Александра Рипли
Златните полета (2)

Втора глава

Пет години по-късно

24 август 1880 година

Чес забеляза мъжа отдалеч. Приближаваше се към нея по прашния път. Несъмнено беше пришълец. В провинцията всички се познаваха. По всичко личеше, че се чувства неудобно. Независимо от непоносимата горещина носеше тъмен костюм и градска шапка, плътно прилепнала към главата му. Наведе се, за да предпази с широката периферия на сламената шапка очите си от ослепителното слънце, което се беше спуснало ниско на небосклона. Стана й приятно, че вижда човек, на който му е по-топло, отколкото на нея. По врата й се спусна струйка пот.

Вдигна глава и примигна. Кой, за Бога, беше този човек? Тук рядко се появяваха странници, и то пеша. Дори и най-бедният изполичар притежаваше каруца и муле. Непознатият вече беше по-близо. Чес забеляза формата на вързопа, който носеше. Всъщност не беше вързоп, а лекарска чанта. Дали старият доктор Мърчисън не бе наел някой да му помага? Би било истинско щастие, ако е така. Той беше толкова стар, че Чес поемаше голяма част от задълженията му. Можеше да зашие рана дори по-добре от него, понеже очите на доктор Мърчисън бяха помътнели от старостта. Надяваше се, че е наясно какво върши, когато приготвя лекарствата на майка й.

Чес усети, че раменете й са приведени, и изправи гръб. За какво всъщност се мотаеше? Непознатият не я интересуваше, а времето напредваше. Почистването на извора отне повече време, отколкото предполагаше, макар че стоя в калта и нарежда на работниците как да действат. Чес погледна ботушите и гащеризона си. Бяха мръсни. Нуждаеше се от хладка баня. Трябваше да си измие и косата. Беше пъхнала плитките си под шапката, но калта сигурно бе успяла да проникне навсякъде.

Удари мулето по гърба с поводите. „Мързеливо си и не ставаш за нищо, както всяко друго същество в това забравено от Бога място — помисли си тя. — Все пак би ли ме закарало вкъщи? Имам да свърша още десет хиляди неща.“ Мулета направи няколко бързи крачки, а после отново забави ход. Чес се наведе напред и силно го удари по задницата с износения камшик за езда, чиято някогашна елегантност почти не личеше. Каруцата се люшна и подскочи зад уплашеното, тичащо животно. Чес вдигна брадичката си, за да усети раздвижването на въздуха върху зачервеното си лице.

Видя, че непознатият лекар е бос. Обувките му бяха завързани за връзките и висяха, преметнати през врата му. „Бива си го докторът — помисли си с презрение Чес, — след като не може да си позволи да смени подметките на обувките си. Страшно би подхождал на стария Мърчисън.“ Дръпна поводите, за да накара мулето да позабави ход, преди да се изпречи пред отворените ръждясали порти.

Докато завиваше, непознатият хукна и извика:

— Хей, мистър! Чакайте малко, моля ви!

Чес спря. Обърна се на широката седалка. Наблюдаваше го, докато тичаше. Обувките го удряха в гърди в такт с тупащите крака и от тях се вдигаха малки облачета прах в синхрон с пушилката, която извираше изпод ходилата му. Беше страшно енергичен. Очевидно не произхождаше от тази останала без сили част на света.

Когато стигна до каруцата, дори не се беше задъхал. Усмихна се и заяви:

— Вие сте първото човешко същество, което срещам от един час насам. Къде живее семейство Стандиш? Дали не съм отминал къщата?

Чес примигна.

— Ето го Хеърфийлдс^[1] — отвърна тя и посочи с камшика.

От двете страни на входа върху тухлените колони лежеше по един заек, издялан от камък.

Непознатият погледна заека, който се намираше по-близо до него. Чес го изучаваше. Беше гладко избръснат, за разлика от повечето мъже, които се гордееха с брадите си. Това го правеше да изглежда като момче. Но всъщност не беше така. Раменете му бяха широки и мускулестите му ръце опъваха шевовете на прашното му тъмно сако. Лицето и черните му вежди също бяха покрити с прах. Носеше разкопчана риза без яка. Чес видя силния му, мръсен врат и влажния кръг в основата му, който потта беше очертала и запазила чист. Странникът се обърна и се ухили:

— Да, хората ми казаха да търся два големи заека. Далеч ли е къщата? Може ли да ме закарате дотам?

