Александра Рипли
Златните полета (31)

Трийсет и първа глава

— Тя е толкова досадна — изплака Гъси. — Непременно ли трябва да отида там?

— Да, скъпа. Марта ти е първа братовчедка, градът и е непознат и все още не си е намерила приятели. Дай и възможност. Може би е срамежлива.

— Но аз ще играя на държави с Войника. Обещах му.

— Искаш да кажеш, че той ти обеща, след като го убеди да отстъпи. Бях там, забрави ли? Може би ще научиш Марта как се играе тази игра.

— Ха! Тя ще изпищи и ще избяга в момента, в който види ножа. Харесва й да стои като светица и да играе на табла.

Много е досадна.

Чес й съчувстваше. Самата тя намираше роднините си за доста досадни. Гидиън се интересуваше единствено от това, как да спечели повече богомолци за „Бетъл“, а Лили се държеше толкова мило, че я караше да настръхва. „Досадни“ беше точната дума за цялото семейство. С изключение на петнайсетгодишната Мери. Да се каже, че Мери е досадна, би прозвучало като комплимент. Тя беше толкова тиха, че се сливаше с мебелите и изобщо не се забелязваше.

Мис Мери беше на седмото небе, защото любимият й син отново се завърна при нея. Поне тя бе щастлива. Що се отнасяше до Нейтан, той не обръщаше внимание на нищо. Човек би помислил, че не е разбрал за пристигането на брат му в града.

Нейт беше в дома на енорийския свещеник и преживяваше мъките на прокълнатия. Лили седеше на твърдото, покрито с кадифе канапе в гостната. Сините й като тинтява очи бяха широко отворени и блеснали от непролетите сълзи.

— Страхувам се, че ме смяташ за ужасна, понеже ти изпратих тази бележка.

Гласът й трепереше.

— Не, ни най-малко. За какво искаше да говориш с мен?

Чувстваше се така, сякаш езикът му е надебелял в изсъхналата му уста. Не можеше да погледне Лили в очите. Беше толкова красива. Златистата й коса бе прибрана под бялата дантелена шапка, но отделни кичури падаха на меки къдрици по слепоочията и врата й. Миришеше на рози.

— Много се притеснявам, че ни отбягваш, Натаниъл. Чес и Гъси идват непрекъснато, но ти нито веднъж не си ни посетил. Обидила ли съм те с нещо?

Наложи се да я погледне. Отново усети порива на сърцето си, както преди толкова много години. Беше сляп за леките белези на възрастта. Дланите му се потяха от потребността да докосне млечнобялата кожа. Ненавиждаше са заради силното желание да оскверни чистотата й. От гърлото му не излизаше никакъв звук.

Лили сложи ръката си върху неговата. Сякаш го удари ток.

— Обещай ми, че няма да ме мразиш, Натаниъл. Подобно отношение би ме направила още по-нещастна.

От дясното й око се отрони една-единствена сълза. Нейт изгаряше от нетърпение да вкуси солта от нея с езика си.

— Аз те харесвам — успя да каже той — и не искам да си нещастна.

Лили изхлипа леко, сякаш се задушаваше. Дантеленото жабо върху заоблените й гърди потрепна.

— Не си виновен ти, Натаниъл. Опита се да ми обясниш, но аз не те изслушах. Не биваше да се женя за Гидиън. Трябваше да те изчакам. Беше любимецът ми. Нали ти признах? — Беше обърната към него и очите й търсеха неговите. — Спомняш ли си какво стана между нас? Аз не съм забравила — пръстите й бяха върху китката му. Движеха се нагоре под маншета на ризата му, докато се спряха върху ускорения му пулс. — Непрекъснато мисля за теб — прошепна тя и тялото й се наклони към него.

Устните й бяха меки, розови, леко отворени и съвсем близо до жадната му уста.

Нейт загуби самообладание. Притегли я към себе си и устните му се впиха в нейните в изтощителна, отчаяна целувка, с която засмука езика й в устата си. Той докосна зъбите и езика му, плъзна се, стрелна се и взриви страстта в цялото му тяло. После устата му нетърпеливо се придвижи към гърлото й. Кръвта удряше силно по врата й. Усещаше пулса й върху устните си. Ръцете й обвиха раменете му, пръстите заопипваха врата му и го сграбчиха за косата.

