Делиа Фиало
Лус Мария (5)

Глава 5

Анхелина се подготвяше за голям бал по случай Деня на независимостта, на който бяха поканени всички известни хора в Перу. Тя вече бе дала строгите си нареждания на прислугата. Всичко беше под неин контрол и трябваше да бъде изпълнено. Малко се срамуваше от слугите, но нямаше достатъчно време да подобри вида и маниерите им. Списъкът с поканените беше внушителен. Роклята, която бе решила да облече, беше поръчана директно от Париж.

— Прекрасна си, Анхелина. Довечера ще засенчиш всички — казваше баба й. — И ти също, Мирта. С тези дрехи си като нов човек — направи комплимент тя и на болногледачката, за да не се чувства пренебрегната.

— Подарих й тази рокля, бабо — похвали се Анхелина. — Може да я хареса някой дипломат — добави иронично тя. — Всичко върви добре. След малко гостите ще започнат да идват. Густаво още ли не се е върнал?

— Добре дошли, господин Орнасабал. Госпожа Виктория, добре дошли. Как сте? Заповядайте — чу гласа на майка си, която я очакваше и посрещаше гостите.

— Днес си ослепително красива. Как си, Анхелина? — нежно се обърна Емилио към снаха си.

— Госпожа Мария несъмнено е най-красивата жена на бала — любезно подаде той ръка на бабата на Анхелина.

— Голям ласкател сте за свещеник — засмя се госпожа Мария.

— Говоря самата истина, мила госпожо. Къде е Густаво?

— Както винаги брат ти ще се появи, когато пожелае — използва случая да се намеси Грасиела, но Емилио отдавна не обръщаше внимание на думите й.

— Добре ли се забавлявате, госпожо Гоенече. — Грасиела гордо извърна глава, показвайки, че вече не се интересува от него.

— Къде е Густаво, мамо? Много ми е неприятно — пошепна Анхелина на майка си.

— Миличка, трябва, да се преструваш — отвърна тя също така шепнешком, подсещайки я да използва женската си хитрост.

— Радвам се да те видя, човече! — достигна до тях гласът на Емилио. Грасиела бързо се извърна и видя зет си. — За малко да изпуснеш собствения си бал. Целият град говори за него. Разчу се, че министърът на земеделието е отложил всичките си срещи, за да присъства, но е получил жлъчна криза.

— Сигурно е от храната, която поема на подобни празници — не се сдържа Густаво.

— Защо закъсня, Густаво? — ядосано се обърна Анхелина към съпруга си, щом хората около него се разпръснаха. — Полагам огромни усилия, за да подготвя празненството, държа сметка за всяка дреболия, а ти дори не благоволяваш да се появиш навреме.

Анхелина, моля те, престани. Нали съм тук.

— Не е ли достатъчно, че съм инвалид, ами сега и всички глупаци да ми се подиграват! — тъжно изрече Анхелина, карайки го да се чувства виновен.

— Ти си ги поканила — отвърна й той спокойно. — Исках да дойда по-рано, но купувачът…

— Не ми говори за проклетото имение! — извика тя. — Селяците винаги са били по-важни от мен. Само за това можеш да говориш!

— Права си. Нямаш представа колко съжалявам, че не празнувам с тях в момента.

 

 

Анхелина блестеше с новата си, красива рокля. Густаво, въпреки че не се бе постарал да се облече официално, също излъчваше непреодолима мъжествена красота. Всъщност той винаги изглеждаше добре. Анхелина усещаше алчните женски погледи, които го следяха, докато той се разхождаше из салона. Обзе я ревност и реши още по-силно да го привърже към себе си. Ясно й беше, че досегашната й тактика няма да даде резултат. Въздъхна и се замисли с каква хитрост да си послужи.

Щом се отдели от нея, Густаво потърси брат си.

— Странно ми е да те виждам на подобно място, между толкова знатни хора. Какво става? — пошегува се той с него. — Решил си да станеш епископ ли?

— Не ставай смешен. Трябва да изпълнявам задълженията си към семейството, а не към тези хора. Не исках да разочаровам Анхелина, въпреки че не мога да понасям голяма част от гостите.

— Сигурно това е семейна черта.

— Става ми тъжно, като си помисля, че на цената на една рокля някое бедно семейство може да се изхрани цял месец — отбеляза Густаво, докато оглеждаше гостите.

