Александра Рипли
Златните полета (42)

Четирийсет и втора глава

През следващите седмици Чес непрекъснато изпадаше в паника, породена от суеверие. Дори и якото тяло на Нейт не издържа на невероятната сила на болестта. Една след друга кризите го доведоха до ръба на смъртта. Беше убедена, че вината е нейна. Мислеше, че Нейтан ще умре, понеже се зарадва, когато разбра за болестта му.

Заедно с английските семейства в Стандиш пристигна и един опитен по-възрастен лекар. Посребрената коса, кротките сини очи и плътният уверен глас на Джон Греъм действаха успокоително на Чес. Но дори и той не можеше да я избави от страховете й.

— Ако го загубя, не знам как ще живея, докторе — плачеше тя.

— Няма причини за безпокойство, мисис Ричардсън, организмът на съпруга ви е в отлично общо състояние. Няма да позволи на болестта да го победи. Той е боец.

— Прав сте.

Знаеше, че е така. Нейтан беше борец. Никога не се признаваше за победен. До неотдавна. Страстта му към Лили го съсипа. От месеци отслабваше, изглеждаше изтормозен. Може би вече не искаше да се бори да живее.

Но вината беше нейна. Сигурно трябваше да го пусне да си върви, да се разведе, да му позволи да иде при жената, която обича. Господ й беше свидетел, че вече познава силното привличане, безразсъдната, жестока сила на любовта.

Не.

Не умът й, а сърцето й го изрече. То отказваше да пусне Нейтан. Не и при Лили.

„Тя не го обича, а просто желае да го притежава. А аз наистина го обичам. От онзи първи ден, когато падна в реката и се смя на панталона си, който се свиваше, аз обичам Нейтан. Невинаги по един и същи начин. За петнайсет години хората се променят. Както и светът. Независимо от всичко, аз обичам Нейтан. Тя няма да го има. Ще се боря с нея, а също и с него, ако се наложи. Когато оздравее. Моля те, Господи, помогни му да оздравее.“

Бяха му нужни почти три седмици, но Нейт се бори и победи. Отслабна и Чес беше смаяна, че остаря толкова много. Беше навършил трийсет и осем години и тя не би трябвало да се изненадва от факта, че е загубил момчешкото си изражение, което изглеждаше вечно. Макар и да си даваше сметка, все пак беше шокирана.

Всеки ден сутрин и следобед носеше куфар с документи в стаята му, да му даде възможност да се ориентира какво се е случило, докато боледуваше. Управителите в компанията искаха лично да разговарят с него, но Чес не им позволяваше. Изобщо не се престараваха в протестите, тъй като вече им беше известно, че мисис Ричардсън е страхотна делова дама. Докато Нейт боледуваше, тя настояваше всеки ден да й се докладва за отделните отрасли и вземаше решения, без да се колебае.

Предаваше сведенията на Нейтан. Нервността му намаляваше, понеже разбираше, че всичко се контролира.

Чес се занимаваше и с личната кореспонденция и с нещата, които засягаха семейството. Разказа му даже за успешната акция на Лили и Гидиън за събиране на средства за мебелите, необходими за новата сграда на неделното училище.

Обсъдиха подробно пиесата, която училището на Гъси щеше да представи. Гъси получи ролята на Мелхиор, един от тримата влъхви, и щеше да изпее соло „Ние сме тримата владетели на Изтока“. Искаше да й пробият ушите и да й купят златни обици за случая. След дълъг размисъл Нейтан отстъпи неохотно. Не му се щеше да признае, че малкото му момиченце расте.

— Отказах тези, като изразих съжаление — каза му Чес и му подаде купчина покани, — а приех останалите и изпратих бележка, в която обясних, че зависи дали доктор Греъм ще ти разреши.

— Чакай малко — прекъсна я Нейт. — Държа да отида на това място. Пиши, за да съобщиш, че ще го посетим.

Чес взе поканата от ръката му. Джордж Вандърбилт настояваше да присъстват на тържество след Коледа по повод официалното откриване на новата му къща край Ашвил.

— Пътуването е доста тежко през зимата, пък и тържеството ще бъде дълго. Шест дни, от които два — за пътуване.

— Независимо от всичко искам да отида. След като къщата е готова, онези машини ще действат.

Приличаше на изнемощяло, неотдавна боледувало, упорито момче. На бледото му лице се беше възвърнала младежката възбуда.

На Чес не й оставаше нищо друго, освен да отстъпи.

Когато пристигна поканата, тя естествено веднага си помисли за Рандъл. Нали беше гост на сватбата на дъщерята на Вандърбилт? Сигурно щеше да присъства и на приема по случай нанасянето на сина му Джордж Вандърбилт в новата къща. Въпреки че непрекъснато се притесняваше за Нейтан, сърцето й подскочи. Но после си спомни за съобщенията във вестниците. Заради развода на сватбеното тържество нямаше да присъства никой от близките на Консуело по майчина линия. В този ден цялото семейство беше извън града. Джордж Вандърбилт и лорд Рандъл Стандиш не бяха приятели.

Поканата най-отгоре в купчината на тези, които семейство Ричардсън прие, бе за сватбата на мис Елайза Морхед Кар с Хенри Коруин Флауър, ескуайър, на 18 декември. Беше много важна, по-важна дори от поканата да присъстват на откриването на Тауър Бридж, понеже бащата на младоженката, Джул Кар, беше собственик на „Бул“. А в Северна Каролина, независимо от успеха на Нейт в чужбина, от номерата на Бък Дюк в Ню Йорк и от империята на Дик Рейнолдс в Уинстън, „Бул“ беше кралят. Ако вятърът духаше от тази посока, ревът му се чуваше слабо в Стандиш.

