Александра Рипли
Златните полета (33)

Трийсет и трета глава

„Кампания“ беше последна дума на модата и лукса, с махагонова ламперия, завеси и дамаска от коприна, мраморни колони, кристални полилеи, обюсонски килими и огромни огледала с позлатени рамки, за да отразяват величието на пътниците му.

Нейт и Чес бяха настанени в апартамент, който се състоеше от всекидневна, по-малка столова с копринени тапети, две спални и три каюти за прислужниците. Нейт зае празната спалня, която беше предназначена за Гъси, и я превърна в кабинет. Държеше там куфара с документите и я заключваше постоянно.

Чес беше замаяна от потрепващия солен въздух — беше много по-остър от соления въздух, който се носеше от реката Джеймс, когато имаше прилив. Първата вечер в голямата столова тя не можа да се нахрани, понеже беше прекалено заета да разглежда дамите с елегантни тоалети и скъпи бижута, придружени от кавалерите в официално облекло. Точно така й каза майка й преди толкова много години. Всички изглеждаха красиви, щастливи и самоуверени. Подозираше, че видът й е неугледен и старомоден, макар и леденосинята й рокля да беше оригинален модел на „Уърт“, поръчан в „Лорд & Тейлър“, един нюйоркски магазин. Беше с модерните, удивителни буфан ръкави, а за украсата на дантелената гарнитура под формата на пеперуда не бяха щадили перлите и кристалите. Носеше огърлица от диаманти и сапфири — подарък, с който я изненада Нейтан. Един господин от „Тифани и компания“, облечен в редингот, го донесе на кораба, преди да отплуват. Независимо от всичко тя знаеше, че й липсва финесът на жените, които я заобикаляха. Роклите сякаш им стояха по-добре. Това нямаше значение. Тя беше доволна, че има възможност да ги гледа.

Нейтан си беше Нейтан. Изобщо не обърна внимание колко различни са другите мъже, колко по-добре им прилягат фраковете на раменете, а шапките — на главите. Както обикновено, той си беше същият и не се притесняваше. Тревожеха го единствено отчуждението между двамата и срамът му, предизвикан от вината.

— Сега ще бъде по-различно, Чес — заяви откровено той. — Избягах и отново ще бъда добре. Ще наваксаме пропуснатото.

Чес не искаше да мисли за Лили, за Стандиш или за каквото и да било друго. Имаше желание да се наслаждава на магията на движението.

— Всичко остана зад нас, Нейтан — отвърна тя. — Хайде да го забравим, да се престорим, че никога не се е случвало. Няма да позволя нищо да развали пътуването.

Нейт въздъхна облекчено. „Това е повече, отколкото очаквах — помисли си той, — и, Бог ми е свидетел, повече, отколкото заслужавам.“ Но като че ли не се изненада особено. Беше убеден, че сексът не означава нищо за Чес, и следователно пристрастеността му към Лили едва ли би била от голямо значение за нея. Трябваше да си държи устата затворена и да не казва нищо на Чес. Тогава всичко щеше да бъде наред. Сега с радост щеше да се вслуша в съвета й и да се прави, че нищо не се е случило. Насочи вниманието си към очарованието на новите неща, които щеше да научи за пътуването по море. Съсредоточи се за кратко върху едва доловимото движение на кораба и върху вибрациите на огромните двигатели далеч под тях. Утре щеше да потърси инженер, който да му покаже всичко. Реши, че виното е хубаво. У дома на вечеря също можеха да пият вино.

— Чудя се какво грозде би следвало да отглежда човек.

— Един вид грозде не е достатъчен. Пък и можем да го купуваме бутилирано от търговеца в Ричмънд.

Чес си спомни за хладните, влажни изби в Хеърфийлдс. Когато беше дете, слизаше в тях през лятото, ако й станеше много горещо. Как можа да забрави? Още утре щеше да пише на Ланселот О’Брайън и да го накара да включи изба в новата къща Хеърфийлдс. Щеше да пусне писмото, когато стигнеха в Ливърпул.

За съжаление „Кампания“ попадна в буря и писмото така и не беше написано. Чес се събуди преди изгрева на слънцето. Помисли си, че се е отровила.

