Делиа Фиало
Лус Мария (10)

Глава 10

Същата нощ Густаво преспа в колибата на Лусесита. През цялото време не се отделяше от нея, готов да удовлетвори всяко нейно желание. Рано сутринта, когато се увери, че е по-добре, тръгна към имението. Влезе уморено в къщата с намерението да си легне и да почине. Докато вървеше по коридора, чу гласа на Анхелина.

— Здравей, любов моя — поздрави го мило тя. Очакваше, че той ще я целуне. — Къде беше? Чакам те отдавна. Казаха ми, че не си спал тук. Съдейки по лицето ти, явно не са ме излъгали.

— Пренощувах в селото. Селяците ми казаха, че са забелязали крадци на добитък — излъга той. — Помолиха ме да ги потърсим, но не ги открихме.

— Винаги се тревожиш за другите — подхвърли му тя, като се опитваше да не показва гнева си. — Ела при мен. Няма ли да ме целунеш?

— Анхелина, знаеш, че налудничавите ти постъпки никак не ми харесват — опита се да се измъкне той.

— Неблагодарник! — извика тя. Не можеше повече да се контролира. — А аз се надявах, че ще се зарадваш, като ме видиш.

— Не разбирам защо се появи така неочаквано, без предупреждение.

— Толкова пъти си искал да дойда с теб.

— Така е, но, в писмото те помолих да не идваш.

— Какво писмо? Не съм го получила — престори се Анхелина. — Точно защото нямах никакви новини от теб, дойдох да се сдобрим. Мислех, че си ми сърдит. Откъде бих могла да знам, че не искаш да си е мен?

— Пристигането ти променя всичко. Усложнява нещата.

— Какви неща?

— Не е важно — студено отвърна три. — Анхелина, исках да се върна в Лима. Багажът ми е готов.

— Любов моя, откъде бих могла да знам? — тихо изрече тя, а на лицето й се изписа невинно изражение.

— Тогава не си разопаковай багажа. Утре тръгваш с мен — заяви Густаво.

— Да не си полудял? Току-що пристигнах. Не можеш да ме накараш отново да пътувам, направих такава жертва заради теб! — уморено изрече Анхелина, опитвайки се да спечели време, за да осъществи плана си. — Защо да бързаме? Няма причина за това.

— Анхелина, трябва да замина за Лима.

— Защо, любов моя?

— Трябва да се върна в града.

— Посочи ми поне една причина. Кажи ми, любов моя. Какво ти е? Не се дръж като разглезено дете — укори го тя. — Кажи ми поне една разумна причина да заминем и ще те разбера. Първо настояваш да дойдеш тук и аз да те придружа. Сега, когато съм тук, веднага искаш да се връщаме в Лима. Имаш ли обяснение за държанието си? Нима нямам право да те попитам?

— Да, Анхелина, имаш право.

— Добре. Не съм дошла да се караме. Тук съм, защото ми липсваше. Ела. Хайде да направим нещо. Ще останем тук за около седмица, докато се възстановя от пътуването. Какво ще кажеш? Когато си почина, ще тръгнем.

— Съгласен съм, Анхелина.

— Благодаря, скъпи. Ти си чудесен.

— Анхелина, имам работа, а ти трябва да почиваш. Ще те заведа в най-хубавата стая. Ще бъда наблизо — лъжеше я той. — Ще се видим по-късно.

— Добре, скъпи — мило се съгласи тя. Усмихна се щастливо, въпреки че се разкъсваше от ревност.

През това време в кухнята доня Чаро благодареше на бога, че Лусесита не е в къщата. Чудеше се защо ли е дошла Анхелина. Знаеше много добре, че тя не обича имението. Мирта също много й досаждаше с постоянните си въпроси за Лусесита. Чаро се преструваше на простодушен и през цялото време мълчеше.

