В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (13)

Дългите зима, пролет и лято

Никога преди мама не ни бе казвала по-правдиви думи от онзи път, когато подметна шеговито, че сега ние имаме истински прозорец, през който да гледаме живота на другите. Тази зима телевизорът завладя нашия живот. Подобно на инвалидите, болните, старите, ние се наяждахме, изкъпвахме, обличахме и сядахме пред телевизора, за да гледаме как живеят хората.

През януари, февруари и по-голямата част от март не се качвахме на тавана, защото там беше ужасно студено. Из въздуха се носеше леденият дъх на зимата и беше потискащо. Дори Крис трябваше да го признае.

Всичко това ни караше да се чувстваме много по-уютно, събрани в по-топлата спалня, сгушили се един до друг. Близнаците обожаваха телевизора, затова искаха винаги да стои включен. Те настояваха да не го изключваме и нощем. Дори играта на сивите точици върху екрана след края на програмите бе по-добра за тях, отколкото тъмният екран. Кори много обичаше да става рано и да гледа новините и прогнозата за времето. Предпочиташе да наблюдава говорителите, отколкото покритите със скреж, замъглени прозорци.

Телевизорът оформяше съзнанието ни, моделираше ни, учеше ни как да произнасяме трудни думи и как да ги четем буква по буква. От него научихме колко е важно да бъде чисто, да не мирише на лошо и кухненският под да блести.

Приемахме рекламите съвсем буквално, убедени в истинността на тяхното съдържание.

През април щях да стана на тринайсет — възрастта на акнето! Постоянно разглеждах кожата си най-обстойно, за да видя какви ужасии можеха да изскочат по нея. Всеки отминал ден водеше до някакви промени в Крис и мен. Странни неща се случваха с нашите тела. Растяха ни косми там, където никога преди не бяхме имали — едни смешни на вид, къдрави, кехлибарени косми, по-тъмни от косите ни. На мен не ми харесваха и затова ги изскубвах с пинсетата, но те бяха като плевели: колкото повече ги скубеш, толкова повече ставаха. Един ден Крис ме завари с вдигната високо ръка, опитвайки се безмилостно да изкореня един къдрав, русоляв косъм.

— Какво правиш, по дяволите? — извика той.

— Не искам да се бръсна под мишниците, нито пък изгарям от желание да използвам депилатора на мама, защото вони!

— И искаш да ми кажеш, че скубеш космите си по тялото?

— Ами да. За разлика от теб, аз предпочитам тялото си чисто и гладко.

— Но ти водиш една предварително загубена битка — подметна брат ми с иронична усмивка. — Космите ще си пораснат там, където им е мястото. Затова просто ги остави на мира и престани да мислиш за тях. Опитай се да разбереш, че тази окосменост те прави по-сексапилна.

По-сексапилна ли? Това може да се отнася до големия бюст, но не и до тия къдрави, жилави косми. Само че това не го казах, защото отпред бяха започнали да ми се образуват едни малки твърди ябълки, които тайно се надявах Крис да не е забелязал. Всъщност бях доволна, но не исках друг да забележи промяната. Крис обаче често поглеждаше към тялото ми и независимо колко свободно падаха пуловерите и блузите ми, бях напълно убедена, че тези малки хълмчета не убягваха от вниманието му.

Започвах да живея нов живот, да чувствам неща, които не бях изпитвала дотогава. Едни особени болки и копнежи. Желаех нещо, без да знам какво точно. То ме будеше посред нощ, пулсираше и трептеше в мен и аз знаех, че по някакъв начин е свързано с мъжа, с нещо, което само един мъж може да ми даде.

Имаше и нещо друго, което ме озадачаваше. Сутрин аз оправях леглата и често виждах петна по чаршафите, но те не бяха от поредния сън на Кори, в който той сънува, че отива до тоалетната. Бяха откъм страната на Крис.

— За Бога, Крис, не мога да повярвам, че си започнал да се напикаваш на сън.