— Аз исках… — промълви тя — Аз никога не съм знаела какво искам, но е било това. Искала съм теб. Винаги… Винаги… Всеки ден… Да, о, да, Натаниъл, ето какво искам аз. — Ръката му намери гърдата й и се изпълни с меката плът. Зърното й беше твърдо и напираше под роклята й.

От гърлото на Лили се изтръгна стон, пръстите й освободиха косата му. Плъзнаха се като светкавица към предницата на роклята й и започнаха да разкопчават малките копчета.

— Целуни ме, Натаниъл, тук.

Разтвори роклята, обхвана с ръце белите си гърди и му ги поднесе. Устните му се впиха в едрото червено зърно.

Устата й беше до ухото му.

— Никога, никога не съм го знаела… Никога не съм го чувствала… Никога досега не съм го нравила. О, чудесно е, цялата горя и имам желание да ме изядеш. Лижи гърдите ми, любими мой, сучи от мен, нарани ме, разкъсай плътта ми и ме бележи като своя, защото винаги съм била твоя.

Дъхът й беше горещ и избухваше леко в ухото му. Обхвана талията й и я притегли към себе си. Отблъсна ръцете й и погали меките гърди, които изпълваха сънищата му толкова много години.

После Лили сграбчи главата му и я отдръпна от гърдите си, като го принуди да я погледне.

— Искаш ли ме?

Гласът й беше дрезгав.

— Да, за Бога, искам те.

Тя го целуна, като все още държеше главата му. Езикът й дразнеше неговия. Ръцете му галеха гърдите й.

Малките зъби на Лили захапаха долната му устна, дръпнаха я, а после я пуснаха.

— Трябва да се срещнем някъде, Натаниъл. Това е лудост. Всеки момент някой може да влезе. Ще бъда опозорена.

Хвана ръцете му и ги притисна върху тялото си.

— Не ме интересува къде — прошепна тя. — Не ме интересува, че ще бъда опозорена. Никога досега не съм се чувствала така. Не мога да се спра.

Думите й проникнаха през червената мъгла, обхванала мозъка на Нейт, и той се отдръпна ужасен. Беше длъжен да запази Лили, независимо от протестите й и от силата на желанието си. Заопипва несръчно копчетата на роклята й. Опитваше се да ги закопчее. Тя дишаше тежко и ръбовете на роклята непрекъснато се изплъзваха от ръцете му.

Нейт я погледна със смирена молба. Очите на Лили бяха полузатворени, устните й подути, раздалечени, разкриващи розовия й език. Той се задвижи и пробегна по устните й, които заблестяха от влагата. Нейт беше зашеметен от страст.

С мъка се изправи на крака, като откъсна очите си от нея.

— Време е да си вървя.

Това беше най-трудно изпълнимата задача, която си беше поставял. Трябваше да го направи. Заради нея.

Лили закопча бързо роклята си. Стана и пристъпи към него.

— Сещаш ли се за някакво място? Ще умра, ако не те видя отново.

Нейт стисна с ръце главата си, опитвайки се да я проясни, да помисли.

— В клуба — най-накрая отвърна той. — Затворен е, с изключение на дните, когато има конни надбягвания.

— Ще се срещнем в парка. При трибуните.

— Да, да. Така става. Все едно че те развеждам из града.

— Утре?

— Да.

Разкъсваше се — трябваше да си тръгне, но не му се искаше, усещаше я до себе си като нагорещено желязо, страхуваше се да я погледне, за да не загуби слабия контрол върху непреодолимото си желание да я притежава. Сега.

Лили сложи ръце на раменете му.

— Не можеш да излезеш в този вид. Целият си раздърпан.

Приглади реверите на сакото, вратовръзката, оправи жилетката. Хълбокът й се докосна до болезнената издутина на пениса му. Гореща струя бликна в панталона му и потече по вътрешната страна на краката му.

 

 

Архитектът на новата къща се казваше Ланселот О’Брайън. Когато Джеймс Дайк за първи път й спомена за него, Чес заяви, че никога не би се занимавала с човек, чието име е Ланселот. Щеше да се изсмее в лицето на нещастния човек.