Още когато беше в Лима, разкъсвана от ревност, Анхелина беше съставила план, как да провери дали между Лусесита и съпруга й съществува нещо. Разочарова се, когато узна, че момичето живее, в колибата. Дори и на село тя искаше да играе ролята на господарка. Мирта не й беше достатъчна, така че реши да наеме още някое момиче. Изборът й се спря на Лусесита. Междувременно намираше всякакви доводи да е близо до Густаво.

— Добър ден, любов моя — поздрави го тя весело на следващото утро.

— Почина ли си? — студено я попита той, без да я целуне. Тя нервно се смръщи, но не искаше да се унижава и да го моли за целувка.

— Да, но бих искала да изляза на чист въздух. Ще ходиш ли някъде следобед?

— Нямам представа. Може да се отбия при работниците.

— Бих искала да дойда с теб. Густаво, помниш ли колко обичах да яздя? Дали да не се опитам отново?

— Да не си полудяла. В твоето положение!

— Защо не? Ако ме вържат добре за седлото…

— Излагаш се на риск, Анхелина.

— Бих искала да ми помогнеш да пояздя. Смятам, че ще ми е от полза.

— Не те разбирам — объркано я изгледа Густаво. — Когато искахме да те лекува доктор Елиът, каза, че няма смисъл.

— После размислих. Той трябваше да е по-настойчив. Тъй като лекарят все пак ми даде надежда, помислих си, че наистина може да проходя. Сега, когато сме в тлението, положението е съвсем друго. Няма да се изнервям както в Лима, където семейството ми постоянно се намесва. Какво ще кажеш? Искаш ли да ми помогнеш?

— Ще направя всичко възможно — обеща той, мислейки за другата. — Анхелина, радвам се, че си се променила. Когато се върнем в Лима, ще потърсим друг лекар. Можем да започнем някакво ново лечение.

Веднага след разговора Густаво си тръгна. Тя отново изпадна в лошо настроение. Чудеше се какво да прави. Заповяда на Мирта да я откара на терасата и се загледа в полето. Опитваше се да разбере какво намира съпругът й в тези ниви и простите селяни. Неочаквано до нея изскочи момченце от селото.

— Добър ден — учтиво поздрави то.

— Какво симпатично момче. Ела тук. Ела, не се страхувай — насърчи го тя. — Как се казваш?

— Гонсалито. Синът на Мануела. А вие? — осмели се да попита то.

— Казвам се Анхелина. Накъде си се забързал? Какво носиш?

— Праскови за Лусесита.

— За Лусесита ли? — изненада се тя. Очите й се присвиха злобно. — Ти си приятел на Лусесита, така ли? Радвам се, че те видях. Искам да й кажеш да дойде да ме види. Нека дойде утре сутринта.

— Защо искаш да я видиш? — рязко запита Густаво, който се бе върнал в имението.

— Любов моя, просто исках да я видя. Странно ли ти се струва? Искам да разбера как е, да й предам поздрави от Фефа и Модеста… — започна да лъже тя, но лицето му ставаше все по-мрачно. — Скъпи, сърдиш ли се? Има ли причина, поради която не искаш да я видя?

— Не, няма, само че тя вече не е прислужница…

— Не, скъпи, това не е заповед, а покана. Сигурна съм, че Лусесита също иска да ме види. Тя е толкова мила и възпитана. Няма да забравиш да й предадеш поканата, нали? — отново се обърна към момчето тя.

— Да, ще й предам да дойде утре сутринта.

— Точно така — потвърди Анхелина. — Любов моя, какво ти е? — отново се обърна тя към Густаво. — Станал си по-въздържан и раздразнителен, отколкото в Лима. Нали казваше, че тук се чувстваш много по-добре?

— Да, но винаги възникват проблеми.

— Съжалявам. Смятах, че ще бъдеш по-внимателен и нежен с мен. Нали такова беше намерението ти, когато искаше да дойда с теб?

— Да, първоначално намерението ми беше такова. Не съм виновен, че нещата се променят. Анхелина, трябва да поговорим сериозно.

— За какво?

— За нашето положение.

— Не искам да говоря за никакви проблеми. Хайде да помислим как ще прекараме времето си тук. Съгласен ли си, скъпи?

