Делиа Фиало
Лус Мария (2)

Глава 2

На Лусесита й се стори, че с часове се въртят в кръг. Накъдето и да тръгнеха, отново излизаха на същата улица. Хората наоколо бързаха и ги блъскаха, а майка й се чувстваше все по-зле. Девойката беше отчаяна, но не смееше да го покаже. Вързопите, които носеха, й пречеха, беше уморена и гладна, не знаеше накъде да тръгне. Стискаше в ръка бележката с адреса на Модеста. Трябваше да побърза, затова остави майка си на една пейка в парка, сетне се запъти към първия минувач с молба за помощ. Доня Роса я изпрати с нежен и загрижен поглед. Забеляза я как стои пред някаква жена, която й сочеше накъде трябва да тръгнат. Когато Лусесита се върна, болната вече бе страшно уморена и едва се надигна. Дъщеря й я подхвана и с твърда крачка я поведе по непознатата улица. Хвърли поглед към табелката с наименованието на улицата. Когато минаха покрай къщата на Похуело, беше сигурна, че са пристигнали. Застана пред някаква къщурка и неуверено почука. Отвори й непозната, красива и спретната жена.

— Роса! Най-после пристигнахте! — искрено се зарадва Модеста, когато ги видя. Не каза нищо, но бе неприятно изненадана, когато осъзна колко е изпаднала приятелката й.

— Модеста!

— Богородичке мила! Слава богу, пристигнахте, откога ви чакаме. Влезте.

— Не знам как да ти благодаря, скъпа.

— Не е нужно. Значи това е дъщеря ти?

— Да, запознай се, мила.

— Как сте, госпожо? — срамежливо подаде ръка Лусесита.

— Виж я ти, ще ми подава ръка, та аз съм те държала на коленете си като бебе. Влизайте, седнете да починете.

— Каква хубава къща имаш — чудеше се Роса.

— Нищо особено, не е много широка, но ще се сместим някак. За малко да забравя, това е синът ми Серхио — представи Модеста едрия, симпатичен младеж, застанал до тях. Той притеснено се почеса по главата, чудейки се как да се държи в присъствието на това красиво момиче.

— Мили Боже, та той е вече мъж!

— А ти какво очакваше? Годините си вървят.

— Съжалявам, че ви притеснявам.

— Не говори така, Роса. За какво са приятелите? Виждам, че си уморена. Зле ли ти е?

— Не, нищо ми няма.

— Ела да си починеш — предложи й жената, въвеждайки я в малка стая. — Пътят е бил дълъг, а ти си болна. Влез, скъпа. Лесно ли намерихте къщата?

— Да.

— Никога ли не си била в Лима?

— Не — отвърна Лусесита. Най-после си отдъхна. Бяха на сигурно място, а Модеста беше жена, която знае какво прави. Отпусна се и докато останалите разговаряха, неочаквано се унесе в сън. Не забеляза удивения поглед на Серхио. Той не бе очаквал да се запознае с толкова красива девойка и сега съжаляваше, че бе разубеждавал майка си да ги покани в Лима. Докато я наблюдаваше, се усмихна благодарен на бога, че го е срещнал с такава красавица.

 

 

Със същия влак, но в първа класа, в Лима се върна и Густаво. Срещата със съпругата му и с тъща му Грасиела му беше неприятна. Поздрави се хладно с тях й при първа възможност се освободи от присъствието им. Беше му много по-приятно да прекарва времето си с прислугата, вместо да слуша Анхелинините упреци и предизвикателства. Тя се оплакваше, че е опростял от продължителното стоене в имението, че я е забравил и че се е влюбил в друга жена. Той се защитаваше, оправдавайки се с приходите, които имението носеше, с това, че с тези пари покрива големите разходи на къщата в Лима. Избягва ги цял ден, но се налагаше да вечеря с тях. Междувременно преди това трябваше да поговори с тъста си. С нежелание се отзова на молбата му да отиде в кабинета му.

— Трябва да отделяш повече време за Анхелина, тя има чувството, че си я изоставил — веднага започна да го упреква Мигел.

Густаво го изслуша студено.

— Съжалявам, но все някой трябва да се погрижи за имението.

