Делиа Фиало
Лус Мария (19)

Глава 19

Следващите три години изминаха бързо за всички. Мария Роса навърши четири години. Густаво все още беше затворен в болница, докато Мирта живееше с дъщеря му. Не я обикна, но заради надеждата, че тя може да ги свърже по-здраво, я търпеше. През цялото време Офелия се грижеше за детето. Междувременно Хулио Кирог се съжали над Густаво и реши да го изпише от болницата.

Когато излезе от там, той не приличаше на себе си. По измъченото му, брадясало лице бе трудно да се отгатне, че някога е бил самоуверен и силен младеж. Първата среща с дъщеря му беше трогателна, но момиченцето, което не го познаваше, избяга от него. Постепенно детето се привърза и силно го заобича. Густаво твърдо бе решил да се върне в Лима и да вземе със себе си дъщеря си. Що се отнасяше До Мирта, остави я тя да реши дали ще тръгне с тях или не.

Когато пристигнаха в Лима, с парите, които бе спестил, наеха къща. Густаво бързо възобнови прекратените си връзки. Когато работата му потръгна, взе за секретар Енрике Малдуения, който бързо се превърна в негова дясна ръка и се пресели в къщата. За да се поддържа толкова голяма къща, беше необходимо да се наеме прислуга. Мирта даде обява във вестника. По ирония на съдбата Лусесита и Модеста, които след фалита на шивашкото ателие отново бяха принудени да потърсят работа, я прочетоха.

— Модеста, не се тревожи — успокои я младата жена, — една врата се затваря, друга се отваря. Не обирах да шия детски дрешки, защото това ми напомняше за дъщеря ми. Вече е навършила четири години. Дали е хубава? — питаше се тя. — А Густаво? Как ли е той? — размишляваше на глас, докато се приготвяше да отиде до къщата, в която търсеха прислужници.

Нерешително почука на вратата. Отвори й Офелия и я покани да влезе. Докато чакаше господарката, Лусесита се загледа в портрета на момиченце и се удиви от красотата му. Болката отново я завладя. Детето и Густаво бяха светлината в живота й, а тя ги бе загубила. Беше обърната с гръб, когато чу твърди мъжки стъпки. Бързо се извърна и смаяно изгледа Густаво, който подозрително запита:

— Извинете, госпожица, желаете ли нещо?

Лусесита занемя. Искаше да се втурне в прегръдките му, но по погледа му разбра, че той не я е познал. Обзе я слабост, коленете й се подкосиха, стените около нея се залюляха и тя припадна. Густаво притича до нея, вдигна я на ръце. Понесе я към салона, но на вратата се сблъска с Мирта.

— Ще се погрижа за нея — бързо изрече тя, когато я позна. Ядосано си помисли, че е изгубила последната битка.

— Проклетница, толкова бързо ми се изправи на пътя… — прошепна тихо.

Густаво не й обърна внимание. Внимателно положи на кушетката прекрасната и нежна девойка. Имаше чувството, че я познава отнякъде.

Когато дойде в съзнание, първото нещо, което Лусесита видя, бе Мирта.

— Къде е Густаво? — прошепна тя.

— Ние двете трябва да поговорим — грубо се обърна към нея другата жена.

— Искам да намеря Густаво — повтори Лусесита, изправяйки се.

— Няма да излезеш от тук! — изкрещя Мирта.

— Не желая да говоря с теб. Пет години чакам Густаво и дъщеря си — яростно извика Лусесита. Хвана я за раменете и започна да я разтърсва.

— Не можеш да я видиш — отвърна Мирта. — Умря много отдавна. Живя само една година.

— Как си позволила да й се случи нещо? — тъжно запита майката.

— Жива е — призна Мирта, — но няма да допусна да се приближиш до нея.

— Искам да видя Густаво — настоя Лусесита.

— Той не те обича, разбра ли? Отдавна те забрави. Не иска и да чуе за теб. — Мирта нямаше намерение да я пусне да излезе от стаята.

— Не ти вярвам — упорито отвърна Лусесита.

— Най-доброто, което можеш да сториш, е веднъж завинаги да се махнеш от пътя му — посъветва я Мирта.