— Но, Анхелина, изслушай ме…

— Толкова съм щастлива, че отново сме заедно! — прекъсна го тя. — Толкова е приятно, остави ме да се порадвам. Може ли?

 

 

Лито тичаше към колибата на Лусесита. Завари я да разговаря с майка му. Лусесита се измъчваше от това, което се беше случило между нея и Густаво. Опита се да сподели своята тревога със съседката си.

— Ходи ли на църква? — попита Мануела. Смяташе, че по този начин момичето ще облекчи душата си.

— Не се осмелих да отида.

— Защо? Изповедта облекчава душата. Винаги си била добра християнка.

— Разхождах се наоколо, но не се осмелих да вляза, Мануела. Как да погледна Богородица в очите? Как да кажа на свещеника какво се случи?

— Господ е най-необходим на грешниците, за да им даде опрощение — напомни й тя.

— Така е, но първо трябва да почувствам, че го заслужавам. Трябва да разбера, дали от това, което съм сторила, ще има някакви последствия. Какъв срам! Имам чувството, че на челото ми е написано какво съм извършила.

— Какво носиш? — запита Мануела сина си, когато момчето се втурна в колибата, без да поздрави.

— За Лусесита.

— За мен? Благодаря, миличък.

— Нося ти съобщение.

— От кого? — изненада се Лусесита.

— От имението. Една госпожа желае да те види. Казва се Анхелина. Поръча да отидеш утре сутринта.

Лусесита пребледня, ръцете й се разтрепериха.

— Успокой се — прегърна я Мануела.

— Не мога да отида!

— Чуй ме — обърна се жената към сина си, — утре сутринта ще отидеш при, госпожата и ще й кажеш, че Лусесита не може да отиде. А сега върви у дома. Бързо! — заповяда му тя. — Лусесита, не се страхувай. Казах му да й предаде, че няма да отидеш, но смятам, че ще й се стори странно.

— Ще стане още по-лошо, ако отида, Мануела. Знам, че няма да мога да се преструвам пред нея. Защо бог ме изправя пред подобни изпитания? Не съм ли изстрадала достатъчно? Иска да ме накаже и да платя за греховете си.

— Не се самообвинявай. Ти си жертвата. Заслужаваш да ти се прости.

— Не, Мануела. Когато жена се отдаде на мъж и забрави всичко останало, за да го ощастливи, тогава може и да получи прошка, но не и ако мъжът има друга жена, и то болна, която е прикована към инвалидна количка. Не искам съпругата му да плаче заради мен. Няма да го понеса, много добре се познавам.

— Престани. Достатъчно си изстрадала, като си мълчала и търпяла — прекъсна я Мануела. — Друга на твое място…

— Искам тя никога да не разбере! — Лусесита искрено желаеше да не навреди на Анхелина. — Ако отида там, знам, че ще забележи, Мануела!

През това време господарката нетърпеливо очакваше Лито.

— Предаде ли съобщението ми? — запита го тя.

— Да, но не може да дойде, болна е.

— Болна ли? — изненада се Анхелина. — Видя ли я? В леглото ли беше? Сигурно я е боляло нещо, защото е плакала? — припряно го разпитваше тя, стремейки се да получи повече информация. Момчето се опита да й обясни нещо, но се смути. Тя го изпрати в кухнята да похапне, а сетне се обърна към Мирта:

— Трябва да отидеш при селянката и да я накараш да дойде. Искам да я погледна в очите! Пред мен тази глупачка няма да посмее да лъже! Кажи на момчето да те заведе. Когато я погледна, ще разбера цялата истина!

Анхелина се притесняваше, но не показваше чувствата си. Беше доволна, че Мирта отиде да види селянката.

Лусесита не знаеше как да се противопостави на упоритостта на сестрата. Накрая се съгласи да тръгне с нея. Малко след завръщането на Мирта тя също пристигна в имението.

— Ето я, Анхелина — заяви болногледачката. През цялото време бе стояла на терасата, очаквайки селянката да се появи. — Лусесита дойде.