— Анхелина също се нуждае от тебе. Тя ти е съпруга, а и състоянието и…

— Много добре знаете, че дори преди произшествието нещата между нас не вървяха много добре, господине. Сега се опитвам да бъда любезен и внимателен, но за съжаление не мога да се преструвам — отвърна младият мъж.

— Равнодушието ти й причинява най-много болка. Дъщеря ми е млада, красива и лудо влюбена в теб…

— Разбирам, но не вярвам, че ще повикахте спешно, за да ми кажете това — прекъсна го Густаво, предусетил намеренията му.

— Добре, имам за теб чудесно предложение, велико начинание!

— Ванадий? — недоверчиво попита Густаво, досещайки се за по-нататъшното развитие на разговора.

— Точно както ти казах, ванадий! — победоносно възкликна Мигел. — В имението има ванадий.

— Какво го доказва?

— Все още твърдението се проверява, геологът е изпратил проби в Англия. Сигурен съм, че има. Остави ме да ти обясня…

— Недейте, това не ме интересува.

— Но, Густаво…

— За мен земята е сигурна гаранция за капитала ми.

— Помисли какво би означавало това…

— Чуйте ме, Мигел, вие пропиляхте състоянието си за подобни ненадеждни начинания, но аз нямам намерение да изгубя своето.

— Но тази земя е… — настояваше мъжът.

— Тази земя сега е моя! Спомнете си, помогнах ви да изплатите дълговете си.

— Знаеш, че след войната машините бяха скъпи.

— Не се оправдавайте. За щастие ние сме съдружници и не можете да направите нищо без мое съгласие.

— Това е безсмислено! Нима не разбираш какъв шанс е това? Смешно е да обработваш земята толкова упорито, година след година, да се трудиш като роб, когато парите могат да ти паднат от небето, без да помръднеш и малкия си пръст!

— Но аз…

— Ти не си селянин! Ти си образован човек, имаш приятели и семейни задължения.

— Изпълнявам задълженията си!

— Сигурен ли си?

— Мигел, смятам, че нещо бъркате — опита се да бъде разумен Густаво. На вратата се почука и той замълча.

— Влез! — извика Мигел.

— Извинете, господа, госпожица Анхелина ме изпрати да ви съобщя, че е пристигнал фотографът.

— Идваме! — отвърна Мигел на Фефа, въпреки че това изобщо не го интересуваше. Снимките бяха каприз на дъщеря му и той го понасяше заради голямата любов, която изпитваше към нея. — Густаво — върна се на темата той, — ванадият е голяма работа, крачка към новия век! Ще ни донесе повече пари, отколкото можеш да си представиш, а като останеш тук, ще си близо до Анхелина.

— Мигел, нищо не разбирам от руда, аз съм агроном. Следвал съм в Белгия. Предпочитам да прекарам живота си близо до земята.

— По-спокойно, не ме прекъсвай.

— Напоследък се опитвам да защитя селяните, които живеят в имението ми.

— Можеш да спечелиш милиони, а ти мислиш за глупости! — отчаяно възкликна по-възрастният мъж.

— Не съм алчен като вас.

— Густаво, ще натрупаме състояние.

— Притежавам достатъчно пари, господине. Защо са ми повече? Щастието не е в парите — тъжно отвърна и напусна кабинета.

Знаеше, че тъстът му трупа големи дългове от комар и поддържа привидно положението си сред останалите богати граждани. Но парите не достигаха, въпреки че голяма, част от дълговете му бяха изплатени, нямаше средства за инвестиране в семейните имоти. Вече беше загубил земята си, а парите постепенно се стопяваха. Всички разчитаха на Густаво и на приходите му. Още по-неприятно му беше, че и Алваро, приятел и адвокат на семейството, се бе опитал да го убеждава да приеме, предложението на Мигел. Ако имаха деца с Анхелина, които да тичат в двора на къщата в Лима, може би тогава всичко щеше да е различно. Но сега… Анхелина не беше доволна, че не изпълва целия му живот.

