В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (21)

Оцвети всички дни в синьо, но запази един за черното

Канехме се да напуснем къщата всеки момент. Чакахме само мама да спомене, че излиза, и щеше да се прости с всички свои скъпоценности. Нямахме намерение да се връщаме в Гладстон. Там зимата идваше рано и продължаваше чак до май. Планирахме да отидем в Сарасота — при цирковите артисти. За тях се говореше, че са толерантни и проявяват разбиране към онези, които имат странно минало. Тъй като двамата с Крис постоянно се катерехме по покрива и се люлеехме на въжетата, които висяха от гредите на тавана, един ден предложих на Крис:

— Хайде да станем акробати на трапец.

Той се засмя. Първоначално идеята му се стори смешна, но после извика вдъхновено:

— Боже, Кати, ти ще изглеждаш страхотно в розово трико, обшито с пайети — и започна да пее: — Тя лети и пори въздуха с грациозна лекота, това е дръзката, млада девойка — господарка на трапеца в небесната синева…

Кори рязко вдигна русата си глава и извика „Не!“ В очите му се четеше ужас.

— Вашите планове не ни харесват. Не искаме да паднете — обади се Кари.

— Но ние няма да паднем — отвърна Крис, — защото двамата с Кати сме непобедими.

Загледах се замислено в него и си припомних нощта в училищната стая и после онази на покрива, когато той бе прошепнал: „Аз никога няма да обичам друга, освен теб, Кати. Знам го… усещам го… ще бъдем само ние двамата. Завинаги.“

„Не ставай глупак, бях се изсмяла аз тогава, знаеш много добре, че не ме обичаш така, както мъж обича жена. Не е нужно заради онова, което стана между нас, да се чувстваш виновен или засрамен. Грешката беше и моя. Можем да се преструваме, че то никога не се е случвало, и да се постараем никога повече да не се повтори.“

„Но, Кати…“

„Ако в моя и твоя живот има и други хора, които да обичаме, ние никога няма да изпитаме същото един към друг.“

„Но аз искам да те чувствам по този начин — за мен е твърде късно да обичам и се доверявам на друг.“

Гледах Крис и близнаците, правех планове за нашето бъдеще, убеждавах ги, че ще успеем и как всичко ще бъде наред, и се чувствах ужасно възрастна. Разправях всичките тези небивалици единствено заради близнаците. Исках те да са спокойни. Давах си ясна сметка, че за да преживеем, трябваше да работим каквото намерим.

Септември се изтърколи и дойде октомври. Скоро щеше да завали сняг.

— Тази нощ — рече Крис, щом мама си тръгна. Каза ни довиждане забързано, без дори да се обърне на вратата, за да ни погледне. Вече и един поглед й костваше огромни усилия.

Сложихме една в друга две калъфки за възглавница, за да направим по-здрава торба. В нея Крис щеше да изнесе всичките бижута на мама. Вече бях приготвила два сака с багажа ни, скрити на тавана, където мама отдавна не се качваше.

Вече се смрачаваше, когато Кори започна да повръща, и то непрекъснато. В аптечката нямахме никакви лекарства за стомашни разстройства.

С нищо не успяхме да спрем ужасното повръщане, а той ставаше все по-блед и силите започнаха да го напускат. Застена. Сключи ръце около врата ми и прошепна:

— Мамо, зле ми е.

— Какво искаш да направя, за да ти стане по-добре, Кори? — попитах аз разтревожена.

— Мики — прошепна едва чуто той. — Искам Мики да спи с мен.

— Но ти можеш неволно да легнеш върху него и да го смачкаш. Нали не искаш да умира?

— Не — отвърна малкото ми братче, ужасено от подобна мисъл.

Докато го държах, отново се сгърчи в непоносими спазми и аз почувствах как телцето му изстива. Сплъстената му коса бе полепнала по потното чело, а сините му очи гледаха с празен поглед.

— Мамо, мамо, болят ме костите.

