В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (3)

На път към богатството

Докато мама приготвяше багажа, ние с Кристофър напъхахме дрехите и няколко играчки в два куфара. В ранния вечерен здрач пристигнахме с такси на гарата. Тръгнахме, без да се сбогуваме приятелите си, и затова ни беше мъчно. Не знам защо трябваше да постъпим така, но мама настояваше. Оставихме велосипедите си в гаража, както и всичко останало, което беше твърде тежко и не можеше да се носи.

Влакът пътуваше с грохот в звездната нощ, отправен към някакво далечно планинско имение във Вирджиния. Минавахме покрай притихнали градове и села, покрай самотни ферми, чиито осветени правоъгълници бяха единственият знак, че съществуват. Ние с брат ми не искахме да спим, за да не пропуснем нещо навън, пък и толкова неща трябваше да споделим. Най-вече за онази величествена, богата къща, където щяхме да живеем охолно, да се храним в златни съдове и да ни обслужва облечена в ливреи прислуга. Надявах се да имам собствена прислужница, която да подрежда дрехите ми, да приготвя ваната, да реше косата ми и да се изправя на крака при всяка моя команда. Аз обаче нямаше да съм твърде строга с нея. Щях да бъда добра господарка, за каквато всяка прислужница мечтае — освен ако се случеше да счупи нещо, на което държа!

Сега, като се връщам мислено назад към онова пътуване с влака, разбирам, че това бе нощта, в която започнах да раста. Когато спечелиш нещо, трябва и да загубиш нещо.

 

 

Докато умувахме с брат ми как да изхарчим парите, които ни очакваха, едър, оплешивяващ кондуктор влезе в купето ни и с възхищение огледа мама от главата до петите, после каза:

— Госпожо Патерсън, след петнайсет минути ще пристигнем на вашата гара.

Защо я нарече „госпожо Патерсън“? Не можех да проумея. Отправих въпросителен поглед към Кристофър, който също изглеждаше смутен.

Очите на мама широко се отвориха и в тях ясно се четяха уплаха и объркване. От кондуктора погледът й се премести към нас с Кристофър, а после към спящите близнаци. Очите й плувнаха в сълзи, тя извади кърпичка и ги попи. След това въздъхна тежко.

— Да, благодаря ви — каза тя на кондуктора, който продължаваше да я гледа с възхищение. — Не се безпокойте, ще се приготвим за слизане.

— Госпожо — каза той със загрижен тон и погледна джобния си часовник, — три часът сутринта е. Ще ви чака ли някой?

— Всичко е наред — увери го мама.

— Госпожо, навън е съвсем тъмно.

— И със завързани очи мога да намеря пътя към къщи.

Добродушният кондуктор не остана много доволен.

— Уважаема госпожо — каза той, — до Шарлотсвил има един час път с кола. Оставяме ви сам-самички. Докъдето поглед стига, къща не се вижда.

За да пресече по-нататъшни въпроси, мама му отвърна рязко:

— Ще ни чакат. — Странно как умееше да преобразява лицето си в такова високомерно изражение, което след това изчезваше, сякаш го махаше като шапка.

Пристигнахме на гарата, която сякаш беше на края на света. Никой не ни чакаше.

Беше непрогледен мрак и както кондукторът ни беше предупредил, наоколо не се виждаше никаква къща. Сами в нощта, стояхме и махахме на кондуктора, застанал на стъпалата на влака. Изражението на лицето му показваше, че е недоволен, задето оставя „госпожа Патерсън“ и четирите й сънени деца да чакат някого с кола. Огледах се и не видях нищо друго, освен ръждясал ламаринен покрив, подпрян на четири дървени стълба, и полусчупена зелена пейка. Това беше нашата гара. Докато гледахме след изчезващия в мрака влак, дочухме едно скръбно изсвирване, сякаш пожелание за добър път.

Навред се бяха ширнали поля и ливади. Откъм гората зад гарата се чу странен шум. Подскочих уплашено, а Кристофър се изсмя.

— Бухал — каза той, — а ти помисли, че е призрак, нали?

— Хайде, стига глупости! — смъмри ни мама. — Защо шептите? Наоколо няма никого. Само ниви с пшеница, овес и малко ечемик, фермерите от околността доставят пресни продукти за богаташите, които живеят на хълма.