Страда от морска болест през останалото време, докато пресичаха Атлантическия океан. Стюардесата, която се грижеше за нея, увери Нейт, че Чес няма да умре. Обясни му, че знае как да накара жертвите на болестта да се чувстват колкото е възможно по-удобно.

Нейт разучи всяко чудо на техниката, което предлагаше „Кампания“, сприятели се с огнярите, с механиците, с капитана и с повечето пътници от мъжки пол, които не бяха повалени на легло от морската болест.

Когато слезе от „Кампания“, Чес беше много бледа и едва се държеше на краката си. Струваше й се, че дългоочакваната суша под краката й се повдига и спада. Съживи се във влака за Лондон, но само отчасти. Клатушкащото се купе твърде много й приличаше на каютата в кораба.

Както и файтонът от гарата до хотела. Чак на следващата сутрин се възвърна желанието да се храни и да пътува. Лондон! Най-после пристигнаха.

Хотел „Савой“ беше разположен на брега на река Темза. Когато дръпна пердетата и отвори прозореца, Чес видя ширналата се вода, която отразяваше розово-златистото небе на изгрева, подуши миризмата на нефт, въглища, риба, дим и подправки, идваща откъм пристанището, чу крясъците от десетината различни по големина кораби, а после и приятно отекващите от близо и далеч камбани на църквите.

Протегна ръце, за да прегърне всичко това, а после изтича да се облече.

Репутацията на „Савой“ като хотел с ненадминато обслужване се оправда. Когато Чес излезе от банята, прислужничката й я чакаше с халат в ръцете.

— Казвам се Елис — каза тя и бързо се поклони. — Навярно мадам предпочита да закусва тук? Столовата е отворена от седем часа.

Бронзовият часовник над камината показваше шест без десет.

— Да, моля. Благодаря, Елис.

— Ако мадам желае да погледне… — Елис се приближи до някакъв предмет на стената, който приличаше на тромпет. — Ето тръбата, по която можете да се обадите по всяко време на денонощието, ако ви потрябва нещо.

— Не го демонстрирайте тук, Елис. Съпругът ми ще иска да го види. Той е във всекидневната. Използвайте тръбата, която е там.

 

 

Закуската беше необичайна и вкусна. Включваше три различни вида риба, всяка в гъст ароматичен сос, и нещо, което приличаше на пушена сланина, но сервитьорът го нарече „бекон“. Бърканите яйца бяха с непозната подправка, сервирани в подобно на разцъфнало цвете кора от маслено тесто. Имаше и рохки яйца, заобиколени от трептящо желе с венчелистчета от истински цветя точно под повърхността. Някакво кълцано месо стоеше в средата на пръстен от зеленчуково пюре, което беше толкова ароматизирано, че само зеленият му цвят показваше от какво е направено. Малки печени птички бяха сложени върху препечен хляб, намазан с крем от гъби. Чес беше очарована, но от възбудата не можа да яде почти нищо. Лондон бе там, отвъд стените на хотела, и тя изгаряше от желание да го види.

Всичко беше уредено. Бяха ангажирали по пощата опитна екскурзоводка от „Интърнешънъл Лейди Куриърс“, препоръчан в „Бейдикъра“. Щеше да дойде в девет часа, а все още нямаше осем. Чес крачеше нетърпеливо между прозорците на всекидневната и спалнята. Слънцето грееше и Темза блестеше.

— Хайде да се разходим край реката, Нейтан. Виждам хубав, широк, павиран тротоар.

— Излез сама, ако искаш. Трябва да си подредя документите в бюрото.

Чес преглътна гневния отговор. Нейтан прекрасно знаеше, че дамите не се разхождат сами в големия град. За Бога, това не беше Стандиш, Северна Каролина.

Изкушението обаче бе прекалено силно. В крайна сметка кой щеше да я види? Не познаваше никого в Лондон, а и беше толкова рано, че едва ли щеше да има хора навън. Обеща си, че оттук нататък ще спазва всички правила на доброто възпитание. Но сега… Не можеше да чака.

Извади елегантната и скъпа шапка от кожената пътна чанта и я сложи на главата си. Широката периферия беше украсена с пера от бяла чапла и копринени рози. Нуждаеше се от много голяма игла, за да я закрепи. Чес я закопча със свирепост. Как можеше Нейтан да се залови веднага за работа, след като Лондон чакаше да бъде разгледан?

