Делиа Фиало
Лус Мария (7)

Глава 7

Тази сутрин Густаво беше много напрегнат. Излезе от къщи, известно време се разхожда безцелно по улиците, сетне се сети за брат си и спокойствието в манастира и поиска да го види. Емилио много му се зарадва.

— Искам да се възползвам, че дойде, и да ти връча тази покана за тъща ти — каза брат му. — Отнася се за благотворителност. Надявам се да присъства.

— Не обещавам нищо. Знаеш каква е доня Грасиела, а с идването на онзи лекар цялото й внимание е насочено към Анхелина.

— Добре е, че Анхелина се съгласи да я прегледа новият лекар — отбеляза Емилио.

— Да, прие, и това е голям напредък — съгласи се Густаво.

— Така е. Как се казва лекарят? Даде ли ви някакви надежди?

— Изглежда е голям специалист, но първо трябва да се направят някои изследвания, след това отново ще я прегледа, за да стане ясно, дали ще проходи.

— А ти? Как си?

— Помниш ли последния ни разговор, Емилио? — сведе поглед Густаво. — Когато ме помоли да престана да лъжа и да стана честен? Да не се самозалъгвам?

— Да, спомням си. Дори те попитах дали искаш да се изповядаш.

— Точно затова съм тук, Емилио. Да се изповядам. Да ти кажа истината, която не мога повече да пазя в себе си. Изпитвам силно влечение към друга жена. Мисля, че съм влюбен в Лусесита, Емилио. — Олекна му, когато го изрече. Не очакваше от брат си да го подкрепи, но знаеше, че поне ще го изслуша.

— Да не си полудял? Няма да позволя да изневериш на съюза, в който аз лично ви свързах пред бога!

— Емилио, съпротивлявах се с всички сили, но това чувство е по-силно от мен — оправдаваше се Густаво.

— Тогава не се предавай, продължавай да се бориш!

— Опитвам се да не мисля за нея, но не мога.

— Трябва да се отдалечиш от нея. Върни се в имението.

— Смяташ ли, че не съм мислил за това? Сега не мога да напусна Анхелина, преди да са завършили прегледите.

Тогава трябва да си силен.

— Знам.

— Густаво, трябва да изхвърлиш тази девойка от мислите си. Разбираш ли? На всяка дена! — умоляваше го брат му, но той не беше убеден, че ще го послуша.

 

 

С последни усилия на волята се усмихваше в присъствието на Анхелина. Полагаше усилия да удовлетворява всичките й желания, но недъгът й, който тя умело използваше, за да го задържи, много го потискаше. Насилваше се да я целуне, но устните му не искаха да докоснат нейните. Измъчваше се, без самият да знае защо. После отнякъде се появяваше тя с големите си наивни, очи. Нощем сънуваше как я прегръща, как я гледа, докато спи, как сутрин се събужда до нея и се наслаждава на красотата й. Желаеше я все по-силно. Повече не можеше да се бори.

Когато се върна, вече се смрачаваше. Помоли Фефа да отнесе поканата на госпожа Грасиела, а той, без да вечеря, отиде в стаята си.

Когато видя, че Густаво не е на масата, Анхелина също не вечеря. Разсеяно отговаряше на въпросите на родителите си и бързо се прибра в стаята си. Мирта я очакваше.

— Затвори добре вратата — заповяда Анхелина. — Трябва да ми помогнеш! Искаш ли?

— Зависи, госпожице.

— Много е лесно. Знаеш ли дали е тук синът на Модеста?

— Да, на двора е със селянката.

— Чудесно — въодушеви се Анхелина. — Трябва незабелязано да му го предадеш. Това — каза тя, подавайки й писмото, което беше продиктувала тази сутрин на Лусесита. — Намери начин. Остави го в някоя книга или където можеш.

— Няма да е лесно.

— Опитай, Мирта. Важно е. Трябва да успееш. Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя добре. Никой не бива да те види. Разбра ли?

За Мирта задачата се оказа по-лесна, отколкото очакваше. Измисли, че е чула шум в антрето, и докато Серхио проверяваше какво е станало, пусна писмото в джоба на якето му. Анхелина беше много доволна. Беше забравила само едно: въвличаше в плановете си болногледачката, която никак не беше наивна или глупава. Много добре съзнаваше, че може да се възползва и да иска повече пари, но не това я интересуваше. Бележката на Анхелина беше кратка: „Ела довечера, когато всички заспят.“ Серхио лесно щеше да познае почерка на Лусесита и сигурно веднага щеше да се отзове на поканата. Ако имаше късмет, Серхио и Лусесита щяха да се срещнат. Забравила предпазливостта си, Анхелина се изправи от количката и се приближи до прозореца. В този момент влезе Мирта.

— Госпожице Анхелина, вие можете да ходите! — тихо извика тя. Очакваше всичко от господарката си, но това беше твърде много дори и за нея. — Вие не сте инвалид!

— Затвори вратата! — заповяда й Анхелина, но не се отдели от прозореца. — Затвори вратата!

 

 

— Лусесита! — чу се приглушен мъжки глас. Всичките й сетива се напрегнаха в очакване на скандала, който щеше да избухне.

— Какво означава това? — чу се гласът на баща й.

— Господин Мендоса, не съм…

— Отговори! Какво правиш тук по това време?

— Извинете, не е това, което си мислите…

— Настоявам да ми обясниш какво правиш в тази част на къщата? И то в този час! Криеш се в сенките като…

— Моля ви, не мислете нищо лошо.

— Говори каквото си искаш, но това е много компрометиращо!

