Александра Рипли
Златните полета (20)

Двайсета глава

Името на огромния недодялан човек, който започна работа в мелницата, беше Боби Фред Хамилтън. Нейт го наричаше „Войника“. Имаше гъста посивяла брада, от която изглеждаше още по-едър и по-страшен. През първия ден при тях той разбра, че Чес е дъщеря на човек, който е служил в армията на Робърт Е. Лий, и й стана галантен прислужник.

Боби Фред се беше бил под командването на Нейтан Бедфорд форест и пресилваше, докато разказваше за смъртта на своя генерал през 1877 година. Но гласът му звучеше съвсем ясно, когато преживяваше славните дни на кавалерийските нападения срещу проклетите янки, „извинете, мадам“, в хълмовете на Тенеси. Чес седеше с часове до него на каменните стъпала, огрени от слабото зимно слънце, и го слушаше. По моста идваха много малко каруци. Отминаха празниците, когато жените печаха усилено хляб и сладкиши, полето беше замръзнало, пътят — заледен и опасен за конете. Боби Фред идваше пеша на работа от фермата на братовчед си, която беше на три мили разстояние от мелницата. Когато пристигаше, на брадата му имаше венец от скреж.

Чес се тревожеше за него — не беше млад и го бяха ранили в гърдите във Виксбърг.

Боби Фред се тревожеше за нея. Една изискана дама, чийто баща е бил офицер при Марс Робърт не би трябвало да изгребва брашно и да мие пода.

Бързо станаха верни приятели.

— Бих дал живота си за мисис Ричардсън, Нейт — заяви старият войник. Отказваше да се обръща към Чес на малкото й име, но бащата на Нейт не беше направил нищо забележително през войната.

— Вярвам ти, Войнико. За мен е утеха да го чуя.

Нейт не обичаше да плаща, когато нямаше работа, но Хамилтън се ползваше с репутацията на храбър боец и отличен стрелец. Струваше си парите като предупреждение за всеки, който имаше лоши намерения спрямо собствеността му.

— Сигурно ще изплаши всички, след като времето се затопли и хората започнат да идват — засмя се Чес. — Представям си как ще пришпорват конете и ще бягат.

— Това няма да е от значение, защото тогава вече ще произвеждаме цигари — уверено й отвърна Нейт.

Чес се молеше да е прав. Работата му по машината все повече се превръщаше в мания. Цялото му сърце и ум бяха насочени към нея.

В средата на февруари дойде време да я изпробват.

 

 

Възникнаха проблеми. Машината се свързваше с водното колело подобно на мелничния камък, а то я караше прекалено бавно.

Но осите се движеха и зъбните колела се зацепваха добре, улеят към фунията се отваряше и затваряше, колелата, върху които се поставяше хартията, се въртяха и брезентовият ремък се придвижваше равномерно под четката на празния контейнер за лепило към ножа, дрънчащ по подложката и режещ бавно празното пространство.

Чес и Нейт се взираха онемели един в друг. Когато мечтата се превърне в реалност, единствената възможна реакция е отказ да се повярва. Само много малките деца наистина бяха убедени, че е нещо естествено.

— А сега какво? — прошепна Чес.

 

 

Нейт отиде с каруцата чак до Ричмънд, за да достави материали — специално лепило, ролки цигарена хартия, хартия и картон за опаковка. Куни листа тютюн в малки количества от различни складове. Избягваше фабриката „Алън & Гинтър“. Едва ли щяха да го познаят, но сега, когато беше близко до целта, се опитваше да се държи по-предпазливо.

По дългия обратен път към мелницата спа в каруцата с пистолета под ръката си. За първи път от близо двайсет години дни наред не се изми.

Чес слушаше с половин ухо историите от войната, които Боби Фред й разказваше, и гледаше към пътя.

 

 

Нейт се върна през нощта, за да не види Войника товара в каруцата. Боби Фред едва не го застреля — криеше се в гората, за да пази Чес.

