В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (11)

Коледното тържество

Вярна на думата си, малко след като близнаците бяха заспали непробудно, мама се прокрадна в нашата стая. Бе толкова красива, че сърцето ми се изпълни с гордост и възхищение, както и с малко завист. Стелещите се поли на дългата й вечерна рокля бяха направени от ефирен светлозелен шифон, корсажът от кадифе в наситено зелено бе с дълбоко деколте, което откриваше голяма част от гърдите. Под спускащите се надолу волани на светлозеления шифон се виждаха блещукащите каишки на елегантните й обувки. Дълги обици от диаманти и смарагди се поклащаха искрящи. Ароматът на парфюма й ми напомняше на омайна градина в Ориента, обляна в лунна светлина. Крис се бе втренчил в нея като омагьосан. Въздъхнах със завист. О, Господи, дано един ден заприличам на нея с всичките тия заоблени извивки, по които мъжете толкова се прехласваха.

На тръгване воланите й от шифон се разпериха като криле и ние за първи път напуснахме нашето уединено мрачно скривалище. Тръгнахме по тъмните широки коридори на северното крило, следвайки сребърните токчета на мама.

— Има едно местенце — прошепна тя, — където обичах да се крия като малка и да наблюдавам събиранията на възрастните без знанието на родителите ми. Ще бъде малко тесничко за двама ви, но това е единственото място, откъдето скрити ще можете да гледате какво става. А сега още веднъж ми обещайте, че ще стоите мирно, и ако ви се доспи, незабелязано ще се промъкнете обратно в стаята си. Запомнете обратния път.

Тя ни каза да не стоим повече от час, за да не се изплашат близнаците, ако се събудят и видят, че са сами.

Скрихме се в една масивна и продълговата тъмна маса с врати на шкаф отдолу. Чувствахме се неудобно и ни беше много тясно, но поне можехме да виждаме доста добре през подобната на мрежа предна страна на шкафа.

Мама тихо се отдалечи.

Под нас се виждаше огромна стая, ярко осветена със свещи, наредени в пет реда на три гигантски полилея от кристал и злато. Никога не бях виждала толкова много свещи, горящи едновременно! Техният мирис, начинът, по който трепкащите светлини проблясваха и се отразяваха в искрящите призми и в скъпоценните бижута на жените, правеше всичко това да изглежда като сън — не, дори още по-хубаво, като кино — бална зала за танците на Пепеляшка и очарователния принц!

Стотици пищно облечени хора се смееха и разговаряха. А отсреща в ъгъла стоеше една великолепна коледна елха. Бе висока към шест метра. Проблясваше с хиляди златисти светлинки, които се отразяваха в цветните играчки и заслепяваха очите!

Слугите, облечени в черно–червени униформи, влизаха и излизаха строени в колона по един. Носеха сребърни подноси, отрупани с ястия. Празничната трапеза бе наредена край гигантски кристален фонтан, от който бликаше прозрачна кехлибарена течност и се изливаше в сребърен шадраван. Гостите пълнеха кристалните си бокали направо от фонтана. Пуншът се намираше в две огромни сребърни купи — колкото да се къпе в тях дете. Всичко беше красиво, очарователно, вълнуващо… и така приятно да знаеш, че отвъд заключената ни врата щастливият живот продължава.

— Кати — прошепна Крис в ухото ми, — бих продал душата си на дявола за една глътка от онзи блестящ фонтан!

Същото си мислех и аз!

Никога досега не бях се чувствала толкова гладна, жадна и онеправдана. И двамата бяхме стъписани от изложеното на показ богаташко великолепие. Подът на дансинга наподобяваше мозайка и бе така излъскан с восък, че грееше като стъкло. По стените имаше огромни огледала в златни рамки, в които се виждаха танцуващите двойки, така че човек трудно можеше да различи живите хора от техните отражения. Мебелите бяха изцяло в стил Луи XIV или XV. Божичко, какъв фантастичен ден!

