Делиа Фиало
Лус Мария (11)

Глава 11

Преди заминаването си Густаво нареди на работника си да изпрати телеграма на семейството, че се връща. Всички предположиха, че се е случило нещо лошо. Чакаха ги с нетърпение, но всеки от тях имаше своя версия за изненадващото завръщане.

Анхелина веднага се прибра в стаята си, но нямаше сили да изгони баща си, когато той почука на вратата й.

— Влез, татко.

— Как си?

— Добре. Няма нищо по-хубаво от това да си у дома — преструваше се тя.

— Анхелина, трябва да поговорим по въпроса, който не довършихме. За онази девойка и Густаво.

— Сега съм сигурна, татко. Има нещо между тях! Преструва се на наивна, но е успяла да оплете в мрежите си Густаво.

— Сигурна ли си?

— Татко! Тази девойка е опасна безсрамница.

— Анхелина… — опита се да я прекъсна баща й.

— Казвам ти истината, татко! Не знам докъде са стигнали, но със сигурност има нещо между тях! Ако не се бях появила там, кой знае какво щеше да стане. Вероятно е успяла да заблуди и теб с вида си на светица. Нима вярваш повече на нея, а не на мен, родната ти дъщеря? Не знам, но нещо ми подсказва, че ще ми отнеме Густаво. Почувствах го още от самото начало, когато се срещаше тайно със Серхио.

— Тогава ти излъга — напомни й баща й.

— Направих го, за да запазя онова, което е само мое. Страхувах се, че ще се сближи с Густаво, и се опитах да попреча. Исках да спася брака си, любовта си. А сега… може да изгубя всичко. Всичко! — заплака Анхелина.

Той я слушаше внимателно. Много неща му се изясниха едва сега. Не можеше да оправдае нито една от дъщерите си, но беше длъжен да изслуша и другата. Деликатно разпита Модеста, за да научи онова, което го интересуваше. Трябваше да узнае къде е отишла Лусесита. Изненада се, когато научи, че е в Лима.

— Пристигна вчера — любезно му обясни Модеста. Въпреки че Лусесита не искаше никой да знае къде се намира, като неин баща той имаше право да разбере. — Заварих я у дома, когато се прибрах снощи.

— Защо не ми каза?

— Защото не иска никой в къщата да разбере, че се е върнала.

— Така ли ти каза, „от къщата“?

— Да, господине. Дори ме заплаши, че ще се премести, така че никой да не знае къде се намира.

— Защо?

— Не иска да се върне тук, за да не я измъчва доня Грасиела, но съм сигурна, че има още нещо. Нещо много сериозно. Отчаяна е. Момичето бяга от нещо, но не знам от какво. Или от кого…

Мигел почувства силна умора, беше тъжен. Липсваше му Лусесита, защото само тя изпитваше искрени чувства към него. Само в нейния поглед откриваше обич и разбиране.

Междувременно Лусесита се бе променила. Вече не беше онова момиче, което непрекъснато се смееше. Сега в очите й се четеше само тъга.

След завръщането си Густаво избягваше Анхелина. Но това не можеше да продължава вечно. Тя се нуждаеше от него както никога досега. Без да е поканена, почука на вратата на кабинета му.

— Анхелина… — изненада се той. — Какво искаш?

— Да бъда с теб.

— Анхелина, защо не си легнеш? Смятам, че е малко…

— Не, любов моя. Какво значение има, че е късно? Съпругата има право да влиза в стаята на мъжа си, когато пожелае. Да бъде с него, в прегръдките му. В леглото му.

— Анхелина, моля те…

— Целуни ме, любов моя. Докосни ме — настояваше тя. — Искам всичко да бъде както преди. Трябва да ме обичаш. Трябва да спиш с мен тази вечер.

— Престани, Анхелина! Стига, моля те! — с отвращение изрече Густаво.

— Отблъскваш ли ме! Унижаваш ме с държанието си — ядоса се тя.

— Не съм те викал.

— Колко мъже биха се радвали, ако им бях съпруга!

— Не се съмнявам, Анхелина — иронично и отвърна той. — Много си красива, образована и богата!

— Но някои имат лош вкус и предпочитат мръсни селянки…

— Не обвинявай никого за това, че бракът ни се провали! Това се случи отдавна, Анхелина! — припомни й съпругът й.

— Вероятно — съгласи се тя. — Но аз съм жена и искам да имам място в живота ти. Густаво, ако не ме заобичаш отново, всичко е свършено.

— Радвам се, че първа заговори за това. Ще се разделим — заяви безмилостно Густаво.

— Не, Густаво! Не говори така. Нека опитаме още веднъж — промени тактиката тя!

— Не, Анхелина. Не мога да се променя и не мога да те направя щастлива. Защо не приключим всичко веднъж завинаги? — помоли я той. — Страстта, която искаш от мен, би трябвало да се появи спонтанно, но не изпитвам такива чувства към теб. Не мога!

— Признавам, че съм разглезена и капризна — опита се да се оправдае тя, — но за това са виновни родителите ми. Отсега нататък ще ти угаждам във всичко, обещавам. Ще правя каквото пожелаеш! Заклевам се, Густаво!

— Не, Анхелина! Няма смисъл. За нас няма спасение. Защо трябва да се измъчваме? Дори нямаме дете, за което да си струва да се пожертваме. Ще се разделим!

