Делиа Фиало
Лус Мария (3)

Глава 3

При завръщането си у дома Мигел отново се сблъска с презрителното отношение на съпругата си.

— Мигел! — повика го тя.

— Какво искаш? — попита я той.

— Как смееш да се обръщаш така към мен! — побесня Грасиела. — Излезе вечерта и не съм усетила кога си се прибрал. Дори не си спал в леглото си. Затворил си се в библиотеката и си осъмнал там! Какво криеш, Мигел!

Мълчанието ти ме навежда на размисли. Сигурно се опитваш да измислиш нещо, на което да повярвам, нали? Къде беше, Мигел? Виж се само как изглеждаш. Къде си ходил?

— Още не е настъпил денят, в който ще се оправдавам пред теб! Не е дошъл!

— Отдавна не си говорил с този тон, Мигел. И няма да ти го позволя. Ако искам обяснение, то е, защото заслужавам уважение, а ти ходиш през нощта, където си искаш и правиш бог знае какво!

— Обвиняваш ли ме, Грасиела? — иронично я запита той.

— Много добре знаеш какво съм преживяла заради теб. Обичаш да играеш ролята на добър стопанин, съпруг и баща.

— Не намесвай дъщеря ни — настоя той.

— Добре. Тогава искам да ми кажеш къде беше снощи! Имам право да знам!

— Вече ти казах, личните ми дела засягат само мен.

— Не, Мигел. Твоите лудории са и мой проблем. Забрави ли, че целият град ме одумваше? Какъв срам преживях!

— Моля те, Грасиела.

— Ти проигра богатството на семейството! — напомни му тя. — Пропиля зестрата ми за начинания, от които нищо не се получи! Не аз губех пари на карти и залагания! Имам право да те питам!

— Излез от библиотеката и ме остави на мира! — необичайно грубо извика Мигел.

— Няма така лесно да се отървеш от мен.

— Прави каквото искаш! — махна с ръка съпругът й.

— Ако не бях аз, това семейство отдавна да е пропаднало! Не те ли е срам, не се ли чувстваш отговорен, ти си…

— Моля те! Прекаляваш!

— Не мисля само за пари. Забрави ли как тичаше след всяка фуста веднага след сватбата ни?

— Млъкни! — Търпението му се изчерпа, повече не можеше да се контролира.

— Как не те е срам! Тичаше след всяка, дори след онези мърляви селянки! — продължаваше тя.

— Моля те, Грасиела, остави ме сам.

Щом се разгневеше, Грасиела си го изкарваше на прислугата. Излетя като фурия от стаята и отиде в кухнята. Винаги намираше предлог да се скара. Но сега, когато влезе в кухнята, налетя на непознато момиче, облечено във вехта рокля. Огледа го презрително.

— Коя е тази? Какво прави тук?

— Това е момичето, което ще помага за почистването на дома, госпожо.

— Да помага? На кого? — горделиво запита тя, без да откъсва поглед от девойката.

— Извинете, господин Мендоса не говори ли с вас? — престори се на наивна Модеста.

— Не, Мигел не ми каза нищо.

— Мислех, че…

— Модеста, какво трябваше да ми каже господинът?

— Виждате ли, госпожо… — объркано започна тя. — Ще помага за домашната работа.

— Нищо не разбирам. Не съм търсила прислужничка. Защо я е довел? Откъде се появи?

— Дъщеря е на моя добра приятелка, госпожо — опита се да я умилостиви Модеста. — Онази, която дойде от село…

— Модеста, нещо не разбирам. Ще трябва да поговоря с Мигел. Ела с мен — заповяда тя.

Модеста безмълвно я последва в кабинета на Мигел. Намериха го потънал в мисли.

— Ще ми обясниш ли какво става тук? — започна Грасиела още от вратата. — Модеста е довела някакво момиче да работи тук. Струва ми се, че това има връзка с теб.

— Да — опита се да запази спокойствие той. — Бях забравил. Нима Модеста не ти каза? Приятелката й почина и момичето е сираче.

— И какво ни интересува това? — иронично запита съпругата му.

— Модеста ми обясни, че не може да я приюти, защото къщата й е малка, а и няма достатъчно средства да се грижи за нея. Помоли ме да вземем момичето тук като прислужничка.

— И ти се съгласи? — учуди се Грасиела.

— Човещина е, Грасиела.

— Е, съжалявам. Първо, никой не ме е питал, и второ, за какво ни е? Нали разбра, Модеста? Отведи я от тук.

Модеста излезе със сведена глава от кабинета. Спря се за миг на стълбището, за да се успокои. Когато влезе в кухнята, видя, че Лусесита се е свила като подплашено животно, тъй като не беше свикнала с крясъци. Искаше й се да си тръгне, да хване първия влак за село. От друга страна, чувството на дълг към приятелката на майка и я задържаше в тази непозната, студена къща.

— Откога проблемите с прислугата се решават без мен? — ядосано запита Грасиела, щом Модеста излезе. — Защо си изпълнил молбата й? Сиропиталище ли ще ставаме? Така ли е, Мигел? — Вече започваше да се нервира от мълчанието му. — Разбери, Модеста не може да я задържи. Нямам намерение да решавам проблемите й! Няма! Не искам тази селянка тук, у дома си! От тези хора ми се гади!

— Не бъди толкова жестока. Тя е млада. Виж как се справя, ако не си доволна, тогава я изгони.

— Откога си станал толкова жалостив? — иронично го попита. — Грижиш се за сираци? Само това оставаше!

— Грасиела…

— Защо искаш да задържиш момичето у дома? Каква е истинската причина? Кажи ми! Кажи истината! Хайде, говори. Чакам.

— Не е нужно да измислям никакви причини, Грасиела — уморено й отвърна той. — Съгласих се, защото Модеста ме помоли и защото… никога не ме е молила за нищо. Работи от години в тази къща. Не можех да й откажа.

— Сърцето ти омеква с всеки изминал час — заяде се тя. — Сутринта за малко да ме зашлевиш, а сега си мек като памук.

— Нямах намерение да вдигам ръка… — опита се да се оправдае Мигел.

— Добре! Не искам тази дивачка у дома! — изкрещя Грасиела, преди да се втурне към кухнята.

— Модеста — извика тя на готвачката, — селянката не може да остане тук.

— Ще ми помага в кухнята, госпожо Грасиела. Приемете я — помоли я Модеста.

— Тия дни ме измъчи с отсъствията си. Кухнята е изоставена. Не съм склонна да ти правя отстъпки.