— За теб той е мъртъв.

— Не е — настояваше тя.

— За теб е. Махай се! Да не си посмяла да се върнеш! Или искаш да те изхвърля на улицата?

— Ти си лъжкиня, Мирта — отвърна Лусесита. — Всичко е лъжа.

— Какво каза?

— Сега разбирам защо Густаво не ме позна, когато ме видя. Не е знаел, че съм аз. Сега вече ми е ясно какво е станало. Густаво си е загубил паметта, а ти през цялото време си го лъгала, че ние не съществуваме. Така ли е, Мирта? — попита Лусесита. Уплашената Мирта бързо изскочи от къщата и отиде при доктор Кирог. Каза му, че Лусесита е съпруга на Густаво, и го подкупи, за да поддържа нейната версия.

Когато остана сама, Лусесита се замисли за дъщеря си. Дочу детски смях. Мария Роса бе загубила куклата си и сега я търсеше из стаите. Накрая влезе в тази, където беше Лусесита.

— Коя си ти? — попита я весело момичето. Лусесита мълчеше. Приликата им бе очевидна. Не смееше да я прегърне. — Виждала ли си куклата ми? — наивно попита детето, но забеляза болката, изписана на лицето на жената. — Защо плачеш? Зъб ли те боли?

— Да, боли ме зъб, много силно ме боли — отвърна тя. Момиченцето не й обърна повече внимание. Побягна от стаята, оставяйки Лусесита сама. Тя стоеше като вкаменена. Нямаше сили да се помръдне, докато Мирта отново не се появи.

— Трябва да се махнеш от тук — убеждаваше я съперницата й.

— Не — рязко отвърна Лусесита. — Ако ме изхвърлиш, ще кажа всичко на Густаво.

Мирта я пусна, предупреждавайки я да стои далеч от Густаво и Мария Роса.

Смяташе, че това е краят на мъките й, че ще успее да се справи с наивната селянка, но след Лусесита в къщата дойде Модеста. Трябваше им готвачка и Лусесита я принуди да вземе Модеста на работа.

Въпреки всичко Лусесита успяваше да се вижда с Мария Роса. Издебваше, когато Мирта не беше вкъщи, и прекарваше времето си с дъщеря си. Тя скоро я обикна, дори настояваше да бъде с нея. Задълженията й в тази къща бяха същите като в дома на Мендоса. Един ден, когато занесе кафето на Густаво в кабинета, погледът на Енрике се задържа по-дълго върху нея. Когато тя излезе от кабинета, той въодушевено се обърна към приятеля си.

— Каква красива девойка!

— Коя? — разсеяно попита Густаво.

— Тази, която ни донесе кафето. Има прекрасни очи.

— Не забелязах. Малко е странна — отбеляза той. — Гледа ме така, сякаш очаква нещо от мен.

Мирта постоянно намираше начини да вгорчава живота на Лусесита и да я държи на разстояние от детето. В лицето на Офелия бе открила съюзничка, която непрекъснато дебнеше майката.

Беше неизбежно Густаво и Лусесита да се срещнат насаме. Една вечер, докато стоеше потънала в мисли на терасата, Густаво се доближи до нея. Тя се обърна неуверено към него.

— Господин Густаво…

— Повтори името ми — настоя той. На лицето му се изписа дълбока болка. Гласът й, движенията й му напомняха нещо красиво от миналото. Някаква непозната сила го накара да я хване за ръката. Изненадана и изпълнена с надежди, съпругата му се надяваше той най-после да я познае, Густаво мълчеше. Не можеше да подреди парчетата от мозайката на спомените си.

— Извинявай, помислих си, че сме се срещали някъде. Малко съм объркан. Бях тежко болен и все още не съм се възстановил.

— Предполагам, господине — смутено отвърна тя.

Тръгна си с болка, но се утешаваше с мисълта, че ако не може да бъде с него, то поне има любовта на дъщеря си. Отношенията между Мария Роса и Лусесита все повече напомняха тези между майка и дъщеря. Отчаяна тя довери на Модеста:

— Мирта, не ми позволява да играя с Мария Роса.

