В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (10)

Празници

На високото стъбло на амарилиса се появи една-единствена пъпка — един жив календар, който ни напомняше, че наближава Денят на благодарността, а след него и Коледа. Сега той беше единственото ни все още живо растение и затова толкова го обичахме. Всяка нощ го занасяхме долу, за да е на топло в спалнята ни. Сутрин, щом станеше, Кори се втурваше към пъпката и я оглеждаше, за да се увери, че е оцеляла през нощта. След това същото правеше и Кари. Близнаците поглеждаха към календара, за да проверят дали денят е ограден в зелено, което означаваше, че растението трябва да бъде наторено. Пипаха пръстта, за да видят дали е достатъчно влажна. Никога не се осланяха на собствената си преценка, а идваха при мен и питаха:

— Трябва ли дадем вода на Амарилис? Мислиш ли, че е жаден?

Никога не бяхме притежавали нещо одушевено или неодушевено, без да му дадем име. Освен това Амарилис трябваше да живее на всяка цена. Нито Кори, нито Кари се доверяваха на силите си, за да занесат саксията на таванския прозорец, където за кратко огряваше слънце. Аз го носех нагоре, а Крис го сваляше за през нощта.

Отбелязвахме всеки изминал ден с голямо червено кръстче. Кръстчетата бяха станали сто.

Заваляха студени дъждове и задуха силен вятър. Понякога гъсти мъгли скриваха утринната светлина. Нощем сухите клони на дърветата дращеха по стените на къщата и ме събуждаха. Дъхът ми спираше в очакване на нещо ужасно.

Един ден заваля проливен дъжд. Имаше всички изгледи да го обърне на сняг. Мама влезе задъхана в спалнята с украшения, които да подредим на масата за Деня на благодарността. Беше донесла една яркожълта покривка и оранжеви ленени салфетки с ресни.

— Утре ще имаме гости за празничния обяд — обясни тя, сложи кутията върху най-близкото легло и тръгна да излиза. — Ще има две печени пуйки — едната за нас, другата за слугите. Те няма да бъдат готови толкова рано, но вие не се тревожете — за Деня на благодарността ще има подобаваща трапеза. Ще намеря начин да отмъкна малко топла храна. Ще кажа, че искам аз да сервирам на баща ми и докато приготвям неговия поднос, ще отделя храна и за вас. Очаквайте ме утре около един.

Яви се като полъх и изчезна, като ни остави с щастливи очаквания за изобилна гореща храна в Деня на благодарността.

— Какво значи Денят на благодарността? — попита Кари.

— Същото като молитвата преди ядене — обясни Кори.

Мисля си, че донякъде беше прав.

Докато Крис беше гушнал близнаците и им разказваше за Деня на благодарността, аз се суетях наоколо като домакиня — щастлива, че мога да подредя празнична трапеза. Картичките за местата с нашите имена бяха четири малки пуйки с опашки, разперени като ветрила; бяха направени от оранжева и жълта надупчена хартия, която имитираше перушина. Имахме две големи свещи във формата на тикви, две във формата на мъже–поклонници, две като жени–поклоннички. Имаше и две хубави индийски свещи, ала за нищо на света не бих ги запалила и да ги гледам как се топят. Сложих на масата обикновени свещи, а скъпите прибрах за следващия Ден на благодарността, когато щяхме да сме далеч оттук. Внимателно написах имената ни върху хартиените пуйки, след това разтворих опашките им като ветрила и ги поставих пред всяка чиния.

Под масата, на която се хранехме, имаше тясна полица и там държахме чиниите и сребърните прибори. След всяко ядене ги миех в банята в един розов пластмасов леген. Крис ги подсушаваше и нареждаше върху гумена подложка под масата, където стояха до следващото ядене.

Подредих сребърните прибори най-старателно — вилиците отляво, ножовете отдясно с острието към чинията, а до ножовете — лъжиците. Порцеланът беше „Ленокс“ с широка синя лента, а по ръба — двайсет и четири карата злато, както бе написано върху обратната страна. Мама ми беше казала, че сервизът е стар и едва ли някой ще забележи изчезването му. Единственото нещо, което липсваше, бяха цветята. Мама трябваше да се сети да донесе цветя.

Вече минаваше един часът. Кари взе да се оплаква на висок глас:

— Хайде да сядаме да ядем, Кати.

— Имай търпение. Мама ще ни донесе топла храна, пуйка с гарнитура — и това ще бъде не просто обяд, а официален обяд. — Шетнята ми на домакиня скоро приключи и аз се свих на леглото, за да прочета още малко от „Лорна Дун“.

— Кати, умирам от глад — обади се Кори. Крис беше потънал в някаква загадка на Шерлок Холмс.

— Изяж няколко стафиди, Кори.

— Няма повичи.

— Казва се: няма повече.