Не разбирах фантасмагориите му, когато ми говореше за някакви, както той ги наричаше, „нощни отделяния!“.

— Крис, мисля, че трябва да кажеш на мама, за да те заведе на лекар. Каквото и да е това, може да се окаже заразно и Кори да го прихване, а той и без това прави достатъчно поразии в леглото.

Брат ми ме стрелна с презрителен поглед, а лицето му поруменя.

— Не ми трябва никакъв лекар — отвърна той троснато. — Слушал съм по-големите момчета в клас да говорят за това и мисля, че нещата, които стават с мен, са напълно нормални.

— Не е възможно. Онова нещо е прекалено мръсно, за да е нормално.

— Ха — изсмя се той, — скоро ще те видя и теб, като започнеш да мърляш чаршафите.

— Какво искаш да кажеш?

— По-добре питай мама. Време е да ти обясни. Забелязвам, че си започнала да се развиваш, а това е сигурен белег.

Чувствах се отвратително, защото винаги и за всичко той знаеше повече от мен. Откъде го бе научил? От гадните, безсмислени разговори в училище ли? Аз също бях чувала някои шушукания между момичета, но да пукна, ако вярвах дори и на една тяхна дума. Всичко беше толкова неприлично!

Докато близнаците пълзяха насам-натам или сядаха по турски на пода, за да си играят, ние с Крис се опитвахме да се съсредоточим върху филмите със заплетени интриги, които ежедневно се разгръщаха пред погледите ни. Гледахме как неверни съпрузи мамят жените си, или как вечно недоволни съпруги отделят повече внимание на децата си, отколкото на мъжете си. Случваше се и обратното, защото съпругите също можеха да бъдат неверни към своите добри или лоши съпрузи. Разбрахме, че любовта е нещо досущ като сапунен мехур — един ден красиво и сияещо, а на следващия то просто се пукваше. Но още не отминала едната любов, ненадейно пламваше нова и сияйният сапунен мехур литваше в небесата. О, само какви неимоверни усилия хвърляха тези красиви хора, за да открият съвършената любов и да я заключат, да я запазят завинаги. Но никога не успяваха.

Един следобед в края на март мама дойде в стаята с голяма кутия под мишница. Бяхме свикнали да ни носи подаръци, но не само един, затова ни се видя странно, че кимна на Крис, който очевидно я разбра, защото стана от мястото си, хвана за ръка близнаците и ги отведе на тавана. Недоумявах какво става. Горе беше все още студено. Някаква тайна ли имаха? Или пък носеше подарък само за мен?

Седнахме двете на леглото и мама ми каза, че трябва да проведем важен женски разговор.

А дали ми каза това, което бях чакала да чуя толкова много години? Не! Докато седях сериозно и тръпнех от нетърпение пред разкритието на всички зловещи, нечестиви работи, които момчетата знаеха още от мига на раждането си, според думите на бабата вещица, аз изведнъж зяпнах мама с невярващи очи, когато ми обясни, че било много вероятно в някой от близките дни да започна да кървя!

И то не от някаква рана, ами защото според Божиите сметки това било необходимо за правилното функциониране на женския организъм. На всичко отгоре, за мое още по-голямо изумление, се оказа, че аз не само щях да кървя веднъж месечно от предстоящия момент, докато стана възрастна жена на петдесет години, но и тази кървава история щяла да продължава всеки път по пет дни!

— Докато стана на петдесет ли? — попитах с отмалял от уплаха глас, съзнавайки, че може би тя не се шегува.

Тя ме погледна с мила и нежна усмивка.

— Понякога това нещо спира, преди да си станала на петдесет, а друг път продължава и по-дълго. Няма строго определено правило. Но някъде около тази възрастова граница можеш да очакваш настъпването на „промяна в живота си“. И това се нарича климактериум.

— А ще боли ли? — бе най-важният въпрос, който ме интересуваше.

— Месечният ти цикъл ли? Може и да има леки, спазматични болки, но не е толкова страшно. Казвам ти го от собствен опит, а от разговори с други жени знам, че колкото повече се страхуваш, толкова повече боли.

