Александра Рипли
Златните полета (43)

Четирийсет и трета глава

Всичко беше огромно. Вестибюлът бе по-голям от балната зала в Хеърфийлдс. След като се озоваха под покрива на домакина, гостите от другите пет карети започнаха да разговарят с Чес и Нейт и помежду си. Представяха се сами. Три от другите двойки бяха от Ню Йорк, две — от Пенсилвания.

Имаше и шест деца на възраст между тринайсет и деветнайсет години, но тях никой не ги представи. Прислужниците веднага ги вкараха в асансьора, който беше два пъти по-голям от внушителната „движеща се стая“ в „Савой“.

Гостите от Ню Йорк, както и от Пенсилвания, вече се познаваха. За няколко минути оформиха две групи и оставиха Чес и Нейтан сами, докато се появи Джордж Вандърбилт. Беше слаб, млад, елегантен мъж, само на трийсет и три години. С бледата си кожа, с тъмната си коса и с буйните си мустаци в началото напомни на Чес за Рандъл Стандиш. После разбра защо. Не толкова заради физическата прилика, колкото заради вродената си изисканост.

В първия момент мисълта за Рандъл накара Чес да се почувства неудобно в присъствието на Вандърбилт. Но скоро осъзна, че собственикът на този невероятен, застрашителен замък е доста стеснителен, и се отпусна.

Хареса й още повече, когато поздрави гостите си, правейки усилия да се държи топло, и стисна силно ръката на Нейтан, а после му се усмихна широко.

— Радвам се, че в крайна сметка можа да дойдеш, Нейт — заяви той и вече изобщо не се стесняваше. — Чудесно. Парните котли и електроцентралата те чакат.

Чес се усмихна и си каза: „Момчетата и техните играчки.“

Свита от униформени прислужници ги придружиха до стаите им. Дрехите им вече бяха разопаковани и прибрани.

— Знаех си, че съществува пряк път — отбеляза Нейт. — Докато се движехме по живописната алея, са разтоварили вагоните и са докарали багажа.

Стаята за гости, определена за Чес, беше с овална форма в червен цвят. Дървото беше блестящо и бяло, с класическа резба, а по стените и по мебелите имаше червена дамаска. Леглото беше дървено с различни фурнири и с червени фестони по драпериите на балдахина. Канапето и шезлонгът бяха позлатени, а в центъра се намираха кръгла маса с позлатен кант и четири позлатени стола. В широката камина гореше ярко огън. На Чес й се видя красиво, макар че беше прекалено пъстро за нейния вкус. Сложи палтото и шапката си върху шезлонга и се огледа. Просторна стая. Достатъчно светлина за четене. Баня, залепена за стаята. Чес се удиви от факта, че всичко в нея е толкова строго. Разполагаше с всички удобства, но за разлика от банята в Хеърфийлдс не беше облицована с мрамор и имаше само едно огледало над умивалника. Липсваше тоалетка.

Нейт предположи:

— Джордж е ерген, а архитектът му — мъж. Ние, мъжете, се нуждаем от огледала, за да се бръснем, а не за да вършим фантастични неща с косата си.

Чес се съгласи, че думите му не са лишени от смисъл, ако човек е мъж. Спалнята на Нейтан беше от другата страна на банята, с която също я свързваше врата. Чес забеляза, че там изобщо няма огледала, а столовете и диваните са тапицирани с кожа. Леглото изглеждаше така, сякаш дюшекът е твърд.

Върна се в лукса си от червена дамаска, седна на дивана и се зачете в брошурата с кожена подвързия.

Съдържаше информация за гостите. Както предполагаше, всяка дама разполагаше с прислужница, ако не водеше собствената си. Имаше звънец, с който да я вика. Прането се събираше… връщаше… разполагаха с коне за езда… с бански костюми за отопления плувен басейн в сутерена… с боулинг… с билярд…

Звучеше интригуващо. Никога не беше виждала плувен басейн, нито пък пътека за боулинг.