— Това не е отстъпка, още една прислужничка никога не е излишна — опита се да обясни готвачката.

— Стигат ми тези, които имам, да не говорим, че тази е неопитна селянка, която сигурно не знае как се работи, а и откъде ли се появи?

— Умее много неща, госпожо Грасиела — не се отказваше Модеста. — Работлива е, бъдете спокойна. Ако не знае нещо, ще я науча. Освен това няма да й плащате много, за още малко пари ще имате на разположение още една прислужничка…

— Добре, престани! — прекъсна я Грасиела. — Може и да си права. Така да бъде, Модеста. Момичето може да остане. Ще сервира храната — заяви накрая тя.

— Благодаря, госпожо.

— Предполагам, че няма понятие какво означават добрите маниери — презрително заключи господарката. — Опитай се да я научиш.

— Да, госпожо, бъдете сигурна — тихо отвърна Модеста.

Въпреки че не знаеше какво се бе случило в кабинета на Мигел, Лусесита бе щастлива, че остава в тази голяма, богата къща. Мила и добра, каквато беше, тя се надяваше, че всички ще я харесат.

Модеста бързо й намери някаква стара униформа, която преправи по нея. Трябваше да си признае, че е малко несръчна, но се надяваше бързо да се научи. Страхуваше се от яростта на Грасиела, но предполагаше, че господин Мигел ще я защитава. Госпожа Грасиела бе поверила на момичето сервирането на храната в трапезарията. Модеста търпеливо обясни на Лусесита как да сервира приборите за всеки ден и скъпите сервизи, които използваха при специални случаи. Момичето се чудеше защо са им толкова много съдове. Модеста й повтаряше в какъв ред се подреждат приборите, от коя страна се нареждат чашите за вода и за вино, къде се поставят салфетките, лъжиците, вилиците и ножовете…

— Много е важно как ще подредиш чиниите — обясняваше тя. — Винаги ги поднасяй от лявата страна…

Лусесита я слушаше внимателно. Стараеше се да научи всичко, но правилата бяха толкова много. В тяхната колиба имаха само една чиния, лъжица, вилица и ножове. Леко потъркваше челото си с ръка и се опитваше да запомни всичко. Останалите от прислугата се стараеха също да й помогнат да се хареса на семейство Мендоса. Беше напълно объркана, не знаеше какво да каже или какво трябва да стори. Вечерята наближаваше, а Лусесита не можеше да се похвали, че е научила много.

Скоро трябваше да се сервира вечерята и тя с несигурни стъпки премина през полуотворената врата. Видя непознати, хора, момиче в инвалидна количка, красиво като ангел, възрастна госпожа и господарката Грасиела, за която вече знаеше, че има лош характер. Това я уплаши. Ръцете й трепереха и тя напразно се опитваше да се успокои.

— Ако още беше при мен — шепнеше Лусесита, мислейки за майка си. — Само да се беше излекувала и да се бяхме върнали на село, у дома. Колко ми липсваш, мамо. Тъжно е да останеш сам, изоставен, като камък на пътя, който всеки може да подритне. Нямам представа защо са им толкова чинии, като могат да ядат и от една — чудеше се тя.

За да се научи да работи, Модеста я изпрати да сервира кафето на Густаво.

— На кого? — изненада се момичето.

— На господин Густаво, върна се преди малко — кротко й обясни готвачката.

— А къде да отнеса това? — запита объркано Лусесита, държейки подноса несигурно.

— Това се нарича поднос — обясни жената. — Занеси го в библиотеката. Качи се по стълбата, завий наляво и ще намериш господина в първата стая вдясно. Разбра ли?

— Да се кача по стълбата, да завия, наляво и първата врата вдясно — повтори след нея момичето.

Лусесита бавно се заизкачва по стъпалата. Много внимаваше да не, изтърве подноса. Обувките й пречеха, защото бе свикнала да ходи боса. Страхуваше се да не се спъне, така че стъпваше много предпазливо. Неуверено почука на вратата, тъй като не бе много сигурна какво трябва да направи.

— Вие? — възкликна тя невярващо, готова да побегне.

— Ти си момичето от реката — обърна се към нея Густаво, изправяйки се да й помогне за подноса. — Как успя да… — Не довърши въпроса си, защото се чу трясък от падащия поднос. Когато той се наведе да събере остатъците от счупените чаши, Лусесита изскочи от стаята. Пребледняла, тя се втурна в кухнята.

— Детето ми, какво се случи? — веднага я запита Модеста.

— Той е, Модеста! Онзи човек!

— Какъв човек?

— Онзи, на когото занесох кафе!

— Господин Густаво?

— Не знам как се казва! Но го познавам, Модеста!

— Господин Густаво, ли? — Помисли си, че девойката или си измисля, или лъже.

— Да, той — потвърди Лусесита. — Видях го веднъж на реката. Къпех се, а той искаше да ми вземе дрехите.

— Какво говориш, да не си полудяла! — запита я засрамено жената.

— Не, Модеста! Така беше! Къпех се и той се появи изведнъж! Тогава много се ядосах, защото, искаше да ми вземе дрехите и ми се присмиваше! Аз му изкрещях, че е крадец! Замервах го с камъни и пуснах кучето да го ухапе! — изрече девойката на един дъх. — Един камък за малко да му счупи главата! — изведнъж се сети.

— Мили Боже!

— Какво да правя сега! Къде да се скрия? — уплашено я запита тя. — Утре ще взема влака за село. Връщам се у дома.

— Не, скъпа, успокой се, просто си изнервена.

— Модеста, той ще ме изгони. Особено след като изпуснах онова нещо!

— Какво?

— Кафето.

— Богородице…

— Уплаших се! Откъде да знам, че ще видя този човек тук?

Густаво веднага отиде да разпита Мигел коя е непознатата девойка. Смутен, той му обясни, че това е дъщеря на негова приятелка, наскоро починала.

 

 

Новината за счупените чаши бързо се разнесе из къщата й стигна до Мигел.

— Модеста, опитай се да оправиш нещата — помоли той готвачката, тъй като се страхуваше от нов скандал.

Беше сигурен, че Грасиела чака първия удобен случай, за да прогони Лусесита.

Густаво бе заинтригуван от девойката и лесно я откри.

— Ще ме изгоните ли? — със страх попита тя, щом го видя.