— Ела, скъпа. Приближи се — любезно я покани Анхелина. — Как си, Лусесита?

— Добре, госпожо. А вие?

— Аз ли? Щастлива съм. Дойдох да постоя малко при съпруга си, чувстваше се толкова самотен. Казаха ми, че си била болна. Какво ти беше?

— Нищо, вече ми мина.

— Струваш ми се малко бледа — продължи Анхелина.

— Нали, Мирта? Трябва да й предпишеш нещо, за да се оправи.

— Права сте. После ще я прегледам.

— Казах на Чаро да не те товари с много работа.

— Мен ли?

— Точно така, нима няма да останеш при мен, докато съм тук?

— Не, госпожо, не мога. Съжалявам.

— Защо? Има ли някой, който да се грижи за теб? Роднина или приятели?

— Не, но…

— Тогава всичко е решено, оставаш тук да помагаш в кухнята и най-вече да помагаш на мен. — Въпреки че гласът й звучеше нежно, това бе заповед.

— Не мога, госпожо Анхелина. Трябва да се върна у дома.

— Не ставай глупава, скъпа. Тук няма да си сама и ще ти е много по-удобно. Ще спечелиш пари, които не са ти излишни.

— Чуйте ме, не желая повече да работя като прислужница. Затова си тръгнах от къщата в Лима.

— Но си работила тук. — Анхелина й даде да разбере, че знае какво се е случило. — Серхио ми каза.

— Така е, но после се разболях и затова…

— Не се дръж така, Лусесита, не ми отказвай, моля те. Остани. Това е само за няколко дена. Какво ще кажеш? Съгласна ли си?

Лусесита беше принудена да се съгласи.

— Бях сигурна, че ще приемеш. Кажи на Чаро, че ще се грижиш, за мен. Мили, виж кой е тук! — извика радостно тя, когато забеляза Густаво. — Лусесита, ще ме обслужва. Как ти се струва?

— Струва ми Се, че е добре — отвърна Густаво, извръщайки поглед от момичето. — Извинете.

— Благодаря ти, че се съгласи, скъпа — любезно се обърна към нея Анхелина. — Можеш да вървиш в кухнята.

— Не ви разбирам — възкликна Мирта, щом Лус Мария си тръгна. — Защо настоявате да остане у дома, след като я ревнувате?

— Така ще мога да я наблюдавам. Сигурна съм, че има нещо между тях, но трябва да разбера докъде са стигнали.

 

 

Лусесита не повярва на това представление. Знаеше, че зад любезността на Анхелина се крие нещо, но не можеше да отгатне какво. Затова беше предпазлива и не поглеждаше към Густаво в присъствието на жена му. Вече знаеше, че макар лицето й да беше ангелско, сърцето й беше зло. Съжаляваше, че отстъпи пред молбите й.

— Да не си полудяла? — скара й се Чаро. — Как можа да приемеш тази работа?

— Отказах й, но госпожата настояваше.

— Не трябваше да я оставяш да те убеди! — упорито повтаряше другата жена.

— Нямаше начин, Чаро! Беше толкова настойчива! Още повече, не ми дава сърце да й се противопоставям.

— Трябва да се пазиш. Това, че те е принудила да останеш тук, означава, че изпитва някакво съмнение — говореше Чаро, докато Лусесита мълчеше със сведена глава.

Анхелина беше много доволна, когато успееше да се наложи. Но този път Густаво се опитваше да не го допусне. Тя бързо забеляза.

— Защо дойде в имението? За да бъдеш с Лусесита ли? Спахте ли заедно? — разпитваше го тя. — Кажи ми истината! Кажи нещо, Густаво! — ядоса се тя, защото той мълчеше и я наблюдаваше презрително. — Какво има между вас? Кажи ми! Кажи ми го направо! Отговори ми! Хайде! Какво има между теб и Лусесита!

— Нямам какво да ти казвам.

— Какво ти е? От какво се страхуваш? Искам да знам има ли нещо между вас двамата?