В брошурата намери пъхнат отделен лист. В него се съобщаваше за промяна в програмата единствено за деня, защото беше трийсет и първи декември. В десет часа щяха да се състоят танци във вестибюла, а в един часа след полунощ — вечеря в банкетната зала.

От седем до десет бюфетът във всекидневната на втория етаж и в галерията с гоблените на четвъртия предлагаше лека храна.

„Чудесно — помисли си Чес, — в случай че открием някоя от тези стаи.“ Реши, че би могла да се справи единствено с кълбо, което да размотава, докато се движи из огромната къща. Иначе нямаше никога да открие спалнята си.

— Къде отиваш, Нейтан?

— Да открия котелното помещение. Ще се върна навреме, за да си облека костюма.

— Моля те, не падай в горящата пещ и не се увличай. Машините ще бъдат тук и утре.

Чес погледна към позлатения часовник на лавицата над камината. Само пет часа. Слава Богу, че си беше донесла нещо за четене. Умираше от желание да разгледа къщата, но се налагаше да почака, за да го направи на дневна светлина.

Позвъни на прислужницата си, за да й обясни какви са изискванията й и да й зададе няколко въпроса за къщата и за хората в нея.

— Джордж Вандърбилт дори не е сгоден — информира тя Нейтан, когато влезе в стаята й. — Жалко, че Гъси не е малко по-голяма. Може би щях да се опитам да ги сватосам.

Нейтан се ухили.

— Сигурно ще бъдеш на края на дълга опашка. Нещастният дявол буквално трябва да разгонва майките сватовнички с пръчка. Собствените му сестри са поканили на гости някои евентуални кандидатки. Къщата гъмжи от жени.

— Удивляваш ме, Нейтан. Как можа да разбереш толкова много, след като беше в котелното?

— Слугите знаят всичко. Казвала си ми го хиляди пъти. Сутеренът е оживено място. Пих кафе и хапнах малко пай с пиле в столовата за персонала. Хубаво е да видиш кухните и пералните. По-големи са от кухните и пералните в хотела. И мисля, че се налага. Слугите са осемдесет.

— Осемдесет?

— Само за кухнята. Други двеста се грижат за конюшните, за мандрата, за игрищата, за дворовете и градините. Джордж отглежда почти всичко, което яде. Долу имаше грозде от парник.

— Да беше ми донесъл нещо. Гладна съм.

— В края на коридора ще намериш много храна. Подготвят бюфета. Ела, ще ти покажа.

Всекидневната на втория етаж наистина беше само на няколко крачки от стаята й. Намираше се на върха на огромно кръгло мраморно стълбище, което се виеше около четири високи колони, оформящи арките на входа. Мъже и жени прислужваха усърдно и нареждаха големи сребърни подноси с капаци над спиртни лампи. Чиниите и купите със студените закуски вече бяха сложени на масите заедно с купчини от чинии за хранене, чаши и сребърни прибори.

Просторният, покрит с паркет под беше осеян с ориенталски килими. Във всяка нормална къща един килим би бил достатъчен, за да покрие стаята. Тук те изглеждаха като отделни помещения. Върху всеки килим бяха разположени групи от столове, маси и дивани.

Всичко беше толкова голямо. Чес се приближи до един от високите прозорци и дръпна кадифените завеси. Ако можеше да зърне небето и звездите, навярно пространството, в което се намираше, щеше да изглежда по-малко и по-приемливо. Вместо небе видя светлина. Прозорецът гледаше към стъкления покрив на зимната градина. Беше очарователно. Насочи вниманието си към хората. Някои от тях се разхождаха, други седяха на пейки сред палми или стояха прави на групи и разговаряха. Сякаш беше в театъра и гледаше ярко осветена сцена. Без звук. Не чуваше думите, изречени от устните, нито пък стъпките или шумоленето на полите.

Забеляза Джордж Вандърбилт, който беше с гръб към нея. Гледаше към полукръг от жени, всичките млади. Смееха се на нещо, което току-що бе казал.

