Делиа Фиало
Лус Мария (8)

Глава 8

Целувката му я изненада и уплаши. Чувстваше някаква слабост и не бе в състояние да стане от леглото. Една мисъл непрекъснато я преследваше. Беше крайно време да се върне на село.

 

 

Понякога животът се подрежда по странен начин. Както при идването си в града Лусесита пътува със същия влак, в който беше Густаво.

На всички в къщата им липсваше нейната веселост и ведрост. Модеста очакваше тя отново да се появи. Но нея вече я нямаше.

Отначало Лусесита изпита облекчение. Когато се приближаваше към колибата, имаше чувството, че както някога майка й ще я чака на вратата. Никой не знаеше, че е пристигнала. Когато отвори вратата на колибата, тишината я потисна. Само Чуспи весело въртеше опашка. Почувства се много самотна. Обаче беше достатъчно силна, за да се пребори с всичко, което я очакваше.

Беше си тръгнала, без да се сбогува и без да вземе заплатата си. Но макар че беше успяла да спести малко пари, не се отпусна и веднага започна да си търси работа. Този път щастието й се усмихна. Дон Педро, който работеше в имението на Густаво, беше научил, че се е върнала, и й предложи работа.

— Как сте, дон Педро? — зарадва се тя, когато го видя. — Как разбрахте, че съм тук?

— В селото новините се разпространяват бързо — обясни той. — Научих за майка ти. Не знаеш колко ми е мъчно. Беше чудесна жена, но така е в живота. Бог решава вместо нас. Ще се връщаш ли в града, или си решила да останеш тук?

— Още не знам.

— Ако оставаш, кажи ми. Мога да ти предложа нещо по-добро, отколкото да стоиш в тази изпълнена със спомени къща.

— Какво? — попита го тя заинтригувана.

— Да дойдеш в имението, да помагаш на жена ми. Нашата роднина, която работеше у дома, неотдавна се омъжи. Нужен ни е някой, за да помага на Чаро в кухнята. Работата не е тежка — обясни й той.

— Не е заради работата, ами…

— Защо да стоиш тук сама и да тъгуваш? Промяната може да ти се отрази добре.

— Къде е къщата?

— По пътя, който води за село, ще забележиш голяма врата. Това е входът на имението. Ще тръгнеш направо и ще видиш къщата.

— Да, знам — отвърна тя, но не се сети кой е собственикът.

— Само трима сме, ние с Чаро и господарят — продължи да обяснява Педро.

— Само ще почистя и ще подредя тук. Ще си помисля, може и да дойда.

— Ако решиш, поговори с жена ми.

— Добре, дон Педро, ще го направя.

— Тогава ще се видим скоро.

— Да, дон Педро, благодаря — смирено отвърна тя.

Вече бе взела решение. Щеше да приеме работата. Не можеше да се сети на кого е къщата, но това не я интересуваше.

Дори не подозираше, че собственикът, Густаво, постоянно мисли за нея. Спомените изпълваха сърцето му с радост. Сънуваше я. В сънищата му тя го наричаше Густаво, а не „господине“. Представяше си как заравя пръсти в косата й, ръцете му започваха да треперят. Устните му копнееха да я целуват, тялото му се напрягаше. Тогава осъзна колко е страшно да обичаш някого, когото не бива да обичаш.

Когато свършеше с работата, имаше много време за себе си. Разхождаше се из полето, търсейки я с поглед, докато един ден не я срещна.

— Какво правиш тук? Оставих те там, мислех…

— Заминах, за да не ви виждам… — объркано започна да обяснява тя.

— Лусесита, аз избягах от теб. Виждаш ли, изглежда това е работа на съдбата. Да бягаме един от друг и отново да се срещнем тук.

— Само като си помисля, че си тръгнах, за да се отдалеча от вас, а сега…

— Лусесита… — замечтано прошепна той. Ръцете му се протегнаха към нея. Не можеше да се владее повече.

— Не! Не! Не ме докосвайте, не ми казвайте нищо! — умоляваше го тя, плашейки се от чувствата си.

— Лусесита, страхуваш ли се от мен? Гледаш ме така, сякаш ме обвиняваш. Виновен ли съм за това? — Искам да знаеш… че се разкайвам за онова, което се случи. Направих го в момент на лудост. После разбрах, че си се разболяла. Аз ли бях причината?