— Хайде, не мисли за това — посъветва го брат му. — Забавлявай се. Да отидем да похапнем.

Не останаха за дълго сами. Грасиела се постара да ги раздели.

— Очарован съм, госпожо. Балът е чудесен, достоен за Париж — поласка я Емилио.

— Щом вие го казвате, господине, за мен това е голям комплимент — отвърна любезно тя, оглеждайки салона.

— Радвам се, че дойдохте, господин Бросар. Това е зет ми Густаво Гонсалвес.

— Приятно ми е.

— Брат му, Емилио Гонсалвес, който скоро ще стане епископ.

— Приятно ми е, ваше преосвещенство.

— Още един такъв бал и можеш да се кандидатираш за папа — не преставаше да се шегува Густаво с брат си.

— Извинете, оставям ви в добра компания — каза Грасиела.

— Никак не съм изненадан да ви видя тук — иронично заяви Густаво.

— Едва ли трябва да сте изненадан, след като вие ме поканихте — отвърна Бросар.

— Наистина ли?

— Не се тревожете, няма да говоря за ванадий, това не ви интересува — пошегува се гостът и разведри напрегнатата атмосфера. — Вие имате своите убеждения, а аз уважавам хората като вас.

— Защо не отидете при другите гости? Не ви ли харесва балът? — запита Густаво просто за да поддържа разговора.

— Напротив, всичко е прекрасно. В Англия никога не биха ме поканили. Затова дойдох, да видя какво представлява аристокрацията отблизо.

— Какви са впечатленията ви?

— Ако трябва да бъда искрен, повече ми харесват обикновените хора. Тези тук толкова се превъзнасят, че забравят нещо важно — живота. Не смятате ли така?

— Изглежда сте човек с убеждения — въодушевено възкликна Густаво.

— Така е. Едно от тях е, че ванадият е нещо важно. Просто трябва да ви обясня.

— Разбрахме се да не говорим за работа — напомни му домакинът.

— Така е, извинете. Ще си взема още едно питие. Уискито е от най-добрите, които съм пил пред живота си. Няма да пропусна възможността да се възползвам.

 

 

Густаво си отдъхна, когато остана сам и излезе на двора да подиша свеж въздух. Обаче не му бе съдено да остане дълго без компания. Мирта бързо се приближи до него. Харесваше го отдавна и сега се опитваше да го впечатли.

— Защо стоите сам?

— Няма определена причини. Едва ли липсвам на някого от гостите.

— На мен ми липсвате. Музиката е прекрасна, нали? Искате ли да потанцуваме? — нахално го покани тя.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, но или сте изпили повече от необходимото, или сте се побъркали. Надявам се, за ваше добро, да сте прекалили с пиенето. Ако е така, ще ви помоля да отидете другаде и да потърсите някого, който би се заинтересувал от предложението ви. Какво ще кажете? — Нарочно й говореше грубо. Мирта обидено си тръгна.

 

 

Докато госпожа Грасиела се забавляваше, прислугата се възползва да си хапне сладкиши.

— Много ми харесва — измърмори Лусесита, докато тъпчеше храна в устата си.

— Не трябва да говориш с пълна уста — напомни й Модеста.

— Защо? Нали виждаш, че мога? Ти не можеш ли?

— Да, но не бих го сторила, това е против правилата на етикета.

— Коя е тази Етикета? — наивно попита момичето.

— Никоя, Лусесита. Ако искаш да станеш изискана госпожица, освен да се научиш да пишеш и да четеш, трябва, да придобиеш добри маниери. Например да не правиш повече така.

— Как?

— Да си облизваш пръстите — обясни й готвачката, но Лусесита направи още една голяма грешка. Избърса се в роклята.

— Не се бърши в дрехите си!

— Тогава какво да правя? — объркано попита тя.

— Използвай салфетка, затова са ги измислили. Виж, взимаш я и внимателно избърсваш пръстите си, а после устата.

— Приличам на госпожа Грасиела — каза Лусесита.

— Ако те чуе, много ще се ядоса.

— Бих искала да стана изискана дама — не спираше да говори Лус Мария. — Да говоря добре, да съм красива като госпожица Анхелина. Ако имах толкова пари!