— Не — кротко отвърна той, — нямам намерение да ти отмъщавам за онова, което ми наговори при реката. За щастие не успя да ме улучиш. Дума дупка не прави, но камъкът можеше да ми пробие главата, тогава наистина щеше да ме заболи — пошегува се младият мъж.

— Извинете, господине, само се опитвах да се защитя. Уплаших се…

— Май беше ядосана — подсети я той, забавлявайки се. — Хайде, не се притеснявай, всичко е забравено. Как се казваш? — попита я, припомняйки си, че тя не се е представила.

— Лус Мария, господине. Но ме наричат Лусесита — добави тъжно.

— Добре, Лусесита, ще станем ли приятели? — усмихна се той.

— Добре — кротко се съгласи момичето, въпреки че все още се страхуваше малко от него.

Бързо забрави за тази среща. Модеста я повика да сервира вечерята. Въпреки че не го показваше, беше горда от униформата си. Полагаше големи усилия да превъзмогне страха, който изпитваше.

— Вече ни викат — бързо повтаряше Фефа, когато чу гласа на Грасиела.

Ръцете на Лусесита трепереха и искаше да остане в кухнята, но Модеста й връчи подноса, пожела й успех и я побутна към трапезарията. Грасиела я изгледа презрително и лицето на девойката пребледня.

— Първо на госта — изрече студено господарката.

Лусесита я изгледа с омраза, но после погледът й се спря на прекрасната госпожица. Анхелина й приличаше на ангел. Загледана в нея, не усети, че подносът се накланя. Горещата супа се изля върху сакото на Алваро. Настъпи суматоха и Лусесита избяга уплашено в кухнята. Беше убедена, че госпожата ще я изгони. За щастие Алваро не се изгори. Грасиела крещеше, докато останалите се опитваха да я успокоят. Питаха се, откъде се е появила тази дивачката. Само Мигел и Густаво запазиха мълчание. Нещо повече, Густаво се забавляваше. Радваше се, че атмосферата в този господарски дом, която обикновено бе напрегната, се е поразведрила. Наслаждаваше се на гнева на Грасиела. Господарката на дома обаче бързо се овладя и повика Фефа да продължи да сервира. В очите и все още проблясваше ярост. За всичко бе виновен Мигел. Тя смяташе, че той крие нещо, че не е приел девойката само от съжаление, но не можеше да отгатне какви са били мотивите му.

 

 

— По-добре ще е да се върна на село — казваше Лусесита на Модеста. — Няма какво да правя тук.

Модеста не се притесни много от случилото се, осъзнавайки, че момичето едва сега е започнало работа. Спомни си как Фефа бе счупила ваза и разказа случката на Лусесита, за да я успокои и развесели. Постепенно девойката възвърна самообладанието си. Сега, когато бе изгубила майка си, нямаше голям избор.

След вечеря Густаво реши да изпълни желанието на съпругата си и двамата излязоха в двора. Докато тя му говореше, той мислеше за Лусесита. Беше разсеян. За щастие тя нямаше представа какво го измъчва и се радваше на един от редките мигове, в който бяха заедно. Задаваше му много въпроси, а той й отвръщаше лаконично.

От кухнята се чу шум и Густаво разпозна гневния глас на Грасиела. Докато разсеяно отговаряше на Анхелинините въпроси, се молеше нещастната девойка да не бъде изгонена. Молитвите му явно бяха чути. Грасиела бе склонила пред упоритите молби на Модеста и даде още един шанс на Лусесита. Когато разбра за случилото се, Густаво се усмихна и нежно погледна към Анхелина. Тя отвърна на погледа му. Вярваше, че отношенията им отново ще се оправят. Нощта бавно се спускаше над дома на семейство Мендоса и разпалените страсти стихнаха.

Модеста отведе Лусесита до новия й дом — стаичка в пристройката за прислуга близо до господарския дом. Девойката потръпна от страх, когато влезе вътре. Извърна се към Модеста и я прегърна, търсеше в нея утехата, която майка й би трябвало да й даде. Умоляваше я да я вземе в дома си, но готвачката остана непреклонна. Бързо оправи леглото и накара Лусесита да си легне. Дълго след това момичето трепереше, без да знае точно защо.

 

 

Когато се събуди на другата сутрин, Лусесита не знаеше къде се намира. Дълго седя на края на леглото, докато се сети какво се бе случило. Събра сили и решително се отправи към кухнята на семейство Мендоса. Когато влезе, Модеста й даде нова униформа. Отначало това я изненада, не беше свикнала на такова разточителство, но готвачката й обясни, че такава е волята на господарката.

Лусесита изгаряше от желание да помогне с каквото може на Модеста. Не искаше да е в тежест. Докато носеше съдовете, за миг се разсея и голяма й тежка порцеланова чиния се разби в пода. Отчаяно се хвана за главата, опитвайки се да сдържи вика си. Беше убедена, че ще я изхвърлят от тази красива къща. Ако не познаваше Модеста и Серхио, завинаги щеше да намрази Лима.

За щастие Густаво разреши неприятния инцидент. Той им даде пари да купят нова чиния, преди тъща му да се появи и да се развика. Всичко щеше да е наред, но Грасиела също влезе в кухнята точно в мига, в който младият мъж подаваше парите на Модеста. На всички им стана неприятно, но Густаво успя донякъде да запази самообладание.

— Какво става тук, Густаво? Защо даваш пари на Модеста? — злобно изгледа тя младия мъж, но той мълчеше, опитвайки се да измисли някаква правдоподобна история. — Отговори ми, Густаво. Искам да знам. Защо даваш пари на Модеста?

— Плащам й за една услуга.

— Тя взима заплата за работата си в тази къща. Не е нужно да й даваш допълнително възнаграждение.

— Въпреки това бих искал да й там тези пари. Модеста, ето за превъзходните ти гозби — любезно изрече той и й подаде парите. Заради разбирането му и добрия му нрав той бе любимец на прислугата. Сега погледите им му казаха много повече от думите.

— Благодаря, господине.

— Какъв разсипник! — презрително възкликна Грасиела.

— Ако останалите обитатели на тази къща могат да си позволят да харчат пари, защо и аз да не го сторя — отвърна й той. — С ваше разрешение.

— Густаво, предполагам, че ще останеш у дома. Мигел повика брат ти.

— Ще остана, щом Емилио ще идва.

— Чухте ли? — строго се обърна към прислугата Грасиела. — На работа, ще имаме гости. Извадете сребърните прибори й съдовете от порцелан. Фефа, ти ще сервираш, върви да наредиш масата. Не желая повече да виждам онази селянка в трапезарията. Къде е тя сега?