— Честна дума, няма повичи.

— Изяж един фъстък.

— Всичките фъстъци свършиха. Правилно ли го казах?

— Да — въздъхнах аз. — Изяж една хрупкава бисквитка.

— Кари изяде последната.

— Кари, защо не раздели тези бисквити с брат си?

— Защото той не искаше.

Два часът. Вече всички умирахме от глад. Бяхме свикнали да обядваме точно в дванайсет. Какво ли бе задържало мама?

Вече минаваше три, когато мама донесе огромен сребърен поднос, отрупан с чинии. Беше облечена в рокля от синьо-лилаво вълнено жарсе, косата й беше завита назад и хваната ниско на тила със сребърно гребенче. Господи, колко хубава беше.

— Зная, че умирате от глад — започна да се извинява тя, — но баща ми промени решението си и в последната минута пожела да използва стола на колелца и да яде с нас. — Тя се усмихна виновно. — Кати, много хубаво си подредила масата. Направила си всичко точно както трябва. Съжалявам, но забравих да донеса цветя. Не биваше да забравям. Имаме девет души на гости и всички искат да говорят с мен, задават ми хиляди въпроси, питат ме къде съм била толкова дълго. Непрекъснато измислях някакъв предлог, за да стана от масата. Трябваше да внимавам и за Джон Еймъс — този мъж има очи и на гърба си. Успях все пак да напълня чиниите ви и да ги скрия. Много ми се искаше да ви донеса и от пая с тиква, но Джон вече го беше нарязал и подредил върху десертните чинии и щеше да забележи, че липсват четири парчета.

После ни изпрати няколко въздушни целувки и изчезна.

Боже, какъв ден! Ние наистина й бяхме в тежест!

Втурнахме се към масата.

Крис се зае с ролята на домакин и започна да разпределя храната по чиниите, които му подавахме. Даде ни по едно голямо парче бяло месо от пуйката и добави скромни порции от зеленчуците и красиво оформена салата. Всичко беше изстинало.

— Не обичам студена храна! — разхленчи се Кари. От начина, по който се мръщеше, човек можеше да си помисли, че в чинията й има змии и червеи, а Кори естествено само имитираше киселото изражение, изписано върху лицето близначката му.

Тогава Крис направи нещо, което действително ме шокира. Набоде огромна филия бяло месо и цялото го натика в устата си! Какво му ставаше?

— Не яж така, Крис. Даваш лош пример на близнаците.

— Те не ме гледат — каза той с пълна уста, — а аз умирам от глад. Никога преди не съм бил толкова гладен.

Внимателно нарязах месото на малки късчета и сложих няколко в устата си, за да покажа на лакомника отсреща как трябва да се яде. Преглътнах и казах:

— Съжалявам бъдещата ти съпруга. Едва ли ще издържи с теб и една година.

Той обаче продължи да се храни, без да ми обръща внимание.

— Кати — каза Кари, — не се дръж така с Крис.

— Жена ми ще ме обожава, сигурен съм в това. А вие, двамата, престанете да се назлъндисвате на пуйката.

— Не обичаме студена пуйка… а онова кафяво нещо върху картофите изглежда отвратително.

— Това кафяво нещо се нарича сос от печено месо и вкусът му е превъзходен. А и ескимосите обичат студена храна.

— Кати, ескимосите обичат ли студена храна?

— Не зная, Кари, но сигурно я предпочитат пред глада. — Не можах да разбера какво общо имат ескимосите с Деня на благодарността. — Крис, не можа ли да измислиш нещо по-добро? Защо измисли ескимосите?

— Ескимосите са индианци. Индианците са свързани е традицията да се празнува Денят на благодарността.

— Аха.

— Знаеш, разбира се, че Северна Америка е била свързана е Азия — каза той е пълна уста. — Индианците са се преселили от Азия, но на някои им харесали ледът и снегът и останали, докато други, по-умни, се придвижили на юг.

— Кати, какво е това нещо на бучки, което прилича на желиран десерт?

— Това е салата от червени боровинки. Едните бучици са червени боровинки, другите — орехи, а това бялото е кисел крем. — Беше великолепно. Имаше и парчета ананас.

— Ние не обичаме сос на бучки.

— Кари — каза Крис, — уморих се от това, какво обичаш и какво — не. Яж!

— Брат ти е прав, Кари. Червените боровинки са превъзходни, както и орехите. Птиците обичат боровинки, а ти обичаш птиците, нали?

— Птиците не ядат плодове. Те ядат паяци и буболечки. Кълвят ги от водосточната тръба и ги гълтат, без да дъвчат. Не можем да ядем онова, което ядат птиците.

— Млъкни и яж! — скара й се Крис с пълна уста.

Това беше най-вкусната храна, откакто се бяхме озовали в тази огромна мрачна къща, а близнаците само гледаха в чиниите си, без да я докоснат.