Но когато видя снимки на други сгради в класически стил, които беше проектирал, тя промени мнението си. Срещаха се почти всеки ден или в Дърам, където беше студиото му в един апартамент в новия хотел „Каролина“ или в стаята за гости в къщата. Чес я беше преустроила в работна стая специално за Хеърфийлдс. В нея имаше лавици, пълни със справочници, две дълги маси, върху които разглеждаше материалите, и чертожна маса за О’Брайън. Беше погълната от работата. Ден след ден разучаваше чертежите, които О’Брайън правеше по описанията й на Хеърфийлдс. През нощта сънуваше, събуждаше се и записваше подробностите от сънищата си.

Изминаха седмици, преди да осъзнае промяната в Нейтан. Изглеждаше изпит. Изведнъж Чес с ужас си спомни за Гъси, когато беше болна от холера.

— Нищо ми няма — упорстваше Нейт.

 

 

Всъщност се намираше в ада. Винаги когато Гъси го прегръщаше набързо или Чес повтаряше колко щастлива е заради новата къща, вината и срамът стискаха сърцето му като с клещи.

Нейт никога не се беше притеснявал за верността. Ако изобщо се замисляше за нея, тя му изглеждаше смешна. Имаше една любовница в Роли и още една в Джорджтаун, Южна Каролина, където беше фабриката му за хартия. Освен това често приемаше поканите на жените, с които се срещаше случайно по време на пътуванията си. Но те не бяха близо до дома му и съществуването им не пречеше на живота му в Стандиш. Ако обаче бъдеше разкрита, връзката му с Лили щеше да притесни и дори да унижи цялото му семейство. Те просто не го заслужаваха. Нейт беше позор за тях.

Хората от тютюневия бранш се забавляваха с последните събития от живота на Дюк през пролетта. Бък беше изцяло запленен от една изискана разведена жена от Ню Йорк, някоя си мисис Лилиан Флечър Маккреди. Посветените в тайната говореха, че дори напускал жизненоважни делови срещи, когато Л.М. му телефонирала. Бък, хищникът, се беше превърнал в Бък, воден за носа. Историята беше неизчерпаем източник на груби шеги в клуба „Комънуелт“.

Нейт знаеше, че положението му не е по-завидно. Лили управляваше живота му, владееше мислите му и изпълваше сънищата му. Той съществуваше заради тайните им срещи. Беше напълно завладян от чувствата си. Лили му признаваше, че той я кара да желае шокиращи неща. Срамуваше се да си признае, че умът й е способен дори да си ги представи. Но когато беше с него, полудяваше. Загубваше си ума, защото го искаше силно, искаше да му принадлежи изцяло, с всяка част от тялото си. И така, направляван от нея, той вкарваше пениса си, пръста си, езика си във всяка гънка, извивка, във всеки отвор на бледата й, нежна плът.

Беше се любил с много жени. Нежно, игриво, вълнуващо. Доставяше удоволствие както на тях, така и на себе си. Но никога не се беше държал с жена така, както Лили го молеше. Никога не бе изпитвал засилващия се трепет да причинява болка или унижение. Никога не бе отприщвал животинското в необятните дълбини на духа си.

Ненавиждаше се. И беше ненаситен.

 

 

ПАНИКА.

Във всеки вестник заглавията крещяха думата с огромни букви. На 27 юни сделките на фондовата борса спаднаха рязко, помитайки богатството, вложено в ценни книжа, на хиляди хора.

— Какво означава това, Нейтан? — попита Чес. — Нюйоркският вестник твърди, че банките са изложени на опасност, както и железниците и фабриките. Ние застрашени ли сме?

Нейт поклати глава.

— Застрашени са онези, които вярват в хартията. Аз влагам парите си в тухли и машини. При нас всичко е наред. Вероятно ще пострада банката — хората желаят да държат парите си в ръка, когато се страхуват да не ги загубят. Но аз вече предупредих момчетата да плащат с усмивка. Нещата бързо ще се уталожат и после всички отново ще внасят парите си.

— Да спра ли работата по Хеърфийлдс?

— Продължавай да си строиш къщата, Чес. Ако искаш, направи я по-голяма. Според мен цените на материалите съвсем скоро ще започнат да падат.

— Сигурен ли си, че сме добре?

Чес си мислеше, че паричните затруднения може би са причина за болния вид на Нейтан.