— Тази жена е истинска лисица.

— Знаеш ли как я нарича Мария Роса? Мама Мирта.

— Лусесита, тя смята, че това е майка й.

— Нарича я мамо, а аз никога няма да чуя тази дума.

Беше й тежко, че след като ги е открила, не може да бъде с тях. Молеше се на бога те да се върнат при нея. Изпитваше болка, когато виждаше Густаво, който се чувстваше все по-зле. Но най-вече страдаше, като гледаше как Мирта все повече пренебрегва момиченцето й. Често мечтаеше за дом, в който да живее с него. Тези мечти я разстройваха.

Веднъж Густаво я завари да плаче.

— Какво ти е? — нежно я попита той. — Защо плачеш?

Уплашена, Лусесита се опита да избяга, но той я спря.

— Няма нищо.

— Липсва ли ти семейството? — попита я той с намерението да й помогне. — Далеч ли са оттук?

— Нямам си никого — излъга тя.

— Просто исках да разбера какво се е случило. Неприятно ми е да гледам как някой плаче.

Само ако знаеше колко близо до щастието беше. Да й беше подал ръка, да я беше целунал, да бе разпалил страстта й. Може би в нейните целувки щеше да открие онова, което търсеше през всичките тези години.

Той обмисляше идеята да се ожени за Мирта от благодарност за всичко, което бе сторила за него. Не я обичаше, но се питаше дали този брак ще му помогне да се отърве от тежестта, която изпитваше. Често излизаше от къщи. Намираше утеха в кръчмите и целувките на жени, които не предизвикваха никакви чувства у него. Мирта непрекъснато му правеше сцени. Открито показваше ревността си, притискайки го да се ожени за нея.

— Къде беше? — огорчено го попита тя, долавяйки дъха на алкохол.

— Разхождах се наоколо — неубедително отвърна той.

— Това не е отговор — гневно извика тя.

— Нямам друг, Мирта.

— С кого беше? Какво си правил? — настояваше тя.

— Не очаквай да ти отговоря, аз съм свободен човек.

— Как е възможно! Много добре знаеш, че те обичам. — Истерично се разплака. Подобни сцени се разиграваха често и никак не бяха приятни за Густаво. Без да изпитва дори капка разкаяние, той се прибра в стаята си.

На следващата сутрин, вместо да отиде при Мирта, излезе на терасата да се порадва на игрите на Мария Роса и Лусесита. Отдавна беше забелязал, че Лусесита се държи много по-мило и внимателно с детето, отколкото Мирта и Офелия. Опита се да си обясни на какво се дължи това и започна да открива в Лусесита всички добри качества, които ценеше в жената. Съпоставяйки я с Мирта, с нейната надменност и студенина, започна да гледа на Лусесита като на възвишена жена, която му бе нужна.

„Красива е, точно както каза Енрике — мислеше си той. — Как е възможно да не го забележа толкова дълго време. Има нещо особено в лицето й, движенията й са грациозни.“

Несправедливите нападки на Мирта го дразнеха и все по-често заставаше на страната на Лусесита. Ядосан от отношението на Мирта към детето, настоя Лусесита да се грижи за него. Въпреки възраженията й Густаво заяви, че лично ще съобщи решението си на младата жена. Завари я в кухнята, седнала замислено до масата. ТЯ потръпна, щом го видя, искаше да се втурне към него и да го прегърне, но успя да се овладее.

— Защо обичаш толкова много момичето? — внимателно я запита той.

Изпита болка от въпроса и хладното му държание. Вместо да отговори, тя се разплака. Сълзите й трогнаха Густаво. Отиде при нея и нежно я прегърна. Внезапно в него се пробуди страст и започна да покрива лицето й с целувки. От изненада Лусесита се отдръпна и избяга. Бягството й събуди у него противоречиви мисли. Бореше се с желанието си да я защити като брат, да не й причини зло. Дълго след това се питаше защо избяга тя. Между тях бе съществувало нещо, което бе прекъснато насила, но все още не можеше да си припомни ясно какво се е случило. Въпреки това постоянно използваше всеки случай да се доближи до младата жена. Накрая му се удаде удобен случай, защото тя скоро щеше да има рожден ден. Купи й медальон с лика на Богородица и зачака мига, в който ще остане сама. Вместо радост забеляза в очите й мъка.