За разлика от тях Крис не спираше да се тъпче като същинско прасе.

Близнаците опитаха картофеното пюре с гъбения сос. Картофите бяха „раздробени“, а сосът беше „глупав“. Опитаха божествената плънка и заявиха, че е „на бучки“ и е „тъпа“.

— Тогава изяжте сладките картофи! — почти извиках аз. — Вижте колко са хубави. Те поне са гладки.

Докато Крис мечтаеше за десерт, аз започнах да разчиствам масата. Неизвестно защо, но Крис стана да ми помага! Не можех да повярвам на очите си. Усмихна ми се обезоръжаващо и дори ме целуна по бузата. Я виж ти, ако храната се отразява по този начин на всеки мъж, е готовност ще се науча да готвя. Дори прибра чорапите си, преди да ми помогне да измия и избърша чиниите, чашите и сребърните прибори.

Десет минути след като ние с Крис бяхме подредили всичко под масата, близнаците ревнаха:

— Гладни сме! Стомасите ни стържат от глад.

Крис не вдигна поглед от книгата си. Аз обаче оставих настрана „Лорна Дун“ и, без да кажа нито дума, им извадих от кошницата по един сандвич с фъстъчено масло и желе.

Докато отхапваха мънички залчета, аз се хвърлих на леглото и ги загледах с истинско удивление. Защо им харесваха тези боклуци? Оказа се, че да си родител не е нито толкова лесно, колкото си мислех, нито толкова приятно.

— Не сядай на пода, Кори. Долу е по-студено, отколкото на стола.

— Не обичам столовете — каза Кори и кихна.

Още на другия ден Кори се разболя. Личицето му беше червено и горещо. Оплакваше се, че го болят костите и цялото тяло.

— Кати, къде е мама, истинската ми майка? — О, как искаше майка си. Най-накрая тя се появи.

Притесни се, като видя пламналото лице на Кори и изтича, за да донесе термометър. Когато се върна, по петите я следваше омразната ни баба.

Налапал термометъра, Кори гледаше мама като ангел спасител.

— Любимото ми, скъпо бебе — рече тя. Вдигна го от леглото, седна на люлеещия се стол и започна да целува челото му. — Тук съм, скъпо дете. Обичам те. Всичко ще мине, ти само си изяж храната и си изпий портокаловия сок. Бъди добро момченце и скоро ще оздравееш.

След два дни се разболя и Кари — тя също кихаше и кашляше, вдигна толкова висока температура, че се паникьосах. Крис също се изплаши. Двамата лежаха един до друг отпуснати и пребледнели, а тъничките им пръстчета току придърпваха нагоре завивките.

Изглеждаха като направени от порцелан — восъчнобледи, с тъмни сенки и големи хлътнали очи, които безмълвно ни умоляваха да направим нещо.

Мама си взе една седмица отпуск от училището за секретарки, за да остане при близнаците. Всеки път, когато идваше при нас, с нея цъфваше и бабата, която си пъхаше носа навсякъде и непрекъснато раздаваше никому ненужни съвети.

Заплашителното шумолене на сивите й рокли, гласът й, тропотът от тежките й крака, огромните й меки и пухкави ръце, отрупани с диамантени пръстени и нашарени от старчески петна… самата гледка ни изпълваше с омраза.

Една сутрин мама влезе в стаята с термос, пълен с прясно изстискан портокалов сок.

— По-хубав е от консервирания — обясни тя, — защото в него има повече витамин С и А. Помага при настинки.

После извади термометъра от устата на Кари и обезумя.

— О, Боже! Трийсет и девет и шест. Трябва да ги заведа на лекар, в болница!

Бях застанала пред масивния скрин. Хвърлих бърз поглед към бабата, опитвайки се да отгатна реакцията й.

— Не ставай смешна, Корин — рече тя. — Всички деца вдигат висока температура, когато са болни. Това нищо не означава. Би трябвало да го знаеш. Настинката си е настинка.

Крис вдигна глава от книгата, която четеше. Беше убеден, че близнаците са болни от грип.

Бабата продължи да нарежда:

— Какво знаят лекарите за настинката? Ние знаем повече от тях. Има само три неща, които трябва да се правят: да се лежи в леглото, да се поемат много течности и да се пие аспирин — какво друго? — После ме изгледа кръвнишки. — Момиче, престани да си люлееш краката. Изнервяш ме. — Тя отново се обърна към мама. — По този повод моята майка казваше така: за настинката трябват три дни, докато започне, три дни, докато трае и три дни, докато си отиде.

— Ами ако е грип? — попита Крис. Бабата го загърби и не обърна внимание на въпроса му. Не харесваше лицето му — той твърде много приличаше на татко.