— Скоро ще се почувстваш по-добре, миличък — успокоих го аз. Занесох го обратно в леглото, за да мога да сменя подгизналата му пижама. — Крис ще ти помогне, не се тревожи.

Легнах до него и прегърнах слабичкото му, треперещо телце.

Крис седеше на бюрото и се ровеше в разни медицински справочници. Търсеше да открие симптомите на загадъчните неразположения, които толкова често ни спохождаха. Той скоро щеше да навърши осемнайсет, но все още бе далеч от лекарската професия.

— Не си тръгвайте, не ни оставяйте двамата с Кари — примоли се Кори. Малко по-късно той проплака на висок глас. — Крис, не тръгвайте! Останете тук!

Какво означаваха тези думи? Разбира се, той и Кари знаеха, че ние никога нямаше да ги изоставим — по-скоро бихме умрели, отколкото да направим това.

Едно дребно, подобно на сянка същество, облечено в бяло, се приближи до леглото и застана неподвижно, загледано с големите си сини очи в своя брат-близнак. Беше висока едва деветдесет сантиметра. Приличаше едновременно на малко момиченце и на старица. Нежно малко цвете, отгледано в мрачен парник — закърняло и сгърчено.

— Мога ли — попита учтиво тя — да спя с Кори? Няма да правим нищо лошо или неприлично. Просто искам да съм до него.

Не ме интересуваше, че бабата може да дойде! Сложихме Кари и Кори в едно легло. Кори се въртеше и мяташе неспокойно, задъхваше се, проплакваше и бълнуваше. Искаше мишката, искаше майка си, баща си, искаше Крис и мен. Сълзите се стичаха по лицето ми и попиваха в нощницата. Погледнах към Крис и видях мокрите вадички по страните му.

— Кари, Кари… къде е Кари? — попита братчето ми. Бледите им личица бяха само на няколко сантиметра едно от друго — той гледаше в нея и не я виждаше. Преместих поглед към Кари — тя изглеждаше малко по-добре.

Това е наказанието, помислих си аз. Господ наказваше Крис и мен за това, което бяхме сторили. Бабата ни беше предупредила… предупреждаваше ни всеки ден.

Цяла нощ Крис продължи да се рови в книгите, докато аз ту присядах на леглото на близнаците, ту ставах и започвах да крача из стаята.

Накрая Крис се изправи със зачервени очи и рече:

— Отравяне с храна — вероятно от млякото. Трябва да е било прокиснало.

— Нямаше вкус на прокиснало — смънках аз.

Преди да дам храната на близнаците, винаги я опитвах. Неизвестно защо бях решила, че моите вкусови рецептори са по-чувствителни от тези на Крис.

— Тогава може да е от хамбургерите. Сториха ми се особени на вкус.

— Мисля, че бяха пресни.

— Кати, забелязах, че днес ти почти нищо не яде. Стопила си се. Моля те, храни се.

Когато се чувствах изнервена, разочарована или обезпокоена, а в момента бях обладана едновременно от трите състояния, започвах да правя балетни упражнения и сега, хванала се леко за гардероба, изпълняващ функцията на станак, се подготвих за загрявка.

— Нужно ли е да правиш това, Кати? Без друго си станала само кожа и кости. И защо не яде днес? Да не си болна и ти?

— Кори толкова много обича понички, а това бе единственото, което ми се ядеше. На него са му са по-необходими, отколкото на мен.

Нощта напредваше. Крис се захвана отново да чете медицинските си книги. Дадох вода на Кори и той веднага я повърна. Изплакнах лицето му със студена вода и на три пъти му смених пижамата, докато Кари продължаваше спокойно да спи.

Съмна, а ние все още се опитвахме да установим причината за състоянието на Кори. Бабата се появи с кошницата за пикник с храната за деня. Без да каже дума, тя затвори вратата, заключи я след себе си и пъхна ключа в джоба на роклята си. После отиде до масата и извади термос с мляко, подобен по-малък със супа, пакетът, завит в станиол, съдържаше сандвичи, пържено пиле, купа с картофена салата, и накрая — един пакет с четири понички, поръсени обилно с пудра захар. Тя се обърна да си ходи.