Хълмовете наоколо приличаха на шарени, издути юргани, разчертани на квадрати от стройно подредени в редица дървета. Нарекох ги нощни стражи, но мама каза, че така засадените дървета служат за преграда срещу вятъра и задържат големите снежни преспи. Като чу това, Кристофър се оживи. Той обичаше зимните спортове, но не бе и помислял, че в южен щат като Вирджиния може да вали сняг.

— О, да, тук вали сняг — кимна мама. — Гарантирам. Намираме се в подножието на планината Блу Ридж и тук става много студено — също като в Гладстон, само дето лятото е по-топло, а нощите са прохладни, така че без одеяло не може. А сега се налага да побързаме, защото ни чака път. Трябва да пристигнем преди зазоряване, когато стават слугите.

— Защо? — запитах аз. — И защо онзи кондуктор те нарече „госпожа Патерсън“?

— Кати, сега нямам време да ти обясня. Трябва да вървим. — Тя вдигна двата тежки куфара и енергично ни подкани да я следваме. Ние с Кристофър взехме на ръце заспалите близнаци.

Тръгнахме подир мама по неравния път, който извиваше между скали, дървета и храсталаци. Вървяхме дълго. Двамата с Кристофър се изморихме, станахме раздразнителни, искаше ни се да седнем и си починем, отново да сме в Гладстон — у дома.

— Събудете близнаците! — отсече мама, — нека повървят малко. — Учудени от тази раздразнителност, двамата с Кристофър се спогледахме.

От онова, което ни бе разказала, излизаше, че този наш дядо трябва да е доста своенравен старец. Шейсет и шест ми се виждаше дълбока старост, а човек на прага на смъртта не можеше да храни злоба към единственото си живо дете — дъщеря, която той някога бе обичал силно. Трябваше да й прости, за да почива в мир. Щом веднъж успееше да го спечели, тя щеше да ни заведе при него. И той щеше веднага да обикне близнаците. Ами то случайни хора в магазините се спираха, за да ги погалят. Дядо щеше да разбере колко е умен Кристофър! Пълен отличник! А най-забележителното беше, че на него не му се налагаше да учи, както например правех аз. Всичко му се удаваше с лекота. Поглеждаше страницата и я запечатваше в ума си. Как само му завиждах.

Аз също имах способности. За разлика от Кристофър винаги се съмнявах и все ми се струваше, че има нещо нередно. Знаехме малко за този непознат дядо, но от късчетата информация вече имах представа, че не е от хората, които лесно прощават — не, щом за цели петнайсет години се бе отрекъл от любимата си дъщеря. И все пак, възможно ли бе да е толкова неумолим, че да не се подаде на маминия чар? Съмнявах се. Бях я виждала да говори с татко по парични въпроси и той винаги отстъпваше. Само една целувка, прегръдка, нежно погалване и той засилваше, усмихваше се, съгласяваше се.

— Кати — обади се Кристофър, — не гледай така угрижено. — Той беше вечният оптимист — виждаше всичко в розово, никога не униваше, не се съмняваше, не изпадаше като мен в лошо настроение.

Послушахме съвета на мама и събудихме близнаците. Сложихме ги да стъпят на земята и им казахме, че трябва да вървят, задърпахме ги, а те хленчеха и протестираха.

— Не искам никъде да отивам — подсмърчаше Кари. — Не обичам да ходя из горите по тъмно!

Кори се разплака още по-силно.

— Не обичам да ходя из горите, когато е тъмно! — пищеше Кари, като се опитваше да изскубне ръчичката си от мен. — Отивам си вкъщи! Пусни ме, Кати, пусни ме!

Кори започна да вие по-силно.

Кристофър пусна ръката на Кори и изтича напред, за да помогне на мама с двата тежки куфара, а аз повлякох дърпащите се назад близнаци.

Въздухът беше хладен и остър. Въпреки че мама наричаше този район хълмист, тъмните високи очертания в далечината наподобяваха планини. Взрях се в дълбокия кадифен свод на небето. Обсипалите го звезди ми приличаха на замръзнали снежинки — или по-скоро на онези ледени сълзи, които щях да изплача в бъдеще? Защо ми се струваше, че ме гледат със съжаление и ме карат да се чувствам малка и объркана като мравка? Надвисналото над мен небе, макар и красиво, ме изпълваше със странно предчувствие за нещо лошо. Знаех, че при други обстоятелства бих могла да обикна тази природа.