Настроението й се подобри, когато приглади ръкавиците от ярешка кожа с цвят на слонова кост, които подхождаха на спортния й костюм. След всичките тези години за нея беше удоволствие да притежава ръкавиците, които обичаше. Ръцете й все още бяха много красиви, независимо от възрастта. Човек никога не би помислил, че е чистила тютюна от червеите или че е изгребвала смляното брашно. Винаги се беше придържала към принципа, че „дамата се познава по ръцете“.

Както и баща й. Не й позволяваше да се качва на коня, ако не носеше тежките ръкавици за езда.

Чес поклати глава и раздвижи перата на шапката си. Щеше да си спомня за родителите си по-късно, след като посетеше местата, за които й бяха разказвали. Това беше нейното време, нейният Лондон.

Погледна часовника върху ревера на жакета си. Наближаваше осем. Трябваше да побърза. „Движещата се стая“ беше прекалено бавна. Щеше да се спусне по стълбите.

Миризмите и звуците на реката я заобиколиха, веднага щом излезе от хотела. Отправи се бързо към тях, като увеличаваше скоростта с всяка крачка. Ето за какво беше пристигнала тук. Лондон. Темза. Добрата кралица Бес, Шекспир, Дик Уитингтън, Ричард Лъвското сърце — всеки от тях може би беше стъпвал точно по тези места, където тя вървеше. Със сигурност са минавали оттук, по реката, в лодки и шлепове, и са усещали същия свеж, миришещ на риба ветрец, който развяваше перата на шапката й. Чес вдигна лице към него, усмихна се и го поздрави.

Очите й проследиха елегантните арки на моста Ватерло, възхитиха се на шумното и оживено движение, което задръстваше широкото му платно. Същото беше и в началото на пътеката, по която се движеше тя. Наблюдаваше бързия поток от товарни платформи, файтони и двуколки по крайбрежната улица, докато съзря пролука. Вдигна полите на роклята си и изтича до отсрещния тротоар.

Вдясно се виждаше „Иглата на Клеопатра“. Знаеше всичко за нея, беше разглеждала офорти, чела описания. Но действителността я завари неподготвена. Беше много висока, изглеждаше невероятно нежна и удивително розова. Наведе назад глава, за да проследи елегантните, стесняващи се очертания на обелиска до заострения му връх.

— О, Боже! — извика на глас тя. — Какво ли щеше да бъде, ако човек можеше да се изкачи до горе и да го докосне с ръка. По-древен паметник, отколкото можеше да си представи, камък, видял египетските фараони, пирамидите и сфинкса. А той беше тук. Точно пред нея.

Чес отново вдигна полата си и се затича. Усети топлия гранит под дланите си. Свали си ръкавиците и проследи с пръсти издълбаните загадъчни символи. Не можеше да повярва, че тя, Франческа Стандиш Ричардсън наистина е тук и докосва послание от минали векове. Навярно беше най-щастливата жена на света.

Изведнъж топлият розов камък под пръстите й загуби цвета си. Чес вдигна очи към облаците, покрили небето. Свежият вятър стана студен. Всички истории, които беше чувала за времето в Англия, сигурно бяха истина. Надяваше се, че ще успее да се прибере в хотела, преди да завали. Ръкавиците й бяха паднали на земята. Нямаше значение, щеше да ги остави там. Имаше достатъчно.

Крачеше бързо, докато се връщаше обратно към „Савой“.

Близо до входа започна да върви по-бавно. Сигурно беше доста разрошена от вятъра. Какво ли щеше да си каже официално облеченият портиер? Англичаните така или иначе гледаха отвисоко на американците — всички го знаеха. Не желаеше да допринася за задълбочаването на лошото мнение на хотелския персонал.

За Бога, за какво се тревожеше тя? Да си мислят каквото си искат. Тя не беше обикновена американка, а мис Стандиш от Хеърфийлдс. Вдигна високо глава и влезе царствено във внушителното фоайе от мрамор и злато.

— Стандиш! — извика мъжки глас.

Чес моментално се огледа. Кой я позна? Защо се обърна към нея с моминското й име, и то по толкова странен начин? Разглеждаше лицата в движещата се тълпа около себе си и се опитваше да открие този, който беше проговорил. Сигурно го познаваше, но кой беше той?