— Бабо — обадих се плахо аз.

Тя въобще не бе забелязала Кори. Не бе видяла какво става с него.

— Аз не съм те заговаряла! — отвърна студено тя.

— Не мога да чакам — отговорих, чувствайки как ме обзема яд. — Кори е болен! Повръща цяла нощ и вчера целия ден. Нужен му е лекар, а също и майка му!

Тя не си направи труда да погледне нито към мен, нито към Кори. Без да каже дума, излезе и заключи вратата след себе си.

— Ще отключа вратата и ще отида да намеря мама — рече Крис, облечен все още с дрехите от вчера, които не бе свалял, за да си ляга.

— Тогава те ще разберат, че имаме ключ.

— Така е.

Точно в този момент вратата се отвори и мама влезе вътре, следвана от бабата. Двете се надвесиха над Кори, докоснаха неподвижното му, студено личице и се спогледаха. Отдалечиха се в единия ъгъл и започнаха нещо да си шепнат, поглеждайки от време на време към него. Той лежеше напълно безжизнен, сякаш умираше. Само гърдите му се повдигаха мъчително. От гърлото му излизаха задавени, хриптящи звуци. Отидох при него и избърсах едрите капки пот по челото му. Странно как можеше да бъде толкова студен и въпреки това се потеше.

Мама продължаваше да бездейства. Не можеше да вземе решение! Все още се страхуваше някой да не разбере за нас.

— Какво толкова си шепнете? — изкрещях аз. — Кори трябва да постъпи в болница, и то веднага.

И двете втренчено ме зяпнаха. С угрижено и пребледняло лице мама спря сините си очи върху Кори. Това, което видя, накара устните й да трепнат, ръцете й се разтрепериха, а мускулите около устните й се свиха в неконтролируема гримаса. Тя примига няколко пъти, сякаш се опитваше да сдържи сълзите си.

Следях всеки неин жест, който издаваше пресметливите мисли, които се въртяха из главата й. Опитваше се да прецени дали няма да изгуби наследството си заради Кори.

Не издържах:

— Какво става с теб, мамо? Нима ще продължаваш да мислиш само за себе си и за онези пари, докато най-малкият ти син умира? Ти трябва да му помогнеш! Нима си забравила, че си негова майка? Ако не си, тогава, прави се на майка! Престани да се колебаеш! Той има нужна от помощ сега, утре ще бъде късно!

Пурпурна червенина заля лицето й. Тя отново ме стрелна с поглед.

— Ти! — изсъска тя. — Винаги — ти!

Вдигна обсипаната си с пръстени ръка и ме плесна през лицето! И още веднъж!

Удряше ме за първи път — и то защо? Побесняла, без да се замислям, аз й отвърнах на плесницата.

Бабата стоеше отзад и наблюдаваше. Тънките й грозни устни се извиха в злорадо задоволство.

Крис изтича и сграбчи ръката ми.

— Кати, така не помагаш на Кори. Успокой се. Мама ще направи каквото е нужно.

Добре че задържа ръката ми, защото сама нямаше да спра!

Пред погледа ми изплува лицето на татко, което ми казваше, че винаги трябва да се отнасям с уважение към жената, която ме е родила.

— Бъди проклета, Корин Фоксуърт! — изкрещях аз колкото ми глас държи. — Мислиш си, че можеш безнаказано да правиш с нас каквото си пожелаеш! Откажи се от тази си увереност, защото ще намеря начин да ти отмъстя, дори ако това ми коства живота. Ще се постарая да си платиш, и то скъпо и прескъпо, ако не направиш нещо, за да спасиш живота на Кори. Хайде, продължавай да ме зяпаш, да плачеш и да се молиш, и да ми обясняваш как с пари всичко може да се купи. Само че с тях не може да се купи животът на едно дете, след като вече е умряло! А ако това стане, хич не си мисли, че няма да се добера до съпруга ти и да му разкажа, че имаш четири деца, които вече години наред държиш заключени. Да видим тогава дали пак ще те обича! Ще видим дали ще те обича и уважава!