— Какво искате да кажете?

— Настоявам да ми дадеш задоволителен отговор или повече няма да стъпиш в тази къща! Чакам!

— Намерих тази бележка — опита се да му обясни Серхио, показвайки му писмото. — Реших, че е важно, нямам представа, може би Лусесита е искала да говори с мен спешно.

— Единственото, което доказва тази бележка, е, че сте си уговорили среща. И че момичето няма срам, също като теб?

— Нима смятате, че тя би могла… Не бива да мислите нищо лошо за нея.

— Тогава ми обясни защо е написала това?

— Не знам. Реших, че има някакъв проблем. Чуйте, Лусесита е благородна и чиста девойка. Не е в състояние да опетни честта на къщата и семейството ви. Нито пък аз, господине! Ако всички уважаваха Лусесита като мен, господине…

— Струва ми се странно — замислено го прекъсна Мигел. На него също не му бе ясно какво става.

— Това казвам и аз. Всичко ще се изясни, когато поговорим с нея, господине.

— Добре, но не тази нощ — отбеляза бащата. — Надявам се съмненията ми да са неоснователни.

— Ще ви го докажа, господине — обеща Серхио.

Постепенно къщата утихна и Анхелина се отдалечи от прозореца. Едва сега осъзна в какво положение се намира.

— И какво ще направиш? Ще ме издадеш ли? — попита тя Мирта.

— Защо да го правя? Защо сте го измислили? Какво ще спечелите, като се преструвате на инвалид? Защо причинявате болка на всички?

— Замълчи! Никой не ме интересува, с изключение на Густаво! Правя го заради него. Не искам да го загубя! Той е мой! Принадлежи ми! В деня на злополуката ми каза, че не ме обича. Може би е било заради детето. Той отдавна промени отношението си към мен, но искаше дете. Мечтаеше за наследник. Когато му казах, че съм загубила детето, много страда. Не вярвах, че човек може да изпитва такава мъка. Винаги съм смятала, че съм му достатъчна, че мога да изпълня живота му. Бяхме в имението, когато ми каза, че не ме обича. Едва не полудях. Скарахме се. Яхнах коня си и препуснах, пришпорвах го, конят се подплаши и паднахме. Когато дойдох в съзнание, чух гласове и този на Густаво сред тях. Той отчаяно повтаряше: „Аз съм виновен. Ако й се случи нещо, никога няма да си го простя.“ Тогава си помислих, че ако се престоря на инвалид, той ще е морално задължен да остане с мен. Затова го измислих. Смятах, че за кратко време ще си го върна. Наистина е до мен, но се държи студено й равнодушно! За него това е дълг, окови, които го свързват с мен, но някой ден той ще се освободи и ще ме напусне. Ако приема лечението на доктор Елиът и се „излекувам“, какво ще стане тогава? Питам се всеки ден! Какво ще стане, ако Густаво узнае, че мога да ходя? Кажи ми, какво смяташ, че ще направи?

— Не знам — объркано отвърна Мирта, въпреки че винаги намираше причина да оправдае лъжите й. — Откъде бих могла да знам?

— Страхувам се! Страх ме е, Мирта.

— Не мога да си обясня как сте живели така цяла година. Да не помръднете, да не излезете навън. Да се преструвате ден след ден, минута след минута. И нито веднъж да не се издадете! — Анхелина долови в гласа й отвращение от онова, което бе сторила господарката й.

— Защото имам воля! Няма да допусна да ме остави!! Няма да му позволя да ми избяга след толкова жертви! Струваше ми големи усилия! Да! Ядосвах се, че трябваше да се лиша от баловете, забавленията и разходките, на които бях свикнала. Най-вече се ядосвах, че съм прикована към тази проклета инвалидна количка! Разхождам се единствено през нощта. Ходя с часове като луда! Омръзна ми! Не мога повече! — викаше Анхелина.

— Анхелина! — достигна до тях гласът на майка й.

— Майка ми — уплаши се тя и побърза да легне.

— Анхелина!

— Не ме предавай! — помоли се тя на болногледачката. — Отвори й.

— Нещо не е наред ли, мила? Чух гласове. Случило ли се е нещо?

— Нищо, мамо. Схванала съм се и помолих Мирта да ме разтрие — излъга дъщерята. — Натисна ме малко по-силно, затова извиках.

— Горкичката ми. Сигурно е, защото не се движиш! Не успях да заспя. Преди малко баща ти ме събуди като излезе на двора. Оттогава не мога да заспя.

— Защо татко е излизал в този час? — попита Анхелина.

— Не знам. Чул някакъв шум. По-добре ли си? — загрижено я попита майка й.

— Да, мамо. Благодаря, не се тревожи. Върви да си почиваш.

— Добре, скъпа. Лека нощ — целуна я Грасиела.

— Радвам се, че не ме предаде — прошепна Анхелина на Мирта, щом майка и си тръгна. — Да не си посмяла, Мирта! Нямам представа какво бих могла да сторя, ако ме издадеш и загубя Густаво. Сигурно ще направя нещо ужасно! — заплаши я тя. Изморена от събитията, които сама бе предизвикала, потъна в дълбок сън.

 

 

Когато се събуди, се намръщи, забелязвайки как Мирта се е навела над нея. Беше започнала да се дразни от присъствието й, но беше принудена да я търпи.

— Наистина ви се чудя. Какъв талант имате за сплетни! Толкова много лъжи и измами… Не се ли страхувате, че могат да ви разкрият? — любопитно я попита Мирта, помагайки й да се облече.