Без да чака за отговор, той хвърли чантата си в каруцата зад калните лопати, стъпи на спицата на колелото и седна до Чес.

Тя беше толкова стъписана от непринудената му самоувереност, че не каза нищо.

Но не и непознатият.

— Горещо е. Не капна нито капка дъжд, а пътят от Ричмънд дотук е дълъг — протегна се, изпъшка и усмивката му изчезна. — Боже мой! — прошепна той. — Вие не сте мъж. — Усмивката отново се появи на лицето му. — Извинявайте, мадам. Отдалече…

Вдигна любезно шапката си, после я сложи на главата си, но този път я бутна доста по-назад. Чес се втренчи в силно зачервеното място на челото му, останало от стегнатата й лента. „Така му се пада! — помисли си тя. — Ще ме бърка с мъж!“

— Кой сте вие и какво желаете?

— Името ми е Нейт. Натаниъл Ричардсън. Идвам чак от Алъманс Каунти, Северна Каролина, за да се срещна с мистър Огъстъс Стандиш.

Съобщи го така, сякаш очакваше тя да му изръкопляска или да се учуди, че Северна Каролина е съседният щат на юг от Вирджиния — мястото, където се намираха. Нима я вземаше за глупачка? И защо постоянно й показваше големите си, бели зъби, ухилен до уши?

— Сигурно смятате, че съм страшно глупав, мадам, след като ви сбърках с мъж — продължи Нейт, бавно поклати глава и направи тъжна и виновна физиономия. — Мама винаги е твърдяла, че скачам, преди да съм видял къде ще се приземя.

„Но тя наистина прилича повече на мъж, отколкото на жена в този гащеризон“ — помисли си Нейт. Дори и отблизо разликата не беше особено голяма. Чес беше плоска и с груби челюсти, само че не толкова подчертани, колкото при мъжете. Ако я нямаше дългата, светла плитка, която се показваше изпод шапката й, щеше да реши, че е слаб, дори мършав мъж с тези хлътнали бузи и дълъг, тънък като нож нос. Беше много бледа.

Изглеждаше бясна, а наоколо не се виждаше друг човек. Нейт обаче държеше да получи отговори на някои въпроси. Ето защо трябваше да й се подмаже и по този начин да излезе от неловкото положение, в което изпадна.

Свали обувките от врата си и отбеляза:

— Страшно се изложих.

Усмихна се, за да я накара да направи същото. Но Чес отдавна беше загубила навика да се смее.

— До къщата има три мили — отвърна тя. — А и по всичко личи, че вие вече се возите с мен.

Подкани мулето и го удари с поводите. Нейт престана да се усмихва. Жената седеше права като дъска и гледаше напред. Нейт се озърна. Чудеше се как да продължи. Забеляза, че нивите са в добро състояние, макар и да се нуждаеха от напояване. На известно разстояние от пътя, по който се движеха, се виждаха запуснати бараки, разположени безразборно. В някои от дворовете играеха деца. Една жена събираше пране от въжето. Сигурно там живееха фермери арендатори. Питаше се къде са мъжете.

Изрече мисълта си на глас.

— При извора са. Почистват го — отвърна Чес. — Сега вече ще има достатъчно вода, за да се спаси реколтата, дори и да не вали дъжд.

Нейт погледна калните й ботуши и всичко му стана ясно. Налагаше й се да върши мъжката работа, защото нямаше съпруг. Човек би сметнал, че поне има брат. Но в битката с янките във Вирджиния загинаха много мъже и жените трябваше да се занимават с какво ли не. Горката. Нищо чудно, че беше толкова намръщена.

Размърда се на седалката и си протегна краката напред. Чувстваше се доволен, че не му се налагаше да върви. Пък и вече беше близо до целта си. Съвсем близо. Наведе се напред. Нямаше търпение да стигне в къщата.

Нейт не си даваше сметка за начина, по който въздействаше на спътницата си. Потискаше я не толкова тялото му, което заемаше място на седалката — мъжът не беше много едър, — а жизнеността му. От него се излъчваше невероятна енергия. Разпаленост. Смесена миризма на пот, прах и камфор, носеща се във въздуха от постоянните му леки движения, с които сякаш се опитваше да накара каруцата да върви по-бързо. Гласът му беше по-висок, усмивката му — по-широка, а очите му по-ококорени и по-блестящи, отколкото би било нормално. Жената се притесняваше.

