Александра Рипли
Златните полета (8)

Осма глава

Останаха още само три купчини, преди човекът да стигне до първия кош на Нейтан. Чес толкова силно стискаше ръцете си, че ръкавиците й бяха хлъзгави от пот.

Вече не виждаше Нейтан. Беше някъде в безмълвната тълпа, която постоянно нарастваше с напредването на търга. Вече имаше над сто мъже и всички чакаха да се продадат лимоновите листа. Из Данвил се беше разпространил слухът, че е възможно всеки момент да се случи нещо забележително.

— … продадени…

— … продадени…

— … продадени…

Дойде моментът. Чес затаи дъх.

— А сега, господа, най-после настъпи мигът, който чакаме толкова отдавна…

„О, не — каза си Чес. — Стига приказки. Изпей си песента и ги продай. Не издържам.“

— … може би това са най-хубавите листа, които ще срещнете през живота си. Поне при мен от много години не са идвали такива. Производител е Нейт Ричардсън. Повечето от вас познават Нейт, а онези, които за първи път го виждат, ще го запомнят завинаги. Едва ли на някого е известно, че Нейт се е оженил. А сега, когато започнете да наддавате, бих желал да си спомните за собствените си съпруги и за непрекъснатата радост, която ви носят. А също и какви разходи имат. Да дадем най-високата цена на Нейт!

Чес чу началото на песента, която се извиси над бурния смях:

— … четиринайсет, четиринайсет и половина, петнайсет, петнайсет и половина…

Когато всичко свърши, веселите възгласи подплашиха скорците и те се изпокриха по гредите на високия покрив. Към шумотевицата се добави грачене и пляскане на криле.

Лимоновите листа бяха продадени на рекордната цена от четирийсет цента за фунт.

Чес се облегна немощно на стената. Нейт се ръкуваше с хората, приемаше поздрави, залиташе от приятелските потупвания по гърба.

След половин час търгът приключи. Самюъл Алън, собственикът на склада, извика всичките си служители, за да му помогнат да разпръсне тълпата и да се заловят отново за работа.

Приближи се с Нейтан до нея, за да й бъде представен. Целият плуваше в пот. Държеше в ръка шапката си.

Когато чу ясния акцент на Чес, характерен за Тайдуотър, той се поклони от кръста. Обясни, че баща му е имал честта да служи в Конфедеративната армия под командването на джентълмена от плантацията Боксуд.

— Разбира се. Искате да кажете мистър Арчибалд Макинтош — любезно отвърна Чес. — Когато пиша на близките си, ще ги помоля да предадат поздравите ви.

Мистър Алън изрази надеждите си, че мистър и мисис Ричардсън ще го удостоят с честта да им предостави апартамент в хотел „Плантърс“, докато са в Данвил. Щял да бъде безкрайно благодарен и щастлив.

Нейт се ръкува с него, за да засвидетелства признателността си.

Алън сграбчи малките куфари до краката на Чес. Настоя да ги качи в кабинета си. Там ги повери на един чиновник, за да бъдат отнесени в хотела. После връчи със замах чека на Нейтан.

— Никога не забравяйте, мистър Ричардсън, че в целия Данвил най-малко се чака в склада „Биг Стар“.

Нейт увери Алън, че няма да забрави.

— На вашите услуги, мисис Ричардсън.

Чес си подаде ръката. Изпита силно приятелско чувство към човека, който два пъти я назова „мисис Ричардсън“. Досега никой не я беше наричал така и обръщението й хареса.

Алън измърмори няколко благодарствени думи.

Докато вървяха по главната улица, хората постоянно ги спираха, за да поздравят Нейтан. Чес едва успя да му спомене за парфюма.

Той я увери, че след като вече е богат човек, тя можеше да си позволи една кварта, ако това е всичко, което иска. Но първо трябваше да отидат с чека до банката. Нейт се страхуваше да не избледнее мастилото и цифрите да се променят. Сто шейсет и два долара и пет цента. Никога през живота си не беше виждал накуп такава сума.

Самият управител на хотела ги придружи до апартамента. Тримата се изкачиха по стълбите. Всекидневната беше обзаведена по последна мода, с изящно резбовани мебели. В спалнята имаше махагоново легло с кувертюра от китайска коприна. Банята бе облицована с мраморни плочи и снабдена с малък бойлер, окачен над умивалника, вграден в махагонова поставка. Показа им как да го използват и как да палят газените лампи на стените.

Когато най-после излезе, Нейт застана в средата на стаята и разпери ръце.

— Който заслужава, получава — заяви той и погледна Чес, която отвърна на погледа му, и двамата едновременно избухнаха в смях.

За първи път им се удаде възможност да говорят, откакто отидоха на търга. Разбъбриха се. Сравняваха реакциите си, напомняха си кой какво е казал или направил, как са гледали хората.