Близнаците наистина оздравяха. Не за девет дни, а за деветнайсет. Не ставаха от леглото, пиеха аспирин и течности и това помогна — нищо не можеше да ги възстанови по-бързо. През деня близнаците лежаха в едно легло. През нощта Кари спеше при мен, а Кори — при брат си. Цяла нощ скачахме, тичахме за вода или за портокаловия сок, който съхранявахме на студено. Те плачеха за мама, искаха сладкиши и нещо, което да отпуши носа им. Мятаха се в леглата, слаби и неспокойни, а огромните им, изпълнени със страх очи, късаха сърцето ми. Докато боледуваха, започнаха да задават странни въпроси.

— Защо през цялото време стоим горе?

— Изчезна ли долният етаж?

— Къде отиде той?

— Мама не ни ли обича вече?

— Защо стените са обгърнати в мъгла?

— А те обгърнати ли са в мъгла? — питах аз на свой ред.

— Крис също изглежда неясен.

— Крис е уморен.

— Уморен ли си, Крис?

— Май че да. Искам да спите и да не задавате толкова много въпроси. А и Кати е уморена. Искаме да спим и да сме сигурни, че вие също сте заспали.

Един ден кашлицата намаля, уморените клепачи се притвориха и най-накрая потънаха в спокоен сън. Студените костеливи ръце на смъртта се бяха протегнали към нашите малчугани и с неохота ги бяха пуснали. Мъчително и бавно близнаците започнаха да се съвземат. Когато се оправиха обаче, те не бяха предишните здрави и енергични дечица. Кори, който и без това не беше от бъбривите, сега съвсем се умълча. Кари, която преди не млъкваше, се затвори в себе си. Прегледах езика й — беше бял и обложен. Погледнах със страх двете личица върху възглавницата. Искаше ми се да пораснат и да се държат като големи. Това дълго боледуване бе оставило тъмни кръгове под големите им сини очи и нездравословен тен на лицата им. Плашеха ме, навяваха ми мисли за смъртта.

А вятърът продължаваше да духа.

Най-накрая се изправиха на крака и започнаха бавно да се разхождат. Розовите им крачета бяха станали тънки като сламки и затова предпочитаха да пълзят. А да се смеят — съвсем бяха забравили.

Проснах се на леглото. Бях останала съвсем без сили. Какво можехме да направим ние с Крис, за да върнем бебешкото им очарование?

— Витамини! — обяви мама, след като й казахме с Крис за нашите опасения. — Точно от витамини се нуждаят те, както и вие — отсега нататък всеки от вас трябва да взема по една таблетка на ден. — Дори в този момент тя не забрави да вдигне кокетно ръка, за да оправи един палав кичур от красивата си коса.

— Таблетките ще ни дадат ли чистия въздух и слънцето, от които всъщност се нуждаем? — изгледах я аз изпитателно, защото тя очевидно отказваше да види същността на нещата. — Дали витамините ще ни върнат превъзходното здраве, на което се радвахме, докато живеехме нормално и прекарвахме по-голямата част от деня навън?

Мама беше облечена в розово — този цвят наистина й отиваше, защото от него бузите й поруменяваха, а косата й заблестяваше с алена топлина.

— Кати — погледна ме тя снизходително, — какво искаш да кажеш? Не виждаш ли, че правя каквото мога. Витамините наистина са полезни, те затова се произвеждат.

Нейното безразличие ме стъписа. Погледнах Крис. Той стоеше с наведена глава — чуваше всяка дума, но нищо не каза.

— Докога ще стоим затворени тук, мамо?

— Още малко, Кати, само още малко. Вярвай ми.

— Още един месец ли?

— Може би.

— Не можеш ли да изведеш поне близнаците на разходка с колата си? Мисля, че това ще им се отрази добре. Ние с Крис може и да не излизаме.

— Не! Разбира се, че не! Не мога да поема подобен риск! В къщата работят осем слуги и винаги ще се намери някой, който да ни види. Те са ужасно любопитни.

— В такъв случай би ли се погрижила поне за пресни плодове, особено банани. Знаеш, че близнаците умират за банани, а откакто сме тук, не са изяли и един.

— Утре ще ви донеса банани. Дядо ви не ги обича.

— Какво общо има пък той с това?

— Заради това не ги купуват.

— Пътуваш до училището за секретарки всяка седмица, така че спри и купи банани и повече фъстъци, и стафиди. А защо не и пуканки? Това със сигурност няма да повреди зъбите им!

Тя кимна мило с глава.

— А какво искаш за себе си?

— Свобода! Искам да изляза. Уморена съм да стоя заключена в тази стая. Искам близнаците да излязат навън, а и Крис. Искам да наемеш къща, да купиш къща, да откраднеш къща, но да ни измъкнеш от това омразно място.

— Кати — започна умолително тя, — разбери, правя каквото мога. Ето, нося ви подаръци винаги когато идвам тук? Какво друго ви липсва, освен банани? Кажи!

