В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (6)

Божият гняв

Тази първа вечер мама влезе в стаята с изпънати и сковани крака, сякаш всяко движение й причиняваше болка. Прекрасното й лице беше бледо и подпухнало, а подутите й очи — зачервени. На трийсет и три години някой така я беше унизил, че нямаше сили открито да срещне нашите очи. Победена, нещастна и покорна, тя стоеше в средата на стаята като дете, на което е било наложено жестоко телесно наказание. Без да се замислят, близнаците изтичаха към нея. Обгърнаха краката й и се разсмяха щастливо:

— Мамо, мамо! Къде беше?

Ние с Крис също се приближихме, но се поколебахме дали да я прегърнем. Човек можеше да помисли, че не сме я виждали два месеца, а не само една сряда, но тя въплъщаваше нашата надежда, истинския живот, връзката ни с външния свят.

Дали не я целувахме твърде много? Дали нашите нетърпеливи, жадни и силни прегръдки не я накараха да потръпва от болка? По бледите й страни мълчаливо и бавно започнаха да се стичат едри сълзи и аз си помислих, че плаче единствено от съжаление към нас. Седнахме на леглото, надпреварвайки се кой да бъде по-близо до нея. Тя вдигна близнаците в скута си, а ние с Крис се сгушихме от двете й страни. Мама ни огледа и ни поздрави за спретнатия вид, усмихна се на зелената панделка в косата на Кари и заговори с дрезгав глас, сякаш в гърлото й бе заседнала буца.

— Как мина днешният ви ден?

Пухкавото лице на Кори се нацупи, показвайки, че неговият ден не беше минал добре. В думите на Кари прозвуча стаена обида:

— Кати и Крис са подлеци! — изплака тя. — През целия ден ни държаха вътре! Тук не ни харесва! Мамо, тук не е хубаво!

Мама се опита да успокои Кари и обясни на близнаците, че обстоятелствата са се променили и сега те трябва да слушат по-големите си брат и сестра и да се отнасят към тях като към родители.

— Не! Не! — изкрещя Кари вбесена, с почервеняло от ярост лице. — Мразим това място! Искаме в градината, тук е тъмно. Не искаме Крис и Кати, искаме теб, мамо! Заведи ни у дома! Изведи ни оттук!

— Корин! — извика бабата. — Веднага накарай това дете да млъкне! — От студеното й като камък лице се виждаше, че знае точно как да застави Кари да млъкне, и то веднага. Кари скочи от скута на мама, застана пред бабата с широко разкрачени крака, отметна глава назад, отвори уста и завика с цяло гърло — същинска оперна звезда, оставила най-доброто за голямата си финална ария. На този фон предишните й викове приличаха на немощни котешки мяукания.

Изплаших се от онова, което можеше да последва.

Бабата сграбчи Кари за косата и я вдигна във въздуха. Кори скочи от скута на мама и се втурна към бабата, бърз като котка. След миг вече бе захапал крака й. Сърцето ми се сви от страх, защото разбрах, че ще си имаме неприятности. Бабата го погледна и се отърва от него като от някое малко досадно кученце. Ухапването обаче я накара да пусне косата на Кари. Сестричката ми падна на пода, но веднага се изправи на крака и бързо замахна, като за малко не улучи крака на своята мъчителка.

За да не остане по-назад от близначката си, Кори вдигна крак и ритна бабата с все сила.

Междувременно Кари се бе свила в ъгъла и скимтеше като ранено кученце.

Ако на Кори не му допадна онова, което се случи на Кари, на бабата също не й се понрави онова, което я бе сполетяло. Тя впи гневен поглед в безстрашното му ядосано лице, което я гледаше отдолу, стисна тънките си безцветни устни в извита, сякаш нарисувана с молив линия. Вдигна ръка във въздуха — огромна, тежка и отрупана с диамантени пръстени. Кори не трепна, единствената му реакция към тази твърде очевидна заплаха бе, че лицето му се смръщи в свирепа гримаса, ръцете му се свиха в юмруци, които вдигна като професионален боксьор.

Божичко! Дали пък наистина си въобразяваше, че може да я надвие?

Мама извика на Кори — гласът й прозвуча като задавен шепот.

Бабата стовари звучна плесница върху кръглото му и предизвикателно бебешко лице. Той се завъртя, препъна се назад, падна на пода, но след миг се изправи, решен да се хвърли в нова атака срещу огромната планина от омразна плът. Ала се поколеба. Трепна, премисли и разумът му надделя над гнева. Изпълзя до Кари и двамата се свиха един до друг, но не престанаха да пищят сърцераздирателно.

