В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (4)

Къщата на бабата

Зад тежките завеси, които ни бе забранено да отваряме, денят настъпи пълен с неизвестности. Кристофър стана пръв, протегна се и ми се ухили.

— Добро утро, рошло — каза той. Косата му стърчеше на всички страни. Не зная защо Бог бе дарил него и Кори с къдрави коси, а нас с Кари — с леко чупливи. Като всяко истинско момче, разбира се, той полагаше неимоверни усилия да изправя къдриците си, докато аз се надявах те да се озоват на моята глава.

Седнах и огледах стаята, която беше около пет на пет метра. Беше голяма, но с двете двойни легла, масивния скрин, големия шкаф, двата тапицирани стола, тоалетката между предните прозорци и табуретката към нея, плюс махагоновата маса с четири стола, тя изглеждаше малка и претъпкана. Между леглата имаше масичка с лампа, с което лампите ставаха общо четири. На пода бе постлан избелял ориенталски килим със златисти ресни. Сигурно някога е бил красив, но сега изглеждаше стар и износен. Тапетите бяха кремави с тънки бели черти, а кувертюрите на леглата — от тежка златиста материя. На стените висяха три картини, от които можеха да ти се изправят косите. Страховити демони преследваха голи хора из подземни пещери, оцветени в червено. Невиждани чудовища лакомо поглъщаха други, наполовина захапани нещастници, чиито крака още стърчаха от усти, пълни с лиги и дълги остри зъби.

— Това според представите на някои хора представлява адът — информира ме моят всезнаещ брат. — Обзалагам се, че милата ни баба сама е окачила тези репродукции, за да ни покаже какво очаква непокорните. Прилича ми на Гоя — рече той.

Брат ми знаеше всичко. Искаше да стане лекар, но и художник. Рисуваше добре с молив, с водни бои, с маслени бои, с каквото му падне. Биваше го за всичко, само дето не умееше да се грижи за себе си.

Щом понечих да вляза в банята, Кристофър скочи и ме изпревари. Смутени от шума, Кари и Кори се събудиха едновременно. Седнаха, прозяха се, разтъркаха очи и се огледаха наоколо. После Кари се обади с нетърпящ възражение глас:

— Тук не ми харесва!

В това нямаше нищо чудно. Кари винаги е имала собствено мнение. Дори преди да проговори, тя знаеше какво харесва и какво не. За нея средно положение нямаше — тя или мразеше, или обичаше. Когато беше доволна, чуруликаше като щастливо птиче. Лошото бе, че чуруликаше по цял ден, без да спира. Кари говореше на куклите и чашките, на мечетата и на всички играчки.

Кори беше напълно различен. Докато тя непрекъснато бърбореше, той седеше и слушаше. Госпожа Симпсън казваше за него, че е „тиха вода“, която пък била най-дълбока. Все още не зная какво имаше предвид, освен че някои хора са по-загадъчни и те карат да се чудиш какво ли крият в себе си.

— Кати — обади се малката ми сестричка, — чу ли, че тук не ми харесва?

При тези думи Кори изпълзя от леглото си, скочи в нашето, хвана сестра си и силно я прегърна, а изпълнените му със страх очи бяха широко отворени. С обичайния си сериозен тон той попита:

— Как се озовахме тук?

— Снощи с влака. Не си ли спомняш?

— Не, не помня.

— Прекосихме гората под лунна светлина. Беше много приятно.

— Къде е слънцето? Още ли е нощ?

Слънцето беше зад завесите, но не смеех да кажа на Кори, за да не ги дръпне. Не знаех как да постъпя.

В този миг обаче някой започна да бърка в ключалката и по този начин ми спести отговора. Бабата внесе в стаята голям поднос с храна, покрит с бяла кърпа. Побърза да ни обясни, че не може цял ден да търчи нагоре-надолу по стълбите с тежки подноси в ръце. Щяла да го прави само веднъж на ден, защото иначе слугите щели да се усъмнят.

— Занапред вероятно ще използвам кошница за пикник — каза тя и постави подноса на масичката. Обърна се и ме погледна, сякаш аз отговарях за храната. — Ти трябва да разпределиш храната така, че да стигне за целия ден. Раздели я на три — беконът, яйцата, препеченият хляб и кашата за закуска, сандвичите и горещата супа в термоса за обяд, а печеното пиле, картофената салата и зеленият фасул за вечеря. За десерт има плодове, а ако сте тихи и добри, вечерта може да ви донеса сладолед или торта. Никакви шоколади и бонбони, за да не получите кариес. Докато дядо ви е жив, няма да видите зъболекар.