Знаех си! И цялата тази бъркотия, тия болки, тия спазми — само за да може моята матка да се подготви за поемане на „оплодено яйце“, което след това щяло да прерасне в бебе. Накрая тя ми даде кутията, в която имаше всичко, от което се нуждаех за месечния цикъл.

— Почакай, мамо! — извиках аз, открила изведнъж начин да избегна тези неприятности. — Сигурно си забравила, че имам планове да стана балерина, а за танцьорите е наложително да нямат бебета. Госпожица Даниел непрекъснато ни повтаряше, че е по-добре никога да нямаме деца. И аз въобще не искам да имам, никога. Така че можеш да отнесеш всички тези работи обратно в магазина и да си вземеш парите за тях, тъй като се отказвам от тая месечна, циклична каша!

Тя се засмя весело, след което ме прегърна и целуна по бузата.

— Предполагам, че предварително трябваше да ти кажа още нещо. Не можеш по никакъв начин да предотвратиш менструацията. Ще трябва да приемеш всички природни закони, според които твоето тяло на момиченце ще се превърне в тяло на жена. Мисля, че не искаш да останеш дете за цял живот, нали така?

Самата аз не бях наясно с този въпрос. Много ми се искаше да бъда зряла жена, с всичките тези извивки и овали, които имаше мама, и все пак не се чувствах напълно подготвена за цялата тази бъркотия, при това всеки месец!

— И моля те, Кати, не гледай така на този проблем — да имаш бебе е нещо много хубаво. Някой ден ще се влюбиш, ще се омъжиш и ще искаш да имаш деца, ако, разбира се, обичаш съпруга си истински.

— Мамо, има нещо, което ти не ми каза. Щом като момичетата преминават през такива изпитания, за да станат жени, то тогава какво трябва да изтърпи Крис, за да стане мъж?

Тя се засмя и опря бузата си в моята.

— Те също минават през някои промени, макар че не им се налага да кървят. Скоро Крис ще трябва да се бръсне, при това всеки ден. Има и някои други неща, които ще трябва да се научи да прави, но ти няма защо да се притесняваш за тях.

— Какви? — попитах аз, тръпнеща от нетърпение да науча някои от несгодите на мъжкия пол. След като тя не пожела да ми отговори, аз я попитах: — Крис ли те изпрати да ме инструктираш?

Тя кимна и поясни, че отдавна възнамерявала да говори с мен, но все не й оставало време от непрекъснатите ангажименти, които имала.

— А това, което трябва да изживее Крис, то болезнено ли е?

Тя се разсмя, привидно весело.

— Някой друг ден, Кати. А сега си прибери нещата и ги използвай, когато ти се наложи. Не се паникьосвай, ако това стане през нощта, или пък докато танцуваш. Бях на дванайсет, когато ми дойде, карах колело навън и знаеш ли, прибирах се в къщи поне шест пъти да се сменям, докато най-накрая майка ми забеляза и ми обясни какво става. Бях побесняла от яд, задето не ме бе предупредила навреме. Тя никога не ми казваше нищо. Може и да не вярваш, но скоро ще свикнеш и въобще няма да ти прави впечатление. Ще започнеш да го приемеш като нещо съвсем естествено.

Въпреки кутията с омразните неща разговорът, който мама проведе с мен, бе топъл и затрогващ. И все пак, когато извика Крис и близнаците от тавана и целуна брат ми, разрошвайки русите му къдрици, а после започнаха да се шегуват един с друг, като през цялото време тя пренебрегваше близнаците, близостта, споделена само преди миг, започна да се изпарява. Кари и Кори се почувстваха притеснени от присъствието й в момента. Те изтичаха при мен и се покатериха на скута ми, откъдето гледаха как Крис бе гален, целуван и обсипван с ласки, докато аз ги държах силно притиснати към себе си. Тревожеше ме начинът, по който тя се отнасяше с близнаците, сякаш въобще не съществуваха.