— Да благодарим на Господ за луната — каза той на Нейт. — Ще ти помогна да разтовариш.

Даде честна дума като „конфедеративен войник“, че няма да разкрие пред никого това, което е видял.

Нейт се разтревожи, а Чес — не.

Все още имаше много работа. Тютюневите листа трябваше да се изчистят от жилките и да се нарежат, водното колело — да се настрои, а компанията да се назове и да се регистрира в съда в Хилсбъро.

— Ще я наречем Цигарена компания „Стандиш“, по името на машината на дядо ти — заяви Нейт. — Но ще го свършим най-накрая, след като сме произвели и продали цигарите. В противен случай, веднага щом подадем документите в съда, ястребите ще ни нападнат.

На първи април Войника помогна на Нейт да натовари петстотинте картонени опаковки в каруцата. Всяка опаковка съдържаше сто пакета с по десет цигари.

— Най-добрият ден да се направиш на глупак — засмя се Нейт. Чес видя познатия поглед в очите му. Нейтан обичаше да рискува. — Тръгвам за Дърам. Там Бул Дърам и Бък Дюк са най-силни. Ще ги изпреваря, преди да успеят да ме ударят.

Първата каруца със зърно пресече моста, точно когато той излизаше на пътя. Със затоплянето на времето работата в мелницата все повече се увеличаваше.

„Поне ще бъда заета — с признателност си помисли Чес. — Така чакането няма да ми тежи толкова много.“

Загребваше брашното, когато видя Нейтан на входа. Ръката й се наклони и брашното се разсипа. Не беше минал и половин ден. Питаше се какво се е случило.

— Продадох всичките! — извика той. — Чес, продадох ги всичките, до една. Наех адвокат, който да попълни документите за регистрирането на компанията, открих сметка в банката на Морхед и докарах пълна каруца нарязан тютюн. Запази самообладание, работата тръгна. — Чак тогава забеляза клиента. Беше от съседна ферма. — Алек — изрече високо Нейт, — дай да ти стисна ръката. Днес мелиш безплатно. Аз съм дяволски щастлив и желая и на теб да ти провърви.

— Благодаря ти, Нейт.

Когато се прибра вкъщи, Алек каза на жена си, че онзи човек Ричардсън съвсем се е побъркал.

Причината за бързата разпродажба беше проста. Цигарите „Стандиш“ струваха страшно евтино. Ръчно изработените цигари на Бък Дюк, Бул Даръм и „Алън & Гинтър“ се продаваха по цени на едро по пет долара за хиляда броя, а цената на Нейт беше три долара и седемдесет и пет цента.

— Тъкмо бях купил проклетите бандероли и отидох при Джим, за да ми помогне да ги налепим. Търговският представител на чичо ти Луис беше в магазина на Анджиър и изкупи цялото количество. Ще ги пласира, докато пътува. Навярно ще продава цигарите без бандерола, но това не ме засяга. Аз получих квитанция от акцизната служба и съм си чист. Джим полудя, защото не получи нищо. Надявах се, че ще вземе една-две хиляди. Тъй като не стана, сега иска пет хиляди. — Нейт извика на Боби Фред: — Слез долу, Войнико, предстои ти да бъдеш повишен. — Когато огромният мъж се смъкна от стълбата, той го потупа по гърба. Беше общоприета мъжка проява на уважение. — Войнико, ще наема още един човек, който ще работи за теб. Отсега нататък ти си шефът на мелницата. Двамата с мисис Ричардсън ще сме заети със строежа на цигарената фабрика.

Изхвърча, преди Чес да успее да му зададе някакъв въпрос. Погледна към Боби Фред, който сви рамене. После и двамата се засмяха. Да се въртиш във вихрушката на Нейт беше истинско удоволствие.

Пускаха машината за цигари, винаги когато нямаше клиент за мелене на зърно. Нейт изключваше мелничния камък и включваше машината.