— Чисти стаята си, госпожо. Сутринта почисти кухнята и изми съдовете от…

— Добре. Приготви сок от портокали, а тя да го отнесе на дъщеря ми. Надявам се, че ще се справи поне с това — добави.

— Исках да ви помоля да ме пуснете да отида до магазина — неловко започна Модеста.

— В никакъв случай. Скоро ще стане дванайсет, гостите ще дойдат всеки момент.

— Само за минутка — помоли я готвачката.

— Това, че зет ми ти даде пари, не означава, че трябва да ходиш на пазар, докато си на работа. Нека онова момиче да побърза със сока!

— Какво ще правим сега? — запита Модеста, след като госпожата си тръгна.

— Не мога да се измъкна — заяви Фефа. — Госпожата иска веднага да подредя масата.

— За какво са ни парите, като не можем да спасим Лусесита? — тъжно въздъхна другата жена.

Въпреки това след малко забрави за тревогите си и повика Лусесита да отнесе сока на госпожица Анхелина. Ръцете й трепереха и тя умолително погледна към Фефа, но Модеста бе непреклонна, защото смяташе, че само така Лусесита ще се отпусне пред господарите.

 

 

— Наредиха ми да ви донеса сока, госпожице.

— Да.

— От портокал е — срамежливо изрече Лусесита, застанала до вратата. Не знаеше дали трябва да влезе, или само да остави сока и веднага да си тръгне.

— Не стой така, донеси го — заповяда надменно Анхелина.

Лусесита й подаде чашата, обърна се и веднага излезе от стаята.

— Почакай — повика я господарката, — отнеси чашата. Тази униформа ти стои добре — отбеляза, когато момичето се приближи.

— Имам чувството, че ме стяга, като завързана съм — отвърна прислужничката. — Но съм много благодарна. Така ще имам повече дрехи и с онова, което донесох от село, ще изкарам дълго време. Ще благодаря на майка ви, когато я видя.

— Вземи, можеш да си вървиш. — Анхелина презрително й подаде празната чаша, без да се интересува повече от нея.

— Да, госпожице. Връщам се в кухнята — тихо изрече тя, без да знае защо. — Почакай малко — спря я Мигел, който влизаше в стаята на Анхелина. Ниското й положение му причиняваше болка. Лусесита отново се разтрепери.

— Вземи — неочаквано се обърна към нея той и й подаде пари. Момичето объркано го изгледа.

— Какво да правя с тези пари?

— За тебе са.

— За мен? Не, господине.

— Защо не? — учуди се Мигел, мислейки за дъщеря си и за съпругата си, които винаги бяха недоволни и искаха повече. Беше изненадан от нейната скромност.

— Не, господине, много ви благодаря.

— Току-що започна да работиш, нямаш никакви пари — опита се да й обясни той. — С тези можеш да си купиш нещо, което ти харесва.

— Не знам какво да правя с тях — подвоуми се Лусесита. — Наистина. Дали да ги взема и да ги запазя?

— Вече ти казах, вземи ги — окуражи я Мигел.

— Господине, толкова сте добър. Всички сте много мили с мен. Благодаря. С ваше разрешение.

— Смешна девойка, нали, татко? — високомерно изрече Анхелина.

Той не й отговори, от думите й го заболя. Обичаше я, макар да съзнаваше, че съпругата му много я глези. С тъга гледаше неподвижните й крака и ги сравни с тези на стройната селянка, пъргави като на сърна. Проклинаше съдбата заради онова, което се бе случило с Анхелина.

 

 

Когато влезе в кухнята, Лусесита забеляза Серхио. Майка му бе щастлива: той се беше появил като ангел небесен и щеше да им помогне да купят същата чиния като онази, която момичето бе счупило. Серхио изгледа майка си укорително. Съжаляваше, че не може да остане в кухнята при красивото момиче, но когато тя му обясни какво се е случило, той бързо тръгна към магазина на господин Висенте.

— Вижте какво ми даде господин Мигел! — наивно показа парите Лусесита.

— На теб ли? На мен дори благодаря не ми казва — изненада се Фефа.

— Не ги исках, но той настоя. Много е добър към мен. Каза ми да си купя каквото поискам. Вземи ги, Модеста, да купиш чиния.

— Не, запази ги. Въпросът с чинията вече е уреден. Поне се надявам да е така — рече Модеста. Тревожеше се, тъй като Серхио още не се бе върнал. „Сигурно бързо ще се върне“ — опитваше се да се успокои тя.

Освен че беше купил чиния, той донесе на Лусесита книга. Когато девойката пристигна в града, той се изненада, че тя не знае да чете, и й обеща да я научи. Сега се бе погрижил да спази обещанието си. Очите на Лусесита радостно заблестяха. Повдигна се на пръсти и го целуна като брат. Серхио дълго докосва мястото, където го бе целунала. Не можеше да повярва на случилото се.

 

 

Приглушените шумове и гласове, които долитаха от трапезарията, накараха прислугата да застане нащрек. Скоро разбраха, че Анхелина е дошла в съзнание и Густаво е при нея в стаята й.

Гостите постепенно се събираха.

— Преди малко беше припаднала — обясни Грасиела отсъствието на дъщеря си.

— Много съжалявам — каза госпожа Гоенече. — Грасиела, може би е по-добре да дойдем друг път.

— Не, не е необходимо. Густаво е при нея. След онзи нещастен инцидент постоянно стои при нея — излъга майката. Пред целия град тя се опитваше да представи семейството си като щастливо. — Болногледачката каза, че й е минало и че не е нещо сериозно. Густаво ще ни съобщи, когато тя се събуди.

— Надявам се, че съпругата ми ви е обяснила всичко — рече Мигел, извинявайки се за закъснението.

— Разбира се. Много съжаляваме, че Анхелина е зле.

— Извинете ме, ще отида да дам наставления на прислугата — каза Грасиела.

Скоро пристигна Емилио, братът на Густаво.

— Всички пристигнаха. С изключение на Анхелина, разбира се — оплака се Грасиела.

— Какъв срам, Мигел! — възкликна Емилио. — Да се видим след толкова месеци — изказа той недоволството си от това, че не бяха го посещавали в църквата.

— Като свещеник би трябвало да си доволен — пошегува се Мигел. — Ако не се виждаме често, това означава, че нямаме грехове пред бога.

— Като те знам какъв си, сигурно си сключил договор с него — засмя се Емилио.