— Престани, Анхелина! — ядоса се съпругът й. Не можеше да се контролира повече. Беше груб към нея.

— Не ме залъгвай! — упорито искаше да получи отговор Анхелина.

— Говори каквото искаш за мен, но не се занимавай с нея!

— Как не! Защо?

— Защото не го заслужава!

— Искам да знам всичко! Затова дойдох! Само затова!

— Какво?

— Дойдох, за да ви сваря заедно! Да ви заловя!

— Ако си дошла за това, просто си губиш времето, Анхелина! Утре се връщаме в Лима! — реши Густаво.

— Густаво! — отчаяно извика тя, предчувствайки, че губи играта.

— Кажи на Мирта да приготви багажа ти. Тръгваме утре!

— Почакай! Върни се! — викаше тя след него. — Дай ми някакво обяснение!

— Когато му дойде времето, ще ти обясня всичко, което искаш! — отвърна й той. — Нямаш представа колко ми се иска да го направя!

— Густаво!

— Запомни, че ти го пожела, после да не се каеш за постъпката си — напомни й той. — Проклета да си! — неволно се изтръгна от устата му.

Никога не си позволяваше да бъде груб към жените, но гневът, който изпитваше, го подтикна към неща, които никога не бе правил, или одобрявал.

 

 

Мигел се тревожеше за Лусесита. Напоследък често имаше проблеми със сърцато и искаше дъщеря, му да бъде осигурена. За целта му бе необходима помощта на Алваро. Изпрати да го повикат, бе настъпило време да му каже истината.

— Какво говориш? — изненада се адвокатът, когато научи истината за селянката. — Лусесита е твоя дъщеря? Да не си полудял?

— Истина е. Тя е моя дъщеря, Алваро.

— Не е възможно!

— Сигурно ти е трудно да повярваш. Тази тайна се пази добре от години. Случи се отдавна, когато често ходех в имението — откри сърцето си пред него Мигел. — Майка й живееше наблизо. Беше бедна селянка, много красива. Една от многобройните ми авантюри. Беше нежна и чистосърдечна като Лусесита. Не беше трудно да я съблазня. Когато изоставих Роса, знаех, че е бременна. Обаче веднага забравих за нея. Може би от егоизъм, или за да не си усложнявам живота. Тя никога не поиска нищо от мен и аз забравих за съществуването й. Но ме повика на смъртния си одър и ме помоли да се погрижа за дъщеря си.

— Твоя дъщеря… — опита се да го прекъсне Алваро, но Мигел не му позволи.

— В началото Лусесита ме ужаси, срамувах се от нея. Моя дъщеря… една полудива девойка, боса, която не знаеше да говори. Но тя неусетно спечели сърцето ми. Обичам я, Алваро. Няма значение каква е, не се срамувам, че съм й баща. Иска ми се да можех да й дам името си и да я призная официално. Да живее у дома, но не като прислужничка, а да заеме мястото, което й принадлежи по право.

— Мили Боже, Мигел, не мога да повярвам!

— Алваро, казах ти всичко това, за да ми олекне на душата. Ако ми се случи нещо, ти трябва да защитиш правата на Лусесита.

— Какво искаш да кажеш?

— Богатството ми трябва да се подели между Лусесита и Анхелина. Лус Мария също трябва да бъде осигурена.

— Грасиела знае ли? — разпитваше Алваро.

— Наложи се да й го кажа, когато искаше да я изхвърли. Обещах й никой, дори Лусесита, да не разбере тайната. Мрази я. Непрекъснато я унижаваше и й се караше. Може би затова тя си тръгна и вероятно няма да се върне. Никой не разбира колко ми е тежко, Алваро. Трябваше да потискам чувствата си пред Лусесита, в чийто вени тече моята кръв! Не знаеш какво е да имаш дъщеря близо до себе си и да не можеш да я защитиш. Нито да я целунеш, Алваро. Не можеш да си представиш колко е болезнено! — уверяваше той своя приятел и адвокат. Но не знаеше колко добре го разбира Алваро.