Александра Рипли
Златните полета (13)

Тринайсета глава

Нейтан излетя от къщата. Не беше нужно Чес да пита какво се е случило. Острият тон на мис Мери проряза вратата, сякаш беше изработена от мрежа.

Чес се изпречи на пътя му. Той вдигна ръка, за да я отблъсне, а после я отдръпна с очевидно усилие.

— Пази се, Чес. Трябва да уволня Джим Мънроу, докато е все още светло, за да може да пътува.

— Пет минути не са от голямо значение. Хайде да отидем във фабриката. Моля те, Нейтан. Сигурно ще успеем да измислим нещо заедно.

Отне им много повече от пет минути, но те наистина успяха.

По-точно Чес успя. Убеди Нейтан, че не е нужно да остава, понеже двете със Сюзън можеха да свършат част от мъжката работа, работата на Джим.

След като Нейтан се съгласи, че си струва да опита, всичко си дойде на място. Щеше да се наложи да заведе Джим у Ливи Олдърбрук, където да го изчака, докато Нейт е готов да тръгне. Двамата с Нейт щяха да се заловят със строежа на мелницата.

Чес щеше да започне да пътува всяка седмица до Плезънт Гроув, за да му изпраща сведения за положението във фермата. Ако се окажеше, че е необходим, Нейт щеше да се върне.

— Ти също ще ми изпращаш сведения. Ще пускаш писмата, когато отиваш да вземаш моите.

Взира се в него, докато най-накрая той отстъпи.

 

 

„Никога няма да разбереш от външния му вид, че очаква нещо да се случи“ — помисли си Чес. Нейтан просто трябваше да внимава. Майка му се разкряка като квачка за Джим Мънроу. Какво ли щеше да стори, след като Нейтан й съобщи, че напуска фермата завинаги? А и другите. Беше сигурна, че Джош ще се разгневи страхотно.

Но Нейтан се усмихваше, дори се смееше на гневните протести на Сали, вързана с каишка за едно дърво близо до лехата.

Нейт свърши със сеитбата. Чес гледаше очарована. Семената на тютюна бяха толкова малки. Нима беше възможно от тези дребни зрънца да израснат растения с листа, по-големи от чиния?

— Една супена лъжица семена дава десет хиляди растения — каза й Сюзън, горда, че има възможност да научи на нещо учителката си.

Грациозните движения на Нейтан действаха хипнотизиращо. Семената се размесваха в торба с пясък. Той бъркаше в нея, завърташе в полукръг ръката си, докато вървеше по дължината на лехата, а после правеше същото в обратна посока. Крачеше напред-назад и хвърляше семената. Беше красиво. Когато свърши, на нея й се прииска да му изръкопляска.

Джош също държеше торба. Независимо от дървения си крак, той изпълняваше същия изящен ритуал, като кръстосваше лехите перпендикулярно на Нейт.

Чес застана в редицата на края на лехата. Бавно, много бавно, всички поставяха внимателно краката си един пред друг, петите до пръстите, по цялата дължина на засятата леха. После се връщаха обратно. Пристъпваха и утъпкваха пръстта.

Нейтан се изсмя на Сали. Всички го последваха. Това накара прецизната им работа да не изглежда толкова досадна.

След като свършиха, краката на Чес трепереха под басмената й рокля. Искаше й се да седне там където беше, независимо, че земята извън лехите все още беше замръзнала. Вдигна очи към Нейтан, надявайки се да получи комплимент. Нима току-що не доказа, че е в състояние да свърши работата не по-лошо от Джим Мънроу?

— Развържи нещастното бебе — каза й Нейт — и го отведи със себе си. Свари голям чайник с кафе. След като наторим земята, заслужаваме да изпием по чаша.

Джош и Алва вече носеха на раменете си миризливите торби от зебло.