След дългата студена зима дойде пролетта. Таванът постепенно започна да става по-топъл. През април имах рожден ден и мама пристигна с подаръци, с торта и сладолед. Остана при нас в неделния следобед, като ме научи как да бродирам с вълнени конци и как да плета. Така аз открих още един начин за запълване на времето си.

За рождения ден на близнаците, който бе наскоро след моя, мама отново донесе торта и сладолед и много подаръци, включително музикални инструменти, от които сините очи на Кори заблестяха. Той погледна акордеона, натисна едновременно клавишите и с наклонена на една страна глава се заслуша в разнеслите се звуци. Бях сигурна, че много скоро той ще се научи да свири на него!

— Честит рожден ден, Кари, честит рожден ден, скъпа Кари, на теб и на мен.

— Кори е музикален — каза мама с поглед, изпълнен е тъга и копнеж, обърнала най-после взор към по-малкия си син. — И двамата ми братя бяха музиканти. Жалко, че баща ми не понася изкуството и въобще онзи тип хора, които са артисти по душа — не само музиканти, но също художници, поети и така нататък. Той ги счита за прекалено слаби и мекушави. Баща ми накара по-големия ми брат да работи в една негова банка, без да се интересува дали синът му се отвращава от тази работа или не. Той бе кръстен на баща ми, но ние му викахме Мал. Беше много приятен млад мъж и в края на седмицата се опитваше да избяга от живота, който мразеше, като отиваше с мотоциклета си горе в планините. Там, останал в уединение, в колиба, която сам бе сковал, той седеше и композираше музика. Един дъждовен ден взел прекалено бързо един завой. Изхвърчал от пътя и се разбил някъде долу, на стотици метри дълбочина в една бездна. Беше на двайсет и две, когато умря.

По-малкият ми брат се казваше Джоел. Той избяга в деня на погребението на брат си. Двамата с Мал бяха много близки и предполагам, че той просто не успя да понесе мисълта, че ще трябва да заеме неговото място и да стане наследник на бизнеса на баща си. От него получихме една-единствена картичка от Париж, в която Джоел ни пишеше, че работел с някакъв оркестър, гастролиращ из Европа. Следващата новина, която чухме за него, може би три седмици по-късно, бе, че Джоел е загинал при нещастен случай в Швейцария. Бе деветнайсетгодишен, когато умря. Карал ски с приятели и паднал в дълбока урва. И до ден-днешен тялото му не е намерено.

О, Боже! Обзе ме неясна тревога. Толкова много нещастни случаи. Двама мъртви братя, после татко… и всички те загинали при нещастни случаи. Погледнах към Крис. Той не се усмихваше. Веднага щом мама си тръгна, ние се качихме горе на тавана при нашите книги.

— Тук сме изчели всичко до последния ред! — каза брат ми с дълбоко отвращение, хвърляйки ми един раздразнен поглед. Не беше моя вината, че можеше да прочете една книга за няколко часа.

— Можем да прегледаме отново книгите на Шекспир — предложих аз.

— Не ми се четат пиеси!

О, Боже, само колко обичах да чета Шекспир и Юджин О’Нийл, и всичко драматично, добре съчинено и кипящо от буйни страсти.

— Хайде да научим близнаците да четат и пишат — предложих аз, чувствайки как изгарям от желание да направя нещо по-особено. По този начин можехме да им дадем още една възможност да се забавляват. — Крис, така ще спасим мозъците им да не станат на пихтия от непрекъснатото гледане на телевизия, а също ще ги предпазим от ослепяване.

Слязохме надолу по стълбите с решителни крачки и отидохме направо при близнаците, които не можеха да откъснат очи от зайчето Бъни.

— Сега ще ви научим да четете и пишете — рече Крис.

Те запротестираха, хленчейки силно:

— Не! — изплака Кари. — Не искаме да се учим да четем и пишем! Ние не искаме да пишем букви! Искаме да гледахме „Аз обичам Луси“!