— Радвам се, че те видях, защото съм ти купил нещо — каза той, подавайки й подаръка.

Лусесита едва сдържа радостния си възглас. Внимателно разопакова подаръка и лицето й грейна, когато видя медальона.

— Забелязах, че се молиш, и реших, че това е подходящ подарък за теб. Позволи ми да го закопчая. — Той използва случая да се доближи още повече до нея.

Докосването на пръстите му я смути. Несъзнателно затвори очи и му подаде устните си, но той скри лице в косите й, а ръката му се плъзна по тялото й. Тя потръпна, докато я обхващаше приятно прималяващо чувство. Обаче, вместо да се зарадва, тя отново избяга. Като през мъгла чу той да вика:

— Ще те чакам утре на терасата. Трябва да поговоря с теб…

Тя не се появи. Отбягваше го, потискаше чувствата си. Имаше смътното усещане, че отново ще се случи нещо ужасно. Когато тя не се появи на терасата, той отиде да я потърси в стаята й.

— Густаво! — тихо възкликна тя.

— Как ме нарече? Боже, преживявал съм го и преди… Лусесита, чуй ме…

— Не трябваше да идваш.

— Нека те погледна — замоли я той.

— Не, не, моля те.

— Защо се криеш от мен? Какво ти е? Нима не искаш да ме видиш? — попита я нежно той, приближавайки се все повече. — Защо не ми даваш да те целуна? Отговори ми. Защо не ми кажеш какво изпитваш?

— Моля те, не ме питай, не мога да ти кажа — с треперещ глас отвърна тя.

— Искам да разбера — започна объркано Густаво. — Не ти ли харесват целувките ми? — питаше я той, доближавайки се до нея. Започна да я целува. Притисна тялото й към своето, усещайки как тя потрепва като струна. — Трепериш като в онази нощ — спомни си той.

— Дали е от любов или от страх — попита, без да я изпуска от прегръдките си. — Моля те, позволи ми да те усетя. — Той я вдигна я на ръце и я отнесе на леглото. Тя не го отблъсна. Ръката му се плъзна по врата й и започна да разкопчава роклята й. Неочаквано Лусесита заплака. Той се вгледа в нея замислено, искаше да й зададе безброй въпроси, но се овладя и се изправи. Изгледа я с болка и излезе от стаята.

Размина се с Офелия в коридора. Тя ги бе шпионирала и сега се наслаждаваше на мисълта за поражението на Мирта. Разказа й всичко, а Мирта, побесняла от гняв, започна да крои нови подли планове срещу Лусесита. Най-добрият начин да си отмъсти и да я раздели с Густаво бе момиченцето. Нарочно подтикваше Лусесита към погрешни постъпки, за да принуди съпругът й да я изхвърли от къщата. Но той постепенно бе започнал да разбира намеренията й и винаги заставаше на страната на Лусесита. След известно време Густаво събра смелост да признае любовта си на Лусесита.

— Обичам те, обичам те до полуда, имам чувството, че си част от мен. Погледни ме, в очите ми ще прочетеш цялата истина.

— Знам — отвърна тя, но не искаше този Густаво, който нямаше спомени от миналото, искаше онзи, когото познаваше отпреди пет години.

— Нуждая се от теб, малката — шепнеше той. — Любов моя, позволи ми да те обичам с цялото си сърце.

Случилото се между тях не можеше да мине незабелязано за Енрике, който изпитваше нежни чувства към Лусесита. Това го ядосваше, докато Модеста не му каза, че Лусесита е съпругата на Густаво. Тя го помоли да запази тайната, за да не навреди с нещо на оздравяването на Густаво и за да не изгонят младата жена от къщата.

Мирта също не стоеше със скръстени ръце. Като разбра, че Густаво прекарва голяма част от времето си с Лусесита, реши да я изгони.