— Парите не носят щастие, Лусесита — напомни й Серхио.

— Но можеш да си купиш много неща, Серхио. Като си помисля, че хората на село не са виждали такава къща, нито толкова много храна. Колко пъти сме си лягали с мама гладни. Бог не е разпределил благата правилно. На едни е дал много, а на други нищо.

— И богатите страдат и имат неприятности — напомни й Серхио. — Горката госпожица Анхелина не може да ходи. А твоите крака са здрави. Можеш да тичаш, да скачаш, да танцуваш. — Разговорът с нея го забавляваше. — Хайде да танцуваме! — неочаквано й предложи той.

— Не! Не умея да танцувам — притесни се Лусесита, но младежът вече я бе хванал през кръста. — Сложи си ръката тук. Не стой като дърво.

— Срам ме е, Серхио.

— Хайде, не се притеснявай. Отпусни се. Сложи си ръцете тук. Леко, едно, две. Едно, две, три…

— Серхио, колко хубаво танцуваш! Къде си се научил? — изненада се Лусесита.

— Гледах господарите. Но недей да говориш, слушай музиката и се опитай да я почувстваш. Не са нужни пари, за да се порадваш на хубави неща. В този миг не бих се сменил с най-богатия човек — замечтано шепнеше Серхио. После се сети за майка си и я потърси с поглед.

— Не се притеснявайте от мен, потанцувайте — подкани ги тя. — Забавлявайте се. Толкова съм щастлива, като ви гледам така весели.

 

 

Стана късно и гостите постепенно започнаха да се разотиват. Това означаваше, че Модеста и Фефа ще трябва да работят още дълго. Балът имаше голям успех, но Анхелина бе недоволна.

— Густаво се държа безобразно, Алваро — оплака се тя на семейния адвокат. — Като че ли целият свят е срещу мен. Първо закъсня, а после отбягваше гостите. Не мога да бъда щастлива, когато не е до мен. Щом се обърна, той се отдалечава.

— Защо не се опиташ да свикнеш с поведението му?

— Какво искаш да кажеш? — ядоса се тя. Беше свикнала той да понася лошото й настроение и оплаквания.

— Той не харесва живота в града, обича селото. Придружи го до там. Заминете заедно. Опитай се да влезеш в неговия свят, вместо насила да го караш да приеме твоите прищевки. Така може би ще е по-добре и за двама ви.

— По-добре е той да свиква с моя начин на живот. Дължи ми го — упорстваше Анхелина. За съжаление родителите й и баба й я бяха разглезили и тя смяташе, че целият свят трябва да се върти около нея. — Морално ми е задължен. Той е виновен за състоянието ми — започна да повишава глас тя. Търсеше с поглед Густаво, но той не беше в салона. — Виждала ли си съпруга ми? — грубо се обърна тя към Мирта, която се появи в този миг.

— Да. Мога да ви заведа при него.

— Къде отиваме, Мирта? Защо ме доведе тук? Каква е тази тайнственост? — капризничеше Анхелина, докато сестрата буташе количката към двора.

— За да видите нещо интересно, госпожице. Вижте какво става навън — заяви тя, когато излязоха на терасата. — Какво ще кажете? — лукаво запита Мирта. — Съпругът ви, ви остави сама и е излязъл на двора при селянката. Сами са в този късен час. Застанали са толкова близо един до друг. Той й говори нещо, а тя се смее. Сега и двамата се смеят. Колко хубаво — възхищаваше се тя, докато Анхелина все повече пребледняваше от безсилие и ярост.

— Заведи ме в стаята! — заповяда господарката.

— Гостите още не са си тръгнали, госпожице — възрази Мирта.

— Заведи ме! — извика Анхелина.

— А гостите? — попита Мирта.

— Да вървят по дяволите!

До тях достигнаха гласовете на гостите:

— Вечерта имаше страхотен успех, беше хубав празник, а бифтекът по холандски беше невероятен. Виното също беше превъзходно, от добра реколта.

В този момент обаче на Анхелина й се струваше, че й се надсмиват. Очите й се напълниха със сълзи. Беше отчаяна, но не го показа пред Мирта. От известно време бе забелязала, че болногледачката се държи нахално и й отговаря злобно и иронично.

— Госпожице, трябва да се преоблечете — подсети я Мирта.