Той се изсмя и за миг й заприлича на предишния Нейтан.

— Когато изпаднат в паника, хората пушат повече. И ние ще ставаме все по-богати и по-богати.

Всичките предвиждания на Нейтан се сбъднаха. За кратко време от банката в Стандиш бяха изтеглени големи суми. За по-малко от две седмици положението се нормализира. В страната като цяло бяха затворени над шестстотин банки, без да оставят някаква надежда за вложителите, че ще си получат обратно спестяванията. Седемдесет и четири железопътни компании се разориха, включително и гигантските „Юниън Пасифик“, „Рединг“ и „Санта Фе“.

Преди края на годината петнайсет хиляди фирми обявиха фалит.

Всяка седмица вестниците в големите градове съобщаваха за самоубийството поне на един от известните си жители.

Чес наблюдаваше как Нейтан снове и става все по-тревожен. Един неделен следобед отиде в административната сграда и прегледа счетоводните книги. Търсеше причината, но не можа да я открие. Системата на двойното счетоводство беше трудна, а и взаимоотношението между различните видове дейност й изглеждаше като загадка.

Притеснението на Чес растеше. Едит Хортън й казваше да не бъде толкова глупава. Според нея би трябвало да започне да се плаши, чак когато Нейтан престане да изглежда тревожен.

— Като Хенри. Вече няма достатъчно разум, за да се разтревожи. Ако купи още един жребец, за да го тренира, ще го убия. Изобщо не си задава въпроса дали хората, които преди купуваха състезателни коне, все още имат пари, за да си го позволят.

Боби Фред, чиито мъдри стари очи виждаха повече, отколкото очите на другите хора, също я убеждаваше, че не бива да се разстройва. Мислеше си, че той достатъчно се тревожи и за двамата, и се надяваше, че това което тя не знаеше, вероятно ще отмине, преди да я е наранило.

 

 

— Натаниъл, няма към кого друг да се обърна. Ще ми помогнеш ли? Опитвам се да спестявам по малко всяка седмица от парите за домакинството, но Гидиън не е наясно колко скъп е животът, особено с две големи деца. Марта желае да взема уроци по пиано, а аз нямам представа как ще се справя. Домът на енорийския свещеник дори не разполага с пиано.

На следващия ден Нейт връчи на Лили плик, в който имаше хиляда долара.

Тя го остави в чекмеджето на елегантното си писалище, което се заключваше. Един от енориашите вече беше обещал да даде пиано на дъщерята на проповедника, а учителят по музика с удоволствие щеше да я учи безплатно. Красивата уста на Лили се изкриви в гневна гримаса, когато погледна в чекмеджето. Чековата книжка от банката в Савана вече не струваше нищо. Нейните девет хиляди сто двайсет и седем долара и четирийсет цента бяха загубени. Банката беше затворена. Всички онези мъже в различните църкви през годините, всички тайни дребни „подаръци“ изчезнаха.

Всъщност нямаше значение. Парите сами по себе си не бяха съществени. Какво щеше да направи с тях? Съпругата на свещеника беше като плячка, наблюдавана зорко от жените с орловите очи от паството. Всяко разточителство или задоволяване на собствените желания се забелязваше моментално. Парите просто бяха още един начин да държи във властта си глупаците, които й ги даваха, доказателство, че ще сторят всичко, което тя поиска.

Навярно Натаниъл беше нещо съвсем различно. Имаше толкова много пари, много повече от останалите. И все още се опитваше да стои настрана, не се поддаваше на контрола й. Каква победа би представлявало за нея да го накара открито да измени на жена си и на собствения си брат! И колко много би ги наранил!

Лили извади плика от чекмеджето. Реши да му го върне и да каже, че току-що е разбрала за подареното пиано и за безплатните уроци. Не трябваше да си мисли, че може да я задоволи с няколко долара, понеже това беше прекалено лесно за него.

 

 

Чес направи усилие гласът й да прозвучи весело.

— Днес мистър О’Брайън ми съобщи една невероятна новина, Нейтан. Каза ми, че мистър Вандърбилт инсталирал някакви машини в онази къща в Ашвил, които ще я затоплят през зимата и ще я охлаждат през лятото. Не ги ли видя, когато беше там? Има ли някакъв начин да се разбере какви са те? С тях Хеърфийлдс би станала идеално място за живеене.