Напълно облечен, Кристофър беше излязъл от банята, стоеше и наблюдаваше бабата, която съвсем спокойно говореше за смъртта на своя съпруг.

— След всяко ядене си мийте зъбите — продължи тя, — косите ви трябва да са добре сресани, да сте чисти и спретнати. Не обичам мръсни и сополиви деца.

Докато говореше, носът на Кори започна да тече. Взех скришом една кърпа и го избърсах. Горкият Кори, той страдаше от сенна хрема, а тя пък мразеше сополанковци.

— В банята да се държите прилично! — рече бабата и хвърли изпитателен поглед към нас с Кристофър, който стоеше облегнат на вратата на банята. — Момчета и момичета никога не бива да използват банята заедно.

Цялата пламнах. За какви ни смяташе тя?

После ни каза нещо, което след това щеше да повтаря като развалена грамофонна плоча:

— И запомнете, че Бог вижда всичко. Той ще види лошото, което вършите зад гърба ми, и той ще ви накаже тогава, когато аз не мога. — Извади от джоба на роклята си лист хартия. — Тук съм написала правилата, които трябва да спазвате, докато сте в моя дом. — Тя остави списъка върху масата, каза ни да го научим наизуст и тръгна да излиза, но… не. Насочи се към стенния гардероб, който още не бяхме отваряли. — Деца, зад тази врата, в дъното на гардероба има малка врата, която води към обширния таван. Там можете да тичате, да играете и да вдигате шум, но в разумни граници. Никога обаче не бива да се качвате горе преди десет часа сутринта. До десет прислужниците са на втория етаж и могат да ви чуят, като тичате. След десет им е забранено да остават на втория етаж. През последния петък от всеки месец ще се качвате на тавана много рано и ще седите тихо, без да говорите или да тътрите краката си. Ясно ли е? — Тя ни изгледа настойчиво. Ние с Кристофър кимнахме. Близнаците стояха като вцепенени. Обясни ни, че в петък ще проверява стаята и банята, за да е сигурна, че не сме оставили някакви следи.

След това излезе и ни заключи отвън.

Въздъхнахме с облекчение.

Опитах се да представя всичко това като игра.

— Кристофър Дол, назначавам те за баща!

Той се изсмя и каза саркастично:

— Така ли? Е, като глава на семейството искам да ви кажа, че отсега нататък ще ми прислужвате като на крал. Съпруго, като моя подчинена и робиня, сложи масата, разпредели храната в чиниите, приготви трапезата за твоя господар и повелител.

— Какво каза?!

— Отсега нататък аз съм твой повелител и трябва да изпълняваш нарежданията ми, каквито и да са те.

— А ако откажа? Тогава какво ще направиш, господарю?

— Не ми харесва тонът ти. Липсва му почтителност!

— Тра-ла-ла, ку-ку! Денят, в който започна да говоря почтително с теб, Кристофър, ще бъде денят, в който пораснеш три метра и половина, луната изгрее по пладне, виелица извие срещу храбър рицар, яхнал еднорог и облечен в снежнобели бляскави доспехи, със зелена драконова глава, забучена на копието му. — След това хванах ръчичката на Кари и гордо я поведох към банята, без да обръщаме внимание на клетия Кори, който непрекъснато викаше, че трябва да пишка.

— Моля те, Кати. Нека да вляза! Няма да гледам!

Като излязохме, вярвате или не, Кристофър беше преоблякъл Кори. А най-смайващото беше, че Кори вече нямаше нужда от тоалетната.

— Защо? — попитах аз. — Само да си се изпуснал в леглото.

Без дума да отрони, Кори посочи към една голяма синя ваза.

Доволен от себе си, Кристофър се облегна на скрина и скръсти ръце на гърдите.

— Трябва да знаете, че при нужда можете да не обръщате внимание на мъжете. Ние не клечим като вас, жените. При спешни случаи всеки малък съд може да ни свърши работа.

Преди да седнем да закусваме, трябваше да изпразня синята ваза и да я изплакна. Действително не беше лоша идея да държим вазата до Кори.

Разположихме се край масичката, предназначена за игра на карти. За да виждат какво ядат, близнаците седнаха върху прегънати на две възглавници. И четирите лампи бяха светнати, но въпреки това да закусваш в полуздрач действаше потискащо.

— Развесели се, мрачна муцуно — обърна се към мен непредсказуемият ми по-голям брат. — Аз само се пошегувах. Не че ми трябва робиня, но много ми харесваш, когато си ядосана.

Кари само погледна пържените яйца и бекона и започна да хленчи:

— Ние не обичаме бекон с яйца! Обичаме овесени ядки! Не искаме гореща и мазна храна. Искаме овесена каша със стафиди!