— Махай се! — заповяда тя. — Не искам да виждам никого! Вън!

— Ще ви потърся някакво успокоително — заяви сестрата.

 

 

Докато гостите си тръгваха, Густаво използва момента отново да поговори с брат си.

— Какво не е наред, Емилио? Не ти ли хареса празненството? — загрижено попита той брат си, щом видя помръкналото му лице.

— Не, всичко беше превъзходно — увери го той. — Няма нищо по-хубаво от френската кухня за такъв празник. Трябва да се погрижиш за здравето на съпругата си. Не й обърна внимание цялата вечер. Това много я ядоса! Безпокоя се за Анхелина! Какво я тревожи?

— Нищо, обичайната истерия — спокойно обясни Густаво. — По-късно ще отида да я видя. Искаш ли да поговорим с някого от гостите.

— Не, вече е късно — любезно отказа Емилио. — Още повече, няма смисъл да оставам, след като Анхелина се прибра в стаята си.

— Добре, ще те изпратя.

— Густаво! Отново ли тръгна нанякъде? — разнесе се гласът на Грасиела зад гърба му.

— Да изпратя брат си, госпожо. Може ли? — подигравателно я попита той.

— Надявам се, че няма да изчезнеш отново. Гостите…

— Вашите гости — изтъкна той. — Вашите и тези на Анхелина. Искахте да се представите, така че сега е моментът. Мен не ме намесвайте.

— Какъв простак! Заради теб дъщеря ми изобщо не се забавлява! Успя да я изнервиш докрай! — продължи, да го обвинява Грасиела, но той бе твърде уморен, за да обърне внимание на думите й. Въпреки това реши по-късно да отиде при Анхелина.

 

 

— Това ще ви успокои — Мирта подаде една таблетка на Анхелина.

— Ще се успокоя, когато тази слугиня си отиде.

— Вземете. Смятам, че това ще бъде трудно.

— Ще си тръгне на всяка цена! — увери я господарката.

Густаво влезе в стаята и я попита:

— Как се чувстваш?

— Ти как мислиш? Зле! Организирах бала заради теб, а ти така ме унижи!

— Анхелина, ако си си направила труда заради мен, не е било нужно. Знаеш, че не обичам такива неща — напомни й той.

— Да! Много добре знам какво обичаш. Предпочиташ да си общуваш с прислугата, а не с изискани хора.

— За какво говориш?

— В салона ми каза, че предпочиташ да си в имението и да празнуваш със селяните.

— Анхелина, престани — помоли я Густаво. — Моля те…

— Не ми заповядвай! Ще ме изслушаш! — викаше тя, но изнервеният Густаво бързо излезе от стаята. — Густаво! — отчаяно извика след него, но беше късно.

Младият мъж с готовност прие поканата на Амадор и отиде да погледа веселието на улицата. Сред обикновените хора се почувства много по-добре.

 

 

На сутринта след приема Анхелина изглеждаше в добро настроение. Обаче зад усмивката криеше истинските си чувства. Селянката й бе отнела съпруга. Затова тя обмисляше как да й отмъсти. Инсценира кражба на музикалната си кутия, която Алваро й беше подарил. Когато кутията бе открита под леглото на Лусесита, поиска да я изгонят от къщата. Но съдбата отново се намеси в полза на нещастната девойка. Тя наивно се защитаваше, че кутията й е била подарена, и по настояване на Густаво и Мигел остана в къщата.

— Жалко, че планът ви не успя — заяде се Мирта, когато Анхелина се успокои. — Забелязах, че се опитвате да я изгоните.

Господарката презрително я изгледа и се закле, че ще направи всичко възможно Лусесита да се махне от дома й.

 

 

Грасиела бе ядосана на съпруга си.

— Защитаваш я пред всички! Не те интересува какво ще си помислят хората!

— Грасиела… — тихо я възпря той. — Разбрахме се това копеле да остане. Съгласи се да бъде слугиня, но виждам, че си променил решението си. Да не си я заобичал и да гледаш на нея като на своя дъщеря? Така ли е, Мигел? Отговори ми!

— Постъпих справедливо, както бих го направил за всеки друг — тихо се заоправдава Мигел.

— Внимавай! Ако заобичаш тази дивачка, един ден тя ще заеме мястото на Анхелина!