Чес се присъедини към останалите привилегировани дами, които бяха поканени една седмица преди сватбата, за да видят разточителните дарове на младоженката. Бяха приготвени в Париж, където мисис Кар и Лайда — така викаха галено на Елайза — прекараха лятото.

Сватбените подаръци също бяха изложени на показ. Сребърният свещник от „Тифани“ на Чес и Нейт изглеждаше много внушителен, но Чес трябваше да признае, че най-ефектно от всички беше античното уиндзорско кресло, изпратено от вицепрезидента на САЩ Адлей Стивънсън.

Сватбената церемония и обяда се състояха в голямата къща с кулите на Кар, Съмърсет Вила, вече на пет години, но все още туристическа забележителност на Дърам. Старият Джул беше похарчил цяло състояние за нея. Само цветните стъкла на прозорците струваха шест хиляди долара.

Не се беше поскъпил и за сватбата. Чак от Филаделфия пристигна декоратор, за да подреди светлините навън и цветята вътре в къщата. Уредникът на тържеството също беше от Филаделфия. Той доведе собствените си готвачи и персонал, както и два фургона с вносни деликатеси за вечерята.

— Мислех си, че никога няма да тръгнат — промърмори Нейт на Чес, когато младоженците заминаха в два часа сутринта на сватбеното си пътешествие.

След като оризът и венчелистчетата от рози бяха разпръснати, гостите вече можеха да си вървят.

— Стига си мрънкал — отвърна му Чес.

Откакто получи поканата, тя непрекъснато се мъчеше да запомни всичко. Докато се усетеха, Гъси щеше да стане млада дама, а после и младоженка.

Чес реши, че пролетта би била по-подходящ сезон за сватба от зимата. Следващата година щеше да насади много азалии, за да бъдат готови след шест-седем години за сватбата.

— Чувам как колелата се въртят в главата ти — заяви Нейт. — Какво замисляш?

— Свързано е с градината у дома — отвърна Чес. — Нищо особено.

Локомотивът с надпис „С & Д“ закара вагона на Нейт в Дърам и го остави в страничен коловоз. Влакът на Вандърбилт от Ню Йорк го закачи към останалите пет частни вагона, от които се състоеше, и продължи към Ашвил, а после към разклонението за Билтмор, както се казваше къщата на Джордж Вандърбилт. На малката тухлена гара всички пътници слязоха и бяха посрещнати от лакеи, които ги насочиха към чакащите карети.

— Хубаво е — каза Чес и метна коженото покривало върху двамата. — Има и грейки за краката. Използвай ги, Нейтан, нали знаеш, че все още не си се възстановил от инфлуенцата.

— Глупости. Държиш се с мен като с инвалид.

— Ммм, планинският въздух е с вкус на ледена вода. Не е ли вълшебно?

През последния час влакът се виеше нагоре към планината през огромното пространство с недокоснат сняг, през които пробиваха високите назъбени върхове на боровете с искрящи бели петна по клоните. Беше следобед и слънцето започваше да обагря снега с цвета на чаени рози.

— Фантастична конструкция — отвърна Нейт. — Чакай да видиш как са подредени каменните блокове. Крановете бяха високи колкото църковни кули.

Светлината придаваше на кожата му здрав цвят. Или може би вече се връщаше към обичайното си състояние. Беше се привел напред и нямаше търпение да стигне до къщата и до чудесата й.

Шестте карети преминаха през сводестия вход, подминаха къщичката на вратаря и потеглиха по дългата три мили алея към Билтмор.

— Представи си колко работа е нужна, за да се почиства този път — каза Чес.

Вече схващаше значението на думата „Вандърбилт“.

— Сигурно има по-пряк път, който използват, когато вали сняг — отвърна Нейтан.

Ако имаше, Чес не можеше да го види. Когато каретите спряха пред широката, покрита с чакъл и изчистена от снега площ, вече се смрачаваше. Долу вдясно на фона на небето острият покрив на френската вила образуваше зигзаговидна линия подобна на планинско било. Под нея стотици осветени прозорци им кимаха за добре дошли. „В сравнение с това Бъкингамския дворец прилича на плевник“ — помисли си Чес.

— Боже мой! — прошепна тя.

Никога през живота си не беше виждала нещо по-внушително. Изглеждаше невъзможно подобна фантазия да бъде реалност. Сигурно беше илюзия. Или магия.

По сигнал от водещия кочияш каретите продължиха по алеята към огромния вход, над който се издигаше кула. Докато го приближаваха, сякаш ставаше все по-голям и по-голям.

Гигантската входна врата се отвори, когато колелетата на каретите изскърцаха върху чакълестата настилка на двора и пътека от светлина проряза мрака. Чес погледна грамадния отвор и се почувства много малка. А и леко изплашена. Тук можеха да живеят гиганти.

— Електроцентралата му сигурно е по-голяма от нашата, която обслужва целия Стандиш — отбеляза Нейт и прозаичната му оценка прогони фантазиите на Чес.

Внезапно я обхвана диво любопитство да види вътрешността на къщата. Страната на чудесата на Алиса едва ли е била толкова чудата.