— Познавам играта много добре и по един или друг начин винаги постигам своето.

— Снощи изиграхте ролята си съвършено.

— Нямам търпение да разбера резултата. Сигурно вече е станало нещо — предположи тя и излезе права.

Лусесита вече беше отишла в кабинета на Мигел. Побеснял, той й подаде писмото като доказателство за нейното непристойно поведение:

— Искам да ми обясниш нещо. Познато ли ти е това?

— Да, аз го написах.

— Защо го направи? С какво намерение?

— За да покажа, че зная да пиша.

— Защо?

— Как защо? За да покажа, че съм грамотна.

— Нищо не разбирам. Това може да има неприятни последици. Разбираш ли, неприятни!

— Защо, господине? Нищо лошо не съм сторила!

— Не си ли? Нима не е лошо да пишеш на някакъв мъж?

— Не съм го написала за мъж! Това са думите на една песен. Диктуваше ми госпожица Анхелина.

— Моля? — смая се бащата. Някои неща започнаха да му се изясняват.

— Така беше! Написах само това, което ми каза. Това, което тя ми продиктува.

— Защо те е накарала да го напишеш? — Той все още изпитваше съмнения.

— Бях в стаята й, за да събера парчетата от счупената ваза. Тя ме попита за уроците, които ми дава Серхио, и аз й казах, че съм се научила да пиша. Тогава тя ми нареди да взема лист хартия и да пиша. Каза, че иска да види дали наистина съм се научила. Тогава й го прочетох, а тя дори ме похвали.

— После какво стана?

— Отидох в кухнята и продължих да чистя, а листът остана при нея. Защо бих написала нещо подобно на мъж? На кого?

— Няма значение. Забрави за това — каза Мигел.

— Моля? Не! Ако твърдите, че съм го написала на някой мъж, значи имате лошо мнение за мен…

— Моля те, Лусесита! Това е недоразумение. Аз съм виновен. Моля те, не казвай на никого. Разбрахме ли се? Моля те, обещай ми!

— Добре, господине — съгласи се тя.

Вече бе уморена от непрекъснатите обвинения. Беше й неприятно, че постоянно попадаше в неприятни ситуации. Питаше се, защо все още е тук, след като никой не я обича. Струваше й се дори, че Густаво й се сърди.

Беше простодушна и наивна, но останалите не виждаха красотата, която носеше в душата си. Трябваше да бъде търпелива, покорна, за да привикнат към нея. Необходимо беше да учи още много за добрите маниери. Мечтаеше за поляните, по които бе тичала като дете. Искаше й се да замине, но беше длъжна да търпи покорно. Остави съдбата да реши вместо нея и продължи да чисти стаята.

Необичайната тишина в къщата тревожеше Анхелина.

— Не видя ли някакво движение, не чу ли някакъв разговор? — разпитваше Мирта.

— Всичко е спокойно. Майка ви излезе, а селянката чисти.

— А баща ми?

— Отиде в библиотеката. Нищо необичайно.

— Странно. Мислех, че още снощи ще има скандал и че досега онази дрипла вече ще скита по улиците. Убедена ли си, че баща ми е видял сина на Модеста?

— Да. Казах ви, че се разправяха.

— Не знам. Много е странно — размишляваше Анхелина, опитвайки се да разбере какво се е случило.

Заповяда на Мирта да я заведе в салона. Там също нямаше нищо интересно. Грасиела прелистваше някакво модно списание, а баба й плетеше.

Анхелина набързо изпи чая, извини се и се прибра в стаята си, оправдавайки се със здравословното си състояние. Притихна в леглото си, очаквайки да се случи нещо. Когато дойде баща й, се опита да остане спокойна.

— Какво е станало, татко? — попита го усмихнато.

— Искам да поговорим. Изпитвам болка, като си помисля, че съмненията ми могат да се окажат основателни.

— За какво става дума? Не разбирам.

— Какво означава това? — попита той и й подаде писмото на Лусесита.

— Не знам. Защо ми го показваш? — продължаваше да се преструва Анхелина.

— Не си ли виждала преди това писмо?

— Не.

— Лус Мария ми каза, че ти си искала да го напише.

— Аз? Как е могла да го измисли?

— Сигурна ли си, че това не е една от твоите шеги?

— За бога, татко! Как би ми дошло наум?

— Анхелина, кажи ми истината. Става дума за нещо важно. Под въпрос е моралът на тази девойка и думата на един мъж.

— Татко, успокой се, не те разбирам. Ако ми обясниш…

— Снощи останах буден, както ме помоли, и заварих сина на Модеста пред стаята на Лус Мария.

— Не! Нима е възможно! — преструваше се на изненадана Анхелина. — Искаш да кажеш, че стъпките, които чух, са били… Какъв ужас! Как е могла! И Серхио! А ти толкова му помагаше…

— Той се закле, че не е виновен — студено я прекъсна баща й. — Каза, че е намерил писмото в джоба на якето си и е отишъл да провери какво иска Лус Мария.

— И ти му повярва?

— Разпитах и Лус Мария, тя също се закле, че ти си я накарала да го напише.

— За бога! Нима не разбираш, татко, че двамата са се наговорили, а сега, когато си ги разкрил, обвиняват мен. Не мога да повярвам!

— Анхелина! Една от вас лъже. Ти или тя! За да разсея съмненията си, ще ви разпитам двете заедно. Лус Мария говореше искрено, но не мога да повярвам, че ти ме лъжеш. Не мога да оставя нещата така.