Докато слизаше по стълбите, се ядоса на себе си, че винаги се съобразява с капризите на Анхелина. Семейните обеди го нервираха, а пристигането на фотографа и преструвките на семейството го влудяваха. Докато фотографът ги настаняваше, се опита да се усмихне, но не му се удаде. Погледна към Анхелина и семейството й и се опита да прикрие неприятното си чувство към тях. Усмихна се, като си представи девойката, която бе видял край езерото. Докато беше в имението, повече не я срещна. С болка осъзна, че вече не изпитва нищо към Анхелина. Знаеше, че това не се дължи на инвалидната й количка, а на нейния егоизъм и самосъжалението й. Изпитваше вина заради недъга й и това бе причината, поради която никога нямаше да я изостави. Но вече не я обичаше. Непрекъснато се разкъсваше между чувството си за дълг й желанието си да избяга. Винаги, оставаше край нея, сякаш бе прикован с окови, само от време на време бягаше в имението, за да облекчи душата си.

 

 

Модеста знаеше, че заболяването на Роса може да изисква дълго и скъпо лечение, а тя не разполагаше с пари. Предложи на приятелката си да поговори с бащата на Лусесита, но тя не се съгласи. Никога в живота си не бе искала нищо от него и бе решила да се бори с болестта си сама. Беше бедна, горда и полагаше големи усилия да не загуби достойнството си. Беше свикнала да държи главата си изправена въпреки всички неволи, с които се бе сблъскала в живота си. Би забравила за гордостта си само ако ставаше дума за съдбата, на дъщеря й. Модеста даде вид, че приема решението й, но силните болки, които изпитваше Роса, я накараха да се замисли.

Когато лекарят я прегледа, тя се разтревожи още повече. Болестта на Роса бе в последния стадий и единственото, което можеше да стори лекарят, бе да й предпише успокоително. Краят й беше близо. Лекарствата можеха да й помогнат за кратко време, да намалят страданието й. Това бе единственият миг, в който тя заспа спокойно, а Лусесита изпита надежда, че майка й ще се оправи.

Но не измина много време и Роса осъзна, че няма лек за болестта й. Оставаше й малко време и се налагаше да поговори с бащата на дъщеря си. Срамуваше се, но, от друга страна, знаеше, че не го бе молила за нищо през живота си. Сега се налагаше да се обърне към него, защото бог бе пожелал така, за да защити дъщеря й. Не можеше да натоварва повече Модеста, която и без това правеше много за тях двете. Лусесита имаше право да получи много повече, от онова, което можеше да й предложи Модеста. Не искаше да го намесва, но на момичето му бе нужна бащина закрила. Молеше се на бога сърцето му да се открие пред молитвите й.

Един ден каза на приятелката си да помоли Мигел Мендоса да дойде да я види.

Знаеше, че се е променила много и че той няма да види в нея някогашната красавица. Приповдигна се с усилие и несръчно пооправи завивката. Приглади косата си с треперещи ръце и застана изправено в леглото. Беше готова за срещата.

 

 

Мигел изслуша с пренебрежение молбата на Модеста. Нямаше представа за какво му говори тя. Беше изнервен, защото не му достигаха пари, а и заради проблемите, които имаше със зет си и дъщеря си. Честно казано, никак не го интересуваше. Но Модеста беше упорита.

— Роса Камехо — умоляваше го тя. — Запознали сте се отдавна, когато е била красива и млада. Когато сте я изоставили, е родила дете… Вашето дете, момиче…

— Глупости — нервно махна с ръка той.

— Предполагам, че сте забравили. Естествено е за човек с вашето положение — не преставаше да го убеждава жената. — Макар че е бедна, нищо не е искала от вас. Дори сега, ако не се налагаше, не би се обърнала към вас.

— Какво иска? — едва изрече той. На лицето му бе изписан ужас.

— Роса е тежко болна, господине.

— Добре, ще й изпратя някакви пари — опита се да се отърве той.

— Не ме разбирате, господине. Тя е тежко болна. Не иска пари.

— Какво тогава?

— Иска да дойдете да я видите.

— Аз? Защо?

— Тя сама ще ви каже.

— Чуй ме, Модеста — грубо се обърна към нея той, — не желая да си усложнявам живота. Онова, което е било между мене и онази жена, отдавна е свършило. Принадлежи на миналото…

— Има нещо, което не принадлежи на миналото — търпеливо възрази тя. — Дъщерята, която е родила! Само ако я видите. Истинска девойка е. Нима не желаете да се запознаете с нея?

— Защо да се запознавам? За мен тя е чужда — беше непреклонен той. — След толкова години не се смятам за отговорен.