Светът, в който Чес живееше, не беше „изхабен“, както си мислеше тя. Но хората и земята бяха изтощени. Наричаше се Тайдуотър и се намираше във Вирджиния. Беше тиха равнина покрай широката река Джеймс, място, известно с изтънчени маниери, несметни богатства, своеобразна красота, гостоприемство, пиршества, лов, танци, дуели, десетки движещи се безшумно роби, готови да задоволят всякакво желание.

Докато войната не сложи внезапен, кървав край на спокойствието. Оттогава минаха петнайсет години, но раните все още не можеха да заздравеят. Не възникна нов начин на живот, за да замени великолепните порядки, които все още не бяха забравени. Над земята тегнеше тъга. Безнадеждността забавяше крачките на онези, които оцеляха. Всичко представляваше един застинал свят, свят на спомени, свят на миналото, а не на настоящето.

Но този босоног лекар очевидно беше човек на настоящето. Едва ли притежаваше плантация. Личеше от непретенциозния костюм, който му стоеше зле, от дързостта и от нежеланието да покаже огорчението си от резките й отговори на въпросите му и от мълчанието й. За първи път срещаше такъв човек. Беше недодялан и обикновен, но това не го тревожеше. Чувстваше се добре. Преливаше от живот и сили сред последиците, до които беше довела смъртта. Стана й страшно. Нещо се събуди в нея, нещо потискано, което се бореше за право на съществуване.

— Да, мадам — заяви той, — нищо не може да се сравни с дъжда, когато е необходим за човешкото благоденствие. При нас в Алъманс Каунти миналия месец доста се бяхме отчаяли. Накрая заваля и светът изцяло се промени. — Нейт изчака за отговор, но не го получи, и продължи: — Посевите изглеждат много силни. Нуждаят се само от малко вода, за да се получи богата реколта. Постъпили сте правилно, като сте почистили извора.

Чес кимна, но не каза нищо.

Нейт погледна пред себе си. Прашните, спечени коловози сякаш бяха безкрайни. Времето напредваше. Обърна се към Чес и се помъчи да се засмее:

— Вижте, съжалявам, ако съм ви ядосал. Казвам ви го най-искрено. Бих се радвал, ако спрете да се сърдите и ми помогнете. Всъщност не познавам мистър Стандиш. Само съм слушал невероятни истории за него. Бихте могли да ми обясните кое е вярно и кое — не. Не ми се иска да се изложа и пред него.

Чес завъртя глава към него. Нейт забеляза, че лицето й беше станало още по-бледо. Очите й също сякаш избледняха. Бяха сиви и тъмните кръгове около тях ги караха да изглеждат по-светли. Не си спомняше досега да е срещал човек със сиви очи, макар и да знаеше, че съществуват. Бяха ясни и той имаше чувството, че гледа през тях като през бистра вода. Но не виждаше какво се крие зад тях. Не можеше да разбере какво си мисли тази бледа, мълчалива жена.

— Какво желаете да научите? — попита го тя.

Най-после проговори. Все пак началото беше сложено.

Нейт наведе поверително глава:

— Наистина ли този старец Стандиш е толкова умен? Чух, че можел да свърже сноп телове и колела и да ги превърне в механизъм, с който човек да вади вода от кладенеца, без да пипа с ръце. Или да направи часовник, който се навива само един път годишно. Или пък уред, който лющи грах, бере грах или сади грах, а дори и готви грах. — Гласът му преливаше от вълнение, а бузите му се бяха зачервили. Стисна силно ръце. Чес се стресна. — Някои хора смятат, че е способен да разреши всякакъв проблем, който му бъде поставен. Би било чудесно, ако е така. Говори се, че правел изобретения, намирал отговор на всякакви въпроси с помощта на колела, скрипци и въжета. На никого не е известна и една стотна от нещата, които е сътворил. Смятали го за магьосник. Вярно ли е?

Лицето на Нейт светеше от надежда. Беше сключил здраво пръсти. Чес усещаше бушуващата енергия в него и силата, която я удържаше. Погледна ръцете му, а после бързо извърна очи.

— Изобретател е — отвърна тя, — но не е магьосник. Две години работи върху машина за дъжд. Виждате какво излезе от нея.

Последните й думи би трябвало до известна степен да го охладят. Нейт поклати яростно глава.

— Не ме разбрахте — почти изкрещя той. — Не е възможно човек да сполучи при първия опит. Но ако успее два-три пъти, дори само веднъж, си струва. Да сътвориш нещо, което никой преди това не е направил, да помечтаеш… — Нейт спря, понеже не беше в състояние да изрази чувствата си.