— Ще подложиш дъщеря си на подобно унижение? Ще повярваш на една прислужничка, а не на дъщеря си?

— Трябва да го направя. Отивам да я потърся — рязко изрече той и тръгна.

Анхелина се разтревожи.

— Татко, не я търси! Аз го направих. Аз го направих.

— Защо, Анхелина? Защо искаше да навредиш на Лус Мария? — попита Мигел, мислейки за девойката не като за прислужничка, а като за дъщеря.

— Не я искам тук! Не искам да е в тази къща! Заради Густаво! Ще ми го отнеме!

— Какво говориш? Да не си полудяла?

— Не! Истина е, татко!

— Ревността ти се превръща в болестно състояние! Заради любовта си към съпруга си започваш да измисляш невероятни неща! Тази девойка е нещастна, никога не би се загледала в Густаво!

— Знам, че ти се струва безсмислено, но съм сигурна. Усещам го! Моля те, татко! Изгони я! Изхвърли я от къщата! Не искам да я виждам! Направи го заради мен! За да съм спокойна! Изхвърли я!

— Не, Анхелина, Лус Мария ще остане тук!

— Защо? — извика тя.

— Няма да е справедливо.

— Какво ме интересува, тя е една глупава селянка, най-обикновена прислужница! — не отстъпваше Анхелина. — Аз съм ти дъщеря, татко, моля те да я изхвърлиш. Направи го, татко. Направи го заради дъщеря си!

— Не, Анхелина. Трябва да си избиеш от главата тези глупости. Това, което мислиш, не е истина. Не е възможно! — уверено отвърна той.

Анхелина се почувства засрамена. Пристигането на доктор Елиът сложи край на неприятния разговор. Най-неочаквано той поиска всички да излязат от стаята.

Когато останаха сами, известно време мълча, наблюдавайки я. Щом заговори, тя силно се изчерви.

— Забелязах, че става нещо странно, когато ви прегледах — започна той със сериозен тон. — Рефлексите ви са добри. Това са несъзнателни движения, които болният не може да, контролира — обясни й той. — Естествено, от началото не сте могли да се движите. Но когато възпалението е отминало, вече сте можели да ходите. Вие можете да се движите. Защо се преструвате, госпожо? Защо продължавате с този фарс?

— Съпругът ми скоро ще се върне. Искам да ме изслушате внимателно. Единственият начин да го задържа, е да се преструвам на инвалид.

— Не ви разбирам.

— Много го обичам! Не искам да го загубя! В деня на злополуката той ми каза, че не ме обича и че смята да се раздели с мен. Можете ли да си представите? Да ме изостави! Какъв скандал! Жена с моето положение не може да остане сама! Освен това аз го обичам!

— Госпожо Мендоса… — опита се да я прекъсне и спокойно да й обясни, че думите й са безсмислени.

— Една година съм прикована към количката, за да го накарам да стои до мен! Лъжех постоянно. Нищо не можеше да ме спре да осъществя целта си. Пожертвах всичко! Забавите, разходките, театрите! Разбирате ли докъде съм стигнала?

— Наистина, опитах се да разбера…

— За мен Густаво е най-скъпото нещо на света, докторе — отново го прекъсна тя. — Ако разбере, веднага ще го загубя. Ще го загубя завинаги! Сега, когато знаете всичко, моля ви да запазите тайната ми. Моля ви! Ще ме разкриете ли? — запита го тя.

— Съжалявам, госпожо — беше непреклонен лекарят. — Не мога да се съглася с вас. Трябва да кажа истината на съпруга ви.

— Умолявам ви, не му казвайте!

— Професионалната ми етика не ми позволява. Съпругът ви трябва да узнае истината.

— Докторе! — извика Анхелина.

— Съжалявам.

— Трябва да мълчите! Забранявам ви да кажете на Густаво!

— Не можете да ми заповядвате — рязко изрече той.

— Умолявам ви! Помислете за положението, в което се намирам. Той ще побеснее! Ще ме изостави!

— Разбирам тревогата ви, но не е трябвало да го лъжете.

— Не бъдете толкова упорит. Смилете се над мен. Кажете му, че не можете да ме излекувате.

— Съжалявам, не мога да лъжа. Когато съпругът ви се върне, ще му кажа, че можете да ходите и че не сте инвалид.

— Това е той! — тревожно извика Анхелина, когато чу стъпки по стълбите. — Помислете, докторе. Ако съпругът ми ме изостави, ще се самоубия. Чухте ли, ще се самоубия! — изнудваше го тя. — Вие ще сте виновен за смъртта ми — добави шепнешком, тъй като Густаво вече беше пред вратата.

— Може ли да вляза? — учтиво запита той. — Докторе, видяхте ли рентгеновите снимки? Стигнахте ли до заключение?

Доктор Елиът кимна замислено.

— Още не мога да кажа нищо, трябва ми време.

— Казахте, че ще можете, щом видите снимките.

— Така е, но става дума да определя степента на инвалидността. Ще се наложи още веднъж внимателно да разгледам снимките. Моля ви, бъдете търпеливи — неловко се извини лекарят.

— Кога ще ни дадете отговор?

— Ще поговорки утре. Елате утре в хотела — покани го той.

— Съжалявам, Анхелина — обърна се Густаво към нея, когато останаха сами. — Не исках да удължавам тази неприятна визита. Смятах, че ще разберем отговора и ще сме сигурни…

— Че жена ти е нещастен инвалид — грубо то прекъсна тя.

— Не бъди песимистка — успокояваше я той.