— Отдавна не сме се виждали — отбеляза госпожа Грасиела. — Вече сигурно си кардинал.

— Не е минало чак толкова много време.

— Емилио — тя го хвана под ръка, — искам да те запозная с Господин Мендоса Гоенече, генерален директор на банката на Перу в Лондон.

— Отче, приятно ми е.

— На мен също.

— Прекрасната му съпруга. Отец Емилио Гонсалвес.

— Не сме имали щастието да слушаме ваши проповеди — изчерви се госпожа Гоенече, — но съм чувала много похвали за тях, отче.

— Докато хората говорят за тях, всичко е наред, госпожо.

— Както е казал Дон Кихот: „Кучетата лъжат, Санчо. Значи напредваме“ — изрецитира господин Гоенече.

— А къде са останалите? — попита Емилио. — Къде е Густаво? Съобщете му, че съм пристигнал.

— Не е необходимо. Сигурно е чул гласа ви. Извинете, отче, но понякога говорите високо, сякаш сте в църквата.

— Анхелина би искала да те види, но не е добре — извини дъщеря си Грасиела. — Сега почива. Може би по-късно ще слезе при нас.

— Какво и е? Какво каза лекарят? — бързо започна да разпитва Емилио, който обичаше снаха си.

— Анхелина не понася лекарите. Откакто разбра, че е неизлечимо болна, няма никакво доверие в тях. Сегашното й състояние е последица от слабите й нерви, станала е много чувствителна. Сигурно е от музиката, която изпълнява вчера. Беше много възбудена. Трябваше да свири нещо по-спокойно.

— Състоянието й може би има връзка с недъга й, а не само с музиката и нервите й. Настоявам да бъде прегледана от лекар.

— Не е необходимо — отново се намеси Грасиела. — Добре е. Нужни са й само нашите грижи, както и тези на съпруга й. Нито един лекар не би й помогнал така както Густаво — отвърна тя, намеквайки на свещеника за недоразуменията между Анхелина и Густаво.

 

 

Всички с нетърпение го очакваха, но той все още стоеше до леглото на Анхелина. Опитваше се да бъде грижовен съпруг и удовлетворяваше всички капризи на жена си. Най-тежко му беше, когато тя изискваше от него нежности. За щастие се появи Мирта и сложи край на мъките му.

— Още ли не се е събудила? — попита болногледачката, когато влезе в стаята.

— Не — тихо й отвърна Густаво.

— Вървете, господине — предложи му тя. — Няма да се отделя от нея. Ако се случи нещо, ще ви повикам.

— Добре, отивам в стаята си, а после ще сляза в салона — въздъхна с облекчение Густаво. — Благодаря ти, Мирта.

— Защо му каза да си отиде, глупачко! — нахвърли се върху нея Анхелина, щом той излезе. През цялото време се бе преструвала, номерата й целяха да задържи съпруга си близо до себе си. — Отговори ми! Защо го пусна да си отиде!

— Госпожо, мислех, че спите — заоправдава се Мирта.

— И така да е, негово задължение е да стои до мен. Разбра ли? Не бива да се отделя от мен! Той е мой и само мой! — повтаряше тя. Болногледачката сви устни. — Не се мръщи. На никого няма да позволя да застане на пътя ни. На никого! Запомни, това се отнася и за теб!

— Госпожо, какво говорите?

— Никой няма да ме раздели с Густаво. Чу ли ме!

— Никога не бих посмяла да се меся в брака ви — убеждаваше я Мирта, въпреки че харесваше младия господин. Смяташе, че би могла да му даде много повече, отколкото сакатата му съпруга.

— Да, но го стори, Мирта. Пусна го да си върви. Внимавай, много внимавай! — предупреди я Анхелина, която усещаше, че нещо не е наред. — Знам, че все някога ще имам съперница, жена, която ще пожелае да ми отнеме Густаво, но няма да го допусна. По-скоро бих умряла! Густаво ми принадлежи — възбудено възкликна тя.

През това време малката компания се забавляваше чудесно, очакваха Густаво да се появи и обедът да започне. Госпожа Грасиела отиде до кухнята, за да даде последни нареждания. Както винаги имаше много забележки.

— Какво сте подготвили? — превзето се обърна тя. — Какво е това? Да не сме на панаир, има твърде много зеленина. Така е по-добре. Виждате ли?

— Да сервирам ли, госпожо? — неуверено попита Модеста.

— Още не. Донеси само предястието — заповяда тя.

— Да занеса ли нещо на госпожицата? — предложи Модеста.

— Не е нужно. Мирта и Густаво са при нея. Вие стойте в кухнята и бъдете готови да сервирате. Ясно ли е?

— Каква фурия! — тихо прошепна Фефа, когато Грасиела излезе. — Тази жена би скъсала нервите на всеки — засмя се тя, но Модеста й направи знак да мълчи. Знаеше, че господарката има навика да подслушва.

Госпожа Грасиела грешеше за едно нещо. Густаво не беше при съпругата си, а със семейния адвокат Алваро. Младият мъж бе забелязал, че Алваро се интересува необичайно много от Анхелина, но това не го тревожеше. Дразнеше се единствено когато се намесваше в живота му и при подобни случаи нетърпеливо го прекъсваше. Сега обаче прие спокойно упреците му, усещайки, че адвокатът иска да сподели нещо с него и да облекчи съвестта си. След кратък разговор осъзна, че става дума за несподелена любов.

— Коя е тази жена, която ти е причинила толкова мъки? — поинтересува се Густаво. — Защо никога не говориш за нея?

— Тя… — измънка Алваро. — Не, няма да кажа нищо. Не би ме разбрал.

— Сигурно се измъчваш, защото не можеш да я забравиш. Останал си сам, без семейство.

— Съвсем сам, приятелю — отвърна Алваро. — Задоволявам се с трохи. Понякога не получавам дори и това. Затова често се намесвам във вашия живот и искам да си щастлив с Анхелина.

— Отначало я обичах — призна Густаво. — Много. Но след това, когато започна да капризничи…

— Ти си кавалер, трябвало е да постъпиш както подобава — настоя Алваро.

— Обичах я, затова се ожених за нея. Обичах я и исках да носи моето фамилно име, но бракът ми се оказа неуспешен. Детето, което не се роди… Анхелина стана непоносима… Нещастието…

— И сега се чувстваш с вързани ръце — допълни Алваро.