„Нещастният Джордж!“ — помисли си Чес. Нейтан беше прав. Навярно непрекъснато го тормозеха неомъжени жени.

Храната миришеше съблазнително. Чес понечи да се отдалечи от прозореца. В този миг ръцете й стиснаха завесите. Гърбът не беше на Джордж Вандърбилт, а на Рандъл. Знаеше, че върхът на тъмнокосата глава е на Рандъл. Не можеше да си обясни защо е толкова сигурна. Не беше и нужно. Държеше се здраво за тежките завеси, за да не залитне. Кръвта й бушуваше. Виеше й се свят.

От какво? От щастие? От страх? От любов? От желание? От всичките, взети заедно, и от още много други неща.

— Да ви напълня ли чиния, мадам?

До рамото й беше застанал лакей. Чес си пое разтреперана дъх и отвърна:

— Да, моля. Но първо бихте ли ми донесли стол? Вие ми се свят. Сигурно е от разликата в надморската височина.

Трябваше да дойде на себе си. Вероятно след като си възвърнеше способността да диша, щеше да помисли. Да повярва на това, което беше видяла.

 

 

Чес се наведе, за да разгледа лицето си в голямото огледало над камината. Не беше честно. Мъжете можеха да си пуснат мустаци, за да скрият грозните бръчки от ноздрите до ъглите на устата, и бради, с които да покрият леко увисналата плът около челюстите. Жените излагаха възрастта си на показ. Четирийсет и пет. Такъв ли беше видът на четирийсет и пет годишните жени? Спокойно можеше да изглежда и на шейсет. Не се беше замисляла. Когато не е красива, жената не прекарва много време пред огледалото.

Но ръцете й все още бяха красиви. Вените се виждаха, но не изпъкваха над кожата, както при старите хора.

А косата й блестеше по-силно от когато и да било, тъй като среброто заместваше бледото злато. Беше посивяла почти наполовина, а не само отделни кичури.

„Аз съм стара и грозна. Съжалявам, че се погледнах в огледалото и го видях. Трябваше да си сменя стаята с Нейтан. Неговата няма огледало.

Жените, които Рандъл забавляваше, бяха млади. Целият свят гъмжи от млади жени и млади момичета.

Мина година и половина. Вероятно дори вече не ме помни. Защо не изтичах веднага при него, както ми се искаше? Защо се самозалъгвам, като си мисля, че мога да се облека красиво и да му харесам?

Чудя се дали знае, че съм тук.

Би следвало във всяка спалня да има списък с имената на гостите, както списъка с пътниците, който получаваш на кораба. Този замък прилича на огромен кораб, осветен в мрака и заобиколен от планини, вместо от вода. Сякаш планините са морето.“

— Да ви среша ли косата, мадам? — попита прислужницата.

— Не, благодаря, сама ще го направя.

Чес прокара грубо четката през дългите, тежки кичури, а после умело ги оформи в кок, който започваше от върха на главата и стигаше до врата. Дългите, метални фуркети застанаха на мястото си.

Свали бродираното наметало, което слагаше при ресане, и го сложи в протегнатите ръце на прислужницата. После се изправи. Кожата й беше бяла като бельото й. Черните копринени чорапи прозираха през бялата коприна. Пристъпи в кръга от черна, обточена с дантела коприна върху пода и застана неподвижно, докато прислужницата вдигаше фустата й и я завързваше около пристегнатата й с корсета талия.

Роклята беше разстлана върху леглото — същата, която си уши за бала на херцогинята на Девъншир. Беше най-красивата дреха, която имаше или която беше виждала.

— Момент — каза Чес на прислужницата.

Сети се за един номер, на който я беше научила Едит Хортън. Навлажни с устата си два пръста, наведе се до комина и обра малко от черните сажди. После много внимателно си натопи клепачите в тях, докато почерняха. Погледна се в огледалото и видя, че удивително бледите й сребристи очи бяха очертани от тъмна линия. Хапеше устни, за да придобият наситен розов цвят.

— Хайде — каза тя и протегна встрани ръце.