— Слушай, Густаво. Няма да проходя никога. Чуваш ли? Никога. Примири се с това, че си женен за инвалид.

Той спокойно я изслуша, мислейки за лекаря. В него нещо се бе променило, но не можеше да разбере какво. В началото беше спокоен и уверен, а сега беше започнал да увърта и избягваше да го погледне в очите. Питаше се на какво се дължи тази промяна.

Резултатите от прегледа щяха да бъдат готови на другия ден и всички с нетърпение ги очакваха. Анхелина отново ги беше изиграла с лъжите си. Беше нежна и мила, в добро настроение. Всички смятаха, че се преструва, за да не се тревожат, но че вътрешно се измъчва. Всеки от тях се бореше със скритите си страхове.

На следващия ден, измъчван от неизвестността, Густаво тръгна към града.

— Как е съпругата ви? — любезно го запита лекарят.

— Добре, очаква отговора с нетърпение. Всички сме много загрижени, докторе. Трябва научим каква е диагнозата.

— Разбирам.

— Съпругата ми ще се оправи ли? Ще може ли да бъде излекувана? Или е осъдена завинаги да остане инвалид?

— Случаят е много по-сложен, отколкото смятах — излъга доктор Елиът.

— Трябва да ми кажете истината, докторе.

— Снимките показват последиците от нещастния случай, но за по-прецизна диагноза са ми необходими още прегледи… Не знам откъде да почна.

— Значи не може да се излекува? Това ли искате да ми кажете?

— Не, не…

— Тогава кажете ми истината, моля ви.

— Господин Густаво, не мога да лекувам съпругата ви.

— Защо?

— Защото за лечението е необходимо много време, а аз не разполагам с такова. Получих телеграма от Европа. Трябва да замина по лични причини. Не мога да отложа пътуването.

— Но точно сега, когато Анхелина… Господине, моля ви! Нима не можете да отложите заминаването си?

— Съжалявам. Тръгвам веднага.

— Господине, как ще приеме тази новина Анхелина? Накарахме я насила да се съгласи да я прегледате! Възлагаше големи надежди! Не знам как ще й го съобщя. Нямам смелост.

— Ще се появи друг лекар… — увери го доктор Елиът.

— Няма да иска да отиде при друг! — отвърна Густаво. — Беше изгубила надежда, докато не се появихте вие. Повече от година е инвалид, докторе!

— Повярвайте ми, много съжалявам.

— Господине, ще ви дам всичко, което поискате, само не я изоставяйте! — умоляваше го младият мъж.

Измъчван от угризения на съвестта, че е нарушил лекарската етика, Елиът престана да му обръща внимание. Осъзнаваше каква болка му причинява и го съжаляваше. Въпреки това проблемът не беше негов. Остави го сам да се справя с онова, което му поднасяше животът.

— Докторе, мога да изпратя някого в Европа да се погрижи за вашите дела — предложи Густаво.

— Господине, не става въпрос за пари, нито за молби — обясни му спокойно доктор Елиът. — Просто не мога да поема случая, това е всичко.

— Вие не я познавате, така че не го преживявате. Не знаете какво е да гледаш как Анхелина стои безжизнена. Смяташе, че сега има надежда да проходи, че отново ще бъде здрава.

— Много ли обичате жена си? — запита го лекарят.

— Дори нещо повече, чувствам се виновен за нещастието й, но предполагам, че това не ви интересува — отвърна Густаво, опитвайки се да прикрие горчивината в гласа си.

Густаво се сбогува с доктор Елиът. Беше му неприятно да се върне у дома и да се изправи пред хората, които очакваха добри новини от него. По пътя измисли начин как да съобщи новините на Анхелина, без да я нарани.

— Любов моя, най-после се прибра — зарадва се тя, когато го видя. — Нетърпеливи сме да научим новините. Какво каза лекарят? След снимките вече не се плаша, готова съм да направя всичко само да се излекувам.

— Кажи ни, синко. Какво каза лекарят? — подканваше го доня Мария.

— Разговаряхме известно време… — объркано започна той. — Анхелина, новините не са добри.

— Какво?

— Доктор Елиът не може да се занимае с твоя случай.

— Защо? — прекъсна го Грасиела.

— Заминава утре за Европа по лична работа — обясни той. За щастие нямаше сили да ги погледне в очите, иначе щеше да види радостта в тези на Анхелина.

— Нещо ми подсказваше, че прегледът няма да даде резултат, че напразно храня надежда! — каза тя.

— Анхелина, известно ни е какво преживяваш, но не предполагахме, че ще стане така.

— Никой лекар не зарязва пациента си по този начин — обвини го тя, — но ти беше толкова упорит, че вероятно той не е имал друг избор, освен да ми даде някаква надежда, а сега…

— Анхелина, много ми е мъчно. Не знам как да те утеша.

— Не говори нищо. Знам как да се примиря със съдбата си. Няма да ми струва много, защото вече съм свикнала с нещастието си.

— Не говори така, скъпа — нежно се обърна към нея доня Мария.

— Така е, бабо! Вече съм се примирила. Вие си мислехте, че мога да се излекувам. Особено ти. Толкова ли ти е трудно да си свързан с инвалид като мен? — запита тя съпруга си. Доставяше й удоволствие да го измъчва пред всички.

— Анхелина, не правя нищо заради себе си, а заради теб.

— Искам да ме оставите на спокойствие. Обещай никога повече да не ми вдъхваш надежда, никога повече да не ме мъчиш — изнудваше го тя.

— Обещавам.

— Така е по-добре, любов моя. Моля ви, оставете ме сама. Кажете на Мирта да дойде да ми помогне.