— Да — потвърди той. — Трудно се живее без любов. Понякога се страхувам, че ще се влюбя в друга жена — с въздишка призна младият мъж. — Стига за днес, приятелю — отбеляза и го поведе към трапезарията.

Огледа присъстващите. Лицето му помръкна. Мълчанието, което настъпи, му подсказа, че бяха говорили за него. Това не го разтревожи. Той бе взел решение. Изненада се, когато видя Анхелина. Учуди се колко бързо се е съвзела и вече се смее и разговаря, сякаш нищо не се е случило. Седна на масата и разсеяно се заслуша в досадните им разговори. Погледът му се спря на бледото лице на Анхелина. Без да иска я сравни с Лусесита и на устните му, се появи усмивка. Жена му помисли, че се усмихва на нея, и вдигна чашата си за наздравица. Той също вдигна своята. След вечеря се ядоса, когато тя помоли гостите да останат и се оттегли заедно с него. С облекчение взе писмото от имението, което Фефа му донесе. Съобщението беше лаконично: „Господин Густаво, пътищата са проходими. Елате!“

Подаде го на Анхелина. Когато го прочете, лицето й пребледня още повече. Погледна го с укор, в очите й прочете молба.

— Трябва да отида — отвърна той на незададения въпрос.

Гневът й се изля върху него, но той беше решил да остане верен на себе си.

 

 

Вниманието на всички в трапезарията беше привлечено от Лусесита, която се появи с подноса с чай. Грасиела позеленя от яд. Заради гостите нищо не каза, но хвърляше гневни погледи към съпруга си. Само Густаво се усмихна заради възмущението на благоприличните гости, които не можеше да понася. Когато те си отидоха, разбеснялата се Грасиела повика Лусесита в кабинета. Подаде й пари.

— Това е за работата ти тук. Не ги заслужаваш, но ги вземи — злобно отбеляза тя.

— Госпожо, аз… Моля да ми простите.

— Не, не — беше непреклонна Грасиела.

— Кълна се в майка си, която е на небето, повече няма да се повтори. Не забелязах, госпожо. Дайте ми шанс да се науча.

— Не ми се явявай пред очите.

— Госпожо, кълна ви се, разрешете да остана — през сълзи молеше девойката.

— Не плачи. Няма да постигнеш нищо. Вземи парите и си върви.

— Какво става? — прекъсна ги Мигел, който бе дочул плача на нещастното момиче.

— Нищо — студено отвърна съпругата му, наслаждавайки се на нещастието на Лусесита. — Момичето ще си отиде, това е всичко.

— Но…

— Нито дума повече, Мигел! Предупреждавам те — прекъсна го тя. — Изчакай навън — заповяда тя на Лусесита.

— Не можеш да изхвърлиш момичето, Грасиела — увещаваше я съпругът й.

— Защо? — попита презрително тя. — Вече го сторих.

— Не исках да ти казвам, но това е единственият начин да не я изгониш — промълви Мигел, уплашен от това, което щеше да последва. — Тази девойка… тя е моя дъщеря, Грасиела. Не исках да ти казвам, но това е единственият начин да не я пропъдиш. Това момиче е моя дъщеря — повтори още веднъж той, сякаш се страхуваше, че думите му няма да достигнат до хладния й разум.

— Какво каза? — попита Грасиела. Новината накара дори нея да занемее. — Това е пълна глупост!

— Не е. Истина е. Лус Мария е моя дъщеря.

— Мигел, да не си полудял? — Този път тя не се преструваше, шокът бе твърде силен за нея.

— Това е истина.

— Не е възможно. Не вярвам.

— Ще ти се наложи да повярваш. Нима бих ти го казал, ако не беше истина? Опитах се да избегна усложненията, не исках да разбереш, но от самото начало ти се настрои против нея. Сега искаш да я изхвърлиш. Нямах избор, налагаше се да ти кажа истината.

— Коя е майка й? — настоятелно запита Грасиела, щом преодоля шока.

— Не е важно. Тя почина.

— Коя е била?

— Една обикновена жена, която живееше близо до имението — призна той накрая. — Никога не си я виждала.

— Мръсник! — извика тя. — Тя е по-млада от Анхелина. Значи се е родила след… тогава — започна да заеква Грасиела. Заключението, до което достигна, я подлудяваше. — Тогава тя е извънбрачна дъщеря. И най-безсрамно си я довел у дома! Няма да позволя това копеле да остане под моя покрив нито секунда повече!

— Няма да позволя да я прогониш.

— Как се осмеляваш, глупако!

— Обещах на майка й на смъртния й одър, че ще се погрижа за нея.

— Не ме интересуват твоите обещания! Тази къща е моя и тя ще се махне! Къщата е моя! Ако толкова ти е жал за това копеле, върви с нея.

— Грасиела! — извика Мигел.

— Вече ти казах. Избирай. Или тази проста селянка, или семейството. Или тя, или Анхелина. Избирай — отсече жена му.

— Заклевам се, не исках да се забърквам в тази история, опитах се да го избегна, но беше невъзможно. Трябва да ме разбереш, жената умираше — опита се да пробуди съжаление в нея Мигел. — Нямах смелост да отхвърля молбата й.

— Кога ми изневери? Кога падна толкова ниско да имаш връзка с тази жена? — огорчено го запита тя.

— Много отдавна. Няма значение, никога не съм се отнасял сериозно към нея.

— Колко време продължи връзката?

— Беше младежко увлечение. Връзката ни беше краткотрайна. Щом разбрах, че се задълбочава, веднага я прекъснах.

— Всичко е много просто за теб. Бил си с тази жена, излъгал си ме, а сега очакваш да търпя и да се преструвам, че нищо не се е случило — възмути се излъганата съпруга.

— Грасиела, разделих се с нея и повече не я видях. Оставих я с бебето, което беше моя дъщеря. Не разбираш ли? Направих го заради нас.

— Не смятам, че трябва да се гордееш с постъпка като тази — подигра му се тя. — Винаги си се държал като глупак, Мигел. Винаги си бил склонен да ми изневеряваш особено с прости селянки. Мога да си представя как си се чувствал — като велик господар, елегантен и уважаван, какъвто никога не си бил.

— Грасиела, без обиди, ако обичаш! Защо трябва да се ровим в миналото? Промених се, разкайвам се за всичко.

— Много късно. Последицата от постъпката ти е налице — гневно възрази Грасиела.

— Дъщеря ми е последица от неразумните ми действия. Моля те, помогни ми, трябва да спазя обещанието, което дадох на майка й.

