Делиа Фиало
Лус Мария (6)

Глава 6

Густаво едва изчака да остане сам. Скрит в полумрака на стаята си, той се замечта. Представяше си, че е в имението, усещаше мириса на земя и житни класове. Потънал в мечти, неусетно заспа.

Събуди го силно почукване на вратата. Хвърли бърз поглед на часовника и се изненада, че нощта е минала. Преди да отговори, побърза да се облече.

— Може ли? — дочу той нежния глас на Лусесита. След миг през открехнатата врата се показа красивата й глава. — Може ли да почистя стаята?

— Да, разбира се.

— Ако ви преча, кажете.

— Не, заповядай.

— Да ви оправя ли леглото?

— Да, благодаря. Днес си много весела — отбеляза Густаво.

— Аз ли? Както винаги.

— Помислих си, че имаш специална причина да си весела.

— Не разбирам.

— А подаръка, който получи?

— Мислите за онази бонбониера — сети се Лусесита за бонбоните, които бе получила от Серхио. Не намираше нищо нередно в това.

— Защо ти я подари Серхио? Има ли нещо между вас двамата? Харесва ли ти? — Въпросите на Густаво я объркаха. — Харесваш ли го? Хайде, отговори ми!

— Той е добър — объркано отвърна тя, — но защо ме питате? — Пристъпи към нападение, веднага щом се отърси от смущението си.

— Извинявай, понякога се изнервям, когато си около мен.

— Сигурно защото вече закъснявам с подреждането на стаята ви. Сега ще свърша — наивно го увери тя.

— Невероятна си. Понякога се питам дали е възможно да съществува момиче като теб.

— Не ви разбирам, господине.

— Понякога изглеждаш нереална. Мислиш, че те лъжа ли?

— Не, аз…

— Искам да кажа, че понякога ми се струва, че не си от този свят.

— Мили Боже! Искате да кажете, че приличам на привидение — весело му отвърна тя, докато почистваше наоколо.

— Малко и сладко привидение, което много ме плаши.

— Нямам желание да плаша никого! Погледнете ме, съвсем истинска съм! Пипнете ме! — Тя му подаде ръка. — От кръв и плът съм! Пипнете!

— По-добре да не ме изправяш пред подобно изкушение — тихо изрече той.

— Говорите неща, които не разбирам, господине. Сега всичко ми се обърка в главата…

— Не обръщай внимание. Нека се върнем на въпроса за Серхио. Интересува ме има ли нещо между вас?

— Защо?

— Добре, нека бъда по-ясен. Обичаш ли го?

— Разбира се. Много го обичам, но защо ме питате, господине?

— Защото и аз те харесвам — призна Густаво, но Лусесита го изгледа студено. — Извинявай, съществуват много начини да харесваш или да обичаш.

— Обича се само по един начин — скромно отвърна девойката. — Обича се само със сърцето.

— Ти така ли обичаш Серхио? Кажи ми. Така ли? — настояваше Густаво, когато видя, че тя се колебае.

— За мен той винаги е бил като брат. Когато пристигнахме с мама, бях толкова уплашена. Той започна да говори с мен и дори успя да ме разсмее. Когато на мама й прилоша, изтича да намери лекар и после купи лекарства. На погребението й той плака, сякаш му беше роднина. Беше толкова внимателен с мен, разбираше колко ми е тежко. Затова го обичам. Разбирате ли?

— Да, разбирам. Виж, аз… не исках — объркано промълви той. — Нямах право да те питам. Не ми обръщай внимание. По-добре си върши работата.

— Вие също бяхте много добър с мен — обърна се тя към него с нежния си глас. Не искаше да ядоса този привлекателен господин. — Не сте казали на никого, че съм искала да хвърлям камъни по вас на реката, нали? Не повярвахте, че съм откраднала кутията. Подарихте ми кукла и книга. Дори ме заведохте до гроба на мама. Много съм ви задължена, господин Густаво — говореше Лусесита, а лицето на Густаво ставаше все по-мрачно. — Да не сте ядосан?

— Не.

— Тогава, какво ви е?

— Нищо! Казах ти, че ми няма нищо! — тихо възкликна той. Искаше това прекрасно привидение да изчезне от стаята му, преди да е направил нещо необмислено и да предизвика скандал. Докато си тръгваше, Лусесита забеляза как силно е стиснал ръцете си и как изразът на лицето му става все по-напрегнат. Нямаше представа, че той се бори с желанието си да я прегърне и да я целуне, да я задържи завинаги при себе си.