Когато болногледачката се появи, тя й заповяда:

— Заключи вратата! — После възбудено скочи от инвалидната количка. — Какви глупаци!

— Успокойте се, госпожо.

— Победих, Мирта! Казах ти, че този лекар няма да се справи с мен!

— Някой може да влезе… — напомни й Мирта. Страхуваше се да не я обвинят, че е скрила истината.

— Толкова съм щастлива! Никога няма да ме разкрият! Надхитрих ги! Густаво няма да ме изостави никога. Чуваш ли? Никога — ликуваше тя.

 

 

Густаво не можеше да се успокои, нещо го караше да отиде да се види с брат си.

— След отрицателния отговор на доктор Елиът изгубих надежда, че някога мога да съм щастлив — обясни тихо на Емилио, търсейки неговата подкрепа.

— Но, Густаво, рухнаха надеждите на съпругата ти, а ти мислиш за своето щастие. Какво разочарование!

— Емилио, много добре знаеш, че се постарах отново да обикна Анхелина, да се сближа с нея, но всичко беше напразно — оправдаваше се Густаво. — Онова, което изпитвам към нея, не е любов.

— Замълчи! — грубо го прекъсна брат му. — Не ми говори такива неща!

— Единственото, което ме свързва с нея, е вината ми, Емилио. Надявах се лекарят да я излекува и когато оздравее… — Не успя да довърши.

Емилио разбра какво възнамеряваше да му каже и отвърна вместо него:

— И да избягаш! Нима не разбираш, че увлечението ти към прислужницата е временно? Густаво, твой дълг е да стоиш до съпругата си и единствено смъртта може да ви раздели.

— Не се обръщам към теб като към свещеник, а като към брат. Обръщам се към теб като към човек. Емилио, онова което изпитвам към Лусесита, не е нещо преходно. Обичам я. От цялото си сърце — най-после изрече на глас онова, което бе таил в душата си.

Очакваше разбиране, но Емилио беше привикнал да се бори с изкушенията и не можеше да го разбере.

Той не познаваше силата на чувствата, единственият закон за него бе обетът, който бе дал пред бога. Въпреки това след разговора с брат си поиска да се запознае с Лусесита.

— Какво ти е? Никога ли не си виждала свещеник? — попита я с любопитство. Сега не гледаше с очите на свещеник, а с тези на мъж и трябваше да признае, че изборът на брат му въобще не беше лош. Под неугледните дрехи и несръчните й движения се криеше жена, създадена за любов.

— Виждала съм отче, но никога не съм стояла толкова близо — срамежливо обясни тя. — За какво искате да говорите с мен? Нещо лошо ли съм сторила?

— Нима трябва да си сторила нещо лошо, за да разговарям с теб?

— Когато някой отиде при свещеника, това означава, че се е държал зле, но когато свещеникът отиде при някого, положението е много по-лошо.

— Нищо подобно. Исках да поговорим. Много са ми разказвали за теб. Густаво например — нарочно спомена името на брат си, за да я види как ще реагира.

— Казал ви е, че исках да го ударя с камък ли? — уплашено попита тя. — Това голям грях ли е?

— Не, успокой се. Не ми е казал нищо за това. Разказа ми как двете е майка ти сте пристигнали от село и как си останала сираче. Знаеш ли, че ние с Густаво също сме сираци? Когато родителите ни починаха, аз бях на твоите години, а той беше още дете. Дори сега се грижа за него.

— Добре е, че не сте останали сами, че сте могли да разчитате един на друг. Защото аз например…

— Казаха ми, че имаш приятели — Фефа, Амадор, Модеста…

— Да, но не е същото като брат или сестра.

— А Серхио? Нима не го обичаш като брат?

— Така е, аз го обичам като брат, но сега нещата се промениха. Той ми каза, че ме обича като мъж.

— Това е много хубаво, братската любов е много хубаво нещо. Разкажи ми за своя край? Как живеят там?

— Не знаете ли? — въодушеви се тя. Обичаше да говори за безгрижното си детство. — Там е прекрасно… — Започна да разказва, докато той предпазливо я оглеждаше. Сега, когато я опозна повече, можеше да разбере брат си. Не успя да прикрие усмивката си, докато я слушаше. Чистата й, невинна душа беше като свеж полъх за него. Когато тя приключи разказа си, той я погали по главата и я помоли да повика Густаво.

— Трябва да призная, че момичето има златно сърце.

— Тогава защо смяташ, че не трябва да се влюбвам в нея?

— По-спокойно, внимавай. Не съм казал подобно нещо.

— Емилио, Лусесита е най-прекрасната жена, която съм виждал в живота си.

— Успокой се, Густаво. Забрави ли, че си женен и трябва да уважаваш Анхелина. По-добре ще е да престанеш да мислиш за Лусесита — посъветва го Емилио. — Тази девойка може да застраши брака ти — добави, разбирайки добре силата на женската красота, — а това не бива да се случи. Върви в имението. Убеди Анхелина да дойде с теб. Трябва да изтръгнеш от сърцето си онова, което изпитваш към Лусесита! Това ще навреди на Анхелина, на горкото момиче и на самия теб. Бъди разумен и послушай съвета ми. Заминете надалеч. Това е единственият начин да спасиш брака си.

Неудобството, което изпитваше в присъствието на Лусесита, думите на Емилио, безпокойството, което го преследваше, принудиха Густаво да отиде в имението. Послуша съветите на Емилио да се отдалечи от Лусесита.