— Не намесвай Анхелина — рязко я прекъсна той. — Тя е най-скъпото ми нещо. Носи името ми, тя е от моята кръв. Тя е всичко за мен. Към другата изпитвам само съжаление, нищо повече.

— Предупреждавам те, Мигел — заяви Грасиела. — Спазвай споразумението ни. Ако забележа, че се държиш по друг начин с нея, и двамата ще си тръгнете оттук! — закани се тя.

Крачеше из къщата и търсеше да си намери жертва, върху която да излее гнева си. Всичко я нервираше, най-вече Алваро, който прекарваше в къщата й всяка свободна минута, за да е по-близо до Анхелина.

— Къде е Густаво? — грубо го попита тя, щом го съгледа.

— Отиде в клуба — обясни той.

— Добре, бих искала да поговорим насаме.

— Какво има…

— Казвала съм ти хиляди пъти да не се приближаваш до Анхелина.

— Просто искам да й помогна.

— Няма никаква причина да се намесваш в живота й. Напомням ти…

— Ти си я разглезила с прекомерните си грижи! — силно извика Алваро. — Всички в тази къща й вредите. Едно е да обичаш някого, друго е да го глезиш — опита се да й обясни той. — Трябва да я накараш да се лекува…

— Не се бъркай в живота й! — възпротиви се Грасиела. — Забранявам ти. Нямаш право…

— Имам и ти го знаеш! — хладно я изгледа той.

— Алваро!

— Не ме принуждавай да ти напомням, че Анхелина е моя дъщеря — извика той, без да обръща внимание на уплахата, изписана на лицето на Грасиела.

 

 

Когато тръгна, той се сблъска с Густаво.

— Откога си тук? Чу ли за какво говорехме? — попита го притеснено.

— Алваро, можеш ли да ми обясниш — нетърпеливо го прекъсна младият мъж. — Истина ли е това, което каза на Грасиела? Отговори ми.

— Да — промълви адвокатът. — Ще ти разкажа всичко от самото начало, за да ме разбереш по-добре. Това започна отдавна, преди Мигел и Грасиела да се запознаят. Тя ми беше годеница. Току-що бях завършил университета, бях неизвестен адвокат. Грасиела беше млада и красива. Беше горда… надменна, като кралица. И много алчна — тъжно изрече той. — За мен това беше голямо изпитание. Знаех, че трябва да постигна много неща, за да я заслужа. Тогава я запознах с приятеля си Мигел Мендоса Ривера. Той притежаваше много качества, беше красив и богат. Човек, свикнал да притежава всичко, което пожелае. И ми я отне, Густаво. Тя се влюби в него.

— Но ти каза ли на Мигел, че сте сгодени? — объркано попита Густаво.

— Не. Той никога не научи за това. Когато Грасиела се раздели с мен, тя ме помоли да си мълча. Изпълних обещанието си. Скоро след това те се ожениха.

— И кога се случи… онова нещо? — запита Густаво, мислейки за Анхелина.

— Година по-късно. Когато Грасиела разбра за изневярата на Мигел, едва не полудя — спокойно му обясни той. — Дотогава смяташе, че я обожава, че е единствената жена в живота му. Аз работех за Мигел. Веднъж отидох в дома им след страшна разправия между тях. Мигел излезе. Грасиела ме прегърна и ме помоли да я отведа. Проявих слабост, защото все още я обичах. Радвах се, че я виждам, исках да усещам близостта й, въпреки че принадлежеше на друг. В онзи миг помислих, че ще остане при мен завинаги. Но тя си тръгна. Беше с мен само една нощ. Отиде при родителите си. Разкайваше се за това, което бе сторила. Осъзнах, че е търсила в мен само утеха. Само това — нещастно добави Алваро.

— Но как се е сдобрила с Мигел след случилото се между вас? — учуди се младият мъж.

