тя ще се омъжи за Серхио. Знаех, че той го иска, но…

— Лусесита е бременна — студено го прекъсна Густаво.

— Мили Боже! Как е възможно! Явно са избързали! Не съм много доволен, но Лусесита сама е избрала пътя си и иска да бъде със Серхио. Така ще я забравиш по-бързо — добави Емилио. — Сега ще можеш да помислиш за Анхелина и ако тя се оправи…

— Емилио, детето не е от Серхио — внимателно го прекъсна той. — Мое е.

— Света Богородице, как ще свърши всичко това? — прошепна Емилио. — Горката Лусесита. Престани, Густаво. Не пий повече! Никога не си постъпвал така! — строго укори той брат си. — Как можа да го направиш? На това ли съм те учил?

— Не мога да се боря с чувствата си, Емилио. Знам, че на тебе ти се струва долно, но за мен това е израз на любов. Отдавна обичам Лусесита. Тя също ме обича. Сега трябва да се справим с трудностите.

— Така е — съгласи се Емилио. — Нима Серхио ще плаща за греховете ти? Той знае ли истината?

— Да. Въпреки това заради любовта си към нея е съгласен да даде името си на детето.

— Мили Боже! Нещата все повече се заплитат! Анхелина знае ли? Грасиела? — запита Емилио, загрижен за последиците.

— Не, никой не знае. Лусесита не ми позволи да кажа. Забрани ми, заяви, че ще си тръгне, ако призная, че аз съм бащата.

— Трябваше отдавна да го направи, да излезе от живота ти — рязко му отговори брат му. — А не да чака всичко да завърши по този начин.

— Емилио, не бъди несправедлив. Знаеш, че отдавна искахме да избягаме един от друг. Но съдбата…

— Почакай! Не намесвай съдбата. Сами сте си отговорни за всичко. Закълни се, Густаво, в покойните ни родители, че си направил всичко да се отдалечиш от нея, да избягаш от изкушението! Трябва да ми отговориш — умоляваше го брат му, но Густаво мълчеше.