— Не мога повече да остана в Лима. Тръгвам утре сутринта — съобщи той на домашните.

— Какво говориш? Ще се връщаш в имението?

— Така е.

— Но, синко, защо точно сега?

— Трябва, и никой не може да ме спре!

— Това е невъзможно!

— Обясни ни, моля те!

— Моля ви, замълчете! — каза Анхелина. — Можеш ли да ни обясниш каква е причината за това неочаквано заминаване, любов моя?

— Отдавна съм им нужен там. — Опитваше се да бъде разумен. — Отлагах няколко пъти. Анхелина, не мога да стоя тук постоянно.

— Не искам това! Само ще те помоля да останеш още малко при мен!

— Останах повече, отколкото смятах, само за да ти угодя.

— Има ли нещо, което да те принуждава да заминеш така неочаквано?

— Имах причина да не замина, когато смятахме, че доктор Елиът може да ти помогне. За съжаление това невъзможно…

— Избягваш моралните си задължения — извика съпругата му.

— Не можеш да я изоставиш, като знаеш какво преживява в момента! — намеси се Грасиела.

— Госпожо, трябва да замина! Уверявам ви, че се налага.

— Моля те, Густаво! Ясно ми е, че имението е само извинение. Не искаш да се откъсваш от земята…

— Мислете каквото искате! Решил съм вече! Престанете да го обсъждате! Този път няма да отстъпя! Заминавам — изрече решително.

Анхелина пребледня.

 

 

Преди да замине, Густаво не успя да издържи на изкушението да не целуне Лусесита. Близостта й го възбуждаше. Тогава се увери, че тя не го обича. Избяга от стаята му уплашена и всичките му илюзии се сринаха. Беше нещастен и страдаше.

Срещна се е Емилио и откровено му разказа какво се бе случило.

— Целунал си я? Да не си полудял?

— За бога, Емилио! Не ми натяквай. Достатъчно съм нещастен.

— Какво да направя, за да те накарам да се вразумиш?

— Ти не можеш да направиш нищо. Сам трябва да се справя с проблема си. Трябва да изтръгна Лусесита от сърцето си.

— Добре ще е да го сториш — загрижено го посъветва брат му. — По-добре е да го направиш сега, иначе… Няма да позволя да гориш в ада!

— Емилио, успокой се, моля те. Знам как трябва да постъпя. Утре заминавам за имението.

— Така ще е най-добре — най-после си отдъхна свещеникът. Надяваше се, че брат му ще се вразуми. — Анхелина ще дойде ли с теб?

— Не знам. Ту решава да дойде, ту се отказва. Не знам какво да правя.

— Поговори с нея — помоли го Емилио.

— Анхелина трябва да направи усилие — прекъсна то Густаво.

Думите на Густаво внесоха смут в душата на Емилио. Той обичаше и уважаваше Анхелина, беше загрижен за нея. Посещаваше я когато можеше, заседяваше се дълго при нея. Беше я преценил погрешно и смяташе, че думите му наистина стигат до сърцето й. Беше сигурен, че е разстроена. Обстоятелствата му помогнаха, защото тя го покани да я посети. Искаше да поговори с нея като свещеник и приятел.

— В какво си съгрешила, дъще? — започна разговора той.

— В това, че обичам Густаво прекалено силно. Направих всичко възможно, за да го задържа, дори го излъгах.

— Мили Боже!

— Разбираш ли сега? Осъзнаваш ли, че бих направила всичко от любов към брат ти?

— Но това не е любов… Това е чудовищно!

— Зависи от гледната точка — хладно му отвърна Анхелина. — Да, двамата с Густаво ще останем заедно, докато смъртта ни раздели.

— Няма да задържиш Густаво с лъжи. Трябва да му кажеш истината!

— И да го загубя завинаги? Нима не разбираш, че той е всичко за мен? Без него съм нищо?

— Това не е честно за него.

— А за мен? — запита Анхелина. — Ако не го лъжех, нямаше да постигна нищо. Най-много още да бяхме годеници. Никога не съм била бременна, Емилио.

— Моля?! — смая се той. Беше изслушвал много изповеди, но думите й силно го шокираха.

— Трябваше да се престоря, че съм загубила детето. Толкова се натъжи, когато научи. За малко да му кажа истината, но премълчах.

— Ти си сатана! Аз благослових вашия брак. Трябва да се разкаеш, Анхелина, да му кажеш истината! — започна да я убеждава той.

— И това да бъде моето наказание? Да загубя съпруга, си?

— Това, което ми каза, е достатъчно, за да се унищожи бракът ви. В такива случаи църквата…

— Няма да му кажа нищо — прекъсна го нервно Анхелина. Ядосваше я с наставленията си. — Ти също, нали? Или ще го направиш?

— Нека бог се смили над душата ти.

— Емилио! Емилио, моля те! Спомни си, че те помолих да изслушаш изповедта ми. Нима няма да ми опростиш греховете? Обещавам ти, че ще кажа всичко на Густаво и повече няма да лъжа.

— Господ ти е простил греховете — неубедително отвърна той. Беше й ясно, че я обвинява за всичко, което се бе случило между нея и Густаво.

Густаво знаеше, че брат му е при Анхелина и нетърпеливо го очакваше. Измъчваше го неизвестността, молеше се Емилио да успее да убеди Анхелина да тръгне с него, за да спасят брака си.

— Убеди ли я да тръгне с мен?

— Не успях, Густаво. Беше толкова… различна — неопределено отвърна брат му. — Моля те само за едно, не я оставяй за дълго време. Нужен си й. Трябва да й дадеш много любов. Пази се. Бог да те благослови — добави накрая.