Двамата с Крис се взирахме в красивите двойки, обсъждахме тоалетите и прическите им. Но преди всичко не изпускахме от поглед мама, която бе безспорният център на внимание. Най-често танцуваше с един висок красив мъж с тъмна коса и гъсти мустаци. Той й донесе чаша с шампанско и нещо за хапване. Двамата се уединиха на кадифеното канапе, за да се подкрепят с по един ордьовър. Седнаха плътно един до друг. Смутено отместих очи от тях, за да погледам как тримата готвачи зад дългите маси приготвяха нещо, което ми заприлича на палачинки, а също и едни малки наденички, в които слагаха пълнеж. От миризмата на тези вкуснотии устата ми се напълни със слюнка.

Нашата храна бе досадно еднообразна: сандвичи, супи и неизменното пържено пиле с картофена салата. Долу под нас се вихреше истинска гастрономическа фиеста.

От време на време мама изчезваше с онзи мъж. Къде ли отиваха и какво ли правеха? Дали се целуваха? Може би тя е влюбена? Дори от моето високо и отдалечено място в шкафа можех да забележа, че този мъж бе омагьосан от мама. Не сваляше очи от нея и едва възпираше ръцете си да не я докосват. А когато танцуваха на бавна музика, така я притискаше, че страните им се допираха. След танца той оставяше ръката си небрежно преметната върху раменете й или я хващаше през кръста, а веднъж дори се осмели да докосне гърдите й.

В този момент си помислих, че тя ще зашлеви красивото му лице, защото ако бях на нейно място, щях да го направя! Но тя само се обърна, засмя се и му подшушна нещо, което трябва да е било предупреждение да се държи прилично пред хората. Той се усмихна, взе ръката й и я целуна, а погледите им се срещнаха. Изгледаха се многозначително. Или може би така ми се стори.

— Крис, видя ли мама и онзи мъж?

— Разбира се, че ги видях. Той е висок точно колкото татко.

— А видя ли какво направи току-що?

— Те просто се забавляват като всички останали. Кати, представяш ли си какви празненства ще правим ние, когато мама наследи всичките тези пари.

Точно в този миг мама и онзи мъж станаха от канапето и излязоха. В балната зала влезе баба ни, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Не се усмихваше. Роклята й не бе сива на цвят и този факт сам по себе си бе напълно достатъчен, за да ни удиви. Бе дълга, официална рокля от рубиненочервено кадифе, права отпред и свободно падаща отзад. Косата й бе прибрана на кок, а вратът, ушите, ръцете и пръстите й бяха отрупани с ослепителни скъпоценни бижута. На пръв поглед тази царствена жена нямаше нищо общо със страховитата баба, която ни посещаваше всеки ден.

— Изглежда великолепно — неохотно си споделихме. — Огромна е като амазонка.

— Ама подла амазонка.

— Амазонка-воин, готова да те убие с поглед. Всъщност тя няма нужда от друго оръжие.

И тогава го видяхме! Нашият неизвестен дядо!

Дъхът ми спря, когато погледнах надолу и забелязах един мъж, който поразително приличаше на татко. Седеше в лъскава инвалидна количка, беше облечен в смокинг и официална бяла риза, по краищата с черни ивици. Оредяващата му коса бе почти бяла и блестеше като сребро под светлините на полилеите. Кожата му бе гладка, или поне така изглеждаше от нашето далечно скривалище. Потресени и в същото време дълбоко впечатлени, двамата с Крис го гледахме като омагьосани.

Изглеждаше много крехък, но въпреки това бе необичайно красив мъж, на преклонна възраст, почти на прага на смъртта. Най-ненадейно вдигна глава и се загледа точно към мястото, където се криехме! Сякаш знаеше, че сме там. Върху устните му се появи тънка усмивка. О, мили Боже, какво ли значеше тя?