— Нямам представа. Не можех да спя. Чувствах се… така, сякаш кръвта ми кипи, сякаш бях друга жена. Искаше ми се да умра в този ден.

— Нима е толкова лошо, че те прегърнах и те целунах?

— Не, не е това. Тогава изпитах нещо непознато.

— Тогава ме обичаш! Обичаш ли ме? Кажи ми.

— Защо искате да знаете?

— Защото искам да го чуя, макар и само веднъж.

— Потисках чувствата си. Нима не го забелязвате, това ме кара мисля, че съм грешна.

— Не, Лусесита, не е възможно нещо толкова прекрасно да е грешно. Онова, което изпитваме, е толкова красиво — замечтано говореше той, докато я прегръщаше. Тя инстинктивно се отдръпна и той я пусна. Гледаше я с очи, изпълнени с любов. — Знай, че единственото ми извинение за любовта, която изпитвам към теб, е тази безкрайна и страстна любов. Лусесита, ние сме предопределени един за друг — не преставаше да я убеждава той. — Нима има по-голямо доказателство от това, че се срещнахме отново, докато се опитвахме да избягаме от любовта, си?

— Любов… — замислено промълви девойката.

— Да, точно това е. Ще те науча как да обичаш, Лусесита…

— Чуйте… не искам да ме целувате. Не го правете. Това е истинска лудост, не разбирате ли? Нашата любов е невъзможна.

— Въпреки това пак ще се обичаме — напомни й той.

— Но това е невъзможно, не разбирате ли?

— А как ще го разбере сърцето?

— Сърцето ли? Трябва да се овладеете и да не казвате онова, което не трябва.

— Много е жестоко.

— Ние сме много различни. Вие сте господар, а аз съм толкова незначителна.

— Лусесита, не говори така…

— Друга има права над любовта ви. Вие принадлежите на друга жена. Не бива да го забравяме. Разбрахте ли? Не е важно това, че съм необразована, че не умея да говоря и да се държа, защото бих могла да се науча, но вие сте женен. Това е нещо, което не можем да пренебрегнем, господине.

— Моля те, не се обръщай така към мен.

— Пред бога тази жена е ваша съпруга. Тя е болна и ви обича. На нея сте и нужен много повече, отколкото на мен.

— Това е така, знам. Нима смяташ, че не се измъчвам, че между нас е невъзможно да възникне нещо?

— Затова не бива да се виждаме повече. Трябва да се борим със себе си, да престанем да се обичаме.

— Да се борим! Да се контролираме! Но това е по-силно от нас!

— Обещайте ми, че повече няма да ме търсите — настоя тя. — Закълнете се.

— Обещавам ти.

— Сега си вървете — отблъсна го тя хладно, но той остана неподвижен. — Ще си тръгнете ли или ще останете тук?

— Не знам.

— Не ме търсете и не ме питайте нищо! — заповяда му тя. Разумът й надделя, но не бе щастлива от това.

Той обеща да направи всичко, за което тя го молеше, без да сваля влюбен поглед от нея. Вече знаеше, че ще наруши обещанието си. Това не го разтревожи, за него най-важното бе, че Господ отново ги бе събрал. Нито за миг не си спомни, за Анхелина.

 

 

През това време тя продължаваше да плете своите мрежи от лъжи.

— Краката ви са здрави, би било добре да правите упражнения — престори се на загрижена Мирта.

— Плащам ти да ме обслужваш.

— Така ли? А какво стана с повишението на заплатата?

— Казах ти, че е одобрено.

— Не съм го получила.

— И това ще стане. Не каза нищо за новата ми рокля — промени темата на разговора Анхелина.

— Стои ви добре.

— Каза го много вяло. Все още съм хубава, нали?

— Що се отнася до мен, можете да изглеждате както си искате. Не се сравнявам с вас, Анхелина.

— Всички жени се съревновават помежду си — лукаво се усмихна тя. — Въпреки че съпругът ми не ти обръща внимание, много добре знам, че го харесваш.

— А на кого обръща внимание съпругът ви, след като дори на вас не посвещава никакво време?