Въпреки добронамерените съвети Анхелина реши да не ходи в имението. Беше сигурна, че след молбите й Густаво ще се откаже да замине. В деня на заминаването обаче я очакваше голямо разочарование.

— Наистина ли ще заминеш без мен? — милото попита тя, но зад привидната смиреност Густаво долови гнева й.

— Да.

— Толкова ли малко означават молбите ми? И желанията, ми. Казах ти, че ще дойда, ако изчакаш малко.

— Не съм дете, Анхелина, което можеш да залъгваш с обещания! Искам да тръгна сега, не след месец!

— Трябва да заминеш сега, въпреки че няма сериозна причина!

— Има. Работата не търпи отлагане.

— По дяволите работата! — извика Анхелина. — Аз трябва да съм най-важна за теб.

— Не съм дошъл да се караме! — уморено въздъхна Густаво. Повече не можеше да сдържа гнева си.

— Толкова си себичен! Не те интересува как се чувствам, искаш да ме накараш да отида на място, което мразя!

— Не те карам! Мислех, че искаш да дойдеш с мен! Непрекъснато твърдиш, че не можеш да живееш без мен!

— Точно затова трябва да останеш при мен, там, където се чувствам добре! Единственото ти желание е да бъдеш при селяните, в онова блато! — обиждаше го тя. — Мястото ти е тук, до мен!

— Анхелина, ти искаш роб, не съпруг.

— В правото си съм да изисквам от теб да ми посветиш живота си, защото ти си виновен за нещастието ми. Виновен си и трябва да изкупиш грешката си! — грубо се обърна тя към него.

— Престани! — извика Густаво. — Ти искаш да управляваш живота ми! Знаеш, че те съжалявам и че изпитвам вина, но всичко си има граници. Помислила ли си за достойнството ми! Няма да стана марионетка само защото ми внушаваш чувство за вина! Няма да остана тук заради капризите ти!

— Добре, върви! Не искам да закъсняваш!

— Плащам твърде скъпо за греха, който съм извършил! Нещастен съм, разбираш ли? Жертвам се заради теб!

— Неблагодарник! Това си ти! Заминавай! — изрече през сълзи Анхелина.

— Точно това ще направя.

— Надявам се да е за дълго. Няма да живея с простак като теб! — викаше през сълзи, които обаче не й донесоха облекчение.

— Татко, той заминава. Заминава — оплакваше се тя на Мигел, който бе привлечен от виковете им.

— Густаво! — извика Мигел. — Густаво, не можеш да заминеш, Анхелина получи нервен пристъп.

— Ще се успокои — хладно отвърна той. — Нека се научи, че номерата й не минават. Преди малко ми каза да тръгвам.

— Трябва да я видиш, Густаво! — помоли го бащата.

— Не, Мигел!

— Нима не изпитваш състрадание?

— Няма да отстъпя! Със своите капризи и лукавства Анхелина винаги постига своето.

— Тя е жертва! — подсети го Мигел.

— Не знам, Мигел, нещо ми пречи да я обичам. Преди всичко не мога да й вярвам. Дори в миговете на нежност ми се струва, че не е искрена. Понякога в очите й блестят странни пламъчета. Съжалявам, Мигел. Исках да дойде с мен, но тя отказа. Освен това ми каза някои неща, от които ме заболя. Не мога да издържам повече. Съжалявам! — повтори отново Густаво, опитвайки се да намери думи, с които да му обясни какво изпитва.

 

 

След заминаването на Густаво Анхелина вече не се преструваше на жертва. Не беше на себе си от яд и имаше желание да унижава Мирта. Това обаче вече не беше възможно, тъй като тя знаеше нейните тайни.

— Трябваше да се преструвам на жертва пред Густаво, за да го измъчва съвестта! — Сподели тя с нея.

— Не е лесно непрекъснато да се преструвате, госпожо.

— Ще му напиша писмо, в което ще се разкая.

— Все по-малко ще ви вярва — отбеляза Мирта. — Докато един ден не открие най-голямата ви измама, че не сте инвалид.

— Тонът ти не ми харесва!

— И какво ще направите? Ще ме изпъдите ли? Мен, която знам толкова много тайни?

— Как можа да си го помислиш, Мирта? Имам ти доверие! Освен това ти си ми съветник — изрече тя, надявайки се да я умилостиви.

— Наистина ли? Знаете ли какво мисля? Мисля, че ми е необходим малък стимул, за да ви служа като… съучастник или пазител на тайните ви. Кое от двете ви харесва повече?

— Какво целиш? — разгневи се Анхелина.

— Както сама казахте, за мен не се грижи никой. Откакто излязох от манастира, се издържам сама. Затова как ви се струва да ми удвоите заплатата? Няма да ми откажете, нали? На мен, която пази най-съкровените ви тайни.

— Ще видя дали е възможно… — неуверено отвърна господарката.

— Не, госпожо! Следващата ми заплата трябва да е двойно по-голяма.

— Знаеш, че финансовото положение на татко не е много добро… — опита се да обясни тя.

— Това е негов проблем! Вие ще се справите, нали?

— Изнудваш ли ме?

— Какво друго? Тъй като не можете да излезете на улицата, ще отида до пощата и ще изпратя телеграма до съпруга ви, в която ще пише: „Господин Густаво, съпругата ви е симулант. Никога не е била инвалид…“

— Добре! Добре! Разбрах те — неохотно се съгласи Анхелина. Беше паднала в собствения си капан.