— Обеща, че ще останем тук за малко, а вече минаха месеци.

Тя сви рамене безпомощно.

— Нима очакваш да убия баща си?

— Остави я на мира! — избухна Крис, щом вратата се затвори зад гърба на майката, която той обожаваше. — Тя наистина се опитва да направи всичко възможно за нас. Престани да се заяждаш с нея! Цяло чудо е, че изобщо идва да ни вижда, като се има предвид как я тормозиш с безкрайните си въпроси, сякаш не й вярваш. Откъде знаеш колко страда тя? Нима мислиш, че е щастлива, като знае, че четирите й деца са заключени в една стая и трябва да си играят на тавана?

Беше трудно да се каже какво точно мисли и какво чувства човек като майка ни. Изражението на лицето й винаги беше спокойно, въпреки че често изглеждаше уморена. Дрехите й бяха нови, скъпи и рядко я виждахме да носи едни и същи тоалети, но и на нас ни носеше нови и скъпи дрехи, сякаш имаше значение как сме облечени.

Когато валеше дъжд или сняг, не се качвахме на тавана. Дори в ясни дни вятърът яростно ръмжеше и се промъкваше през цепнатините на старата къща.

Една нощ Кори се събуди и ме повика.

— Кати, накарай вятъра да се махне.

Станах от леглото, където Кари бе вече заспала в своята половинка. Мушнах се при Кори и го прегърнах. Горкичкият слабушко, така искаше истинската му майка да го приласкае нежно, а имаше само мен. Беше толкова малък и крехък, че вилнеещият вятър можеше да го отнесе. Зарових лице в чистите му руси къдрици и го целунах по вратлето.

— Не мога да пропъдя вятъра, Кори. Само Бог може.

— Тогава кажи на Бог, че не обичам вятъра — сънено промълви той. — Кажи на Бог, че вятърът иска да влезе тук и да ме вземе.

Притиснах го още по-силно до гърдите си. Никога няма да позволя вятърът да отнесе Кори, никога! Но аз знаех какво има предвид той.

— Изпей ми песен, Кати. Обичам да ми пееш, за да заспя.

Притиснах го и започнах да тананикам една песничка, съчинена от мен самата по мелодия, която бях чула Кори често да си пее. Тя трябваше да пропъди страха му от вятъра, както и моя. Това беше първия ми опит да пиша в рима.

Най-накрая Кори заспа. Дишаше равномерно и се чувстваше в безопасност. Зад него лежеше Крис с широко отворени, втренчени в тавана очи. Когато изпях песента, той обърна глава и ме погледна. Петнайсетият му рожден ден беше отминал с една готова торта и със сладолед, който трябваше да подчертае изключителния повод. Подаръци получавахме почти всеки ден. Сега той се бе сдобил с фотоапарат „Полароид“ и с нов и по-хубав часовник. Страхотно! Прекрасно. Как е възможно да се залъгва толкова лесно?

Не виждаше ли, че мама вече не е същата? Не му ли правеше впечатление, че вече не идва да ни вижда всеки ден? Нима бе толкова наивен, че да вярва на извиненията й?

 

 

Бъдни вечер. Зад гърба си имахме пет месеца престой в замъка Фоксуърт. Нито веднъж не бяхме посещавали долните етажи на тази огромна къща, още по-малко бяхме излизали навън. Придържахме се към правилата: молитва преди всяко ядене и заспиване, прилично поведение в банята, чисти, непорочни и невинни мисли, но въпреки това качеството на храната, която получавахме, като че се влошаваше с всеки изминал ден.

Ние с Крис знаехме, че не съществува истински Дядо Коледа, но много искахме близнаците да вярват в него и да не им липсва цялата великолепна магия на празника. Какво е детството без Дядо Коледа? Не исках такова детство за близнаците. Двамата с Крис тайно приготвихме подаръци за мама (която всъщност нямаше нужда от нищо) и за близнаците — плюшени животни, които ушихме сами, а след това напълнихме с памук. Аз избродирах муцунките им. Усамотявах се в банята и там тайно плетях шапка от червена вълна за Крис.

Точно тогава на Крис му хрумна нещо абсолютно идиотско.

— Хайде да направим подарък и за бабата. Наистина не е правилно да я пренебрегваме. Тя ни носи храна и мляко, пък и кой знае, един дребен подарък може да ни помогне да спечелим нейното благоразположение. Представете си само колко по-весел може да стане животът ни тук, ако тя се умилостиви. Нали разбираш — повтори Крис, — наистина се надявам, че имаме шанс да я спечелим на наша страна. В края на краищата тя е наша баба, а и освен това хората могат да се променят. Никой не остава такъв, какъвто е бил. Докато мама полага усилия да очарова баща си, ние трябва да опитаме да очароваме нейната майка.