Мърмореше заради оскъдното производство — само пет хиляди цигари.

— Стигат, за да изпълниш поръчката на Джим, Нейтан. Пък и го свършихме бързо, ако не се смята времето за превключване на механизмите.

— Нима не виждаш? Ако непрекъснато правим цигари, едва ли ще произвеждаме повече от петдесет хиляди дневно, което означава близо двеста долара. Като извадим по долар и седемдесет и пет цента за акциза и разходите за материалите и тютюна, печалбата е петдесет долара. Всеки ден, Чес. За по-малко от седмица ще имаме повече, отколкото получих от лимоновите листа.

— Не искам да те разочаровам, Нейтан, но ти не знаеш със сигурност дали ще успяваме да продаваме по петдесет хиляди цигари на месец, да не говорим на ден. Известно ми е обаче, че от мелницата изкарваме почти по двайсет долара месечно. Това са много пари.

— Да не би да съм казал, че ще спрем да мелим брашно? Споменах само, че ще построим фабрика за производство на цигари. Разполагаме с повече от четиристотин долара в банката, мадам. Ако желаем, можем да си построим дворец.

Коленете на Чес омекнаха и тя се стовари на пода. Четиристотин долара? Сумата беше невероятна. Всъщност не би трябвало да бъде толкова изненадана, защото в крайна сметка двамата с Нейт пресметнаха всичко, а после определиха цената. Но тя боравеше с цифри „на хиляда“. Как е могла да не схване смисъла на количеството от половин милион цигари в задната част на каруцата? Дойде на себе си, а умът й работеше трескаво.

— Ще наемем хора, които да построят водното колело за фабриката. Двамата с Джим го правихте почти два месеца. Според мен фабриката би следвало да е тухлена, а не дървена, понеже пожарът би бил пагубен за нея.

В този момент много приличаше на съпруга си. Изражението в очите им беше еднакво.

 

 

Шерифът на Дърам пристигна три дни по-късно с помощниците си, въоръжени с пушки. Докато двамата пазеха, той връчи на Нейт съдебния иск. Обвиняваха го в нарушение на патентното право. Компанията „Бонсък“ го съдеше за нанесени щети в размер на петдесет хиляди долара.

Шерифът закова вратата на мелницата и остави страж да пази.

— Помещението не трябва да се използва, докато приключи процесът — заяви той. — Тази измишльотина тук ще послужи като доказателство.

Войника изрече провлечено на най-добрия си акцент от Тенеси:

— Не ми харесва идеята да оставя лисица да пази кокошарник. Ще наглеждам момчето със значката.

— Мерете си приказките, мистър — изломоти единият от помощниците на шерифа.

Погледна предизвикателно Боби Фред. Само за няколко секунди. После извърна очи и явно разклати дръжката на бравата, за да се убеди, че вратата е закована.

Нейт вкара Чес в къщата и нетърпеливо я подкани:

— Намери патента. Ще отидем при Пийт Бингам, адвоката от Дърам, за който ти споменах. Хайде, не му вярвам аз на този шериф. Изобщо няма работа тук. Ние сме в Ориндж Каунти, а не в Дърам Каунти. Нали ти казах, че ястребите ще ни налетят. Няколко души в Дърам наистина са обезпокоени.

— В иска пише, че е Бонсък.

— Някой от Дърам му е подсказал. Роаноук е много далеч. Пийт ще го уреди незабавно. Машината на дядо ти е патентована по-рано и този факт би трябвало да сложи край на спора.

— Не съм сигурна. Остави ме да помисля малко.

Машината на Бонсък непрекъснато се чупеше — бяха го разбрали от писмото на Огъстъс Стандиш, докато моделът на Огъстъс работеше добре. Следователно сигурно бяха различни. Съществуваше вероятност да спрат Бонсък, като покажат своя патент, който беше издаден по-рано. Но не би ли било по-уместно да оставят конкурентите си да използват машината на Бонсък с всичките й дефекти? Ако се явяха в съда, машината на Стандиш щеше да послужи за доказателство и адвокатите на ищеца щяха да имат право да я разгледат отблизо и да разберат защо е по-съвършена от машината на Бонсък.