Леко като птица, тя слезе по стълбите. Тъй като винаги трепереше като струна, в кухнята никой не обърна внимание на държанието й, никой не разбра какво се е случило в стаята на Густаво. Непредпазлива, каквато си беше, тя се хвърли в прегръдките на Серхио. На лицето му грейна усмивка.

— Серхио! Какво се е случило? — Тя беше изненадана, че не е при доктор Гутиерес, който бе лекувал майка й.

— Нищо. Просто исках да те видя. Наистина. Исках да ти предложа да се разходим следобед.

— Да се разходим? — учудено повтори Лусесита.

— Да.

— Не знам дали ще ме пуснат.

— Поговори с госпожа Грасиела, кажи й, че заслужаваш свободен ден. Ще те заведа да видиш морето.

— Морето? Серхио, никога не съм го виждала — прошепна замечтано тя и той го прие като съгласие.

— Ще дойда следобед, бъди готова.

— Ама… — възрази тя, но той си беше тръгнал. Поработи още малко из къщата, за да събере смелост и да попита госпожа Грасиела дали може да излезе. След обичайните заповеди и упреци госпожата се съгласи. Лусесита побърза да оправи и стаята на Анхелина.

— Госпожице, мога ли да почистя?

— Щом си с метла, значи за това си дошла, нали? — надменно й отвърна тя.

— Извинете, трябва да побързам, следобед ще излизам — чуруликаше Лусесита като птичка. — Майка ви ме пусна.

— Колко си щастлива! И колко съм нещастна аз! — въздъхна Анхелина, опитвайки се да се повдигне на леглото.

— Искате ли да ви помогна?

— Къде е Мирта? Кажи й да дойде. Искам да стана. Почакай — внезапно я спря, сякаш се сети за нещо: — Подай ми четката и огледалото от тоалетката.

— Заповядайте. А къде да поставя завивката?

— В шкафа, глупачко! — изкрещя Анхелина, но бързо се поправи. — Извинявай, не трябваше да те обиждам, но нервите ми са обтегнати. Прощаваш ли ми?

Лусесита престана да я слуша и бързо подреди стаята. Нищо не можеше да помрачи доброто й настроение. Днес щеше да види морето.

Когато привърши със задълженията си, тя се преоблече и отиде в кухнята. Там я очакваха. Изгледаха я завистливо и започнаха да въздишат. Изглеждаше като ангел. Всички й се радваха. Единствено Модеста ги изпрати с притеснен поглед. Те не бяха един за друг.

На излизане от къщата Серхио и Лусесита се сблъскаха с Густаво. Той ги изгледа изненадано, завиждайки на Серхио за честта да разходи момичето този следобед.

Нямаха пари, за да наемат файтон, така че тръгнаха пеша. Серхио едва догонваше Лусесита. Толкова бе щастлива и въодушевена.

— Колко е красиво — възкликна девойката, когато се изкачиха на възвишение, от което се виждаше целият залив. — Нямах представа, че е толкова голямо.

— Ако искаш, можем да слезем на брега.

— Не, още не. Искам да погледам. Харесва ми, Серхио, много ми харесва — възбудено повтаряше тя.

След това го хвана за ръка и го повлече надолу по склона. Щом стигнаха до пясъчния бряг, тя се събу, за да усети топлия пясък. Постоянно сочеше на Серхио неща, които я впечатляваха. Разговаряха за нещата, които са видели. Морето, вълните, пясъкът — всичко беше ново и непознато за Лусесита. Хората от селото й бяха разказвали за морето, но никой не беше споменал, че цветът му е като на небето, а шумът на вълните е като песен. Серхио попиваше всяка нейна дума, както сухата земя попива капките дъжд. В думите й прозираше невинността й, всяко нейно движение подсказваше за нейната младост и непосредственост. Той я изливаше с поглед, мислеше си колко хубаво би било винаги да са заедно, когато сутрин отива на лекции, тя да го чака у дома. Не смееше да й признае любовта си. Затова мълчеше и се наслаждаваше на радостта и ентусиазма й.

 

 

Увлечени от разговора си, не забелязаха, че ги следва файтон.

— Изглежда ти е скучно — отбеляза Густаво, обръщайки се към съпругата.

— Защо дойдохме тук? — намръщено попита тя. — Всичко е толкова пусто и изоставено. Тук идват само бедняци, гледката е тъжна.

— Мястото може да е пусто, но не е тъжно. Подухва свеж ветрец. Можеш с часове да гледаш морето, хората и брега… Анхелина, много поети идват тук, за да се вдъхновяват.

— Не знам, но мен ме разстройва — отвърна тя.