— Внимавай! Няма да ти позволя да говориш така.

— Тогава не ме предизвиквайте. Да се върнем на темата, която ме интересува. Освен повишението на заплатата дължите ми още нещо. Когато ви помогнах за онзи номер, който скроихте на селянката, ми обещахте нещо. Спомняте ли си? Поставих бележката в якето на Серхио и станах ваш съучастник. Тогава вие ми обещахте награда.

— Кажи си цената, Мирта? — гневно възкликна Анхелина, готова да скочи от количката и да се разправи с нея. Попречи й отварянето на вратата.

— Алваро — обърна се мило тя към неканения гост.

— Красива си както винаги.

— Благодаря, толкова си любезен.

— Ела, седни — покани го да седне до нея.

— Исках да поговоря с теб. — Той беше необичайно сериозен. — Искам да бъдеш щастлива. Боли ме, когато постъпваш неправилно. Сега трябваше да си до съпруга си в имението.

— Алваро, колко пъти трябва да ти повтарям, че там не ми харесва? Нима никой не ме разбира? Необходими са ми някои удобства. Само ако знаехте какво е да си инвалид…

— Не се преструвай повече!

— Алваро, аз… — промълви Анхелина, изненадана от думите му.

— Престани, Анхелина! Не се преструвай повече! Знам, че краката ти са здрави и можеш да ходиш! Няма смисъл да ме лъжеш. Тази комедия ме ужасява. Ти не си инвалид, Анхелина! Никога не си била! Спомняш ли си онова прахче за нерви, което ми приготви Мирта? Оставих го тук, преди да изляза, а когато се върнах след малко, то беше на нощното ти шкафче. Кой го е преместил?

— Не съм аз! Трябва да е била Мирта!

— Не е вярно! Бях навън и знам, че никой не е влизал. Ти си го преместила.

— Мирта е влязла, без да я забележиш! Тя ми го даде! — продължаваше да лъже. — Така е. Заклевам се! Защо да те лъжа? Как е възможно да мислиш подобни неща за мен?

— Недей, Анхелина. Боли ме като те слушам. Учудвам се как изкусно умееш да лъжеш.

— Защо не ми вярваш? Заклевам се…

— Замълчи! Не се заклевай повече… — прекъсна я той, защото не можеше да понесе как се унижава пред него. — Говорих с доктор Елиът. Срещнах го в едно заведение в центъра. Не е заминал. Каза ми всичко. Как си ходила пред него, как си го принудила да мълчи, заплашвайки го. Нима е възможно да нямаш милост към Густаво, към майка си, към мен, към всички, които те обичат в тази къща? Не бива да си прикована към инвалидната количка, ти си здрава и нормална. Трябва да кажеш истината!

— Не, не… — упорстваше тя. — Ако Густаво разбере, ще ме изостави.

— Какво постигаш с това, че го задържаш насила при себе си?

— Не искам да си отиде. Не искам да принадлежи на друга жена! Трябва да го задържа! С каквото и да било. Докато мисли, че съм болна, няма да си тръгне от мен.

— Смяташ ли, че никога няма да сгрешиш? — сериозно я попита той. — Всеки миг някой може да те види как ходиш… Анхелина, нищо няма да постигнеш със сълзи. Трябва да признаеш, че си сгрешила.

— Въпреки че всичко пропадна, пак не мога.

— Можеш. Замини за имението, опитай се да се сближиш с него. Когато отношенията ви се подобрят, можеш да започнеш да се преструваш, че има подобрение… Опитай се да го направиш щастлив, бъди истинска жена, роди му дете… — бащински я съветваше Алваро.

— Когато види, че ходя, ще пожелае да ме изостави, както преди нещастния случай.

— Не, Анхелина — уверено отвърна той. — Ако толкова го обичаш, би трябвало да знаеш как да спасиш любовта си, без да го лъжеш. Направи както ти казвам, моля те.

Тя презрително го изгледа. Единственото, което я интересуваше, бяха последиците. Не се вслушваше в думите на останалите. Беше разглезена, капризна и лицемерна, но родителите й и баба й винаги й прощаваха. Само при Густаво нейната тактика нямаше успех. Налагаше се да замине за имението, което толкова мразеше.