Роклята се плъзна през главата й и прилепна към тялото й.

Прислужницата въздъхна, за да покаже възхищението си, и закопча кукичките на гърба с бързите си, сръчни пръсти. Подаде черните копринени бални обувки на Чес и тя напъха в тях краката си.

— Красива сте, мадам — заяви младото момиче.

Уплашена и все пак обнадеждена, Чес се приближи до най-далечната стена на стаята, откъдето можеше да се огледа в цял ръст в огледалото. Това, което видя, я накара да затаи дъх. Лутър Уитсъл наистина беше художник. Творението му напомняше за среднощна градина.

Роклята беше черна, от твърда копринена органза, която приличаше на наслоени сенки. Огромните буфан ръкави в момента бяха много модерни. Сякаш висяха от раменете й и тъмният им цвят правеше бялата й кожа да изглежда като лунна светлина.

Деколтето представляваше елегантна извивка, подобна на лунен сърп. Оголваше млечнобялата й кожа, но покриваше малките й гърди. Предницата на роклята беше гарнирана с фестони, както и деколтето. Дребни шлифовани мъниста от черен кехлибар украсяваха фестоните.

Черният кехлибар оформяше по-едър фестон върху копринения брокат на годето на предната част на полата. Брокатът представляваше златни листа, очертани върху сребърен фон.

Там където се съединяваше с черната органза на широката, падаща свободно пола, годето също беше обточено с фестон от черен кехлибар. По средата на гърба имаше плохи, които напомняха за шлейф.

Понеже беше художник, Лутър бе изрисувал фината материя, вместо да добави бродерия. Нежни златисти лози се виеха и се преплитаха. Към тях бе прикачил оцветени в златисто и сребристо шифонови листа. Боята ги стягаше, без да им тежи, и докато Чес крачеше из стаята, те леко се движеха, сякаш докосвани от вятъра.

Блестящи листа от шифон се криеха и в буфан ръкавите, дискретно затъмнени от органзата.

Сребристо златистата й коса беше като светлина, а очертаните й от тъмните линии светли очи приличаха на лъскави звезди.

Чес закачи широка лента с листа от черен кехлибар на бялата си шия и пъхна няколко листа в косата покрай кока си.

Ръката й трепереше, докато потопяваше отново и отново издадения край на капачката на шишето с парфюм с аромат на цветя, което получи от Рандъл заедно със сапуните. Допираше го до косата, ушите, шията и голите си рамене.

После пъхна ръце в поръсените с талк ръкавици, които прислужницата държеше разтворени, и ги приглади от пръстите и ръцете си до ръкавите на роклята. Прислужницата закопча малките перли на китките и поднесе на Чес голямото ветрило от черна дантела.

Долу оркестърът започваше да свири. Благодари на младото момиче, което й се поклони, и тръгна към фоайето.

Нейтан я чакаше във всекидневната на втория етаж.

— Изглеждаш страшно елегантна.

— И ти.

Каза истината. Лондонският шивач се беше справил майсторски с официалното облекло на Нейт.

— Асансьора ли ще вземем или ще слезем по стълбите? — попита я закачливо той, отдавайки заслуженото на роклята й.

— Ще слезем по стълбите — отвърна Чес.

На млади години научи един урок, на който разчиташе. Винаги трябваше да слиза смело по стълбите с високо вдигната глава, без да се държи за парапета. В момента се нуждаеше от подобна демонстрация на гордост. Ужасяваше се от предстоящата среща с Рандъл.

Докато пристъпваше по широкото мраморно стълбище, богатата пола на роклята й се влачеше няколко стъпала зад нея. Снопове от лунни лъчи струяха през високите прозорци от оловно стъкло край стълбището и падаха косо върху блестящата й коса и кожа.

Хората, които стояха в основата на стълбището, вдигнаха възхитено очи. Един мъж пристъпи напред.

Рандъл сложи крака си на най-долното стъпало и й подаде облечената си в бяла ръкавица ръка:

— Може ли този валс да бъде за мен, Чес?