Твърдостта, която долови в гласа му, я накара да осъзнае, че този път той няма да отстъпи. Обзе я силна болка, забрави предпазливостта си и се изправи от количката.

— Анхелина! Анхелина! — извика смаяният Густаво.

Избяга от стаята, потресен от видяното. За миг помисли, че само му се е сторило, че това е лъжа, която тя е измислила, за да го задържи. На вратата се сблъска с Грасиела, която се бе разтревожила от писъците на Анхелина. Но той мина покрай нея, без да я забележи. Отиде в стаята си и се отпусна на леглото, търсейки забрава и спокойствие. Пред очите му изплува образът на Лус Мария. Нежният й поглед донякъде го успокои. Изморен, той започна да се унася в сън. Към реалността го върна рязкото отваряне на вратата.

— Това е немислимо! — нахвърли се върху него Грасиела, забравяйки добрите си обноски. Беше се превърнала във вълчица, защитаваща дъщеря си. — Как не те е срам да искаш развод!

— Не съм казвал подобно нещо, госпожо. Анхелина повдигна този въпрос.

— Сигурно е била отчаяна! Жената е готова на всичко, за да си върне съпруга.

— Това няма да мине при мен. И без това нашият брак е безсмислен. Така ще е по-добре за Анхелина. Вместо да живее в постоянна агония, ще се успокои…

— Не се оправдавай! Това би я съсипало!

— Може би няма. Нима не забелязвате, че онова, което Анхелина изпитва към мен, е болестно състояние? — опита се да я вразуми Густаво. — Това не е любов, а мания.

— Няма оправдание за постъпката ти! Ти искаш да я изоставиш! Ти не уважаваш съпругата си!

— Грасиела, забравяте, че между нас отдавна не съществува никаква близост.

— Ти си виновен за нещастието на дъщеря ми. Заради теб тя остана инвалид!

— Анхелина може да се излекува. Застана на краката си пред мен — извика Густаво, а Грасиела го изгледа смаяно. Беше сигурна, че я лъже. — Видях я как стана.

— Това е лъжа! Не ти вярвам! — извика тя. — Густаво, сигурен ли си, че Анхелина се е изправила?

— Напълно, Грасиела. Как бих могъл да лъжа за подобно нещо?

— Дъщеря ми е неподвижна и прикована към инвалидна количка повече от година! Как е възможно да се изправи на крака! Това е лъжа, измисляш си!

— Добре, тогава нека отидем да я попитаме — реши Густаво.

Грасиела занемя уплашено, страхувайки се от онова, което можеше да се случи. Стоеше като вкаменена, и когато зет й бързо мина покрай нея, тя го последва.

 

 

— Той твърди, че си станала от количката — първа заговори Грасиела, за да предупреди Анхелина за какво са дошли. — Вярно ли е? Не мога да повярвам!

— Да. Вярно е, мамо. Направих го.

— Анхелина, тогава… — с надежда промълви Грасиела.

— Нямам представа как го направих! — отчаяно излъга тя. — Бях страшно нервирана, но това не означава, че съм се излекувала и мога да ходя!

— Можеш! Ако си се изправила на крака, тогава можеш да се излекуваш! — настоя Густаво.

— Не мога! — извика тя, побесняла от своята непредпазливост. Беше се уплашила, че вече няма да може да играе ролята на жертва и да ги манипулира.

— Анхелина, защо настояваш? Искаш да използваш неподвижността си, за да налагаш волята си над всички!

— Паднах! Не разбирате ли! Краката не ме държаха! Паднах! — неубедително се защитаваше тя.

— Не казвай нищо повече, Густаво, тя не е на себе си — строго се обърна Грасиела към зет си.

— Толкова ме заболя, когато ми каза, че искаш да ме изоставиш! Искам да умра! Трябваше да умра! — плачеше тя.

— Престани, Анхелина, ще ти стане лошо — молеше я майка й.

— Не ме интересува! — упорстваше Анхелина.

— Трябва да повикаме лекар. Кажете на Мирта да дойде — нареди Грасиела.

— Не искам лекар, нищо не искам? Остави ни сами с Густаво!

— Но, миличка…

— Искам да говоря с него. Остави ни. — Грасиела се подчини и излезе. — Густаво! Ела при мен, моля те. Не ме оставяй, любов моя. Ела! Кажи, че онова, което ми каза, не е истина! Кажи ми, че няма да ме изоставиш.

— Анхелина, защо трябва да се връщаме назад? Вече говорихме за това — неумолимо отвърна Густаво. — За нас няма спасение.

— Ела, Густаво! Обичам те! Ако ме оставиш, ще умра!

— Анхелина, не се дръж истерично — грубо я прекъсна той, губейки търпение.

— Обещай ми, че няма да се разделиш с мен! Обещай ми, Густаво!

— Не мога да ти го обещая, Анхелина.

— Ти си всичко, което имам! Ще умра без теб! Не искам да живея без теб, Густаво! Моля те, не ме оставяй! — плачеше тя, без да се преструва.

Опитваше се да не забелязва неумолимия му поглед. Беше изгубила последната си битка. Густаво отдавна беше разбрал, че не е толкова добра и мила, колкото изглежда. Не заслужаваше да пожертва щастието си заради нея. Имаше право да уреди живота си, да бъде с друга жена и при нея да потърси онова, което не бе открил в Анхелина.