Чес се върна с чайника, чаши, лъжица, захар и сметана, които беше сложила в тенекиена тава. Сали вървеше по петите й и носеше кошничка с намазани дебело с масло и посипани със захар филии хляб.

Мис Мери, Алва, Сюзън, Джош и Нейтан пресичаха лехите и ръсеха сух, счукан на прах конски тор. Чес положи усилия отново да върже Сали, докато момиченцето си беше отвлякло вниманието с филия сладък хляб. Благодареше на Бога, че не участва в торенето. Миризмата не й пречеше. В Хеърфийлдс често миришеше на тор. Но трябваше да носи ръкавици, а после трудно щеше да ги изпере…

Не, не биваше да мисли така. Нали сама се съгласи да работи?

Изтича до къщата, върна се с ръкавиците и попита:

— Може ли да ви помогна?

— Няма да се справиш — сопна й се мис Мери.

Чес седна унило до Сали и заяви на момиченцето, което не схвана думите й.

— След като сега ми е сърдита, представям си как ще се разгневи, когато чуе това, което Нейтан ще й каже.

 

 

— Надявам се, че готвиш нещо вкусно — отбеляза Нейт.

Беше сложил Сали на коленете си, хапваше от хляба и се наслаждаваше на кафето. Всички бяха седнали на земята до лехите.

— Горещото кафе наистина ни се отрази добре — подхвърли Алва и й отправи една от редките си усмивки.

Беше станала много по-приятелски настроена към нея, откакто Чес започна да учи Сюзън да чете. Сюзън се приближи до Чес и прошепна:

— Хлябът, който печеш, не може да се сравнява с никой друг.

Момичето я боготвореше като героиня. На Чес й харесваше, тъй като досега никой не я беше обожавал. Нейтан се наведе и й зашепна в ухото, за да не чуе Сюзън. Това също се хареса на Чес. Усещаше топлия му дъх на бузата си, а рамото му се докосваше до нейното.

— Дай на Джош още хляб — каза й той. — След като се нахраним, ще си имаме малка разправия. Ще ми се да не бъде груб.

— А защо да не обядваме сега? — Чес не смяташе за нужно да говори тихо, понеже от начина, по който всички излапаха хляба, стана ясно, че са гладни.

— Защото не сме свършили — Нейт разкърши рамене. — Хайде, мис Сали, връщай се при дървото си.

В крайна сметка се оказа, че ръкавиците потрябваха на Чес. Цялото семейство, с изключение на пищящата Сали натрупаха над лехите купчини от покрити с шипове сухи клонки.

— Прави се, за да не ги тъпчат животните — обясни й Алва, когато Чес попита какво е предназначението им. — Гората е пълна с лисици, елени, миещи мечки и опосуми. През нощта бродят из фермите.

След като им поднесе гъстото и пикантно задушено, което готви цяла сутрин, Чес научи, че клонките се поставят и по друга причина.

— Прочетох нещо полезно в един вестник, който излиза в Дърам — подхвърли небрежно Нейтан. — Ще го опитам. Лехите се покриват с муселинов плат, който се затиска с пръчките, за да не го отвее вятърът. Наричат го „платнище“. Не знам защо, но там пише, че прогонва мухите.

— Глупости — веднага отвърна Джош. — Няма нищо под слънцето, което е в състояние да предпази разсада от мухите. Всяка година се губи най-малко една четвърт. Било е и винаги ще бъде така. Понякога пръскането с газ помага. Въпреки това мухите се появяват, веднага щом се покажат първите стръкчета.

— Купих платнище и ще го използвам — заяви Нейт и остави лъжицата.

— То ще предпази разсада от дъжда. Тогава ще го загубим целия.

Джош пусна лъжицата и извади нож от горния джоб на гащеризона си. После взе блокче тютюн, отряза парче от него и го пъхна в устата си. Започна да го дъвче и отмести настрани чинията. Не беше изял и половината от задушеното. Не изпускаше от очи Нейт.

— Струва ми се… — намеси се Майка.