Късно следобед, когато вече се здрачаваше, мама влезе в стаята, носейки елха в малко дървено буре. Елха — има ли нещо друго, което така да напомня за Коледа? Роклята на мама беше от яркочервено жарсе и прилепваше плътно по всяка извивка на тялото й. Беше в добро настроение и остана с нас, докато украсим коледното дърво. Раздаде ни и четири чорапа, които трябваше да окачим на леглата си, за да може Дядо Коледа да ги напълни с подаръци.

— Догодина по това време ще живеем в собствена къща — каза весело тя и аз й повярвах. — Догодина по това време животът ще бъде прекрасен за всички нас. Ще имаме много пари, ще си купим собствена къща и всичко, което пожелаете, ще бъде ваше. Бързо ще забравите за тази стая и за тавана, сякаш никога не ги е имало.

Тя ни целуна и каза, че ни обича. Наблюдавахме я как излиза и вече не се чувствахме така отчаяни.

През нощта мама бе влязла в стаята ни и на сутринта като се събудих, видях, че чорапите са пълни догоре. Имаше подаръци, скрити във всяко свободно кътче на стаята.

Очите ми срещнаха погледа на Крис. Той премигна, засмя се и скочи от леглото. Грабна сребърните звънчета, закачени върху червени пластмасови юзди, и енергично ги разтърси над главата си.

— Весела Коледа! — прогърмя гласът му. — Ставайте всички! Кори, Кари, хайде, сънльовци! Вижте какво е донесъл Дядо Коледа!

Те бавно се разсъниха, разтъркаха очи и недоверчиво заоглеждаха многобройните подаръци и лакомства: орехи, бонбони, плодове, дъвки, ментови пръчици, шоколадов Дядо Коледа.

— Как ни е намерил Дядо Коледа? — попита Кари.

— Ами той има вълшебни очи — обясни Крис, вдигна Кари и я метна на рамото си, след което се протегна към Кори. Така правеше и татко. — Дядо Коледа никога не забравя децата — каза Крис, — той знае, че сте тук. Освен това аз му написах писмо и един дълъг списък с поръчки за подаръци.

Странно, помислих си аз. Списъкът беше толкова кратък и лесен. Искахме да излезем навън. Искахме да бъдем на свобода.

Седнах в леглото, огледах се и в гърлото ми заседна буца. Мама, разбира се, бе положила усилия да ни зарадва. Тя наистина ни обичаше и се тревожеше за нас. За Бога, месеци са й били нужни, докато накупи всичко това.

Засрамих се заради лошите неща, които си бях помислила за нея.

Крис ме погледна въпросително:

— Възнамеряваш ли да се надигнеш от леглото, или ще се излежаваш цял ден? Нима вече не обичаш да получаваш подаръци?

Докато Кори и Кари разкъсваха опаковките на подаръците, Крис дойде при мен и протегна ръка.

— Хайде, Кати, радвай се на единствената Коледа, която можеш да изживееш на дванайсет години. Нека бъде неповторима, различна от всяка друга.

Носеше измачкана червена пижама е бял кант, а златистата му коса беше рошава като разплетена кошница, но и моята не беше по-сресана. Коледата си беше Коледа, независимо къде се намираш — това беше ден за радост. Отворихме всички подаръци и започнахме да пробваме новите си дрехи, като едновременно се тъпчехме с бонбони. Дядо Коледа ни беше оставил бележка да скрием бонбоните, „вие знаете от кого“. В края на краищата бонбоните причиняваха кариес. Дори на Коледа.

Седнах на пода, облечена в страхотната си нова роба от зелено кадифе. Тази на Крис беше от червен фланелен плат в тон с пижамата му. Облякох близнаците в светлосините им роби. Мисля, че през тази сутрин нямаше по-щастливи деца от нас четиримата. Шоколадовите блокчета ни се сториха още по-сладки, защото ни бяха забранени. Беше забавно да се наблюдават близнаците, докато ядяха своя шоколад — очите им бяха широко отворени, изпълнени с изненада. Нима бяха забравили вкуса на шоколада? Така изглеждаше. Когато чухме, че някой идва, бързо скрихме бонбоните под най-близкото легло.

Беше бабата. Тя влезе тихо с кошницата за пикник и я остави върху масичката за карти. Не ни поздрави с „Весела Коледа“, нито каза добро утро, не се и усмихна. А на нас не ни беше разрешено да я заговорим първи.

С неохота и страх, но и с голяма надежда, аз взех дългия пакет, увит в червен станиол. Под него се намираше колажът, изработен от нас четиримата. Представляваше една съвършена градина с пеперуди от коприна и цветя от прежда. Кари искаше да направи лилави пеперуди с червени точки — тя обичаше комбинацията от лилаво и червено. Кори пък предпочиташе пеперуда от жълто със зелени и черни точици. Дърветата бяха от кафяви шнурове и малки светлокафяви камъчета, за да имитират кората. Ние с Крис бяхме взели перушинки от стари възглавници, потопихме ги във водни бои, после ги изсушихме и с помощта на стара четка за зъби сресахме слепналите косъмчета, за да станат отново прекрасни.