„Спомняш ли си… видя ли… ами когато… помислих си, че ще умра от смях… искаше ми се да се развикам до небесата… можеш ли да повярваш?“ Преживяха отново всеки миг, превратностите, тревогите и вълненията. Много пъти.

Пресипнаха, слязоха долу, за да се нахранят. Едва бяха довършили супата, когато до тях се приближи спретнат мъж и се представи като репортер от ричмъндския вестник „Диспач“. Пожела Нейтан да му разкаже как е отгледал тютюна, за който всички приказваха.

— Ти си известен човек — пошегува се Чес, докато се връщаха в апартамента.

— Този нахакан младеж никога през живота си не е виждал ферма. Погледна ли краката му? Гети! Ще обърка всичко в статията си.

Но Чес забеляза, че изглежда много доволен от славата.

Тя също беше доволна. Репортерът обеща да изпрати броя от вестника в Хеърфийлдс. Дядо й щеше да бъде безкрайно щастлив.

Но едва ли толкова много, колкото нея. Никой друг в целия свят не можеше да бъде щастлив като нея. Този ден, тази нощ бяха по-красиви от най-красивата мечта, която някога е имала. Винаги щеше да си я спомня като истинската й първа брачна нощ. Така трябваше да бъде. Като магия. Луксозната обстановка, опияняващото вълнение, великолепното чувство да сподели най-драматичния миг в живота на Нейтан.

Мисис Ричардсън. Тя беше мисис Натаниъл Ричардсън.

Легнаха си късно. Голямата вана и течащата топла и студена вода предизвикаха невероятен възторг у двамата. Нейт беше дори по-увлечен от Чес. Прекара повече от половин час в банята. Чес го чуваше как долива топла вода. Когато се появи, обвит в една от огромните хавлии на хотела, кожата му беше порозовяла.

— Някой ден и аз ще имам такава баня — обеща тържествено той. — Тя е нещо по-добро от телефона и електричеството, взети заедно.

Веднага щом се потопи в топлата вода, Чес го разбра. Беше ароматизирала ваната обилно и до ноздрите й стигаше на талази приятната миризма на парата, която се издигаше от водата. Струваше й се, че е в състояние да остане завинаги там. Но Нейтан, съпругът й, я очакваше. А тя беше решила това да бъде първата й брачна нощ.

Разпусна кока, сипа разточително парфюм върху четката и я прекара през дългата си, права коса петдесет пъти — пет пъти повече от обикновено. Погали пухкавите кичури. Усети меката коприна на нощницата върху кожата си. Отвори вратата и пристъпи боса и смутена към леглото.

— Този парфюм наистина мирише добре — заяви Нейтан, който седеше на стола до прозореца.

— Чудесно е, когато една дама има богат съпруг — промърмори Чес и се пъхна в леглото.

— Знаеш ли кое е най-хубавото, Чес?

— Кое?

— Дибрел купи тютюна ми. Той е представителят на „Лигит & Майърс“. Човекът, който не се отказа до края и непрекъснато го караше да наддава, беше момчето на Дик Рейнолдс. Преди съм продавал на него. Но мистър Дибрел е доста по-взискателен, защото „Лигит & Майърс“ са най-голямата и най-реномираната компания. Тютюнът им е във всеки магазин, във всеки град на тази страна. Листата ми може да стигнат чак до Калифорния. Какво ще кажеш за това?

„А какво ще кажеш за мен?“ — помисли си Чес, но не го изрече.

Нейт стана и започна да гаси лампите. Устройството го очарова.

— Хайде бързо в леглото, Нейтан — заяви Чес. — Вече е късно.

Когато си легна, той вдигна копринената й нощница и се отпусна върху нея. Чес обви с ръце врата му. Усещаше топлината на гърба му по дланите си.

— Точно така, душичке, просто се дръж. Ще свърша бързо.

Чес отвори крака, за да го посрещне.

После той беше в тялото й, толкова близо. Бяха заедно, всеки един — част от другия. Чес почувства силно желание да обхване с крака кръста му, да го притегли към себе си, да задвижи тялото си с неговото, за да се слеят напълно.

Но Нейт беше свършил и се отдръпна. „Прегърни ме — искаше й се да извика. — Беше страшно приятно сутринта, когато ме прегърна. Целуни ме. Целуни ме, моля те. Обичай ме. Аз те обичам.“

Кръстоса ръце и обгърна раменете си. Имаше право само на толкова — да бъде с него, да се нарича мисис Ричардсън и би следвало да се задоволи с него. Беше длъжна. Ако настояваше за повече, щеше да го отблъсне. Нейт повече нямаше да я уважава, ако разбереше какво си мисли. Чес се ненавиждаше.

Най-накрая заспа.