Крис я грабна, а аз хванах здраво Кори и буквално ги отвлякохме на тавана. Все едно че се борехме с хлъзгави змии.

Бяхме учители аматьори, които имаха за ученици две силно съпротивляващи се хлапета. Накрая, с големи усилия, благодарение на някои хитрини, малко заплахи и няколко приказки, ние ги заинтригувахме. Дадохме им един буквар, за да преписват думи от него.

Тъй като не бяхме имали възможност да познаваме други деца на възрастта на близнаците, ние с Крис решихме, че нашите шестгодишни възпитаници се справят забележително добре. И макар че мама вече не идваше всеки ден, както правеше в началото, нито дори през ден, тя все пак се появяваше веднъж или два пъти седмично. С нетърпение я очаквахме, за да й дадем краткото послание, което Кори и Кари бяха съчинили.

Те написаха с петсантиметрови букви и при това много криви:

„Мила мамо, ние те обичаме, както и бонбоните, също.

Довиждане:

Кари и Кори.“

Двамата положиха неимоверни усилия, за да измислят краткия текст, без да бъдат напътствани нито от Крис, нито от мен — едно послание, което се надяваха, че ще бъде получено от мама. Но нямаха късмет.

Появиха се проблеми със зъбите, разбира се.

Отново настъпи лято. Отново стана горещо и задушно, но не чак толкова непоносимо, както през миналата година. Крис предположи, че кръвта ни се е разредила и затова понасяме по-леко горещините.

Нашето лято бе запълнено с книги. Очевидно мама просто посягаше напосоки към лавиците в библиотеката, без дори да прочете заглавията, или поне да се запита дали са подходящо четиво за млади впечатлителни умове. Но това всъщност нямаше особено значение, защото двамата с Крис четяхме каквото ни падне.

Една от любимите ни книги това лято бе някакъв исторически роман, който пресъздаваше историята много по-интересно, отколкото ни я преподаваха в училище. С изненада прочетохме, че навремето жените не са ходили в болници, за да раждат там бебетата си. Раждали ги в къщите си на малки, тесни легла, за да може лекарят да ги обслужва много по-лесно.

— Едно малко легълце лебед, което дало живот на малко бебе — каза бавно Крис, разсъждавайки на глас, като вдигна главата си и погледът му се зарея някъде в пространството.

Аз се изпънах по гръб и му се усмихнах лукаво. Бяхме на тавана, и двамата излегнати върху зацапания дюшек до прозореца, от който подухваше лек, топъл ветрец.

— И тези крале и кралици, които държали придворни в спалните си — или в покоите за сън, както са ги наричали тогава — и са имали смелостта да лежат в леглата си напълно голи. Мислиш ли, че всичко, написано в книгите, може да бъде вярно?

— Разбира се, че не! Но по-голямата част от нещата са истински. В края на краищата, едно време хората не са имали навика да спят с нощници или пижами. Носели са само нощни шапчици, за да им е топло на главите, а за другото както дойде.

И двамата се засмяхме, представяйки си крале и кралици, които не се притесняват от факта, че стоят голи пред своите благородници и разни там чуждестранни величия.

— Голата плът тогава не се е смятала за нещо греховно, нали така? Много отдавна, през средните векове?

— Предполагам, че не — отговори брат ми.

— Всъщност греховно е това, което правиш, докато си гол, нали така?

— Може би.

Това бе вторият път, в който ми се налагаше да се боря с проклятието, което природата ми изпращаше, за да стана жена, като първия път ме боля толкова силно, че останах в леглото през целия ден.

— Ти нали не мислиш, че това, дето става с мен, е отвратително? — попитах Крис.

Лицето му се приведе към моята коса.