Може да прозвучи самонадеяно, но картината ни не беше лишена от творчески попадения. Имаше балансирана композиция, ритъм, стил и очарование, което бе накарало мама да се просълзи, когато й я показахме. Този колаж наистина беше най-доброто произведение на изкуството, което бяхме сътворявали до момента.

Разтреперана и изпълнена с предчувствия чаках мига, в който да се приближа. Тъй като бабата никога не поглеждаше Крис, а близнаците трепереха от страх в нейно присъствие, само аз можех да й връча подаръка. Аз обаче стоях като вкаменена. Крис ме побутна с лакът.

— Хайде — пошушна той, — тя ще излезе всеки момент.

Не можех да помръдна краката си, сякаш бяха от олово. Протегнах червения пакет — отстрани това изглеждаше като жертвоприношение. Не беше лесно да й се даде подарък, след като тя не ни беше дала нищо друго, освен враждебност и само изчакваше мига, в който да ни причини още болка и страдание.

Това коледно утро тя много успешно ни причини болка и то без камшичен удар, дори без да каже дума.

Мислех да я поздравя, като й кажа: „Весела Коледа, бабо. Искахме да ти направим един скромен подарък — нещо малко, с което да ти благодарим за храната и подслона, които си ни дала.“ Не, тя щеше да го възприеме като ирония и сарказъм. По-добре да кажа само: „Весела Коледа, надяваме се, че ще харесаш нашия подарък. Направихме го всички заедно, дори Кори и Кари участваха. Искаме да го запазиш като спомен от нас.“

Тя беше безкрайно изненадана.

Вдигнах бавно поглед, за да срещна храбро очите й, и й подадох подаръка. Със смразяваща хладина и презрение тя изгледа дългата, опакована в червено кутия. Беше вързана със сребърна панделка, а отгоре имаше картичка с надпис: „На баба от Крис, Кати, Кори и Кари.“ Сивите й като камък очи се задържаха върху картичката, колкото да я прочете, после обърна гръб, навири нос, излезе от стаята, затръшна вратата след себе си и я заключи. Останах като вцепенена — в ръцете си продължавах да държа отминатия с високомерие подарък.

Глупаци! Точно това бяхме ние! Загубени глупаци!

Никога нямаше да спечелим благоразположението й. Винаги щеше да ни счита за дяволско семе. За нея ние наистина не съществувахме.

Много ни заболя, това е самата истина.

В този момент трябваше да се проявя като възрастна и да запазя самообладание — също като мама, която така добре се справяше. Започнах да имитирам нейните движения и изражението на лицето й. Усмихнах се като нея — бавно и измамно.

И какво направих след това, за да покажа моята зрелост?

Захвърлих пакета на пода и започнах да го тъпча с неистова ярост. Мразех Крис, задето ме бе убедил, че можем да спечелим една жена, направена от камък! Мразех мама, задето ни бе поставила в това положение! Би трябвало да познава майка си по-добре.

— Спри! — изкрещя Крис. — Можем да си я запазим за нас!

Но вече беше късно. Крехката картина бе унищожена. Вече я нямаше. Аз стоях, обляна в сълзи.

После се наведох и вдигнах копринените пеперуди, които Кори и Кари бяха направили така старателно и които щях да пазя през целия си живот.

Крис ме взе в прегръдките си, докато хълцах, и се опита да ме утеши:

— Няма нищо. Какво от това, че тя постъпва зле. Ние бяхме прави, тя сгреши. За разлика от нея ние поне направихме опит за помирение.

 

 

Мама влезе усмихната в стаята и ни поздрави за Коледа. Пристигна натоварена с още подаръци, включително една огромна куклена къща, която някога била нейна, а преди това — на омразната й майка.

— Този подарък не е от Дядо Коледа — каза тя. — Това е моят подарък за Кори и Кари. — Тя ги прегърна, целуна ги по бузките и им каза, че сега могат да си играят на семейство, както е правела тя самата, когато била на пет години.

— Тази куклена къща е и много ценна — каза тя със сантиментална нотка в гласа. — Само миниатюрните порцеланови кукли струват цяло съкровище. Куклите, къщата, мебелите и картините са изработени на ръка от английски художник. Всеки стол, маса, легло, лампа, полилей са истински репродукции на старинни предмети. Казват, че на художника са му били необходими дванайсет години, за да завърши къщата.