Най-накрая стигнахме до група представителни къщи, сгушени по стръмния склон на хълма. Крадешком се приближихме до най-голямата и най-величествената от тях. Мама тихо ни каза, че домът й се нарича „Замъкът Фоксуърт“ и е на повече от двеста години!

— Има ли наблизо езеро, където могат да се карат кънки и да се плува? — попита Кристофър. — Тук май не става за ски — има твърде много дървета и скали.

— Да — каза мама, — има едно езерце на около четиристотин метра — и го посочи с ръка.

Обиколихме огромната къща почти на пръсти. Щом стигнахме до задната врата, една възрастна жена ни отвори. Вероятно ни бе видяла, че идваме, защото отвори вратата още преди да почукаме. Промъкнахме се вътре като среднощни крадци. Тя не каза и дума за добре дошли. Дали пък това не беше някоя от прислужниците? Вероятно.

Озовахме се в тъмната къща и тя ни подбутна да вървим по една стръмна и тясна задна стълба, без да ни позволи дори за миг да спрем и да огледаме огромните стаи, които само зърнахме с крайчеца на очите си, докато ги прекосявахме. Преведе ни през много коридори, край безброй затворени врати, докато накрая стигнахме до някаква крайна стая. Отвори вратата и ни направи знак да влезем. Бяхме доволни, че нощното пътуване бе свършило. Намирахме се в голяма спалня, осветявана от една лампа. Тежки тъкани завеси покриваха двата високи прозореца. Възрастната жена, облечена в сива рокля, се обърна, огледа ни и с известно усилие затвори тежката врата.

Тя заговори и аз се стреснах.

— Права си, Корин. Имаш хубави деца.

Вместо да ни зарадва, тази похвала вся мраз в сърцата ни. Гласът й беше студен и безстрастен. Веднага усетихме нейната неприязън, независимо от ласкателството. Не бях сгрешила в преценката си и следващите й думи го потвърдиха:

— Дали обаче са интелигентни? Дали нямат някакви скрити увреждания, които не се забелязват от пръв поглед?

— Не, нямат! — извика мама дълбоко засегната, както бях и аз. — Децата ми са съвършени и физически, и умствено. Сама можеш да се увериш! — Тя се втренчи в старицата, после клекна и взе да съблича Кари, която дремеше права. Аз се заех с Кори, а Кристофър сложи куфара върху едно от големите легла, отвори го и извади две жълти пижамки.

Докато преобличах Кори, не свалях очи от високата едра жена, за която вече предполагах, че е нашата баба. Огледах я от горе до долу и установих, че не е чак толкова стара, колкото ми се бе сторило в началото. Косата й — в наситен стоманеносин цвят и гладко опъната назад — правеше очите й да изглеждат дръпнати като на котка.

Носът й приличаше на орлова човка, раменете й бяха широки, а устата й като тясна цепка. Там, където започваше високото семпло деколте на роклята от сива тафта, имаше брошка. Беше напълно лишена от топлота и нежност — дори гърдите й сякаш бяха два хълма от бетон. Очевидно, че с нея нямаше да можем да си играем така, както бяхме правили с родителите си.

Никак не ми хареса. Исках да си отида вкъщи. Устните ми затрепериха. Щеше ми се татко да е жив. Как можеше жена като тази да роди такова ласкаво създание като нашата майка? От кого мама бе наследила красотата и жизнерадостния си дух? Опитах се да преглътна сълзите си. Мама се наведе над близнаците и целуна пламналите им страни, а ръката й нежно махна къдриците от челата им, след което издърпа завивките до брадичките им.

— Лека нощ, скъпички — прошепна тя нежно.

Непоколебимо изправена като скала насред стаята, бабата поглеждаше с неприкрито неодобрение ту към близнаците, ту към нас с Кристофър. Не разбирах защо изражението й бе така свирепо.

— Двете ти по-големи деца не могат да спят в едно легло! — каза тя.

— Но те са още малки — избухна мама. — Майко, ти никак не си се променила. Главата ти е все така пълна с отвратителни, подозрителни мисли! Кристофър и Кати са още деца!

— Деца ли? — изсумтя тя. — Така си мислехме и ние с баща ти за теб и твоя получичо!

Гледах с широко отворени очи ту едната, ту другата. После преместих поглед към брат ми. Сякаш възрастта му се бе стопила и той стоеше уязвим и безпомощен като нищо неразбиращо дете.

Мама така се ядоса, че чак пребледня.