— Ти не би ли изпратил някой инженер, който да се представи за адвокат? Защото аз бих го направила. Той може да мери и да чертае колкото си иска. Според мен обаче най-добре би било да отидем при Бонсък и да се споразумеем да не го закачаме, ако той самият ни остави на мира. В такъв случай ще избегнем всички адвокати.

Нейт разсъждава известно време върху думите й, а после отвърна:

— Думите ти не са лишени от смисъл, съдружнико. Само че би трябвало да се погрижим за още едно нещо — да се уверим, че шерифът няма да вземе нашата машина или пък да доведе човек, който да я разгледа. Имам идея.

След малко Чес излезе от къщата с прясно сварено кафе. Ароматът беше съблазнителен.

— Стана ми жал за вас двамата — извика тя. Когато подаде чашата на Боби Фред, тя прошепна: — Откажете ми и идете при Нейтан. Той е отзад при колелото.

Докато Чес си бъбреше и отпиваше от кафето с помощника на шерифа, Нейт и Войника яхнаха големите лопатки на колелото и се качиха на площадка до прозореца на тавана. Боби Фред завърза края на въжето около кръста си. Нейт прекара другия му край през механизма на колелото, което не се въртеше, и се спусна надолу с боси крака. Войника го държеше здраво.

Чес се смя и приказва, докато гърлото я заболя. Спря, чак когато Нейт разглоби всичко, освен рамката на машината и изпрати частите горе при Войника във варели за брашно, вързани за въжето.

След като се изкатери до площадката, Нейт слезе долу с помощта на колелото. Войника му свали варелите, освободи се от въжето, пусна го в ръцете на Нейт и се присъедини към него. Засипаха варелите с листа в гората.

— Не съм се забавлявал толкова много, откакто бях разузнавач в армията — избоботи с ранените си гърди Боби Фред.

 

 

— Мистър Бонсък, мисля, че сте разговаряли няколко пъти с дядо ми. Той се казва Огъстъс Стандиш и живее в плантацията Хеърфийлдс.

Чес изглеждаше много елегантна в роклята на сиви и бели райета, подобния на броня корсет и сламената шапка, която беше взела на кредит от Джим Мънроу. Новата сметка в банката на Морхед беше замразена като доказателство по делото.

Адвокатът на Бонсък се опита да се обърне към него, но Нейт го посъветва да си държи езика зад зъбите.

— В момента говори съпругата ми, мистър. Не бихте се показали толкова невъзпитан, че да прекъснете една дама, нали? Пък и мога да го сметна за обида.

— От изражението ви разбирам, мистър Бонсък — продължи Чес, — че знаете какво ще ви съобщя. Не би следвало обаче да се тревожите…

За по-малко от час постигнаха споразумение.

Нейт придружи адвоката до съда и заяви:

— Бих искал да се уверя, че ще прогоните кучетата, и то завинаги.

Всъщност най-вече го интересуваха имената на кучетата.

— Както си мислех — сподели по-късно той с Чес, — бяха Бък Дюк и Бул Даръм заедно с чичо ти Луис.

Тя зяпна.

— Но той знае, че ти се ожени за мен. Освен това е приятел на дядо.

— Както вече ти казах, Чес, в деловите среди няма място за приятелство. Всеки върви напред с рогата и се спасява поединично.

Когато се върнаха в мелницата, Нейт и Войника наеха десетина мъже, които да патрулират на смени. Чак тогава Нейт сглоби отново машината, смени стария катинар и сложи още два.

— Вече можем да се заловим за работа — заяви той. Очите му блестяха от радостно предчувствие. — А сега тези копелета нека да се пукнат от яд. Те първи се опитаха да ни накарат да се чувстваме така.