Джош вдигна ръка и момчето млъкна. Довърши яденето, без да откъсва поглед от чинията си подобно на жените. Чес не можа да хапне. Искаше да вдигне очи, но възникналото напрежение не й позволяваше.

Мина доста време. Сосът върху месото на Джош замръзна. Нейт бутна назад стола си и заяви:

— Хайде да вървим.

Чес погледна Нейт, а после Сюзън и Алва. И двете се бяха втренчили в Нейтан.

— Да тръгваме — подкани ги тя. — После ще измия чиниите.

Изправи се и се усмихна на Нейт. Той се отправи към вратата, а тя го последва, като откачи шала си от закачалката.

Успяха да покрият лехите, преди да залезе слънцето. Всички взеха участие, даже и Джош. Нейтан се шегуваше по повод акробатическите опити на Сали да се освободи от каишката си, което предизвика смях у останалите. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е имало спор.

Но Чес знаеше, че след като Нейтан замине, ще бъде нейна грижа платнището да си остане на място. В крайна сметка, ако се съдеше по днешния ден, може би нямаше да бъде чак толкова лошо, когато Нейтан им кажеше, че напуска. Усети силата, която се излъчваше от него, и непоколебимата му решителност. Беше й се случило и преди — през първата нощ на гарата в Уелдън. И сега се развълнува, дори повече. Нейт не би позволил на никого да застане на пътя му. Животът им щеше да бъде чудесен.

— Държа се като истински съдружник на масата — заяви й Нейт, когато си лягаха.

Чес преливаше от щастие. Дори си представяше, че я люби по различен начин, макар и все така кратко. Усмихваше се в тъмнината, дълго след като той заспа.

 

 

Събуди я преди изгрев-слънце и прошепна:

— Тихо, всичко е наред. Просто трябва да свърша нещо и искам да ми помогнеш. Облечи се дебело и излез на пръсти от къщата. Ще те чакам до вратата.

Отидоха във фабриката. Безцветната чезнеща светлина на луната беше зловеща, а студът хапеше. Когато влязоха вътре, Нейтан запали газена лампа и я подаде на Чес. Издърпа стар куфар с метални ленти от най-тъмния ъгъл и го довлече в средата на помещението.

— Повдигни светлината — каза й той.

Чес чу звука от изщракването на ключа. Нейтан отвори тежкия капак. Лакираният сандък от борово дърво на Огъстъс Стандиш блестеше като златен. Нейт прокара дланите си по него и промърмори:

— Красив е.

Дишаше тежко. Извади блестящият боров куб и го сложи на земята.

— През цялото време да знаеш, че е тук, и да не можеш да го видиш… Страхувах се, че си измислям, че изобщо го няма. Сънувах го.

Откопча месинговите ключалки и отмести капака. Показа се моделът на изобретението на Огъстъс. Нейт въздъхна доволно толкова силно, че едно от малките колела се задвижи и тънката дървена ос мръдна напред, нагоре, а после надолу.

— Магия! — промълви Нейт. — Прилича на магия.

Пламъкът на лампата се отразяваше в очите му, размазан от влагата. Чес затаи дъх. Никога през живота си не беше виждала подобна искрена радост и любов. За нея моделът не представляваше нищо повече от ентусиазма на дядо й, превърнат в подобен на играчка уред. За Нейтан беше нещо съвсем различно. Чак сега разбра защо го пази в тайна и настоява тя да не казва на никого. Не можеше да разговаря за магия с чичо си. Джош не вярваше на Нейт за каквото и да било. С останалите беше почти същото. Вярваха само в познатите неща. Неговото виждане за бъдещето, за собственото му бъдеще, за магията, която чакаше да бъде претворена в действие, беше непонятно за тях. Щяха да му се подиграват или да се отнесат с презрение към него.

— Ще го пазя, Нейтан.

Гласът й го стресна, понеже беше далеч от малкия навес. Слезе на земята.