Повика я в стаята си. Последва свада и силните им гласове привлякоха вниманието на Густаво. Когато влезе, Мирта дърпаше Лусесита за косата. За да се измъкне от неприятната ситуация, тя се престори, че губи съзнание. Вместо към Лусесита Густаво се втурна към Мирта. Вдигна я на ръце и я отнесе в спалнята, след което веднага повика доктор Хулио Кирог. Щом го видя, Мирта се почувства значително по-добре. Трябваше бързо да сторят нещо, да измислят как отново да заблудят Густаво.

След известно време лекарят излезе от стаята на Мирта със загрижено лице.

— Чуйте ме, госпожица Мирта днес е преживяла голям шок. Сърцето й е слабо и затова бих искал да ви помоля в бъдеще да се отнасяте внимателно към нея. Боя се… — обясняваше доктор Кирог, — че следващият пристъп може да се окаже фатален.

— Докторе, нима е възможно?

— Да — отвърна той. — Посвещавайте й повече време. И моля ви, оженете се за нея. Не й остава още много време, най-много още три години. Защо да не я направите щастлива?

Густаво внимателно го слушаше. Изпитваше угризения на съвестта. Мирта се бе жертвала за него, сега бе настъпил моментът да й се отплати и да й посвети цялото си внимание. С натежало сърце реши да се отрече от Лусесита, тъй като сега бе по-нужен на другата жена. Започна да се държи с Лусесита студено и избягваше всяка среща с нея. Когато Енрике го запита какво се е случило, той бездушно му отвърна:

— Между нас с Лусесита всичко свърши. Тя е мъртва за мен. Ще се оженя за Мирта.

И наистина, той се посвети изцяло на Мирта. Излизаха заедно, изпълняваше всичките й желания, търпеше капризите й и се стараеше да й угоди по всякакъв начин.

Лусесита с отчаяние наблюдаваше какво става в къщата. Знаеше добре, че това е дело на Мирта. Взе решение да се промени и от наивна и невинна девойка да се превърне в жена, която ще се бори за любовта на Густаво. Посвещаваше повече време на външния си вид, обличаше най-хубавите си рокли и се опитваше да му угоди във всичко. Отнасяше се с него като любяща съпруга. Густаво бе изненадан и се разкъсваше между двете жени. Държанието на Лусесита го довеждаше до лудост. Не можеше да разбере как тя, някога невинна и наивна, се бе превърнала в жена, която с всяко свое движение можеше да подлуди мъжете. За да не се изкушава, реши да се ожени незабавно за Мирта. Тя бе на върха на щастието и двамата решиха да прекарат медения си месец във Венецуела.

— Отнех ти Густаво — самоуверено заяви тя на Лусесита. — Сега той е мой. Само мой.

— Не, не е. Слушай — предупреди я тя, — ако видя, че заминавате, веднага ще отида при Густаво и ще му разкажа всичко.

— Прави каквото искаш. Жал ми е за теб.

Лусесита нямаше намерение да изпълни заплахите си и да застане на пътя на Густаво. Енрике обаче беше решил да разкаже на Густаво всичко за измисленото заболяване на Мирта. Така и стори. Густаво го слушаше като замаян.

— Енрике, не е възможно Мирта да ме лъже…

— Точно затова ви го казах, господине. За да не изпитвате угризения на съвестта. Сърцето й е здраво като моето.

Густаво дълго обмисля думите му, преди да отиде при Мирта. Едновременно изпитваше отвращение и облекчение. Вече не се чувстваше виновен, беше останало само желанието да изясни нещата между тях.

Каза й всичко, което мислеше, без да й позволи да го прекъсне. Мирта го изслуша смирено, но накрая го помоли да й даде три дни, преди да си тръгне от къщата. Всъщност трябваше й време да се справи с Лусесита. Отмъщението й трябваше да бъде ужасно. Реши да убие съперницата си. Намери шишенцето с лекарството, което Лусесита взимаше за засилване на апетита, и го замени с друго, в което сипа отрова.