И все пак този човек не изглеждаше толкова безсърдечен, колкото бабата. Наистина ли това бе жестокият и деспотичен тиранин, за когото бяхме чували? Непрекъснато раздаваше нежни, добродушни усмивки и създаваше впечатление на човек с благ характер. Не беше нищо повече от старец в инвалидна количка, който в действителност нямаше вид на много болен. И все пак този мъж бе наредил да съблекат мама и да я нашибат с камшици от главата до петите, докато той хладнокръвно е наблюдавал. Как бихме могли да му простим такова нещо?

— Не предполагах, че ще прилича на татко — прошепнах в ухото на Крис.

— Защо не? Татко е бил неговият много по-млад природен брат. Дядо вече е бил мъж на възраст, преди татко да се е появил на бял свят. Дори вече е имал двама свои собствени синове, преди да се роди този брат.

Това там долу бе Малкълм Нийл Фоксуърт, същият, който бе изритал по-младата си мащеха и нейния малък син.

Горката мама. Как можехме да я виним за това, че се е влюбила в свой получичо, след като той е бил толкова млад, красив и очарователен. С такива родители наистина й е било необходимо да обича някого, както и да бъде обичана.

Любовта просто е дошла неканена. Стрелите на Купидон са били насочени в погрешна посока.

Изведнъж замлъкнахме при шума на стъпки и гласове, приближаващи нашето скривалище.

— Корин изобщо не се е променила — чу се мъжки глас.

— Само дето е станала по-красива и по-загадъчна. Тя е пленителна жена.

— Ха! Говориш така, защото винаги си копнял за нея, Ал — отговори му женски глас. — Жалко, че не забеляза теб вместо Кристофър Фоксуърт. Той наистина беше нещо по-специално. Само се чудя дали онези двама тесногърди маниаци там долу ще простят на Корин, задето се омъжи за своя получичо.

— Ще трябва да й простят. Когато от три деца ти остане само едно, си принуден да го прибереш обратно под стряхата си.

— Не е ли странно как се развиват нещата? — попита жената с одрезгавял от алкохола глас. — Три деца… и е останало само презряното, отритнатото, за да наследи всичко това.

— Корин не е била винаги презирана. Помниш ли как само я боготвореше старецът? Тя не можа да стане грешница в неговите очи, докато не избяга с Кристофър. А тази стара вещица майка й никога не се е отнасяла както трябва с дъщеря си. От ревност може би. Но затова пък какъв късмет извади Бартоломю Уинслоу. Де да бях на негово място! — каза завистливо невидимият Ал.

— Обзалагам се, че много ти се ще! — прозвуча саркастично гласът на жената. — Само че Корин е съвсем недостъпна за мърляч като теб, Албърт Дон. Корин Фоксуърт никога не би те забелязала, нито сега, нито дори когато беше млад. Освен това ти си мой.

Двамата започнаха да се отдалечават и гласовете им бавно заглъхнаха. Така изминаха много часове и стана време да си вървим, пък и се притеснявахме за близнаците, които бяха сами. Какво щеше да стане, ако някой от гостите случайно нахълта в забранената стая и види спящите близнаци? Тогава всички щяха да научат, че мама има четири деца.

Около скривалището ни се събра една бъбрива групичка и докато се махне, мина цяла вечност. Като видяхме, че няма никой, ние се измъкнахме безшумно и хукнахме като обезумели обратно към стаята. Прибрахме се незабелязано.

Близнаците спяха дълбоко, точно както ги бяхме оставили. Приличаха на две еднакви, слаби, бледи кукли… напомняха портретите отпреди много години, които човек може да види в историческите книги. Те въобще не изглеждаха като днешните деца. Макар преди време да бяха точно такива. И пак щяха да станат, зарекох се аз!

В следващия миг започнахме да спорим с Крис кой пръв да използва тоалетната. Той бързо разреши въпроса, като ме бутна на леглото и хукна към тоалетната. Затръшна вратата след себе си и я заключи. Аз започнах да мърморя, но скоро дойде и моят ред.

След това се свихме един до друг, за да обсъдим онова, което току-що бяхме видели и чули.