— Никога не сте били отговорен за нищо — не се сдържа Модеста.

— Модеста, забравяш в чия къща се намираш — предупреди я господарят. — Нима не разбираш, че това може да ти струва работата?

— Така е, господин Мигел. Ще ми е мъчно след толкова години, прекарани в този дом, но съм обещала на Роса да разговарям с вас…

— Добре — нетърпеливо я прекъсна той. — Изпълни обещанието си. Занеси й тези пари — презрително изрече той и й подаде парите. — Не се надявай, че ще дойда да я видя.

— Роса е тежко болна. Ще умре — упорстваше Модеста. — Това е последното й желание. Ако не го изпълните, ще ви мъчи съвестта. Направете го дори от съжаление — молеше го жената.

Разговорът рязко бе прекъснат, когато в стаята влезе Грасиела. Изгледа студено Модеста и я изпрати в кухнята.

Излизайки от кабинета, Модеста се помоли на Господ да просветли душата на работодателя й, да направи чудо и той да признай дъщеря си. Въпреки незаинтересоваността му не губеше вяра и надежда.

Мигел се отдръпна, когато разбра, че съпругата му е в лошо настроение, но мисълта за онова, което му бе казала Модеста, не го напускаше. Докато слизаше в трапезарията, откъдето се дочуваха звуците на пианото, на което свиреше Анхелина, беше обзет от тъжни мисли.

„Чудесно е да научиш, че има още някой, в чиито вени тече твоя кръв — мислеше си той. — Докато тази дъщеря има всичко, другата познава само мизерията. Но защо да се измъчвам?“

— Прекрасно, Анхелина! Свириш като истинска пианистка — достигна до него гласът на Грасиела.

— Благодаря, мамо. Ласкаеш ме.

— Музиката ти ме възнася до небето, ангел мой — присъедини се майката на Мигел към похвалите на Грасиела.

— Благодаря, бабо. Хареса ли ти, любов моя? — попита тя нежно Густаво.

— Много — отвърна съпругът й.

— Свирех само за теб.

„Това е законната ми дъщеря — мислеше с нежност Мигел за детето си, — тази, която поради нещастието си заслужава вниманието ми. Раждането на другата е необмислено действие. Ще се опитам да реша случая така, че никой да не разбере.“

Докато гледаше с любов към Анхелина, той взе решение. Извини се пред домашните, че трябва да посети болен приятел, и напусна къщата. Грасиела го изгледа подозрително. Мигел знаеше, че тя го презира, и това го нараняваше. Отдъхна си, когато излезе от къщата. Никога не се бе разбирал със съпругата си, но търпеше всичко заради Анхелина.

Потънал в мисли, той застана на прага на къщата на Модеста. Страхуваше се от онова, което щеше да види. Припомни си младото момиче, с което се бе запознал преди много години. Запита се дали нямаше да е по-щастлив, ако се бе оженил за нея. Неуверено почука на вратата.

Очаквайки това посещение, Роса нежно прегърна дъщеря си. Трябваше да й съобщи още нещо, преди завинаги да напусне този свят.

— Не тъгувай за мен. Бях щастлива. Ти беше добра дъщеря, това е най-големият подарък за мен.

— Не говори така мамо, сякаш ще… — прекъсна я бързо Лусесита, страхувайки се от думите на майка си.

— Искам да си почина. Знаеш ли какво? Струва ми се, че животът ми беше много дълъг. Толкова дълъг… искам да почина в мир, но няма да успея, ако те гледам как плачещ, скъпа.

— Мамо, аз…

— Чуй ме, Лусесита. Трябва да ти кажа нещо важно, преди да…

— Някой чука на вратата. Сигурно е Серхио. Забравил си е ключовете. Идвам! Почакайте за момент — отправи се момичето към вратата. Когато отвори, видя непознат господин.

— Добър вечер — учтиво се обърна той към нея.

— Какво желаете? Кой сте вие?

— Бих искал да видя Роса.

— Искате да видите майка ми? Кой сте вие?

— Ти си дъщеря й? Искам да разговарям с нея. Предай й, моля те.

— Сега не може да говори с вас. Много е болна.

— Моля те, много е важно. Аз… — изрече Мигел. Не знаеше какво още да й каже.