— Тя трябва да си тръгне оттук. Това е последната ми дума. Вратата на тази къща е отворена и за теб.

— За бога, Грасиела, дал съм обещание, не мога да не го спазя. Трябва да го изпълня.

— Да, дал си обещание на жената, с която си ме мамил, аз нямам нищо общо с това — напомни му тя.

— Не става дума за нея, а за съвестта ми.

— Дай й пари, но не желая да остане тук.

— Заклех се да бъде до мен и да се грижа за нея — повтори Мигел. — Това е мое задължение. Не мога да отрека факта, че ми е дъщеря. Винаги съм се съобразявал с теб, но в този случай няма да го сторя. Дал съм дума и ще я спазя.

— Не ме заблуждавай, не спазваш никакво обещание, просто те измъчва съвестта. Така ли е, Мигел?

— Може и така да се каже.

— Няма да плащам за твоите грехове. Забъркал си се в тази история, без да мислиш за мен — студено му заяви тя. — Оправяй се сам.

— Помисли какъв скандал ще избухне, ако си тръгна от тук. — Знаеше, че това най-много ще впечатли Грасиела. — Ще ни одумват, ще ни се присмиват. Приятелките ти ще се отдръпнат от теб, няма да смееш да се покажеш на улицата от срам.

— А може би те вече знаят истината. Колко ли от тях ми се присмиват. Чувствам се като пълна глупачка. Никой не бива да научи за това.

— Само Модеста знае тайната ми. Тя няма да каже на никого, тайната ще остане между нас тримата. Помисли ли за Анхелина? Как ще се почувства тя, ако узнае? Какво унижение би преживяла, ако това се разчуе. Каква болка би изпитала, ако се разделим с теб. И двамата сме й нужни. Направи го поне за дъщеря ни — умоляваше я Мигел. — Нима не й е достатъчно, че е инвалид? Знаеш колко е чувствителна, ударът ще е непоносим за нея — настояваше, окуражен от мълчанието й. — Помисли си. Най-добре ще е всичко да остане както преди.

— Чуй ме, Мигел…

— Припомни си как доведох Лус Мария у дома — побърза да, я прекъсне той, съзнавайки, че почти я е убедил. — Никой не се усъмни в действията ми. Нещата могат да останат такива, каквито са. Позволи й да остане. Ще го сториш ли?

— Само при едно условие.

— Каквото пожелаеш — съгласи се той.

— Никой не трябва да разбере, че ти е дъщеря.

— Заклевам се, няма.

— Дори и тя. Не бива да узнае, че ти е дъщеря — продължаваше тя. Страхуваше се, че ако Лусесита научи, ще потърси правата си. — Обещаваш ли?

— Да, обещавам — потвърди Мигел.

— Никога, Мигел! Разбра ли ме?

— Да, никога — даде дума съпругът й и въздъхна с облекчение. Беше понасял презрението и неуважението на Грасиела, а сега й даваше повод да се държи още по-зле с него. Той не беше добре със сърцето и сега то биеше като на подплашена сърна. Посегна към вътрешния джоб на сакото си, където винаги носеше лекарство. Изразът му бе напрегнат. С тревога очакваше звънеца, с който Грасиела викаше прислугата в своята стая. Не чака дълго. Госпожа Грасиела повика Лусесита и Модеста на разговор.

— Радвам се, че дойдохте и двете — любезно започна тя. — Това, което искам да кажа, се отнася и за двете. Размислих. Момичето може да остане.

— Наистина ли? — зарадва се Лусесита.

— Но ще работиш нещо друго, не ставаш за сервиране. Нека да чисти кухнята и да помага на Фефа. Да пере бельото и да търка подовете — бавно изрече тя, гледайки ги презрително. — Ако на дъщеря ми потрябва нещо, нека веднага да я обслужи. Запомни, Модеста, ти я препоръча. Ти ще отговаряш за това, дали изпълнява задълженията си. Ясна ли съм?

— Да, госпожо.

— Можете да си вървите.

— Госпожо, много съм ви благодарна! Толкова сте добра, благодаря! — наивно възкликна момичето.

— Достатъчно! — грубо я прекъсна тя. — Връщайте се на работа!

Благодарността на Лусесита не я трогна. За нея тя беше доказателство за изневярата на съпруга й, затова я мразеше.

Беше се съгласила девойката да остане, но използваше всеки удобен момент да му натяква. Това се превърна в нейна духовна храна, с която поддържаше злобата си.

На другия ден Лусесита се зае с новите си задължения. Чистеше стаята на господаря. Постъпката на Грасиела изненада всички от прислугата, но тя бе измислила ловка лъжа. Обясни на всички, че Модеста е дала пари на заем на девойката за погребението на майка й и тя ще остане да работи, докато не изплати дълга си.

Мигел все по-често се застояваше в стаята си, когато Лусесита чистеше там, за да я разпитва за живота й на село. Наслаждаваше се на красотата и добротата, които се излъчваха от лицето, й. Най-вече го вълнуваше искреността й и той все повече се привързваше към дъщеря си. Грижеше се за нея, но дискретно, с помощта на Модеста.

Радваше се, че тя има желание да възприема много неща и насърчи Серхио да я научи да чете. Модеста беше възпитала сина си много добре. Мигел беше доволен, че Лусесита прекарва времето си с него.

— Не смятай, че не се обвинявам — често повтаряше господарят пред Модеста. — Знам, че трябваше да съм по-отговорен.

— Това е минало — успокояваше го тя. Знаеше, че миналото не може да се промени. — Разполагате с достатъчно време да направите много неща за дъщеря си.

— Така е — съгласяваше се той. — Виж, погрижи се да не й липсва нищо. Купи й дрехи. После ми кажи и ще ти дам парите.

— Нямах предвид материални неща, господине. Мислех за…

— Каза ми, че пази парите, които й дадох, за да купи цветя за майка си — прекъсна я Мигел. — Чуй ме, Модеста, ще ме информираш за всичко, което се отнася до нея, но бъди дискретна, не искам Грасиела да разбере. Ако открие, че съм благосклонен към Лусесита, положението ще се влоши.

— Разбирам, господине. Не се тревожете.

Не само Мигел се интересуваше от Лусесита. Густаво непрекъснато я следеше с кого и как прекарва свободното си време. Дори й бе подарил книга и въпреки забраната на Грасиела й обеща да я заведе до гроба на майка й.

 

 

Густаво закара Лусесита с каретата си до гробищата. По пътя тя постоянно плачеше.