— Вътре има още нещо.

Пъхна внимателно голямата си ръка покрай модела и извади плоска лакирана кутия от орехово дърво. Когато я отвори, Чес едва се сдържа да не извика.

— Мое е — заяви тя. — Дядо я направи за мен. Дръж лампата, Нейтан, искам аз да ти я покажа.

Кутията представляваше шахматна дъска, пълна с фигури. Чес ги вадеше една по една и ги обръщаше.

— Ето лицето на баща ми върху царя. Царицата е майка ми — сълзите я задавиха. — Конете са братята ми, а аз съм тук, върху това, момичето на прозореца на замъка. Бях само на десет години, когато дядо я изработи за мен. Офицерите са с лика на мистър Бондърънт, свещеника в църквата. Помниш го, нали? А всички пешки са зайци. Не знаех, че го е сложил в сандъка. Не съм му благодарила. Колко мил и внимателен е старият Цезар. Веднага ще му пиша. Ти ще пуснеш писмото.

Чес съвсем забрави за модела.

— Почакай — отвърна Нейт. Тонът му беше делови. — Извади играчките си, защото ще заключа сандъка, и трябва да си сигурна, че никой няма да има достъп до него.

Беше толкова ядосан, че ръцете му трепереха и пръстите му бяха несръчни. Изпусна ключа на куфара и съвсем се разгневи. Как можеше Чес да се държи като дете? Бъдещето, възможностите и рисковете бяха в модела, а тя се интересуваше от някаква сложна, изискана игра, която беше част от миналото. Спомените, за които се разбъбри, прекъснаха мечтата му, точно когато беше в състояние да я докосне с ръце. Мисълта за модела не му излизаше от ума. Чака толкова дълго момента, в който щеше да го погледне, да го пипне, да изследва сложния му механизъм, да вкуси от радостта, че го притежава. Тя разруши всичко, разби го на пух и прах. В този миг на яростно безразсъдство той я мразеше.

Но Нейт потисна яда си, понеже силните чувства щяха да му попречат да извърши необходимото.

— Виж къде ще скрия ключа — заповяда той на Чес. — В куфара има и пари, ако ти потрябват спешно.

Затвори капака на боровия сандък, а после и на куфара. Мечтата му щеше да почака. Искаше му се моментът да е идеален, а Чес го съсипа.

Чес се помъчи да забележи и да запомни мястото, но го правеше машинално. Вътрешно преживяваше спомените, света, в който красивите й родители бяха царя и царицата на големите тържества в къщата. Енергичните й братя яздеха любимците си, избрани измежду четирийсетте буйни чистокръвни коне в конюшните. А за многообичаното и разглезено малко момиченце беше съвсем естествено да се учи да играе древната игра от строгия си дядо, който не й отказваше нищо.

Носталгията стегна като с железни клещи сърцето й. „Но ти тъгуваш за времето преди двайсет години — каза си тя, — а не за времето, когато работеше като вол в жалката плантация с арендаторите. Живей в настоящето. Ти си с мъжа, когото обичаш, и пред вас има милион утрешни дни. Мисли за тях!“ Усмихна се на Нейтан и отново му обеща:

— Ще го пазя.

Той не й отговори и Чес остана разочарована. Реши, че сигурно си мисли за патърдията, която майка му щеше да вдигне.

 

 

Оказа се, че почти нямаше реакция, когато Нейт обяви, че заминава. Всички се слисаха.

Съобщи им и тръгна пеша, с торба на гърба. Джош и Майка се нуждаеха от конете във фермата.

Чес го изпрати до пътя. Надяваше се, че ако никой не ги гледа, ще я целуне за довиждане.

Джим Мънроу беше на пътя и чакаше Нейт. Тя им маха, докато се отдалечиха.

Храстите край пътя едва забележимо се бяха раззеленили. Макар и много студена, зимата свърши.