Лусесита, на която вече й се гадеше от това лекарство, реши да не го взима. За нещастие Мария Роса намери шишенцето и пи от него. Привлечена от виковете на дъщеря си, Лусесита влетя в стаята и видя детето да се превива от болка. Уплашена, повика Густаво и Модеста. Без да губи самообладание, той отиде да намери доктор Гутиерес. Единственото спасение за детето бе лекарят да промие стомаха му. Лусесита полудя от притеснение. Момиченцето изпадна в кома. Не беше ясно, дали ще оживее. Доктор Гутиерес бе длъжен при подобни случаи да вземе празното шишенце за анализ. Резултатите изненадаха всички. Вместо лекарство в него бе открита отрова. Стана ясно, че шишенцето е било подменено, но никой не можеше да предположи кой го е направил. Единствено Енрике се досети, че това е дело на Мирта. Отначало Густаво отказваше да повярва, докато Модеста не се сети, че е забелязала Мирта да минава по коридора с шишенце в ръка. Оставаше само да открият съучастника й. Притиснат от доказателствата, доктор Хулио призна, че той е дал отровата на Мирта. Густаво искаше сам да си разчисти сметките с Мирта. Тя се оправдаваше, че е направила всичко от любов към него и че всъщност е искала да убие Лусесита, а не да навреди на детето. Густаво реши Лусесита да определи съдбата й.

За щастие, когато Мария Роса се събуди от комата, всички забравиха за Мирта. Щастливият Густаво настоя да възнагради богато доктор Гутиерес.

— Докторе, дължа живота на дъщеря си на вас. Затова, въпреки че никога няма да успея да ви се отблагодаря, позволете ми…

— Няма да взема парите. Знаете ли защо го направих? Заради Лусесита.

— Добре, ние с Мария Роса също… Затова реших да се венчаем.

— Извинете, но не мога да повярвам, че ще го сторите.

— Защо? — изненада се Густаво.

— Защото Лусесита… — замлъкна лекарят неуверено. — Защото тя е ваша съпруга. — Густаво го гледаше смаяно. — Естествено, вие не си спомняте, но преди доста време обичахте тази жена и се оженихте за нея.

Доктор Гутиерес му разказа с подробности всичко, което се бе случило до деня, в който бе загубил паметта си. В началото Густаво не можеше да повярва, но постепенно парченцата от мозайката започнаха да се подреждат в съзнанието му. Сърцето му се изпълни с радост. Въпреки че спомените му не се бяха възвърнали напълно, сега нещата бяха далеч по-ясни. Усещайки възбудата му, лекарят се опита да го успокои.

— Всичко ще си дойде на мястото. Белите петна в паметта ви ще се запълнят постепенно, само бъдете търпелив — посъветва го той.

През това време Мирта, която не можеше да допусне Густаво и Лусесита да са щастливи, измисли поредния си подъл план. Скрила пистолет зад гърба си, влезе в стаята на Лусесита и я помоли за прошка. Но този път тя бе непоколебима в намерението си да отмъсти за всичкото зло, което бе причинила на Густаво и Мария Роса. Изнервена, победена, унижена и загубила способността си да разсъждава, Мирта се нахвърли върху Лусесита. Непозната сила, силата на жена, защитаваща семейството си, се пробуди в Лусесита. Смело се противопостави, опитвайки се да й отнеме пистолета.

— Няма да ти позволя — викаше Мирта. — По-скоро ще умра, отколкото да те видя щастлива с Густаво.

— Мирта, престани — опитваше се да я успокои Лусесита, уплашена, че пистолетът може да изгърми.

В следващия миг това се случи. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в рамото на Мирта. Като чу изстрела, Густаво се втурна в стаята и завари Лусесита и Мирта на пода. Стори му се, че Лусесита е ранена, и дотича до нея.

— Густаво, любов моя, искаше да ме застреля. Борихме се и пистолетът изгърмя. Мирта е ранена в рамото… — заеквайки, през сълзи му обясняваше тя, притиснала се до гърдите му.

— Успокой се, мила — утешаваше я той, без да обръща внимание на ранената Мирта.

Обезумяла, тя викаше на Лусесита:

— Мразя те, мразя те, Лус Мария. Ще те преследвам до смъртта ти!

Густаво повика полиция и арестуваха Мирта, Офелия и самозвания доктор Хулио Кирог.