— Амадор, спри! — заповяда Густаво. Беше забелязал Лусесита и Серхио на възвишението.

— Госпожо, купете си прясна риба! — приближи се някакъв рибар, но Анхелина презрително сбърчи нос и извърна глава.

— Отдавна се въртим в кръг. Не пътуваме ли по един и същи път?

— Не, казах ти, че ще направим само една обиколка.

— Защо да не отидем в центъра? Магазините сигурно са отворени, можем да погледаме стоките.

— Не, трябва да се връщаме. Докторът сигурно те чака — рязко отвърна съпругът й.

— Виж! — извика тя, сочейки с пръст двойката на хълма. — Това не е ли Лусесита? А това май е синът на готвачката Модеста, Серхио. Какво ще кажеш? Разхождат се като влюбени. Кажи на Амадор да ги повика. Може да ги вземем с нас.

— Те не трябва да се връщат сега. Лусесита има свободен следобед и може да се разхожда, където и с когото си пожелае.

— Кой би помислил? — чудеше се младата жена. — Лусесита със сина на готвачката. Какво съвпадение да ги видим тук, нали? — продължаваше, без да забелязва напрегнатия израз на съпруга си.

— Амадор, отиваме си у дома — заповяда Густаво.

Лекарят, който ги очакваше в къщата, беше идеално извинение да се освободи от Анхелина. Густаво любезно го поздрави, поприказва малко с него и използва първия удобен случай да се махне.

В полумрака на стаята си се вслушваше в гласовете, долитащи от салона. Когато всичко утихна, дочу звуците на тъжна мелодия. Анхелина свиреше на пианото.

Беше се унесъл, когато някой почука на вратата. Густаво стана и бързо отвори вратата.

— Какво има, Мирта? — изненада се той. Беше разочарован, щом видя болногледачката. — Какво е това? — попита нервно, когато тя свали халата си, под който нямаше нищо. Застана чисто гола пред него.

— И двамата сме изнервени и самотни. Няма по-добър начин за успокоение от минута любов.

— Но защо?

— А защо не, Густаво?

— Не съм ти давал никакъв повод.

— Не е нужно. Ти си човек, който умее да люби. Сега сме сами. Вземи ме, Густаво — предлагаше му се тя.

— Нямаш срам, Мирта. Иди си, моля те.

— Не. Не можеш да се държиш така с мен и да ме унижаваш. Не съм проститутка!

— Не съм те молил да идваш.

— Но ти си мъж!

— Моля те, върви си.

— Какъв лицемер! Погледни ме! Сигурна съм, че ме харесваш!

— Мирта, много си хубава.

— Тогава? Защо не?

— Защото обичам сам да избирам: А сега се махай — заповяда й той и отвори вратата.

— Ще бъдеш мой, Густаво! — зарече се тя. — Заклевам се.

Щом изгаси лампата, Густаво дълго мисли за Лусесита. Всичко, свързано с нея, го възбуждаше. Накрая се унесе в неспокоен сън, който не му донесе облекчение, а върна чувството на неудовлетвореност, което го преследваше от известно време.

Анхелина също беше неспокойна тази нощ. Щом се събудеше, пред очите й бяха Лусесита и Серхио, седнали един до друг на възвишението. Нетърпеливо очакваше Лусесита да дойде да подреди стаята й.

— Вчера те видях със Серхио — каза тя, веднага щом прислужница влезе.

— Моля?

— Казах, че вчера те видях със Серхио на възвишението.

— Имах свободен следобед и той ме заведе да видя морето.

— Горката, след толкова години в планината сигурно ти е било интересно да видиш океана. Хареса ли ти?

— Да, красиво е. Натопих си краката, но водата беше хладна. Ядохме карамелени бонбони, после наблюдавахме залеза. Да, беше чудесно. Серхио ме водеше, където поискам…

— Виждам, че си доволна. Едно птиче ми каза, че харесваш Серхио — продължи да я разпитва Анхелина. — Да не си се влюбила? Каза ли ти нещо хубаво?

— Да, каза ми нещо — срамежливо й отвърна тя.

— Какво? — полюбопитства господарката, повдигайки завивката.

— Да бъдем нещо като годеници.

— Предполагам, че си се съгласила — продължаваше Анхелина.

Лус Мария се почувства неудобно.

— Не, отказах му.

— Защо? Нима не ти харесва? На мен ми се струва, че е добър младеж.

— Да, на мен също, но го обичам като брат. Той ме учи да чета и да пиша, грижи се за мен и аз много го обичам. Но не изпитвам към него онова, което той би искал, любов между мъж и жена. Това е нещо съвсем различно.