Тя премига, но продължи да ме гледа с убийствен поглед.

— И още нещо — ще отида при дядото и ще му разкажа всичко! И ти няма да наследиш пукнат цент, а аз ще съм безкрайно доволна!

Ако имаше как, би ме удавила в капка вода. Колкото и да е невероятно, но онази нетърпима старица тихо се обади първа:

— Момичето е право, Корин. Детето трябва да отиде в болница.

 

 

През нощта дойдоха отново. И двете. Бяха облечени в дебели палта, защото бе застудяло изведнъж. Вечерното небе бе посивяло, вероятно щеше да завали сняг. Измъкнаха Кори от ръцете ми, загърнаха го в едно зелено одеяло и мама го вдигна. Кари горчиво заплака:

— Не отвеждайте Кори! — хлипаше тя. — Не го вземайте… недейте…

Хвърли се в ръцете ми, умолявайки ме да ги спра. Никога през живота си не се бе отделяла от близнака си.

Загледах се в мъничкото й бледо личице, плувнало в сълзи.

— Трябва да го заведат в болница. Аз също ще отида с него. Ще остана край леглото му и той няма да се страхува. Ще се грижа за него и той бързо ще оздравее.

Говорех истината. Знаех, че Кори ще се възстанови много по-бързо, ако бдях край него. Сега аз бях неговата майка, а не тя. Той не я обичаше, нуждаеше се от мен. Децата имат силно развита интуиция — те разбират много добре кой ги обича искрено и кой се преструва.

— Ката е права, мамо — обади се Крис. — Кори й вярва. Моля те, нека и тя да отиде, защото нейното присъствие там ще му помогне да се възстанови по-бързо, а освен това ще може да опише на лекаря симптомите по-добре от теб.

Мама го прониза с втренчените си, безизразни очи. Изглеждаше силно объркана и погледът й трескаво скачаше от лице на лице.

— Мамо — повтори Крис, този път по-твърдо, — нека Кати дойде с теб. Мога и сам да се оправя тук.

Разбира се, те не ме пуснаха да отида с тях.

Мама изнесе Кори в коридора. Главата му бе отпусната назад, а сплъстеният кичур на челото му се подмяташе, докато тя се отдалечаваше с детето си.

Бабата ме изгледа насмешливо, след което заключи вратата.

Цялата обляна в сълзи, Кари надаваше пронизителни писъци и ме блъскаше със слабите си юмручета, сякаш аз бях виновна за случилото се.

— Кати, искам да отида и аз! Накарай ги да ме вземат и мен! Кори никъде не иска да отива… а и освен това си забрави китарата.

После изведнъж цялата й ярост се стопи и тя се отпусна в ръцете ми.

— Защо, Кати, защо?

Защо?

Това беше най-важният въпрос в живота ни.

Нещо повече — това беше най-лошият и дълъг ден в живота ни. Ние бяхме прегрешили и Господ много бързо бе избрал наказанието ни. Строго ни беше наблюдавал, сякаш е знаел, че рано или късно ние щяхме да докажем, че сме недостойни — точно както бе предсказала и бабата.

Целия ден стояхме тихо, изпълнени с очакване.

Станах, за да се погрижа за Мики — дадох му да хапне. Мишокът усещаше, че нещо не е наред. Не искаше да си играе и въпреки че оставих вратичката на клетката отворена, той не пожела да излезе.

Приготвихме се да си лягаме. И тримата коленичихме в една редица до леглото на Кори и отправихме гореща молитва към Господа.

— Моля те, Господи, нека Кори оздравее и се върне при нас.

Господи, моля те, недей да наказваш Кори, за да си отмъстиш на нас с Крис. Достатъчно страдаме. Ние наистина нямахме намерение да го правим. Стана случайно.