— Кати, аз мисля, че нищо, свързано с човешкото тяло и е неговите функции, не може да бъде отвратително или гадно. Предполагам, че говоря от името на лекаря у мен. В момента си мисля едни ей такива неща за положението, в което се намираш… ако са необходими само няколко дни месечно, за да можеш да станеш жена, както мама, то аз съм напълно съгласен с това. Ако през това време те боли и това не ти харесва, то тогава мисли си за танцуването, защото и от него боли също, както си ми казвала. И все пак трябва да приемеш, че цената, която плащаш, си струва възнаграждението. — Прегърнах го силно, когато той замълча. — Аз също плащам някаква цена, за да стана мъж. Макар че нямам до себе си мъж, с когото да говоря, както ти имаш мама. Чувствам се напълно сам в една деликатна ситуация, пълна с разочарования, и дори понякога не знам по кой път да тръгна и как да се отърся от изкушението, а и толкова ме е страх, че никога няма да мога да стана лекар.

— Крис — започнах аз и изведнъж спрях, не знаейки как да продължа, — не изпитваш ли понякога съмнения към нея?

Видях го как се начумери и затова продължих да приказвам, за да не му дам възможност да изстреля някоя ядна реплика в отговор.

— Не ти ли се вижда много… странно, че тя ни държи затворени вече толкова дълго време? Тя има много пари, Крис, знам, че това е така. Всичките тези пръстени и колиета — те не са изкуствени, както казва. Знам, че не са!

Брат ми се дръпна настрана още при първото „тя“. Той обожаваше своята богиня, но този път ме прегърна, бузата му се опря до косата ми и гласът му прозвуча развълнувано:

— Има дни, в които аз не съм вечният, опиянен от вяра оптимист, както ти ме наричаш. Понякога и аз като теб се разкъсвам от съмнения за това, което тя прави. Но в такива моменти си мисля за времето, преди да дойдем тук, и тогава усещам, че трябва да й вярвам и да бъда като татко. Помниш ли как той обичаше да казва: „Всяко странно нещо си има обяснение. И всичко трябва да се прави, за да се постигне най-добрият резултат.“ Ето в това се опитвам да повярвам — сигурно тя си има основателна причина, за да ни държи тук, вместо да ни прати тайно в някое училище пансион. Тя знае какво прави и аз я обичам много. Просто това е положението. Не мога да направя нищо. Независимо как се държи, аз знам, че ще продължа да я обичам.

Значи той я обича повече от мен, помислих си с горчивина.

 

 

Мама започна да идва, когато се сети. Веднъж пропусна цяла седмица. Когато най-накрая се появи, каза, че баща й бил много болен. Тази вест ужасно ме зарадва.

— Влошава ли се положението му? — попитах с леко чувство на вина. Знаех, че е грозно да желая смъртта му, но за нас тя означаваше спасение.

— Да — рече мама със сериозен глас, — сега е много по-зле. Може да се случи всеки момент, Кати, по всяко време. Много е блед и има силни болки. Скоро ще свърши и вие ще бъдете свободни.

О, мили Боже, само като си помисля колко съм зла, щом като мога да искам този старец да умре на секундата! Боже, прости ми. Но не е справедливо ние да стоим затворени през всичкото това време. Трябва да излезем навън под топлите лъчи на слънцето, а и вече се чувстваме толкова самотни, без да виждаме никакви други хора.

— Може да стане всеки миг — каза мама и тръгна да си върви.

Тананиках си, докато оправях леглата в очакване на радостната новина, че дядо ни е поел за рая, ако златото му имаше значение, или за ада, ако се окажеше, че дяволът е неподкупен.

Мама се появи на вратата, подала умореното си лице през процепа:

— Той премина кризата… ще се възстанови скоро.

Вратата се затвори и ние останахме сами с изпепелени надежди.

Както почти всяка вечер, сложих близнаците да спят, понеже мама рядко се появяваше, за да направи това. Аз бях тази, която ги целуваше по бузките и слушаше техните молитви. Крис също помагаше. Те ни обичаха и това се виждаше в големите им, натежали за сън сини очи. След като заспаха, ние отидохме до календара, за да зачеркнем с поредния „Х“ още един ден. Август отново бе отминал. Вече стояхме в този затвор цяла година.