— Той я умоляваше да се върне, но тя твърдеше, че между тях всичко е свършено. Когато разбра, че ще става майка, и го съобщи на Мигел, той много се зарадва. Грасиела не събра смелост да му каже истината. Върна се при съпруга си и отново ме помоли да мълча. Беше толкова отчаяна, че… — Той замълча за миг. — После се роди момиченце. И ми беше още по-трудно да не идвам тук. От дълги години съм приятел на семейството. Виждах дъщеря си, но не можех да я погаля, нито да я целуна за лека нощ, нито да й кажа, че аз съм… — тихо говореше той, а раменете му потрепваха. Много неща се изясниха на Густаво. — Понякога изпитвам желание да я прегърна, да й кажа, че е част от мен. Но трябва да мълча, трябва да потискам нежността си към нея. Затова пия, приятелю. Така преодолявам мъката си. И трябва да се задоволявам с гостуванията си.

— Ти, баща на Анхелина…

— Не го казвай — напомни му рязко Алваро. Съжаляваше, че е споделил тайната си. — Забрави какво ти казах! Обещай ми, че ще запазиш тайната!

— Алваро, един ден това ще излезе наяве… — опита се да го вразуми Густаво.

— Не! Не! Никога не трябва да се разчуе! Ще навреди на всички! Чуваш ли ме, Густаво, никой не бива да разбере! Не искам! Разбираш ли ме? — Той рязко промени темата. — Тя ми е дъщеря. Затова искам да е здрава, да отиде да се прегледа на лекар. Тя… дъщеря ми… Анхелина… Сигурно ще може да се излекува.

През това време дъщеря му беснееше, че не е постигнала нищо с хитрините си.

Алваро и Густаво се опитваха да помогнат Анхелина да бъде излекувана. Пристигането на лекаря специалист Елиът в града им даде повод отново да се заемат с това! Трябваше само да убедят Анхелина да се съгласи да бъде прегледана. Густаво се зае с тази задача. За всеки случай Алваро отиде с него.

— Скъпа, искаме да ти съобщим нещо много важно. Не се чувствай длъжна да се съгласяваш — нежно и говореше Густаво, за да не я ядоса. — Днес двамата с Алваро посетихме един лекар. Той е известен специалист. Разказахме му за твоя случай и той се съгласи да те прегледа. Анхелина, може би ще успее да те излекува.

Въпреки че се стараеше да остане спокойна, тя се намръщи.

— Анхелина, ще се съгласиш ли да те прегледа специалистът? — попита Алваро.

— Трябва да се съгласиш, не бива да пропускаме тази възможност — продължи да я убеждава съпругът й. — Анхелина, ще го направиш ли?

— Искаш от мен… — объркано промълви тя, не знаейки какво да отговори.

— Умолявам те.

— Добре, любов моя. Ще позволя да ме прегледа — съгласи се тя, трогната от нежността му.

Той бързо излезе от стаята и потърси Грасиела, за да й съобщи новината.

— Госпожо…

— Густаво… — стресна се тя, тъй като бе потънала в собствените си мисли и не бе усетила кога е влязъл.

— Извинете, не исках да ви уплаша.

— Не, няма нищо. Бях се замислила — обясни тя.

— Искам да ви помоля да приготвите документите за заболяването на Анхелина. Доктор Елиът ще я прегледа.

— Добре.

— Ще ги намерите ли? Лекарят би искал да разбере какво е било състоянието на Анхелина при злополуката.

— Ще ги потърся — обеща тя. — Знаеш ли, струва ми се странно, че Анхелина се е съгласила да я прегледат. Изненадана съм.

След този необичаен разговор в нея се пробуди надежда, че Анхелина може би ще оздравее. С усмивка съобщи новината на съпруга си, който веднага отиде при дъщеря си.

— Радвам се, че се съгласи, скъпа. Никога не си обичала лекарите. Да не би да се страхуваш, че ще изгубиш всяка надежда?

— Сигурно е заради това, татко. Не мога да се примиря, че ще остана завинаги в инвалидна количка.

— Ако не опиташ, няма да успееш да се излекуваш. Не бива заради страха да отхвърляш всякакво лечение. Не е логично… — нежно я убеждаваше той.

— Да, имаш право.

— Оптимист съм — радостно заяви Мигел. — Густаво казва, че става дума за известен специалист, който е излекувал доста случаи като твоя.

— Мамо, кога ще дойде лекарят? — притеснено попита младата жена.

— Днес. Следобед.

Анхелина пребледня. Играеше двойствена игра, служеше си с лъжи и хитрости само за да задържи съпруга си. Той обаче все повече й се изплъзваше, а сега тази среща с лекаря.