Настъпи новият ден — мрачен и сив. Двамата с Крис подредихме стаята, докато Кари седеше самичка на люлеещия се стол и гледаше празното пространство пред себе си.

Около десет часа вече не бе останало нищо за вършене и ние седнахме на леглото до вратата в очакване да дойде мама с новини за Кори.

Не след дълго тя наистина се появи — очите й бяха зачервени. Зад нея стоеше бабата — висока и строга. Очите й бяха сухи.

Мама се спря на прага. Ние с Крис скочихме, а Кари остана да се взира в празните очи на мама.

— Откарах Кори до една болница на километри оттук, всъщност най-близката в района — започна да обяснява мама със задавен, пресипнал глас — и там го регистрирах под фалшиво име, като обясних, че това е мой племенник и аз съм му настойница.

Лъжи! Винаги лъжи!

— Мамо, как е той? — попитах нетърпеливо.

Втренчените й сини очи се обърнаха към нас. Погледът й сякаш търсеше нещо, което си бе отишло завинаги.

— Кори е страдал от пневмония — прошепна тя. — Лекарите направиха всичко възможно, но… беше… твърде… твърде късно.

Пневмония ли?

Направили всичко възможно?

Твърде късно?

Всичко беше казано в минало време!

Кори е мъртъв! Никога повече нямаше да го видим отново!

По-късно Крис ми каза, че при тези думи сякаш почувствал удар в слабините и аз действително го видях как се запрепъва към дъното на стаята, скри лицето си в шепи и се разплака.

В началото не й повярвах. Стоях и се взирах в нея, разкъсвана от съмнения. Но изражението на лицето й ме убеди в истинността на случилото се и в гърдите си почувствах празнота. Отпуснах се безжизнено на леглото, вцепенена, почти парализирана, и дори не разбрах, че плача.

Не исках да повярвам, че Кори си е отишъл от нашия живот. А Кари, горкичката Кари — тя вдигна глава, отметна я назад и запищя!

Продължи да пищи, докато гласът й пресипна и от устата й повече не можеше да излезе звук. Примъкна се в ъгъла, където Кори държеше китарата и банджото си и прилежно подреди малките, износени маратонки на брат си. Това бе мястото, където реши да остане — при обувчиците и музикалните му инструменти, при клетката на Мики. И от този миг нататък от устата й не излезе нито дума.

— Ще отидем ли на погребението му? — попита Крис със задавен глас.

— Той вече е погребан — отвърна мама. — Поставих друго име на надгробния му камък.

После избяга от стаята и от нашите въпроси.

 

 

Ден след ден Кари гаснеше пред ужасените ни очи. Опасявах се, че Господ иска да прибере и нея, за да я заровят някъде до Кори под чуждо име, далеч от гроба на татко.

Почти не се хранехме. Изпаднахме в апатия. Нищо не можеше да предизвика интерес у нас. Двамата с Крис плачехме постоянно. Чувствахме се виновни за станалото. Отдавна трябваше да напуснем това място. Трябваше да използваме онзи дървен ключ и да потърсим помощ. Бяхме оставили Кори да умре! Ние отговаряхме за него — за нашето мъничко талантливо момченце, а бяхме позволили да умре. Сега имахме само Кари, която по цял ден стоеше свита в ъгъла и слабееше с всеки изминал час.

— Трябва да изчезваме, Кати, и то бързо — прошепна Крис. — Или всички ще умрем като Кори. Нещо не е наред с нас. Може би стоим заключени прекалено дълго. Досега сме водили ненормален живот, все едно че сме стояли затворени във вакуум без никакви микроби, без разните инфекции, с които децата обикновено се сблъскват. Нямаме никакво съпротивление срещу инфекциите.

— Не те разбирам — отговорих аз.

— Това, което искам да кажа, е — продължи да шепне той, като се приведе в стола си, — че подобно на съществата от Марс в книгата „Война на световете“ ние всичките можем да умрем просто от един простуден вирус.