Не можех да не се възхищавам на умението и търпението, които са били необходими, за да се направят такива мънички мебели. В гостната на Елизабетинската къща имаше и роял. Върху масата в трапезарията бяха поставени миниатюрни копринени цветя. В стъклена купа върху бюфета имаше мънички плодове, направени от восък.

— Кати — каза мама, като ме обгърна с ръка, — виж този килим. Истински персийски килим, направен от чиста коприна. Килимът в трапезарията е ориенталски. — И тя продължи да възхвалява достойнствата на тази забележителна играчка.

— Защо изглежда толкова нова, след като е толкова стара? — попитах аз.

Лицето на мама помръкна.

— Когато е била на майка ми, тя е била съхранявана в огромна стъклена кутия, през която е можела само да я гледа, но не и да я пипа. Когато аз я получих, моят баща взе един чук и разби стъклената кутия. Разреши ми да играя с къщата, но преди това трябваше да се закълна с ръка върху Библията да не чупя нищо.

— Ти закле ли се? А счупи ли нещо? — попита Крис.

— Да, заклех се, и, разбира се, счупих. — Главата й се наклони, така че не виждахме очите й. — Имаше още една кукла — един много красив млад мъж и докато се опитвах да съблека палтото му, ръката му се извади. Биха ме с камшик не само за това, че съм счупила куклата, но и защото съм искала да видя какво има под дрехите.

Тогава мама се обърна към мен.

— Кати, защо си толкова сериозна? Подаръците не ти ли харесват?

Крис отговори вместо мен.

— Нещастна е, защото бабата отказа подаръка, който й бяхме приготвили. — Мама ме потупа по рамото, но отбягна погледа ми. Крис продължи. — Благодарим ти за всичко — нищо не си пропуснала да поръчаш на Дядо Коледа. Най-много ти благодарим за куклената къща. Мисля, че близнаците много ще се забавляват с нея.

Втренчих поглед в двата велосипеда с по три колела, които мама бе купила, за да могат да заякнат слабите крачета на близнаците. За нас с Крис имаше ролкови кънки, които можехме да караме в класната стая. Подът й беше от дебели дъски, които поглъщаха шума.

Мама стана, усмихна се загадъчно и излезе. На вратата се обърна и каза, че ще се върне след миг. Тогава тя ни направи най-хубавия подарък — малък преносим телевизор!

— Получих го от баща си, за да го гледам в спалнята си. Веднага се сетих кой би му се радвал най-много. Сега имате истински прозорец към света.

— Мамо! — възкликнах аз. — Този скъп подарък означава ли, че баща ти ти е простил, задето си се омъжила за татко? Вече можем ли да слезем долу?

Синит й очи потъмняха. Тогава тя каза нещо, което накара сърцето ми да подскочи от радост.

— Следващата седмица ще дойде адвокатът на баща ми, за да ме впише в завещанието. Всичко ще бъде мое, дори тази къща ще бъде моя след смъртта на майка ми. На нея той няма да остави нищо, защото тя си има предостатъчно.

Пари! Те изобщо не ме интересуваха. Исках само едно — да изляза оттук. Внезапно се почувствах много щастлива — толкова щастлива, че обгърнах мама с ръце, целунах я и я притиснах към себе си. Това беше най-хубавият ми ден, откакто бяхме пристигнали в тази къща. И тогава си спомних, че мама все още не ни беше казала, че можем да слезем долу. Но все пак бяхме на крачка от свободата си.

Тя седна на леглото и се усмихна неестествено. Засмя се, но смехът й прозвуча фалшиво.

— Да, Кати, станах послушна и изпълнителна дъщеря — такава каквато дядо ти винаги е искал да бъда. Той нарежда, аз се подчинявам. Най-накрая и той да е доволен. — Внезапно спря и погледна към двойните прозорци с процеждащата се отвън бледа светлина. — Всъщност толкова е доволен, че довечера организира тържество в моя чест, за да ме представи отново на свои стари приятели и на избрани местни хора. Това ще бъде нещо великолепно, защото за такива неща моите родители не жалят средства. Те не пият, но нямат нищо против да сервират алкохол на онези, които не се страхуват от ада. Ще има и малък оркестър, за да танцуваме.

Тържество! Коледно тържество! С оркестър и танци!

И обслужване! Мама ще бъде вписана в новото завещание! Нима някога сме преживявали по-прекрасен ден?

— Може ли да гледаме? — извикахме с Крис в един глас.

— Ще стоим съвсем тихо.

— Ще се скрием така, че никой да няма да ни види.

— Моля те, мамо, моля те, толкова отдавна не сме виждали други хора, а и никога не сме били на коледно тържество.

Продължихме да я молим, докато тя най-сетне склони. Придърпа ни с Крис до най-отдалечения ъгъл, където близнаците не можеха да ни чуват, и прошепна:

— Има едно място, където може да се скриете, но с близнаците не мога да рискувам. Обещайте, че няма да им казвате.

Обещахме.