— Мислиш ли, че мама ще се омъжи за Бартоломю Уинслоу? — попитах аз.

— Откъде да знам? — отвърна Крис с хладен, високомерен тон. — Очевидно така мислят всички. Естествено те знаят много повече за нея от нас.

Колко странно прозвуча казаното от брат ми. Не бяхме ли ние, нейните деца, онези, които би трябвало да познават майка си най-добре.

— Крис, защо го каза?

— Кое?

— Това, което каза — че другите я познават по-добре от нас.

— Хората имат много лица, Кати. За нас мама е само наша майка. За други тя е красива и сексапилна млада вдовица, която по всяка вероятност ще наследи огромно богатство. Нищо чудно, че насекомите се насъбраха около яркия пламък, който представлява тя в момента.

Я виж ти! И той приемаше всичко това с лека ръка, сякаш въобще не го засяга. Отлично знаех, че не е така. Познавах брат си много добре. Вътре в себе си той страдаше не по-малко от мен, защото и той не искаше мама да се омъжва повторно. Погледнах го — той въобще не беше толкова равнодушен, на какъвто се правеше. Това ме зарадва.

Вече бяхме обсъдили възможността мама да се омъжи повторно. Никой от нас не желаеше това да се случи. Смятахме, че тя все още принадлежи на татко, и искахме да остане вярна на паметта му и на неговата първа любов. Ако се омъжеше отново, какво щеше да стане с нас четиримата? Щеше ли този Уинслоу с хубавото лице и големите мустаци да приеме четири чужди деца?

— Кати — обади се Крис, разсъждавайки на глас, — даваш ли си сметка, че сега е моментът да разтършуваме из къщата. Вратата е отключена, бабата и дядото са долу в залата. Мама е заета. Идеална възможност да обиколим къщата.

— Не! — извиках уплашено аз. — Представи си само, че бабата разбере. Ще ни съдере кожите на всички!

— Тогава ти оставаш тук с близнаците! — отсече той. — Ако ме хванат, което няма да допусна, сам ще отнеса целия бой и ще поема цялата вина. Помисли си и за още нещо; някой ден може да ни се наложи да бягаме от тази къща, трябва да знаем как. — Преди да продължи, се усмихна. — Ще се дегизирам, в случай че някой ме срещне.

— Ще се дегизираш ли? Как?

Бях забравила за безценните купища стари дрехи на тавана. Качи се горе и след малко се върна със старомоден костюм, който му бе почти по мярка. Крис беше едър за възрастта си. Върху русолявата си глава бе нахлупил проскубана тъмна перука. Беше твърде вероятно да го помислят за някой по-дребничък мъж. Макар да бе едно доста смешно подобие на мъж!

— Добре, Крис, отиди и виж какво можеш да научиш, но не се бави дълго. Страх ме е без теб.

Той се приближи до мен и загадъчно ми прошепна:

— Ще се върна скоро, моя нежна красавице, и ще ти донеса всички мрачни и загадъчни тайни на тази огромна и стара къща.

После най-ненадейно ме целуна по бузата.

Тайни? А казваше, че аз съм имала склонност към преувеличения! Какво му е станало? Нима не знае, че точно ние сме тайната?

Бях се изкъпала и, облечена в новата, подарена ми от Дядо Коледа нощница, се канех да си лягам.

Крис отмести поглед от косата ми и го плъзна надолу чак до пръстите на краката ми, които се подаваха под дългата нощница. В очите му долових нещо, което никога досега не бяха изразявали толкова красноречиво. Взираше се в лицето ми, в дългата ми до кръста лъскава коса със същия смаян поглед, с който бе гледал пристегнатия бюст на мама.

Нямаше нищо чудно в това, че ме бе целунал — знаех, че съм прекрасна като принцеса.

Стоеше на прага на вратата, изпълнен с колебание, без да може да откъсне поглед от моята нова нощница.

— Пази се, докато се върна — прошепна той.