Делиа Фиало
Лус Мария (1)

Глава 1

— Хайде, Чуспи! — отекваше надалеч гласът на девойката.

Прекрасните планини и чудесните зелени ливади скриваха момичето от любопитни погледи. Внезапно зад един малинов храст се показа рошаво куче и застана пред спокойното езеро. Знаеше, че господарката му иска да се изкъпе и че ще го поведе към водата, а то мразеше водата.

След миг Лус Мария дотича до него. Хвана го здраво и без да спира да говори, се престори, че го прегръща, но неочаквано го пусна и се загледа в планините. Очите й се разшириха. До вчера беше дете, което тичаше по хълмовете около скромната колиба, в която живееше. Майка й, някога красавица, я беше родила след необмислена авантюра с младеж от града. Оттогава не беше виждала бащата, но цялата си любов предаде на дъщеря си. Не можеше да й даде богатство, но успя да я възпита и тя израсна красиво й добро момиче.

Лус Мария застана до езерото, наслаждавайки се на красотата му, сякаш го виждаше за пръв път. Доскоро прекарваше дните си тук. Къпеше се или се излежаваше на брега. Сега обаче вече нямаше време за подобни неща. Бързаше да се прибере у дома, защото майка й неочаквано се бе разболяла.

Дълго се взира в гладката повърхност на езерото. Имаше дълга, гъста и къдрава коса, която се спускаше по раменете й, устните й бяха чувствени и плътни, чертите на лицето й бяха правилни, а очите — тъмни и огромни. Беше красива. Остана неподвижна още известно време и неочаквано скочи. Свали роклята си и остана по долна риза. Тялото й бе стройно, с добре оформени гърди, които привличаха мъжките погледи. Тя ги забелязваше и несъзнателно подръпваше роклята, избърсваше лице или приглаждаше косата си, питайки се какво толкова странно има в нея.

Втурна се към водата. Тънката риза залепна за тялото й. Скачаше във водата и се наслаждаваше на чувството за свобода и свежест. Удряше с ръце по повърхността на водата и образуваше концентрични кръгове, сетне изчакваше водата да се успокои и започваше отново. Забравила грижите си, започна да мечтае. Знаеше, че някъде съществува младеж, който ще я направи щастлива и който ще я обича по същия начин, както я обича майка й. Очакваше с нетърпение мига, в който щеше да го срещне. От друга страна, искаше да остане по-дълго при майка си.

Мечтите й грубо бяха прекъснати от тропота на копита. Тя подскочи. Непознат конник я наблюдаваше от хълма. Беше сигурна, че не е селянин или местен жител. Стоеше гордо изправен на седлото, а дрехите му бяха, като на земевладелец. Тя се засрами. Прикри гърдите си с ръка и с поглед затърси дрехите си, които означаваха спасение и възвръщане на достойнството.

— Извинете, госпожице, струва ми се, че това е ваше — извика непознатият младеж, който беше взел роклята й.

— Оставете дрехите ми! — отвърна тя. Стараеше се гласът й да прозвучи строго. — Оставете ги или ще…

— Какво? Ще дойдете да си ги вземете?

— Чуйте ме, господине, оставете дрехите ми или ще ви разбия главата. Оставете ги! — Сега наистина се бе ядосала. Младежът се засмя. — Дори се смеете! — смаяно запита, тя. — Безобразие! Как не ви е срам! Дръжте се прилично. Чуспи, захапи го! Чуспи!

— Хей, кученце, господарката ти май е по-смела от теб.

Тя наистина се вбеси.

— Ще хвърля този камък по вас! Ще видите! — заплаши го тя с камък в ръка. — Оставете дрехите ми!

— Добре, госпожице — спокойно отвърна младежът. — Тъй като забелязах, че не се държите възпитано, ще трябва да ви накажа. — Лусесита пребледня. Зачуди се какво ли е намислил. — Ако не се извините, ще трябва да се приберете вкъщи с това, което е на вас.

— Какво?

— Хайде, чакам. Е, какво? Какво решихте? Ще се извините ли или ще си намерите нещо да се покриете, за да се върнете у дома?

— Вие сте отвратителен и нагъл! — извика с побелели от гняв устни тя. — Вървете си и ме оставете! Махайте се!