Крис промърмори нещо, което прозвуча като молитва.

— Корин, те са твои деца, накарай ги да млъкнат! Веднага!

Но веднъж започнали, нищо не можеше да усмири близнаците. Те никога не чуваха разумните доводи. Слушаха единствено страха си и като механични играчки продължаваха до пълно изтощение.

Те пищяха пронизително, докато лицата им от розови станаха червени, после пурпурночервени, и накрая — морави. О, това представление беше наистина безразсъдно!

Бабата стоеше като хипнотизирана, но в един момент се раздвижи. Отиде в ъгъла, където се гушеха близнаците, пресегна се и сграбчи безмилостно двете ревящи деца за вратовете и ги вдигна във въздуха. Те ритаха, крещяха, размахваха ръце и безуспешно се опитваха да причинят болка на мъчителката си, която ги отнесе пред мама. Пусна ги на пода с погнуса и надвиквайки крясъците им, съобщи с равен глас:

— Ако не млъкнете веднага, грабвам камшика! Целите ще ми станете на кървави резки.

По нечовешкия й глас личеше, че това не са само празни заплахи. Втренчили уплашени погледи в нея, близнаците побързаха да млъкнат. Знаеха какво е кръв и болка. Стана ми мъчно за тях. След това бабата се обърна към мама и й изсъска:

— Корин, повече няма да допусна подобна отвратителна сцена! Децата ти са разглезени и се нуждаят от по-строга дисциплина. Ако ще живеят в тази къща, те трябва да бъдат послушни и кротки. Запомни това! Ще отговарят само когато ги питат. Щом чуят гласа ми, ще скачат на крака. Сега, дъще, си съблечи блузата и покажи на непокорниците какви наказания прилагаме в тази къща.

Мама се изправи, пребледня и сякаш се смали въпреки високите си токчета.

— Не! — задъха се тя. — Не е нужно. Виж, близнаците вече спряха да плачат…

Бабата се намръщи.

— Корин, нима си си изгубила ума? Прави каквото ти казвам! И по-бързо! Виж какви деца си отгледала! Слаби, разглезени, непослушни. Въобразяват си, че могат да пищят и да искат каквото им скимне. Ревовете няма да им помогнат тук. Трябва да им е ясно, че няма да търпя онези, които не ми се подчиняват. Ти поне знаеш това, Корин. Проявявала ли съм някога милост към теб? Дори преди да ни предадеш, нито хубавото ти лице, нито лукавото ти поведение някога са ме спирали. Е, спомням си, че когато баща ти те обичаше, понякога се опълчваше срещу мен. Но това време отмина. Ти му доказа, че си онова, което винаги съм твърдяла за теб — измамница и лъжкиня.

Тя извърна студените си като камък очи към нас с Крис.

— Да, ти и твоят получичо действително сте създали изключително красиви деца, признавам това, въпреки че те изобщо не трябваше да се раждат. Но ми се струват кекави и некадърни. — Жестоките й очи презрително изгледаха мама, сякаш всички тези недостатъци бяха нейни. После продължи:

— Корин, децата ти определено имат нужда от нагледен урок. Когато видят какво се е случило с майка им, те вече няма да имат съмнения какво може да ги сполети и тях.

Мама се изправи, изпъна гръб и дръзко срещна погледа на огромната, кокалеста жена, която се извисяваше над нея.

— Ако така ще се държиш с децата ми — започна мама с разтреперан глас, — ще напуснем къщата още тази нощ и повече няма да ни видиш — нито тях, нито мен. — Вдигна красивото си лице и изгледа яростно собствената си майка.

Лека усмивка, тънка и студена, срещна предизвикателството на мама. Не, това не беше усмивка, това беше подигравка.

— Вземи си ги още тази нощ, още сега! Махай се, Корин! Мислиш ли, че твоите деца ме интересуват?

Сините очи на мама се сблъскаха със стоманения поглед на бабата. Вътрешно ликувах. Мама ще ни изведе оттук! Тръгваме си! Сбогом, стая! Сбогом, таван! Сбогом милиони, за които не искам и да чуя!

Но вместо да се завърти на пети и да грабне куфарите ни, видях как нещо у мама се прекърши. Победена, тя сведе поглед, за да скрие изражението на лицето си.

Подигравателната гримаса на бабата се превърна в широка и победоносна усмивка. Мамо! Мамо! Мамо!, ридаеше душата ми. Не й позволявай да се отнася така с теб!