— Но защо искате да я видите? Познава ли ви? — продължаваше да го разпитва Лусесита.

— Да.

— Откъде? От село ли? Никога не съм ви виждала. Господине, кой сте вие? — не отстъпваше Лусесита.

— Не мога да ти обясня. Само й предай…

— Лусесита! — стигна до нея гласът на Роса. Беше познала гласа на любимия си. — Дъще, кажи на господина да влезе. Пусни го!

— Мамо, не сега. Болна си. Не можеш да го приемеш.

— Важно е, Лус Мария. Кажи му да влезе, моля те.

— Мама каза да влезете. Заповядайте — покани го тя, като отвори вратата широко.

Заведе го до стаята на Роса и по молба на майка си остана в преддверието.

 

 

— Позна ли ме? — бяха първите думи на Роса. В очите му прочете, че е силно изненадан от вида й. — Много съм се променила, откакто се видяхме за последен път. Вече не съм веселото момиче, което познаваше, онази, която те обичаше до полуда и която отдаде живота си на теб. Почти нищо не е останало от жената, в която беше влюбен, нали, Мигел? Няма ги нежната ми кожа и червените ми устни… Усмивката, която те пленяваше. Помниш ли колко обичаше смеха ми? Виж какво причиняват страданията и самотата. Сега съм стара и болна, не ми остава още много. Но не съм те повикала да говорим за миналото, нито да те обвинявам. Не, Мигел, не те мразя. Отдавна съм ти простила. Повиках те, защото се нуждая от помощта ти. Никога не съм го правила, но сега се налага, Мигел.

— Готов съм да сторя всичко, което е по силите ми — неловко изрече той. В този миг нямаше представа до какви последици щеше да доведе този разговор.

— Можеш да направиш много неща. Искам да разбера дали ще изпълниш молбата ми — прекъсна го тя, докато той неловко стоеше прав до леглото й. — Никога не си питал за мен. Никога не съм те търсила, Мигел — напомни му. — След като ме изостави, се борих сама с живота. Не ми беше леко, но поне успях да отгледам дъщеря си. Сега умирам и тя ще остане сама.

— Не говори така, нужен ти е добър лекар и почивка — опита се да я окуражи, но и сам не повярва на думите си.

— Не, вече ме прегледа един. Няма надежда, Мигел.

— Но, Роса, как си могла да се изоставиш така? — ужасен я запита той. Беше забравил колко е тежък животът на село. — Защо си чакала да…

— Там, на село, е различно — кротко му напомни тя. — Там има знахари, който лекуват рани, но не и такива като моята. Свикнах да не показвам колко ме боли пред дъщеря ми, но…

— Виж какви са последиците, Роса — упрекна я той, но тя нямаше сили да спори с него. Трябваше да му каже нещо много по-важно.

— Сгреших — тихо призна тя. — Сега го разбирам, но най-много се притеснявам за дъщеря си. Ще остане сама, без закрила, Мигел. Тя е невинна девойка. Не познава живота. Страхувам се за нея, Мигел. Затова те повиках, да се запознаеш с Лус Мария.

Той уплашено се отдръпна.

— Аз? Да се погрижа за… — тихо изрече. — Съжалявам, Роса, не мога.

— Тя е твоя дъщеря! Трябва да го направиш!

— Разбери, моля те. Аз съм с положение в обществото, имам семейство, съпруга, дъщеря, който не знаят нищо за онова, което се случи между нас. Не мога да рискувам.

— Когато ми се обясняваше в любов, не си мислил за това — подигравателно му отвърна тя. — А и аз не съм искала нищо, освен любовта ти. Сега обаче се налага да те помоля, Мигел!

— Роса, аз…

— Тогава бях влюбена, а сега съм майка, която защитава детето си! — извика тя. Лицето й пребледня от болка.

— Успокой се, моля те. Разбери, с вързани ръце съм. Не мога да се погрижа за нея.

— Трябва да го сториш, няма да ти е трудно. Лусесита е добро, момиче, скоро ще я обикнеш. Не се нуждае от много неща, просто покрив над главата… и сигурност.

— Моля те, остави ме да помисля. Не съм подготвен за това, трябва ми време — умоляваше я Мигел.