Чес забрави, че е нервна. Любопитството й надделя.

— Какво се мъчите да изобретите, мистър Ричардсън?

— Нищо. Не е по моята част. Аз съм човек на делата, а не на мечтите. Но бих искал… О, всъщност няма значение. Държа да поговоря със стария Стандиш за една машина, за която чух. Смятате ли, че ще бъде отзивчив? Знам, че е побъркан старец. Всички го казват. Цялото семейство било странно, но на вас, предполагам, ви е известно. Вероятно сте запозната добре с историята.

Чес кимна.

— Дръжте се здраво. Хамбарът е пред нас, а мулето ще се затича, веднага щом усети мириса на къщата.

Нейт съумя да се хване точно навреме за ритлата на каруцата.

— Благодаря ви, че ме предупредихте — изсмя се той, след като беше стъпил здраво на земята в двора пред хамбара. — Ще ми позволите ли да се измия, преди да потърся стареца? Нося си сапун.

— Ей там — отвърна Чес и посочи помпата.

Докато сваляше сбруята на мулето и я почистваше, Чес надничаше над гърба му. Зяпна, когато Нейт съблече ризата през главата си, хвърли я до краката си и започна енергично да изпомпва вода. Наведе се напред и пъхна главата и раменете си под силната струя. Кожата му беше учудващо бяла, за разлика от загорелите му ръце и лице. Блестеше като мокра коприна. Пяната, която се спускаше върху гърдите му, накара Чес да почувства болки в пръстите. Издърпа рязко ръкавиците от ръцете си. Какво й ставаше? Прииска й се да докосне широкия гръб, да усети движението на мускулите под дланите си, да помирише мъжката му миризма отново, преди да я е отмил, а после да вкуси сапуна върху кожата му. Желанията й бяха порочни и тя се стресна. „Би трябвало да се срамуваш от себе си — каза си тя. — Не го гледай, престани да мислиш подобни неща.“

Но Чес не можеше да извърне очи. За първи път виждаше гол мъжки гръб и се изкуши да свърже съкровените си мечти с определен човек. Беше трийсетгодишна и никога не я бяха прегръщали, нито целували. Не знаеше какво се случва между мъжете и жените, с изключение на това, което четеше в книгите. Желанията я завариха неподготвена, объркаха я и я притесниха. За тях не се споменаваше в романите на Дюма или на сър Уолтър Скот.

Почувства, че й премаля, щом Нейт Ричардсън се изправи и се обърна. Мокрите, гъсти, тъмни косми лъснаха на гърдите му. Отклони погледа си от него.

Когато Нейт си връзваше обувките, Чес вече беше успяла да си възвърне спокойното изражение. Заведе го до „навеса на изобретателя“, загледана в дългата му сянка, която докосваше рамото й и следваше извивките на пътеката пред тях. Усещаше миризмата на сапуна му, носеща се от ризата, която извади от лекарската чанта.

— Цезар, аз съм, Чес. Водя ти един човек, който иска да поговори с теб.

До вратата се приближи прегърбен, с оредяла бяла коса мъж. Но сбръчканото му лице грееше по младежки.

— Близо съм — заяви той. — Знам, че съм съвсем близо. Трябва само да пригодя още някои неща… Маховикът се нуждае от цялостна преработка, но това е нищо. Той погледна над рамото й. — Кой е този човек?

— Натаниъл Ричардсън, сър, от Северна Каролина — Чес се втренчи в Нейт. Беше застинал в неестествена поза подобно на восъчна фигура. Усмихна му се. — Този „побъркан старец“ е дядо ми, мистър Ричардсън. Огъстъс Стандиш.

Наблегна на думите „побъркан старец“. Нейт трепна. После, изглежда, се съживи.

— Някой ден ще ми одерат кожата — отвърна той и се изхили гърлено. Сложи ръце на раменете на Чес и я отмести встрани. — Мистър Стандиш, сър, имам честта да се запозная с вас. Дошъл съм да си поговорим за Джеймс Бонсък.

— Джими? Чудесно момче. От добро семейство. Познавах баща му и дядо му. Влезте, млади човече, и ми кажете какво сте си наумили.

Нейт затвори вратата след себе си. Чес беше почти сигурна, че й намигна. Все още усещаше допира от ръцете му върху раменете си. Изтича към къщата.