— А сега, Корин, свали блузата!

Бавно и неохотно, с пребледняло като на смъртник лице, мама се обърна и застана с гръб към нас. Тялото й потрепери. Сковано повдигна ръцете си и взе мъчително да разкопчава копчетата на блузата си едно по едно. Внимателно я смъкна надолу, за да ни покаже гърба си.

Под блузата й нямаше нито комбинезон, нито сутиен и веднага стана ясно защо. Чух как Крис спря да диша. Кари и Кори се разхлипаха. Сега разбрах защо мама, винаги грациозна, този път беше влязла в стаята със скована походка, а очите й бяха зачервени от плач.

Гърбът й беше нашарен с дълги червени ивици от врата до колана на синята й пола. Някои от най-подпухналите резки бяха покрити с коричка засъхнала кръв. Почти нямаше място по кожата й, което да не бе нарязано и обезобразено от камшика.

С леден глас бабата продължи да нарежда:

— Гледайте внимателно, деца! Трябва да знаете, че тези белези от камшик стигат чак до петите на майка ви. Трийсет и три удара с камшик — по един за всяка година от нейния живот и още петнайсет — за всяка година, когато е живяла в грях с вашия баща. Дядо ви се разпореди за това наказание, а аз го изпълних. Престъпленията на майка ви са насочени срещу Бога и морала на нашето общество. Нейният брак беше греховен, той беше едно светотатство. Брак, който предизвиква погнуса. И сякаш това не им стигаше, ами и деца трябваше да народят, при това четири. Деца, оплодени от дявола. Зло от мига на зачеването.

Очите ми щяха да изскочат при вида на тези резки по нежната, млечна плът, която татко бе галил с толкова любов и нежност. Обзе ме несигурност, сърцето ме заболя, не знаех коя съм, нито какво съм, имах ли право да живея на земята, която Бог е отредил за родените с негова благословия. Загубихме баща си, дома си, приятелите си, всичко. Тази нощ престанах да вярвам, че Бог е справедливият съдия. Така че в известен смисъл загубих и Бог.

Искаше ми се да имам камшик в ръцете и да отмъстя за мама. Втренчих се в кървавите ивици по гърба й. Никога преди това не бях изпитвала такава омраза, такъв гняв. Ненавиждах бабата не само за това, което бе сторила на мама, но и заради грозните думи, с които я обсипа.

Тя ме погледна така, сякаш усети онова, което изпитвах. Отвърнах предизвикателно на погледа й с надеждата да разбере, че се отказвам от кръвната си връзка не само с нея, но и със стареца долу.

Мислено си обещах един ден да отмъстя за всичко това. Тя вероятно бе прозряла пъклените ми помисли, защото следващите й думи бяха предназначени единствено за мен, макар че започна с „деца“.

— Ето, деца, сами се уверихте, че когато се наложи, в тази къща можем да бъдем неумолими с непокорните. Няма да откажем храна, вода и подслон, но не очаквайте доброта, съчувствие или любов. Спазвайте правилата и камшикът ми ще ви отмине, ала надигнете ли вой — лошо ви се пише.

Бяхме млади, невинни, доверчиви, бяхме видели само слънчевата страна на живота, а тя искаше да ни пречупи. Искаше да изтръгне душите ни и да ги стъпче, да ни превърне в хора без самочувствие.

Но не ни познаваше.

Никой не можеше да ме накара да мразя баща си или майка си! Никой нямаше право да управлява живота и смъртта ми — не докато бях жива и имах сили да се боря.

Хвърлих бърз поглед към Криа. Той също я гледаше изпитателно. Очите му я измерваха от глава до пети, преценяваха как би могла да му навреди. А той беше само на четиринайсет години. Първо трябваше да възмъжее. Въпреки това ръцете му се свиха в юмруци, които с мъка удържаше. От усилието да се овладее устните му се свиха в тънка, решителна линия. Очите му станаха непоколебими и студени като лед.

От всички нас той най-много обичаше мама. Боготвореше я. За него тя беше най-милата, най-нежната, най-отзивчивата жена. Беше споделил с мен, че като порасне, ще се ожени за момиче като мама. Сега можеше само да гледа гневно. Беше твърде малък, за да направи нещо.

Бабата ни изгледа презрително. Пъхна ключа в ръката на мама и излезе.

Един въпрос стоеше над всичко.

Защо? Защо бяхме доведени в тази къща?

Това не беше безопасно пристанище, спасение или убежище. Мама трябва да е знаела какво ще стане и все пак ни бе довела тук посред нощ. Защо?