Изведнъж дъхът й спря. Видя призрак, призрака на баща си.

После здравият разум надделя. Не вярваше в призраци. Пък и никой не би назовал една дама само по фамилията й, без „мис“ или „мисис“. Мъжът сигурно й беше далечен роднина, някой от онези хора от рода Стандиш, които живееха в Англия. Знаеше, че има такива. Когато били в Англия, родителите й посетили оригиналното имение Хеърфийлдс.

Трябваше да му се представи. Беше й братовчед, член от рода. Какъв невероятен късмет! Чес бутна човека пред себе си и го отмина, без да му се извини, преследвайки непознатия.

Когато го настигна, беше останала без дъх от вълнение. Брадата му беше по-къса, мустаците — малко по-гъсти, но лицето бе на баща й. Разговаряше и се смееше, като се навеждаше, за да чуе думите на по-ниския си приятел. Придвижваше се към някакъв вход и се отдалечаваше от Чес. Хвана го за ръката, за да спре. Той се обърна.

Ръката му, облечена с ръкавица, учтиво докосна периферията на шапката му, за да покаже, че я е забелязал.

— С мен ли искате да разговаряте, мадам?

Чес с ужас осъзна, че го стиска с гола ръка за ръкава. Рязко я отдръпна. Какво правеше? Опитваше се да заприказва един напълно непознат мъж. Но все пак… името… същият тънък нос… Трябваше да разбере. Вече се беше изложила, защо да не стигне до края?

— Вие ли сте мистър Стандиш?

Тъмните му вежди се вдигнаха.

— Да.

Очакваше да получи обяснение за безпокойството.

— Стандиш от Хеърфийлдс? — отчаяно продължим Чес. Чувстваше се така, сякаш всички се взираха в нея.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Нямам тази чест.

Усети как я заля вълна от срам. Когато отново си отвори устата, вече заекваше:

— Съжалявам. Моля да ме извините.

Изтича отчаяно към близкото стълбище и от бързане се препъна.

— За Бога, какво става? — попита приятелят на високия мъж.

— Нямам представа — отвърна Стандиш.

— Скъпи човече, със седмици ще разправям тази история. Ще казвам, че Стандиш определено е загубил чара си. Сега вместо прелестни млади актриси го спират американки на средна възраст. Беше американка, нали? С този окаян акцент.

Стандиш се изхили.

— Да, така е. Но не това е най-странното. Не забеляза ли, Уембли? Жената се изчерви като ученичка. От десетилетия не съм виждал подобно нещо.

— Имаш предвид факта, че прелестните жени не се изчервяват?

— Те карат мен да се изчервявам, Уембли. Точно тази им способност ги прави прелестни.

 

 

— Бях смазана — изстена Чес. — Как можах да постъпя така, Нейтан? Сигурно съвсем съм обезумяла. Никога през живота си не съм изпитвала подобно унижение.

Нейт я потупа по рамото, доволен, че е свела надолу глава и не вижда лицето му. Не можеше да не се засмее, поне малко. Не някой друг, а Чес. Господарката на имението Чес. Самата мис Аристократка Тайдуотър. Реши да приключи с въпроса.

— Изхвърли го от съзнанието си, Чес. Градът е много голям. Най-големият в света, нали така ми обясни? Съмнявам се, че някога отново ще срещнеш този човек. А ако се страхуваш, че някой е станал свидетел на случката, просто махни отвратителната шапка и той няма да те свърже с дамата, която е видял. Едва ли са забелязали лицето ти през перата.

Чес вдигна очи и се насили да се усмихне.

— Не знаех, че не ти харесва шапката ми.

— Прилича на лисица, хваната в кокошарник.

Чес започна да се смее, независимо от смущението си.

— О, Нейтан, ти наистина ме накара да се почувствам по-добре. Благодаря ти.

— А сега тихо. Направи същото и за мен… Кога пристига онази малка старица?

— Боже мой! Колко е часът? Трябва да си измия лицето и да се приготвя.

Скочи на крака и се втурна към банята. Докато бързаше натам, хвърли парижката си шапка в кошчето за боклук.

Нейт се усмихна. Господи, Чес отново се смееше! Толкова отдавна не беше чувал този щастлив, мъркащ, бълбукащ звук. Всичко щеше да е наред. От плещите му сякаш се смъкна огромен товар.