Погледна към бродерията, която беше объркала съвсем. Не можеше да вдигне очи към Нейтан. По природа Чес не беше прикрит човек и щеше веднага да й проличи по лицето, че се опитва да събуди у него интерес към нещо ново. Никога досега не се беше случвало за по-дълго от една седмица да не се запали силно по някой проект. Никога до тези последни месеци.

— Не мога да си представя такива машини — отвърна Нейт.

В гласа му се долавяше любопитство. Чес реши да рискува и да го погледне.

Мръщеше се леко и очите му бяха отнесени.

Чес стисна палци за късмет като дете.

— Ако ще ходя там, най-добре е да замина утре — промърмори Нейт. — В планината скоро ще завали сняг, ако вече не е покрил земята.

Надяваше се, че ще е паднал сняг. Снегът притежаваше някаква неповторима чистота. А и въздухът в планината беше пречистващ. Проникваше до плътта и събуждаше желание за живот. Огромна шир. Мили открито пространство, само планини, гори и небе, докъдето стигаше човешкият поглед. В студения, ясен, чист планински въздух имаше свобода.

 

 

Чес водеше Гъси от стая в стая в Хеърфийлдс. Все още не бяха стаи, а само дървени конструкции за стените.

— Това ще бъде сутрешната всекидневна, понеже е обърната на изток и слънцето влиза в нея. Ще закусваме на маса в отсрещния й край. На малка маса, която ще е достатъчна само за нас, а не като голямата маса в столовата, с много столове, които да ни правят компания… Погледни тук. Мини насам, Гъси. Ето я оранжерията. Майка ми отглеждаше портокалови и лимонови дръвчета, за да си приготвяме оранжада и лимонада, щом пожелаем. Както и цветя през цялата година. Чакай да видиш как мирише жасминът, когато цъфне, а всичко навън е замръзнало. А през тази врата…

— Кога ще сложат стълбището? Вече ставам прекалено голяма за бебешки неща, каквото е плъзгането надолу по парапета.

Чес вдигна вежди.

— Нима смяташ, че човек може да е прекалено стар за тази лудория? Аз ще излетя надолу в момента, в който ги поставят.

— Мамо, сериозно ли говориш?

— Честен кръст.

Гъси стисна с ръце майка си през кръста и й изкара въздуха.

— Обичам те, мамо.

— Обичам те Гъси.

Чес затаи дъх. Надяваше се, че детето няма да си счупи врата на стълбите. Какво я накара да спомене подобно нещо?

Може би понеже беше толкова щастлива. Нейтан отсъстваше вече повече от седмица. Машините на мистър Вандърбилт сигурно наистина са го заинтересували.

 

 

Лили дъвчеше грубия край на нокътя си. Изобщо не й харесваше това, което се случваше. Неведнъж си беше намирала извинения да не се вижда с някой мъж достатъчно дълго, за да го подлуди и да го накара да пълзи пред нея. Натаниъл се оказа по-голямо предизвикателство. Би било вълнуващо да го принуди да пълзи.

 

 

Лицето на Нейт беше почервеняло от вятъра и усмивката му изглеждаше много лъчезарна.

— Прекарал си добре — заяви Чес.

— Чудесно… През цялото време Джордж Вандърбилт повтаря тази дума. „Чудесно“. Странна птица е, но иначе е свестен. Има задълбочени технически познания. Водната система, която инсталира…

Чес научи всичко за много неща. Хеърфийлдс щеше да бъде даже по-сложна, отколкото си я представяше Ланселот О’Брайън. А той имаше много богато въображение.

Нейтан си пое дълбоко въздух и каза:

— Мислих доста, докато бях в планината.

Чес усети игривостта в гласа му. Очевидно беше доволен от себе си. Видя го и в очите му. Припомни си, че трябва да покаже въодушевление, независимо какво е намислил. Но беше хубаво, че отново е у дома и пак е същият.

— Смятам — провлечено изрече Нейт, засилвайки напрежението, — че не би било лошо ти, аз и Гъси да направим малка екскурзия през лятото. Какво ще кажеш за Лондон.

— За Лондон? — Чес беше слисана. — Лондон. Нейтан Ричардсън, бих си продала душата, за да отида в Лондон и бих заложила и твоята.