Беше потънала в мисли, когато баба й дойде да я види.

— Нервна ли си, любов моя? — попита нежно старата дама.

— Малко, бабо.

— Бъди смела. Това е твоят шанс, сигурна съм, че ще успееш да се излекуваш. Трябва да имаме вяра.

— Да — разсеяно отвърна внучка й.

— Молих се на бога.

— Благодаря.

— Ще ме извиниш, но няма да присъствам на прегледа. На моята възраст ще ми е много трудно, защото те обичам и се вълнувам.

— Разбирам, бабо.

— Ще си бъда в стаята и ще се моля за теб.

— Аз също ще се помоля й дано лекарят ми даде някаква надежда. Колко ми се иска да проходя отново — лъжеше тя.

— Трябва да имаме вяра. Бог ще чуе молитвите ми.

— Да, бабо — разсеяно се съгласи Анхелина. Искаше всички да я оставят на мира. Когато госпожа Мария си тръгна, Анхелина заповяда на Мирта да й донесе резултатите. Знаеше, че лекарят ще поиска всички анализи и беше решила какво да направи с тях.

— Какво да направя с анализите?

— Искам да ги унищожиш, Мирта! Изгори ги, изхвърли ги! — нареди на болногледачката тя.

— Защо не искате да се излекувате, госпожице? — подозрително попита Мирта. — Да не би да се боите, че съпругът ви ще ви напусне, ако оздравеете? Че ще си намери друга, ако сте здрава? — доволно продължи тя.

Анхелина презрително я изгледа. Нямаше време да се занимава с болногледачката. Досаждаха й постоянните й намеци, но Мирта знаеше за много от хитростите й. Всичко това я принуждаваше да понася неприятното й държание, но трябваше да се погрижи да обуздае нахалството й. Беше разтревожена от визитата на лекаря.

Густаво също се тревожеше. Душата му беше пуста. Вместо да се усмихва, на лицето му винаги бе изписана загриженост. Дори Алваро го бе забелязал, но мислеше, че това се дължи на състоянието на Анхелина.

— Сигурно си нетърпелив да чуеш какво ще каже лекарят.

— Да, но се тревожа за още нещо.

— За какво?

— За глупости.

— Кажи, приятелю — настоя адвокатът.

— Алваро, никой не може да живее без любов, а на мен тя ми липсва.

— Но…

— Не говорим за плътска любов, Алваро, а за истинската. За чувството на пълнота, когато прегръщаш жената, която обичаш с душа и тяло. Не ми обръщай внимание, днес не съм в настроение.

— Густаво, позволи ми да те подсетя, че имаш съпруга, в която беше влюбен и която те обожава.

— Алваро, извинявай, но знаеш какво изпитвам към Анхелина. Казах ти го още преди да знам за вашата връзка. Сигурно те е заболяло…

— Защо не се опиташ да й дадеш малко от онова, за което самият ти мечтаеш? Малко истинска любов? — упорито настояваше адвокатът.

— Защото много неща ни разделят.

— Но ако опиташ…

— Съжалявам, Алваро. Не изпитвам никаква любов към Анхелина. Дори не изпитвам желание, което всяка друга жена би пробудила у мен. — Густаво бе болезнено искрен, макар да съзнаваше, че думите му нараняват Алваро.

Говореше тихо, сякаш се страхуваше от изреченото и от онова, което го очакваше в бъдеще. Не можеше да живее с лъжи. Пристигането на лекаря му помогна да се откъсне от неприятните мисли. Лично го заведе в стаята на Анхелина, където вече ги очакваха Мигел и госпожа Грасиела.

— Скъпа, докторът пристигна — бодро се обърна той към съпругата си. — Моля, седнете.

— Вие сте най-красивата пациентка, която някога съм имал — изрече лекарят.

— Много сте любезен:

— Чух, че имате известни резерви към лекарите. Надявам се да направите изключение за мен.

— Разбира се.

— Бих желал да гледате на мен като на приятел. Единственото, което искам, е да ви помогна. Най-важният фактор при лечението е доверието между лекар и пациент. Съгласна ли сте? — заговорнически попита той, сякаш бяха деца. — Така ще успеем, дори да е трудно. Господин Мендоса, преди да започна прегледа — обърна се той към Мигел, — бих искал да прегледам анализите и снимките.