— Нямам време! Не мога да чакам! Трябва да ми отговориш сега! Сега, Мигел! — настоя тя. — Искам да умра спокойно. Силите ме напускат… Остава ми още малко…

— Не е вярно, Роса. Може би…

— Направи поне това за мен, Мигел. Няма да намеря покой, ако дъщеря ми остане съвсем сама и няма кой да се погрижи за нея. Ти си единственият й близък човек. Единственият…

— Но тя дори не ме познава. Посрещна ме като чужд.

— Бях й казала, че баща й е починал, но когато разбере истината, ще те обикне. Ще страда много, когато я оставя. Ще си й нужен, Мигел. Моля те, успокой ме, искам да съм сигурна, че ще ми помогнеш. Моля те… Обещай ми… — Гласът й заглъхна. Главата й се отпусна на възглавницата. Бореше се за глътка въздух, но широко отворените й очи бяха вперени в Мигел с надеждата, че ще й обещае да се погрижи за Лусесита.

— Нека потърся лекар, ще поговорим по-късно — опита се да се измъкне той.

— Не, няма време. Умолявам те, Мигел. Моля те, нямам време! Не ме оставяй да умра така… Умолявам те! Погрижи се за дъщеря си! Обещай ми!

— Добре — съгласи се накрая той. — Ще сторя онова, за което ме молиш.

— Закълни се — настояваше Роса. — Закълни се, моля те, че ще се погрижиш за Лусесита.

— Заклевам се, Роса. Давам ти думата си — тихо изрече той. Измъченият й поглед бе прикован към лицето му, сякаш го обвиняваше за всичко, което бе преживяла през тези години.

— Благодаря… Благодаря, Мигел. Отведи я със себе си. Нека бъде до теб. Грижи се за нея. Не забравяй, че се закле — повтаряше тя, сякаш искаше думите й да се запечатат в ума на човека, когото някога бе обичала.

Сега можеше да умре спокойно. Очите й се затвориха и на лицето й се изписа блажено спокойствие. Мъките й свършиха. Мигел я гледаше невярващо. Разкайваше се, че е отстъпил пред молбите на Модеста. Нямаше сили да й откаже, а обещанието, което бе дал на Роса, трябваше да бъде изпълнено. Онова, което бе научил от нея, го бе зашеметило. Животът му щеше да се усложни, но нямаше връщане назад. Обеща на Модеста да се погрижи за момичето, но при едно условие: никой да не узнае, че тя е негова дъщеря. Дори Лусесита. Заповяда й да я заведе в дома му като нейна помощничка.

— Ще кажем, че е останала сираче и че съм й позволил да работи у нас — обясни той на Модеста.

— Но това не е справедливо, господине! Не обещахте на Роса това!

— Заклех се да се погрижа за момичето. Обещах да има покрив над главата си, да не гладува и да я покровителствам. Нищо друго не съм й обещавал! — защити се той.

— От морална гледна точка е така, господине. Лусесита ви е дъщеря…

— Анхелина е единствената ми дъщеря! — извика Мигел. — Искам да ти стане ясно, Модеста! Тази, другата, е инцидентен случай. Тя е дете на любовта. Нима мислиш, че мога да я представя пред хората и да й дам името си? Това не бива да става публично достояние! Да не си посмяла да кажеш на някого, ясно ли е! Вземи — подаде й пари той. — За разходите по погребението. Когато всичко свърши, доведи момичето у дома. Сигурно ще те пита защо съм дошъл и защо й помагам… Кажи й, че като господар на имението съм познавал родителите й. Така ще обясним на всички — беше категоричен той.

Ядосан на себе си, напусна дома на Модеста. В преддверието хвърли поглед към девойката. Трябваше да си признае, че бе много красива, но не изпита бащина любов към нея. Забързано излезе, за да не изпита съжаление към момичето и за да не мисли за обещанието, което бе дал. Прекара нощта след смъртта на Роса в библиотеката, опитвайки се да отгатне как щеше да се промени бъдещето.

Лусесита дори не го бе погледнала. За нея той беше непознат. С недоверие се взираше в спокойното лице на майка си. Осъзнаваше, че след дълго мъчение най-после тя бе намерила покой. Изобщо не се замисляше какво я очаква. Болката се появи по-късно. Връхлетя я като лавина, но не я пречупи. Изпрати майка си с достойнство, без да показва пред останалите дълбоката си мъка.