— Добре. Успокойте се, ето ви дрехите. — Младежът ги, остави. — Следващия път не се къпете в тази част на реката.

— Правя каквото си пожелая! Затова по-добре си вървете!

Конникът се отдалечи.

— Отиде си, Чуспи! Видя ли как си тръгна? Сигурно успях да го уплаша с този камък — говореше Лусесита. — Сега трябва да вървим. Мама Роса сигурно ни чака. Чуспи, ти си страхливец. Страхливец, страхливец! — Престори се, че иска да го прегърне. — Чуспи, ела тук! Ти си страхливец, виках те на помощ, а ти не направи нищо. Следващия път трябва да ми помогнеш. Сега тръгваме.

Ядът й бързо премина и след миг забрави за случилото се. Но младежът запомни девойката. Усмихваше се, докато наближаваше имението. Образът на веселото, стройно и силно момиче все още беше пред очите му. Спомни си за неподвижната си съпруга и веднага се намръщи. Любовта, която някога бе изпитвал към нея, беше угаснала. За съжаление имаше задължения към нея. Той все по-малко мислеше за Анхелина и прекарваше голяма част от времето си в имението. Въпреки недоволството на съпругата си и семейството й винаги намираше повод да се махне от Лима.

— Добър ден, господарю — поздрави го управителят на имението, който дотича да го посрещне.

— Добър ден.

— Как сте, господарю?

— А ти как си, Педро?

— Тревожех се, господарю. Как мина ловът?

— Добре.

— А къде е уловът?

— Пуснах го, Педро. Сега тича свободно — двусмислено му отвърна Густаво, усмихвайки се натъжено.

 

 

Зачервена и задъхана, Лусесита влезе в колибата. Щом погледна към майка си, усмивката й угасна и на лицето й се появи тъга. Не знаеше към кого да се обърне за помощ. Единственото спасение за тях бе приятелката на майка й от Лима. Двете се познаваха от момичешките си години и сега тя беше готова да помогне с каквото може. Живееше в скромна къща, която делеше със сина си Серхио, студент по медицина. Тя покани Роса и Лусесита да й гостуват, докато търсят помощ за болестта на Роса.

 

 

— Мамо, извинявай, но защо я покани да дойде? — чудеше се Серхио. Не беше съгласен с решението й, но трябваше да се подчини. — Не само тя, ами й дъщеря й ще дойде. Помисли, още две жени в нашата къща. Тук едва има място за нас.

— Знам, че е тясно, синко, но не мога да им откажа — успокояваше го майка му. — Роса е тежко болна и ме помоли за помощ. Как бих могла да й откажа?

— Винаги си била готова да съчувстваш на другите, правиш услуги, жертваш се — тихо продължи синът й.

— Сега ще ни бъде неудобно с чужди хора в къщата, мамо. Нима тази госпожа няма други приятелки? Някакви роднини?

— Не, няма. Роса е съвсем сама.

— Ами съпруг?

— Никога не е имала.

— Но нали има дъщеря?

— Излъгаха я, Серхио. Имала е нещастието да забременее от някакъв развейпрах, който я напуснал, щом узнал, че ще става майка. Роса беше много красива. Най-красивата в околността. Викаха й „черешов цвят“. Беше много скромна. Никога не поиска нищо от онзи човек, а той не се погрижи за нея.

— Ами момиченцето? — запита синът на Модеста.

— Не го познава. И виж сега какво стана. Ако бащата беше поел отговорността, сега щеше да живее като принцеса — въздъхна майката на Серхио.

— Кажи ми, мамо… — продължаваше да я разпитва той. — Тази девойка, дъщерята на приятелката ти Роса, каква е?

— Не съм я виждала отдавна. Когато за последен път бях там, Лусесита беше малка и нещастна. Тичаше по поляните като диво животно. Спомням си, че когато се опитах да я целуна, тя едва не ме ухапа.

— За бога, мамо, нима ще приемеш това момиче у нас? — запротестира младежът.

— Синко, това беше преди много години. Вече е девойка — напомни му Модеста.