— Слушай ме сега — рече новият им наставник. — Ще ядеш каквото има и ще престанеш да мрънкаш. Разбра ли? Храната не е гореща, храната е студена. Можеш да отделиш мазнината. Тя и без друго е замръзнала.

Докато се огледам, Кристофър бе излапал своята студена, мазна храна заедно с изстиналата препечена филийка. По неизвестна за мен причина близнаците изядоха закуската си без повече мърморене. Изпитах неприятното усещане, че послушанието им няма да продължи дълго. Може би в момента бяха впечатлени от твърдостта на големия им брат, но как ли щеше да е занапред?

Наядохме се, аз грижливо наредих чиниите върху подноса и едва тогава си спомних, че бяхме забравили да си кажем молитвата. Скупчихме се край масата, наведохме глави и допряхме дланите си.

— Боже, прости ни, че ядохме, без да се помолим за твоето разрешение. Моля те, не казвай на бабата. Вече няма да правим така. Амин. — След като свършихме, подадох на Кристофър списъка с нещата, които можехме или не можехме да правим. Той беше старателно написан на машина с главни букви.

Брат ми започна със списъка на забраните. Сви устни, като много умело имитираше омразната ни баба. Добре очертаните му устни изглеждаха жестоки и сполучливо наподобяваха нейната строгост.

— Първо — зачете той със студен и равен глас, — винаги трябва да сте напълно облечени. — Той прочете думата „винаги“ по такъв начин, че тя наистина прозвуча като забрана.

— Второ: никога не произнасяйте Божието име напразно и винаги казвайте молитвите си преди ядене. И ако аз не съм в стаята, за да проверя дали спазвате това правило, можете да сте сигурни, че отгоре той слуша и гледа.

Трето: никога не трябва да дърпате завесите, нито пък да надничате през прозорците.

Четвърто: никога не ме заговаряйте, преди аз да се обърна към вас.

Пето: поддържайте стаята винаги чиста и подредена, а леглата — оправени.

Шесто: никога не трябва да стоите без работа. Всеки ден отделяйте по пет часа, за да учите, а през останалото време развивайте способностите си с подходящи занимания. Ако случайно имате някакви умения или таланти, трябва да ги развивате, а ако нямате — четете Библията.

Ако не можете да четете, тогава гледайте Библията и се опитвайте да попиете чрез чистотата на мислите си значението на Бога и неговите пътища.

Седмо: мийте зъбите си всеки ден след ядене и вечер преди лягане.

Осмо: само да разбера, че използвате банята заедно, а не отделно момичета и отделно момчета, ще ви съдера кожите от бой.

Сърцето ми се сви. Боже, що за баба е това?

— Девето: трябва да проявявате скромност и сдържаност в поведението, речта и мислите си.

Десето: не трябва да пипате срамните си части, да ги разглеждате в огледалото или да мислите за тях дори когато се миете.

Единайсето: не бива да ви занимават лоши, грешни или лъстиви мисли. Пазете се от всичко, което може да ви поквари.

Дванайсето: не се заглеждайте в хора от другия пол, освен ако не е абсолютно необходимо.

Тринайсето: онези от вас, които могат да четат, а се надявам те да са поне двама, трябва да се редуват и да четат на глас от Библията най-малко една страница всеки ден, така че двете по-малки деца да се поучат от напътствията на Бога.

Четиринайсето: всеки ден трябва да се къпете, да почиствате ваната и да поддържате банята в безупречен вид.

Петнайсето: всеки от вас, включително и близнаците, трябва да наизустява поне по един цитат от Библията всеки ден. Аз ще ви изпитвам.

Шестнайсето: трябва да изяждате храната, която ви донасям, до последната троха. Грехота е да се хвърля храна, когато толкова много хора в света умират от глад.

Седемнайсето: не се разхождайте из спалнята само по нощница или пижама дори когато отскачате до банята. Винаги трябва да сте прилично загърнати. Държа всички, които живеят под този покрив, да се държат скромно и почтително.

Осемнайсето: когато влизам в стаята ви, трябва да стоите мирно с прибрани до тялото ръце, а не да стискате юмруци в мълчаливо негодувание. Очите ви не бива да срещат моите и не се надявайте, че ще спечелите приятелството, съжалението, любовта или пък съчувствието ми. Невъзможно е. Нито дядо ви, нито аз можем да изпитваме чувства към неблагословени от Бога.

Ооо! Това действително бяха тежки думи! Кристофър спря да чете, по лицето му премина отчаяние, което той бързо заличи с усмивка, щом очите му срещнаха моите. Пресегна се, погъделичка Кари, а после дръпна носа на Кори, за да ги разсмее.