Ужасена, аз останах втренчена в него. Той знаеше толкова повече от мен. Обърнах погледа си към Кари в ъгъла. Сладкото й бебешко личице с прекалено големи и забулени в тъмни сенки очи изглеждаше безжизнено. Знаех, че погледът й е устремен към вечността — там, където беше Кори. Цялата любов, с която преди дарявах Кори, сега я отдавах на Кари… толкова бях уплашена за нея. Беше заприличала на скелет.

— Крис, ако ще умираме, по-добре да не е като хванати в капан мишки. Ако ще умираме, по-добре да е от микроби. Когато отидеш да крадеш довечера, вземи всичко ценно, което можем да изнесем! Аз ще приготвя сандвичи за из път. Ще извадим дрехите на Кори от чантите, за да освободим място. И трябва да тръгнем преди разсъмване.

— Не — каза тихо той. — Само ако знаем, че мама и съпругът й ще излизат — само тогава бих могъл да взема всичките пари и бижута. Приготви само онова, което е абсолютно необходимо — никакви играчки. И освен това, Кати, тази нощ мама едва ли ще излезе. Очевидно тя не може да ходи на приеми точно сега, когато е в траур.

Как можеше да бъде в траур, след като никой не знаеше за нас? При нас идваше само бабата. Тя не ни говореше, нито ни поглеждаше. В мислите си ние вече бяхме поели на път и затова не й обръщах внимание. Само че сега, след като часът на заминаването наближи, започнах да се боя. Отвън беше необятна шир, а трябваше да се оправяме самички. Какво ли щеше да ни се случи този път?

Не бяхме така красиви като едно време — по-скоро приличахме на бледи, болнави тавански мишки с дълги златисти коси.

От четенето на многото книги ние с Крис се бяхме образовали самички. От телевизията бяхме научили много за насилието и алчността, но въпреки това не бяхме подготвени за действителността, с която щяхме да се сблъскаме.

Оцеляване. Ето на това трябваше да учи телевизията невинните деца. Как да оцелеят в един свят, в който никой от никого не се интересуваше.

Пари. Ако имаше нещо, което да бяхме научили през годините на нашето затворничество, то беше, че най-важното са парите и после всичко останало. Как добре го бе казала мама: „Не любовта движи света, а парите.“

Легнах с мисълта за Кори в главата си. И както винаги когато бях най-притеснена, започнах да сънувам. Но този път сънувах просто себе си. Вървях по една лъкатушеща, прашна пътека, заобиколена от голямо пасище, по което растяха диви горски цветя с кървавочервени и розови цветове отляво, а отдясно жълти и бели цветове ми махаха весело, нежно полюшвани от мекия топъл ветрец на вечната пролет. За ръката ме хвана малко детенце. Погледнах надолу, очаквайки да видя Кари — но беше Кори!

Той се смееше щастливо, подскачаше и се опитваше да върви в крак с мен. Размахваше букет от горски цветя. Усмихна ми се и понечи да каже нещо, но се разсея от песента на птичките в широката корона на дървото.

Висок строен мъж със златисти коси и силно загоряла кожа, облечен в бял спортен екип, се приближи откъм една великолепна градина с прекрасни дървета и пъстри цветя. Той спря на няколко метра пред нас и протегна ръце към Кори.

Дори и насън, сърцето ми се разтуптя от вълнение и щастие! Това беше татко! Татко бе дошъл да отведе Кори. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да пусна малката пареща ръчичка на Кори.

Татко ме погледна, не със съжаление, не с укор, а с гордост и възхищение. Пуснах ръката на Кори, а той щастливо се затича към него. Две силни ръце го вдигнаха във въздуха както едно време.

— Кати, събуди се! — прошепна Крис. — Говориш на сън. Какво ти става?

Споменът за този сън ме преследваше дни наред. Караше ме радостно да тръпна. Дари ме с душевен покой. Даде ми знания, които нямах. Наистина хората никога не умираха. Те просто отиваха на друго, по-приятно място, за да изчакат там своите близки и любими. И после пак се връщаха обратно на земята, по същия начин, по който бяха пристигнали в началото.