„Сигурно е красива“ — помисли си тя. Знаеше за нещастната съдба на майката на Лусесита. Знаеше кой е бащата на момичето и беше сигурна, че то се е превърнало в красавица. По ирония на съдбата, когато напусна селото, тя намери работа в дома на бащата на Лусесита. Двамата със сина си живееха скромно, често се случваше да гладува, за да може той да се нахрани.

 

 

Лусесита седна до леглото на майка си и весело заговори. Разказа й за непознатия младеж, когото бе срещнала, и за вярата й, че тя ще оздравее… Говореше непрекъснато, милвайки косата на майка си. Искаше й се поне за миг тя да забрави за болката в стомаха. Изведнъж кучето залая, явно някой се приближаваше към колибата. Момичето изтича до вратата и видя Теофило. Държеше нещо в ръка и тя се доближи до него. Лицето й засия, когато видя писмото.

— Писмо! Най-после пристигна! Виж, мамо! Писмо!

— Добър ден.

— Добър ден, Теофило.

— Нося ви писмо от Лима, доня Роса.

— Чудесно!

— Трябва да се подпишете, че сте го получили — обясни той.

— Може ли да го прочетеш. Кой го изпраща? — попита момичето.

— Чакай да видя. Модеста Косио.

— Модеста? Най-после! Чети, Теофило. Прочети какво пише. Мама е тежко болна и трябва бързо да чуе какво пише.

— Чакай да видя. — Внимателно отвори плика, от който изпаднаха няколко банкноти. — Колко много пари! И аз бих искал да ми изпратят пари — въздъхна Теофило.

— Чети. Хайде, започвай — напомни му Лусесита.

— Чакай малко. Уважаема и скъпа приятелко Роса, що се отнася до… — Той прочете цялото писмо.

Лицето на Лусесита почервеня. Всичко бе решено. Скоро трябваше да напуснат селото. Замислена, тя излезе пред колибата и седна до Чуспи.

— Тъжно ми е, че заминаваме толкова надалеч. Нямаа да виждам реката, птиците, цветята и теб. Но се налага заради мама. Снощи изпитах чувството, че ще ме напусне, че ще умре. Там ще я излекуват, Чуспи. Ще й дадат лекарства и ще оздравее — говореше тя на кучето, но всъщност утешаваше себе си. Боеше се от големия град и от неизвестността. — Ела тук. Ще ти липсвам ли? Кученцето ми! Боже, какво ли представлява градът? Казват, че има много къщи, има всичко, много хора и че е голям… но въпреки това не бих желала да остана там дълго. Тук е много по-добре. Теб ще те гледа Мануела, Чуспи. Ще те храни. Ще се грижи за теб, докато се върна. А ние ще си дойдем веднага щом излекуват мама. Боже… какво ли ще стане там? — Въздъхна тъжно. Беше уплашена, но се надяваше, че майка й бързо ще оздравее.

Върна се в колибата и започна да събира най-необходимото за път. Работеше тихо, не искаше да събуди болната. За миг й се стори, че майка й се усмихва насън, и изпита облекчение. Ако майка й се почувстваше по-добре, не биваше да тъгува, че напуска къщата, в която бе отраснала.

Щом приключи с приготвянето на багажа, излезе пред колибата и се загледа в хълмовете наоколо. Унило се заслуша в песента на птиците. Питаше се какво ли ги очаква двете с майка й. Сетне бързо се прибра в колибата. Роса спеше и тя внимателно се отпусна до нея. Когато лежеше до майка си и я топлеше с тялото си, й се струваше, че я пази и че никога няма да я загуби. Понякога тежкото дишане на Роса я будеше. Тогава тя ставаше и й донасяше чаша вода или наместваше възглавницата й. Когато Роса се успокоеше, Лусесита заспиваше.

Сутринта слънцето я повика да излезе и да се сбогува с хълмовете наоколо. Беше достатъчно да разтърси коса и да измие лицето си, за да изглежда прекрасно. Въпреки че не беше спала достатъчно през нощта, беше готова да посрещне всички трудности. Затвори очи и се опита да си представи големия град, широките улици, множеството непознати хора. Уплаши се. Вече беше изнесла вързопа с дрехите им пред къщата и отиде да събуди майка си. Започваше нова глава в живота й. Тя трябваше да порасне за една нощ.