— Кристофър! — извиках разтревожено. — От начина, по който го е написала, се вижда, че мама никога няма да спечели благоволението на баща си. Още по-малко пък той ще иска да ни види! Но защо? Какво сме му направили? Когато мама е изпаднала в немилост и той я е лишил от наследство, ние дори не сме били родени! Защо ни мразят?

— Спокойно — рече Крис, а очите му пробягаха по списъка. — Не приемай тези неща толкова на сериозно. Тя е вироглава и побъркана. Никой умен човек като дядо ни не може да споделя идиотските идеи на съпругата си, иначе как би могъл да спечели милиони долари?

— Може би той не е спечелил парите, а ги е наследил.

— Мама каза, че е наследил нещо, но го е увеличил стотици пъти, така че би трябвало да има поне малко мозък в главата си. Но, изглежда, си е взел за съпруга змия-пепелянка. — Той се усмихна и продължи да чете.

— Деветнайсето: когато влизам в стаята ви, не бива да ме гледате с неуважение, защото Бог е над нас и може да прочете мислите ви. Съпругът ми е решителен човек и никой досега не го е побеждавал. Той разполага с цяла армия от лекари, сестри, техници и апаратура, които го крепят, и не си мислете, че някакво си сърце може да пречупи волята на човек, направен от стомана.

О! Мъж от стомана е здрава опора за всяка съпруга. Очите му вероятно също са сиви, твърди и стоманеносиви, защото както собствените ни родители го бяха доказали, хората, които си приличат, се привличат.

— Двайсето — прочете Кристофър, — не бива да скачате, викате, крещите или да говорите на висок глас, за да не ви чуят слугите от долния етаж. Трябва да носите гуменки и никога обувки с твърди подметки.

Двайсет и първо: не хабете тоалетна хартия и сапун. Ако задръстите тоалетната, ще трябва да използвате гърнета, които ще намерите на тавана, а майка ви ще ги изпразва.

Двайсет и второ: момчетата, както и момичетата да си перат дрехите във ваната. Майка ви ще се грижи за спалното бельо и хавлиените кърпи. Долните чаршафи ще се сменят веднъж седмично, а ако някое дете ги изцапа, тогава ще наредя на майка ви да донесе гумени чаршафи и ще набия детето, което не се е научило да посещава тоалетната.

Въздъхнах и прегърнах Кори, който изхлипа, като чу това.

— Не се бой! Тя никога няма да узнае. Ако се случи да направиш беля, ще намерим начин да я прикрием.

Кристофър продължи да чете:

— Заключение: това не са неща, които трябва или не трябва да правите, а само предупреждение. После е написала: Навярно се досещате, че когато се наложи, ще допълня този списък в съответствие с наблюденията си. Не си мислете, че можете да ме измамите, да се подигравате с мен или да се шегувате за моя сметка, защото тогава наказанието ви ще бъде толкова жестоко, че телата и душите ви ще носят белезите от него цял живот, а гордостта ви окончателно ще бъде сломена. И отсега нататък запомнете, че в мое присъствие не бива да споменавате името на баща си по никакъв повод, а аз самата няма да поглеждам детето, което най-много прилича на него.

Свърши. Хвърлих въпросителен поглед към Кристофър, защото не разбрах какво означава последният абзац. Очевидно татко бе причината, поради която мама е била лишена от наследство, а сега и мразена от родителите си.

Дали Кристофър разбираше, че щяхме да стоим заключени тук горе много дълго време?

О, Боже, о, Боже, о, Боже! Няма да издържа и седмица.

— Кати — каза брат ми спокойно, — толкова ли сме грозни и противни в очите на нашата баба? Тя е лъжкиня и измамница. Едва ли мисли така. — Той сгъна листа и го хвърли към тоалетката. — Трябва ли да вярваме на една възрастна жена, която сигурно е побъркана, или трябва да вярваме на жената, която ни обича, която познаваме и в която имаме доверие? Мама ще се погрижи за нас. Тя знае какво прави, можеш да си сигурна в това.

Да, той беше прав, разбира се. Трябваше да вярваме на мама, а не на онази луда старица с острия поглед и кривата, сякаш изрязана с нож уста, нито на нейните идиотски идеи.

Дядото скоро щеше да се поддаде на маминия чар и ние, щастливи и засмени, щяхме да поемем надолу по стълбите, облечени в най-хубавите си дрехи. Щом ни видеше, той щеше разбере, че не сме нито грозни, нито глупави. А кой знае, може би някой ден щеше да дари внуците си и с малко любов.