— Щом мислиш така, тогава им дай отделни стаи и отделни легла! Бог ми е свидетел, че в тази къща поне стаи има предостатъчно!

— Невъзможно — сряза я баба с леденостуден глас. — Това е единствената спалня с баня, където съпругът ми няма да чува, когато ходят над главата му или като пускат водата в тоалетната. Ако са разделени и пръснати из целия втори етаж, тогава той, пък и слугите, ще чуват шума от стъпките и гласовете им. Доста мислих по този въпрос. Това е единствената сигурна стая.

Сигурна стая ли? Всички ние щяхме да спим в една стая?! В огромна, богаташка къща с двайсет, трийсет, четирийсет стаи ние щяхме да стоим в една! Като размислих обаче, реших, че не бих искала да бъда сама в стая в тази гигантска къща.

— Сложи двете момичета в едното легло, а двете момчета в другото — нареди бабата.

Мама взе Кори, премести го и така определи реда занапред. Момчетата — в леглото до врата на банята, а ние с Кари в другото, което беше до прозорците.

Старицата обърна строгия си настойчив поглед към мен, а после и към Кристофър.

— А сега слушайте — изкомандва ни тя. — От вас, по-големите, ще зависи малките да стоя тихо и вие двамата ще отговаряте за спазването на правилата, които ще наложа. Винаги помнете, че ако дядо ви научи, че сте тук горе, тогава той ще изхвърли всички ви без пукнат цент, но преди това ще ви накаже, задето ви има. Ще поддържате стаята чиста и подредена, както и банята, сякаш никой не живее тук. И ще мирувате: няма да викате, да плачете, да тичате и да думкате по пода. След като ние с майка ви излезем от стаята тази вечер, аз ще заключа вратата след себе си. Защото няма да ви оставя да се разхождате из стаите в другите части на къщата. До деня, в който дядо ви умре, вие ще стоите тук, все едно че ви няма.

О, Боже! Стрелнах мама с поглед. Това не можеше да бъде вярно! Тя ни лъжеше, нали? Говореше тези отвратителни неща просто за да ни сплаши. Приближих се до Кристофър и цялата трепереща се притиснах в него. Бабата се намръщи и бързо се отдръпна. Опитах се да погледна мама, но тя наведе глава, а раменете й се тресяха, сякаш плачеше.

— Не се притеснявайте — обърна се мама към нас. — Повярвайте ми. Една нощ, само една нощ, а после моят баща ще ви посрещне както подобава в къщата си, за да живеете в нея като в своя.

После тя хвърли гневен поглед към майка си, която стоеше неумолима и отблъскваща.

— Майко, имай малко жалост и състрадание към децата ми. Помни, че са и твоя плът и кръв. Те са много добри деца, но все пак имат нужда да играят, да тичат и вдигат шум. Нима очакваш да си говорят шепнешком? Не бива да заключваш тази стая. Заключи вратата в дъното на коридора. А защо да не използват цялото северно крило за себе си? Зная, че не държите на тази по-стара част от къщата.

Бабата енергично поклати глава:

— Корин, аз вземам решенията тук, не ти. Мислиш ли, че мога ей така да заключа вратата към това крило, без прислугата да се чуди защо? Всичко трябва да остане както си е било. Те разбират защо държа заключена тази стая — тук е стълбището към тавана и не искам да си навират носовете, където не им е работа. Всяка сутрин, преди готвачът и прислужниците да са влезли в кухнята, ще донасям храна и мляко на децата. Тук, в северното крило, никога не се влиза, с изключение на последния петък на всеки месец, когато основно го почистват. В тези дни децата ще се крият на тавана, докато прислужниците приключат работа. А преди да влязат те, аз ще проверям всичко, за да се убедя, че не са оставили нещо, което да ги издава.

Мама отново възрази:

— Това е невъзможно! По-добре заключи вратата в дъното на коридора.

Бабата скръцна със зъби.

— Корин, дай ми време. По-късно ще намеря някакъв предлог, за да забраня на слугите изобщо да влизат в това крило, дори за почистване. Но трябва да действам внимателно, за да не събудя подозренията им. Те не ме обичат и веднага ще се разприказват пред баща ти. Разбираш ли? Затварянето на това крило не може да съвпадне с твоето завръщане, Корин.