— Хайде, не тъгувай. Следващия път ще ми е непоносимо да те доведа.

— Бяхте много добър с мен, господин Густаво. Благодаря.

— Няма защо. Ако не се успокоиш, ще пропуснеш най-хубавата част от пътуването. Аз също предпочитам селото. Но трябва да призная, че и в Лима има много красиви неща. Харесва ли ти?

— Да, прав сте. Всичко е толкова красиво.

Опитваше се да сдържа сълзите си, но когато видя гроба на майка си, не успя да се овладее.

— Извинете, господине. Не исках да плача пред вас — извини се тя. — Мама много ми липсва…

— Няма нищо, не се тревожи — прекъсна я Густаво. — Всеки има право да излее мъката си.

— Благодаря. Сигурна съм, че сега, когато мама я няма, бог е пожелал да остана в къщата ви, където всички сте толкова добри към мен.

След като поплака, двамата с Густаво бяха готови да се върнат в града. Девойката седеше до красивия млад мъж, който принадлежеше на друга, сякаш бе нещо нормално. Все още приемаше мъжете като братя, в сърцето й не се бе запалила искрата на любовта.

Когато стигнаха до града, Густаво я остави сама в каретата, за да вземе Амадор, който бе отишъл да свърши няколко негови работи. Вниманието на Лусесита бе привлечено от струпалите се около един висок мъж хора. Слезе от колата и отиде да види какво става. Изведнъж отнякъде се появиха полицаи и поискаха документи от уличния актьор. Хората бързо се разотидоха и тя остана сама на улицата, но най-ужасното бе, че не можеше да открие и каретата на Густаво. Осъзна, че се е изгубила едва когато един полицай се доближи до нея и я попита къде живее. Не можеше да обясни и полицаите я поведоха със себе си. На въпросите им даваше объркани отговори. Не знаеха какво да правят с нея, докато не се появи Густаво.

— Намерихме я на едно улично представление, което трябваше да прекъснем, тъй като циркаджията нямаше позволително — обясни му един от полицаите.

— Надявам се, че не се е забъркала в нещо, като се има предвид, че момичето е простодушно.

— Да, така е. Представлението й харесваше, но не знаеше как да се прибере у дома.

— Видях човек на кокили и чух музика — тихо прошепна Лусесита на Густаво. — После видях човек, който вместо ръка имаше кукла. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Много се притеснихме за теб у дома, не знаехме какво ти се е случило — нежно я укори младият мъж.

— Много съжалявам — смутено се извини тя за тревогите, които бе причинила в дома на баща си.

— Господа, съжалявам, че сме ви създали неприятности. Случилото се е в резултат на моята небрежност — обърна се Густаво към полицаите. — Поемам пълна отговорност.

— Не се тревожете, господин Гонсалвес, на вашите услуги сме. Признавам, че ни олекна, когато се появихте. Нямахме представа как ще открием дома на тази девойка. Дори подредихме стая да я оставим да спи тук.

— Като арестувана — пошегува се Лусесита.

— Подпишете тук, моля. Смятахме, че ще намерим дома й, но може би чак утре. Щяхме да пуснем обявление във вестника.

— Във вестника? — учуди се Густаво.

— Момичето беше толкова отчаяно — продължи да обяснява полицаят, — че решихме да пуснем съобщение в „Стампа“. Той излиза утре, но вие пристигнахте навреме и всичко приключи. Написали сме описанието и името на момичето. Измислихме и текста: „На вниманието на господин Густаво, госпожица Лусесита се е изгубила на връщане от гробищата.“ Цяла Лима щеше да го прочете утре. Тъй като случаят е приключен, предлагам да запазите бележката за спомен. Не всеки ден пишат за хората във вестника. Ще станеш прочута — опита се да се пошегува полицаят с обърканото момиче.

— Как се казва редакторът? — разтревожено запита Густаво.

— Хосе Бонифас.

— Трябва да поговоря с него. Тази обява не бива да излезе в утрешния брой.

— Госпожице, ако това е всичко… можете да си вървите. Пропуснахме шанса да ни бъдете гостенка — обади се един от полицаите, обръщайки се към красивото момиче, сякаш изпитваше съжаление, че ги напуска.

— Друг път. Във всеки случай много съм ви благодарен — каза Густаво, мислейки за скандала, който щеше да избухне. Вече си представяше обявата във вестника: „Госпожица Лусесита търси господин Густаво.“ Усмихна се на себе си, представяйки си упреците на Грасиела.

— Аз съм виновна за неприятностите ви — въздъхна девойката, докато вървяха към дома. — Сигурно моето присъствие в къщата е неприятно за всички…

— Не е вярно… — засмя се Густаво, прегръщайки я през раменете.

Съжаляваше, че не бе казал на Грасиела, че ще отведе Лусесита на гробищата. Една лъжа повлече след себе си други. Дори още по-лошо: какво щеше да стане, ако ги видеха заедно. В същото време Алваро се опитваше да се справи с редактора на вестника.

— Не, това е невъзможно. Първата страница е вече готова — беше непреклонен човекът. — Ще се наложи да печатаме всичко отначало, вижте колко е часът.

— Господине, не разбирате. Момичето вече е у дома си живо и здраво.

— Откъде да знам, че казвате истината? Съобщението дойде от полицейското управление. Казаха ми, че е много важно да излезе в утрешния брой. Откъде да съм сигурен, че не искате да попречите на момичето да се свърже с близките си? Възможно е да сте похитител и да я държите в плен.

— Мислех, че съобщавате новините и не публикувате клюки — ядоса се адвокатът. — Можете да помолите полицаите да потвърдят онова, което ви казах.

— Не мога да ви помогна, господине. Трябва да отпечатаме наново изданието, а това изисква много време и пари. Ако момичето се е появило, обявата няма да навреди на никого.

— Напротив, смятам, че може да навреди на много хора. Както разбирам, най-големи неприятности ще си имате вие. Ако утре излезе обявата, че се е изгубил човек, който вече е бил намерен, кой ще ви вярва вече? Имам приятели, които работят за конкурентни издания, и мисля да им кажа, че в „Стампа“ публикуват невярна информация. Струва ми се, че това няма да ви хареса. Или се лъжа? — хитро запита Алваро.

Тактиката му успя и редакторът се замисли.

— Педро! — повика той помощника си. — Изтегли първото издание.

— Постъпихте разумно, повярвайте ми — похвали го Алваро, докато редакторът ядосано го наблюдаваше.