— Ти какво мислиш? Каква е тази любов?

— Любовта трябва да е нещо чудесно, по-силно от всичко друго в живота — замечтано отвърна тя. — Трябва да е сладка. Трябва да е силна — изброяваше Лусесита. Виждала беше как птиците свиват гнездо и как бикът защитава своето. Такава бе виждала тя любовта там, където бе израснала. — Да, любовта трябва да е като езеро и пълноводна река, като слънце и буря. Когато обичаш някого, госпожо, когато наистина обичаш, трябва напълно да се отдадеш, да станеш част от другия. Сигурно когато си влюбен, летиш в облаците от щастие. Но от любов може и да се умре, госпожо.

— Браво! — възхити се Анхелина. — За момиче, което не е получило образование, говориш доста добре. Всеки би казал, че си влюбена.

— Не. Не усещам нищо към Серхио.

— А към някой друг? Да не си влюбена в някой друг, Лусесита? — предпазливо я попита ревнивата жена, наблюдавайки внимателно реакциите й. — Отговори! Влюбена ли си в някого?

— Не, госпожо.

— Добро утро, Анхелина — прекъсна разговора им Густаво. Тази сутрин бе забравил да я целуне.

— Здравей, любов моя. Няма ли да ме целунеш? Ела, седни.

— Не, Анхелина. Всъщност дойдох да ти кажа, че излизам.

— Излизаш ли? — разочаровано повтори тя. Можеше умело да си играе с Лус Мария, но при Густаво номерата й не минаваха.

Веднага щом подреди стаята на Анхелина, Лусесита, без да се преоблича, бързо се отзова на повикването на госпожа Грасиела, която изпращаше шивачката си.

— Колко пъти съм ти казвала да не ме излагаш! — ядосано я сгълча тя.

— Фефа ми каза, че сте искали да ме видите — обясни бързо момичето.

— Не можеш да се появяваш в салона с тези дрипи!

— Госпожо, току-що приключих с чистенето. Нямах време да се преоблека — оправда се тя, но Грасиела не слушаше обясненията й.

— Как е възможно, толкова бързо да се сприятеляваш с мъжете?

— Аз? С мъже? — изненада се Лусесита, тъй като гледаше на Серхио като на брат.

— Когато разговаряш с мен, винаги се обръщай с „госпожо“.

— Да, госпожо.

— Вчера ти позволих да излезеш, но ти не ми каза, че ще ходиш на разходка със сина на Модеста.

— Не съм, госпожо.

— Не ми харесва да излизаш сама с този младеж.

— Само се разходихме, заведе ме да видя морето…

— Да, но после да няма неприятни изненади.

— Не ви разбирам, госпожо.

— Толкова ли си проста! Майка ти е трябвало да се погрижи да не си толкова дива!

— Замълчете! — смело я прекъсна Лус Мария.

— Какво?!

— За мен можете да говорите каквото си искате, но не закачайте мама!

— Как смееш да ми говориш с такъв тон!

— Тя е изстрадала много и няма да позволя да говорите за нея с неуважение, госпожо Грасиела! Достатъчно трудно и е било да ме отгледа!

— Как се осмеляваш!

— Откъде можете да знаете как е страдала мама! Колко неща е пожертвала? Борила се е сама цял живот, татко не е бил до нас, за да ни помогне! Да не сте посмели да кажете нещо лошо за майка ми, госпожо! — повиши тон Лусесита. — Затова, че съм проста, както казвате, тя няма никаква вина. На село нямаше училище. Тя работеше по цял ден на полето, за да изкара малко пари. Вечер беше уморена, госпожо Грасиела, но и сънят не помагаше да се възвърнат силите й. Откъде тогава пари и желание да ме образова? Откъде?

— Млъкни! Върви в кухнята! — нареди госпожа Грасиела, разярена от държанието й.

— Вижте себе си — допълни безстрашно Лусесита. — Имате всичко, а майка ми работеше непрекъснато и гладуваше!

— Махай се!

— Беше добра, госпожо! Най-доброто създание на света! — завърши тя.

Едва тогава излезе от салона. По страните й се стичаха сълзи. Никой не можеше да й отнеме достойнството. В тази къща се чувстваше самотна и унизена. Липсваха й селото, поляните, на които бе израснала, скромната им колиба. Беше доволна, че успя да защити майка си пред госпожа Грасиела. Вече не се боеше от нея, нито от презрението на Анхелина. Само искаше да избяга по-надалеч от тях, да бъде с хората, с които беше отраснала и които я разбираха и можеха да я утешат.