Мама кимна и се предаде. Двете с бабата продължаваха да заговорничат, докато ние с Кристофър вече заспивахме. Този ден сякаш нямаше край. Така ми се искаше да се вмъкна и да се свия в леглото до Кари, да се сгуша и да потъна в сладка забрава там, където проблемите не съществуваха.

Накрая, тъкмо когато ми се струваше, че никога няма да се сети, мама каза, че двамата с Кристофър сме много изморени и ние отидохме да се съблечем в банята, преди да си легнем.

Мама дойде при мен и притисна топлите си устни към челото ми. Изглеждаше изморена и загрижена, а погледът й бе мрачен. В ъгълчетата на очите й проблясваха сълзи. Защо пак плачеше?

— Заспивай — каза тя с дрезгав глас. — Не се тревожи. Не обръщай внимание на това, което току-що чу. Веднага щом баща ми ми прости онова, което направих, той с отворени обятия ще приеме внуците си — единствените внуци, които ще доживее да види.

— Мамо — намръщих се аз, — защо плачеш?

Тя избърса сълзите си и направи опит да се усмихне.

— Кати, опасявам се, че ще имам нужда от повече време, за да спечеля привързаността и одобрението на баща ми.

— Повече ли?

— Да, няколко дни, може би дори седмица. Просто не зная точно колко… но няма да продължи дълго. Бъди сигурна — нежната й ръка приглади косата ми назад. — Скъпа моя Кати, баща ти много те обичаше, аз също много те обичам. — Тя отиде при Кристофър, за да целуне челото му и да погали косата му, но какво му прошепна, не чух.

Преди да излезе, се обърна към нас:

— Починете си добре, а утре ще гледам да дойда колкото е възможно по-скоро. Знаете какви са плановете ми. Трябва отново да измина пеш разстоянието до гарата и да взема друг влак до Шарлотсвил, където ме чакат двата куфара, а утре рано сутринта ще дойда тук с такси и ще се промъкна да ви видя, когато мога.

Бабата я побутна през отворената врата, но мама се извърна, за да ни погледне:

— Моля ви, бъдете добри — каза тя. — Дръжте се прилично. Не вдигайте шум. Слушайте баба ви и не й давайте повод да ви наказва. Моля ви, накарайте и близнаците да слушат и да не плачат за мен. Забавлявайте ги, докато донеса играчки. Ще се върна утре, а докато ме няма, ще мисля за вас, ще се моля за вас, ще ви обичам.

— Ще дойда рано утре сутринта — каза бабата, преди да избута мама в коридора, а после заключи вратата.

Страшно беше да си заключен — деца, оставени сами. Ами какво щеше да стане, ако избухнеше пожар? Пожар. Винаги мислех за пожари и как да избягам. Щом трябваше да стоим заключени тук, никой нямаше да ни чуе, ако започнехме да викаме за помощ. Кой ли можеше да ни чуе в тази далечна, забранена за влизане стая на втория етаж, където никой не идваше повече от веднъж на месец.

Благодаря на Бога, че това беше временно — една нощ. А след това, утре, мама ще се сдобри с нашия умиращ дядо.

Бяхме сами. Заключени. На тъмно. Около нас, под нас, тази огромна къща приличаше на чудовище, което ни бе погълнало в своята паст.

Спеше ми се, ала тишината ме потискаше. Кристофър я наруши и двамата започнахме да обсъждаме положението шепнешком.

— Тази баба едва ли е толкова жестока, колкото изглежда — рече той.

— Искаш да кажеш, че не е приятна старица? Тя е адски огромна. Колко ли е висока?

— Боже мой, трудно е да се каже. Може би е метър и осемдесет и около деветдесет килограма.

— Според мен два метра и двеста кила.

— Кати, престани да преувеличаваш. Престани да правиш от мухата слон. Разбери, че това е просто една стая в една голяма къща, и няма нищо страшно. Трябва да прекараме тук една нощ, преди мама да дойде.

— Кристофър, чу ли какво каза бабата за някакъв получичо? Разбра ли какво искаше да каже?

— Не, но предполагам, че мама ще ни обясни всичко. Хайде, помоли се и заспивай.

Станах от леглото, коленичих и сплетох ръце под брадичката си. Затворих очи и започнах да се моля — помолих се на Бога да помогне на мама.

— И, Боже, моля те, не позволявай на дядото да бъде жесток като съпругата си.

После, уморена и съсипана от многото емоции, скочих обратно в леглото, притиснах Кари до гърдите си и заспах.