— Съжалявам, докторе. Търсих ги навсякъде, но не ги намерих — отговори Грасиела вместо съпруга си. — Всички документи са изчезнали.

— Жалко, трябва да направим нови изследвания — каза лекарят, — но въпреки това ще ви прегледам. Ще ми позволите ли? — Беше безкрайно любезен с пациентката си.

— Точно сега ли? Без останалите документи? — възрази Анхелина.

— По-добре да го направим сега. Бих искал да проверя в какво състояние са мускулите. Моля ви, не се противете. Искам да ви помогна.

— Анхелина, моля те. Послушай лекаря — обади се майка й. — Позволи му да те прегледа.

— Извинете ме, но съм толкова възбудена! Можете да прегледате краката ми, докторе! Мирта, ще ми помогнеш ли?

— Не е необходимо — заяви лекарят. — Колкото по-малко хора присъстват, толкова по-добре за вас. Откога сте инвалид?

— От година.

— Опитайте Се да свиете крака.

— Не мога.

— Опитайте!

— Не мога! — Преструваше се Анхелина и когато лекарят се опита да прегъне крака й, тя извика. В очите й се появиха сълзи.

— Извинете, госпожо, не исках да ви причиня болка, но трябва да ви прегледам. Сега ще проверя другия крак.

— Не, моля ви! Боли ме!

— Анхелина, моля те, това е за твое добро — уговаряше я баща й.

— Моля ви, оставете ме! — повтаряше през сълзи тя. — Изпитах ужасна болка, мамо! Господи! — обърна се към майка си, която приемаше всичките й капризи. — Няма да го понеса! Нали вас не ви боли! Защо ме мъчите? Знам, че никога няма да проходя! Не ме мъчете повече!

— Анхелина, изслушай ме… Скъпа, не плачи повече. Всичко мина. Никой няма да те измъчва — прегърна я майка й.

Даде й успокоително и повика Мирта. След това всички излязоха от стаята. Искаха да поговорят на спокойствие с лекаря.

— Докторе, явно болките й са непоносими — започна да го разпитва Грасиела.

— Съвсем леко опипах крака й — търпеливо обясни той.

— Винаги е било така. Когато сме се опитвали да я лекуваме, болките й са непоносими.

— Трябва да сте търпеливи и да проявите воля — посъветва ги доктор Елиът.

— Нито аз, нито майка й можем да я принудим. Тя е единственото ни дете — каза Мигел.

— Разбирам.

— Затова не исках да я преглеждате — настоя Грасиела. — Беше потисната. Сега ще й е още по-трудно. Извинявайте, докторе, много съм обезпокоена.

— Не се тревожете, госпожо, това е естествено. Най-добре ще е, ако оставим момичето да възвърне спокойствието си. След това може отново да я прегледам.

— Налага ли се?

— Да.

— Дъщеря ми не може да понася болки. Само я докоснахте и видяхте как реагира. Убедена е, че не може да бъде излекувана.

— Едното няма връзка с другото, госпожо. Може и да е възможно да се излекува, но това няма връзка с реакциите й на болка. Вероятно има още надежда! Ще й дадем време да се възстанови. По-късно ще направим рентгенови снимки и ще видим какво е положението. Трябва да призная, че случаят е необичаен. Доста е труден. Наистина съм заинтригуван от нея и бих искал да я лекувам — обясни доктор Елиът.

Поведението на момичето му се стори странно. Усещаше съпротивата й. Реакцията й към болката бе твърде силна, за да е истинска. Не изрази гласно съмненията си, но предчувстваше, че случаят е свързан с някаква тайна. Докато я преглеждаше, внимателно наблюдаваше нейната реакция и тази на съпруга й. Отношенията им не бяха добри, но младата жена премълчаваше истината. А сетне и Мирта, която не изпитваше добри чувства към Анхелина, но явно я търпеше заради парите. А може би, предположи Елиът, и заради Густаво.

Въпреки че виковете на Анхелина се чуха из цялата къща, съпругът й не се разтревожи, а отиде в стаята си веднага след прегледа. Анхелина го очакваше, за да му разкаже какво се е случило, да се поглези и да се оплаче, но той не се появи. Вбесена, изпъди всички от стаята си и се разплака.